Фрагмент константин Илиев

Из­г­леж­да, най-дъл­бо­ко при­та­и­ло­то се в съз­на­ни­е­то ми пре­жи­вя­ва­не от мо­е­то най-ран­но дет­ст­во е ед­но убийст­во с кри­ва­ци.

Ние сто­ях­ме със сест­ра ми край про­зо­ре­ца и гле­дах­ме как ва­ли сняг.

В на­шия двор, об­що взе­то, ня­ма­ше ни­що. Ед­но мал­ко хам­бар­че, до­ле­пе­но до ви­со­кия тух­лен хам­бар на съ­се­ди­те. Край не­го ко­чи­на и кур­ник. Ко­па се­но. И един нуж­ник съв­сем в дъ­но­то на дво­ра. Се­га над всич­ко то­ва ва­ле­ше сняг.

Ня­ко­га сме има­ли плев­ня, но тя би­ла ста­ра и прог­ни­ла и един ден вя­тъ­рът я съ­бо­рил. С вдо­виш­ка­та пен­сия и три­те си мал­ки де­ца ба­ба Ди­мит­ра не мо­же­ла и да по­мисли за но­ва, за­то­ва през след­ва­щи­те сту­де­ни зи­ми гре­ди­те и дру­ги­ят дъско­лак от ста­ра­та плев­ня отиш­ли в огъ­ня. Но то­ва е би­ло от­дав­на. А в то­зи ден, ко­га­то ва­ле­ше сне­гът, ние със сест­ра ми да­же не зна­ех­ме, че ей там, къ­де­то меж­ду сне­жин­ки­те под­ска­ча­ха две чер­ни свра­ки, ня­ко­га е има­ло плев­ня.

Про­зо­ре­цът на на­ша­та къ­ща бе­ше тол­ко­ва го­лям, че със сест­ра ми мо­жех­ме ед­нов­ре­мен­но да гле­да­ме през не­го. На по­ве­че­то от съ­сед­ски­те къ­щи про­зор­ци­те бя­ха кол­ко­то ед­на чо­веш­ка гла­ва. То­ва всъщ­ност не бя­ха в истин­ския сми­съл на ду­ма­та про­зор­ци, ко­и­то мо­гат да се от­ва­рят, а вгра­де­ни в сте­ни­те го­ле­ми пар­че­та стък­ло. Са­ми­те сте­ни бя­ха от напреч­ни дър­ве­та, плет и кал, глад­ко за­ма­за­ни и бе­ло­са­ни с вар как­то от­вът­ре, та­ка и от­вън. Ня­ко­га на­ши­те про­зор­ци съ­що са би­ли та­ки­ва. Но ко­га­то май­ка ми вляз­ла ка­то мла­да бул­ка в ста­ра­та ни къ­ща, мра­кът и не­дости­гът на чист въз­дух та­ка я при­тесни­ли, че тя пред­при­е­ла ре­фор­ми, с ко­и­то би­ло сло­же­но на­ча­ло­то на ед­на, про­дъл­жи­ла дъл­ги де­се­ти­ле­тия, вой­на с кон­сер­ва­тив­на­та ба­ба Ди­мит­ра. Дру­га­та ми ба­ба ­ чор­баджийска наслед­ни­ца от дол­на­та ма­ха­ла, по­на­ча­ло с ре­зер­ви се от­на­ся­ла към то­зи тол­ко­ва не­ра­вен брак. “Иди, иди го­ре у Сте­на­та, да та изя­дат гар­ги­те!” ­ та­ка каз­ва­ла тя на влю­бе­на­та си дъ­ще­ря, но май­ка ми не се из­п­ла­ши­ла от гар­ги­те и отиш­ла “го­ре”.

Най-напред тя и етър­ва­та й, ле­ля Яна, то­га­ва съ­що мла­да же­на, из­деб­на­ли един ден ба­ба Ди­мит­ра, ко­га­то би­ла отиш­ла на ра­бо­та на да­леч­на ни­ва, граб­на­ли по ед­на мо­ти­ка и из­ко­па­ли зе­мя­та. Под ду­ма­та “зе­мя” в Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, ос­вен основ­но­то й зна­че­ние, се раз­би­ра­ше и под на къ­ща, от ко­е­то не след­ва, че хо­ра­та са се прос­ва­ли но­щем да спят напра­во вър­ху ко­ра­та на зем­но­то къл­бо. Та­ка напра­во там спя­ха кра­ви­те, по­ня­ко­га са­мо от­де­ле­ни от та­зи ко­ра с по ня­коя и дру­га дър­ве­на тал­па. А над кра­ви­те, в гор­на­та част на къ­ща­та, би­ва­ше со­ба­та, до ко­я­то през пруста и още ед­но по­ме­ще­ние с ог­ни­ще се сти­га­ше по вън­ш­на ка­мен­на стъл­ба. Ко­га­то оба­че сре­щу все­ки праз­ник по­дът на та­зи со­ба се за­маз­ва със смес от жъл­та гли­на и пре­сен го­веж­ди тор, в те­че­ние на де­се­ти­ле­ти­я­та се наслаг­ва та­къв без­б­рой от уж тън­ки пласто­ве, че зе­мя­та обез­по­ко­и­тел­но за­поч­ва да се на­ди­га. Тя из­т­ласк­ва въз­ду­ха в стре­ме­жа си да стиг­не не­бе­то от по­тъм­не­ли гре­ди и за хо­ра­та в со­ба­та за­поч­ва да ста­ва все по-труд­но да ди­шат. Един ден и вра­та­та преста­ва да се от­ва­ря, но но­ви­те май­ки и ба­би не по­ся­гат на нат­ру­па­но­то от мър­т­ви­те ве­че ръ­це и про­дъл­жа­ват да на­реж­дат пласт след пласт. Ето сре­щу то­зи ва­ви­ло­нов ком­п­лекс въз­ста­на­ли май­ка ми и ле­ля Яна с мо­ти­ки­те. Ко­га­то ве­чер­та ба­ба Ди­мит­ра се приб­ра­ла и ви­дя­ла ниско сляз­ла­та и от­но­во глад­ко за­ма­за­на зе­мя, про­кън­те­ли та­ки­ва клет­ви, че то­ку-що скри­ли­те се в дуп­ки­те на ска­ла­та гар­ва­ни се раз­х­вър­ча­ли от­но­во на­вън и на­да­ли та­къв про­дъл­жи­те­лен грак, че и се­ло­то не мог­ло да зас­пи. А после пър­ва­та зап­ла­та, ко­я­то ба­ща ми по­лу­чил, след ка­то за­вър­шил Ин­сти­ту­та за про­гим­на­зи­ал­ни учи­те­ли в град Дуп­ни­ца, отиш­ла, за да бъ­дат напра­ве­ни два про­зо­ре­ца. Ето, зад един от те­зи два про­зо­ре­ца сто­ях­ме ние със сест­ра ми и гле­дах­ме как ва­ли сне­гът.

От ко­па­та в дъ­но­то на дво­ра до ма­за­та под нас наско­ро бе­ше ми­на­ла ба­ба Ди­мит­ра с на­ръч се­но. Сне­жин­ки­те оба­че ве­че за­сип­ва­ха то­ку-що раз­би­та­та от нея пър­ти­на. Меж­ду хам­бар­че­то и ко­чи­на­та бя­ха се спо­та­и­ли ко­кош­ки­те. Друг път там под­ска­ча­ха дреб­ни ка­чу­ла­ти птич­ки, на­дя­вай­ки се да клъв­нат не­що, но се­га сне­гът бе­ше про­го­нил и тях. Бе­ше ти­хо, спо­кой­но, бя­ло и скуч­но.

То­га­ва от­ня­къ­де се по­я­ви ед­но ку­че. То по ни­що не при­ли­ча­ше на на­шия Ча­кал. Бе­ше ви­со­ко, сла­бо, лъска­во­ка­фя­во и с клеп­на­ли уши. Ку­че­то взе да ти­ча на­сам-на­там из дво­ра, за­тъ­вай­ки до ко­ре­ма в сняг, а зад стък­ло­то ние със сест­ра ми под­ска­чах­ме от ра­дост­на из­не­на­да. Ча­ка­лът оба­че, ве­ро­ят­но връ­щай­ки се от ку­чеш­ка сват­ба през бах­ча­та на съ­се­ди­те, ве­че бе­ше усе­тил при­шъ­ле­ца и се да­ве­ше в яростен лай, опит­вай­ки се да пров­ре през тръ­ни­те наст­ръх­на­ла­та си жъл­та ко­зи­на.

От на­шия про­зо­рец не мо­же­ше да се ви­ди ули­ца­та и врат­ня­та, за­то­ва та­ка не­о­чак­ва­но до­лу под нас из­ско­чи­ха хо­ра­та с кри­ва­ци. Ви­дях дя­до Го­ран, дя­до Митьо, Го­ран­чо­вия ба­ща и всич­ки дру­ги мъ­же от ма­ха­ла­та. Ли­ца­та им бя­ха ка­то пре­ха­па­ни чер­ве­ни до­ма­ти, а от уста­та им из­ска­ча­ше бял пу­шек. За­ед­но с пу­ше­ка из­ска­ча­ха и ви­ко­ве и кря­съ­ци, но от тях ни­що не мо­же­ше да се раз­бе­ре. Не ги раз­би­ра­ше, из­г­леж­да, и ку­че­то, за­що­то са­мо обър­ка­но се вър­те­ше на­сам-на­там. От­към дъ­но­то на дво­ра с ого­ле­ни бе­ли зъ­би към не­го се хвър­ли жъл­ти­ят Ча­кал, мъ­же­те оба­че не поз­во­ли­ха на две­те ку­че­та да се сда­вят. Ка­фя­во­то се опи­та да се из­мък­не към врат­ня­та и по­не­же пъ­тят му бе­ше препре­чен от ця­ла ду­зи­на кри­ва­ци, то се на­пъ­ха под хам­бар­че­то.

Те­зи хам­бар­че­та в Ка­ми­ни­ще се гра­дят от тън­ки пръ­ти над дър­ве­на осно­ва, поста­ве­на вър­ху че­ти­ри ка­мъ­ка. Та­ка че ца­ре­ви­ца­та спо­кой­но да мо­же да съх­не, от­да­ле­че­на от вла­га­та на зе­мя­та. Точ­но там, меж­ду осно­ва­та на хам­бар­че­то и зе­мя­та, се пъх­на ка­фя­во­то ку­че, но вед­на­га след не­го от всич­ки стра­ни се нав­ря­ха кри­ва­ци­те и взе­ха да ръч­кат. То дъл­го не из­ли­за­ше, но най-после по­да­де гла­ва. Ви­дях ог­ром­ни­те му, обър­на­ти към ме­не, из­п­ла­ше­ни очи. За миг са­мо, за­що­то вър­ху тях се сто­ва­ри та­ка­ва гъста по­ре­ди­ца от теж­ки кри­ва­ци, че очи­те из­чез­на­ха, гла­ва­та взе да се раз­ши­ря­ва, раз­ши­ря­ва, раз­ши­ря­ва и да пълзи по сне­га ка­то все по-уго­ле­мя­ва­ща се чер­ве­на пи­та. То та­ка и не из­ле­зе ця­ло­то от­вът­ре, гла­ва­та от­дав­на ве­че по ни­що не при­ли­ча­ше на гла­ва, а те­зи с кри­ва­ци­те про­дъл­жа­ва­ха да уд­рят.

Ето, то­ва опи­я­не­ние от кръв­та, то­ва же­ла­ние да уд­ряш и да не спи­раш е ед­но от не­ща­та, ко­и­то мо­гат да из­пра­вят чо­ве­ка с вле­де­ня­ващ тре­пет пред не­из­вест­но­то. За­що­то то­ва бя­ха най-нор­мал­ни и ка­то че ли доб­ри хо­ра. Уби­ли бя­ха ку­че­то с най-доб­ри на­ме­ре­ния. Смет­на­ли, че е бясно. За да не за­ра­зи хо­ра или дру­ги жи­вот­ни. Сто­я­ха в сне­га с окър­ва­ве­ни­те си кри­ва­ци край чер­ве­на­та пих­тия, мо­же би пу­ше­ха, не си спом­ням, из­г­леж­да­ха все­ки слу­чай мно­го до­вол­ни, ка­то след доб­ре свър­ше­на ра­бо­та.

През се­дем­де­сет­те го­ди­ни пра­вих­ме ед­на пи­е­са, в края на ко­я­то ня­кол­ко ду­ши с це­пе­ни­ци уби­ва­ха един чо­век. След ка­то умо­ре­ни и за­дъ­ха­ни пуска­ха це­пе­ни­ци­те на по­да, един от тях им под­на­ся­ше ку­тия с ци­га­ри. В ре­мар­ка не бях го на­пи­сал, не си спом­ням аз да съм го под­ска­зал на ре­жисьо­ра, но де­тай­лът бе­ше то­чен и из­ра­зи­те­лен.

А през она­зи зи­ма в Ка­ми­ни­ще соб­ст­ве­ни­кът на ку­че­то дой­де да си го тър­си. Из­ле­зе, че е лов­джия от Ло­веч, об­ле­чен бе­ше в ху­ба­ви ко­же­ни дре­хи. Ка­фя­ви­ят му па­лаш, след ка­то го­нил един за­ек, за­гу­бил се, вля­зъл в се­ло­то, ня­кой го пог­нал и от­там на­та­тък всич­ко про­тек­ло съг­ласно по­го­вор­ка­та “ре­кат ли на ед­но ку­че, че е бясно, и да не е, по­бесня­ва”. А пък то мо­же и да не е би­ло обик­но­вен па­лаш, а по­ро­дисто и скъ­по жи­вот­но. Не знам съ­що как­во е ста­на­ло по-на­та­тък, опит­вал ли се е лов­джи­я­та да съ­ди ня­ко­го, но ка­то че ли го пом­ня как хо­ди от врат­ня на врат­ня, а ви­нов­ни­те или не от­ва­рят, или от­го­ва­рят с ди­га­не на ра­ме­не и гуз­но мъл­ча­ние.

Ба­ща ми не взе участие в убийст­во­то на ку­че­то. Въз­мож­но е да не е бил вкъ­щи, ко­га­то нах­лу­ха оне­зи с до­ма­те­ни­те ли­ца, но и да е бил, труд­но бих си го пред­ста­вил да уд­ря с кри­вак чер­ве­на­та пих­тия. Спом­ням си, че по Ко­ле­да, ко­га­то мъ­же­те се хвър­ля­ха да съ­ба­рят пра­се­то на зе­мя­та, той ни­ко­га не се спуска­ше да дър­жи от­пред, там, къ­де­то но­жът се за­би­ва­ше в сла­ни­на­та под ухо­то. Стре­ме­ше се да се хва­не за ня­кой от зад­ни­те кра­ка, да дър­жи, но да не гле­да как из­под ост­ра­та сто­ма­на из­б­лик­ва чер­ве­но-чер­на­та смърт.

Не знам ня­ко­га да е пе­че­лил на дър­жав­на ло­та­рия, да е на­ме­рил за­гу­бе­на на зе­мя­та па­ра или пък изоб­що да му се слу­чи не­що, ко­е­то мо­же да се на­ре­че късмет. Ос­вен ед­но. Че есен­та на 1944 го­ди­на не го за­ва­ри в Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще. През вто­ра­та по­ло­ви­на на сеп­тем­в­ри по ли­ни­я­та Моск­ва ­ Со­фия ­ Пле­вен ­ Ло­веч в се­ло­то, как­то и нав­ся­къ­де из Бъл­га­рия, пристиг­на­ла ди­рек­ти­ва да бъ­дат уби­ти без съд и при­съ­да част от при­вър­же­ни­ци­те на бив­ша­та власт. Ди­рек­ти­ва­та би­ла из­пъл­не­на. За три­ма от уби­ти­те, еди­ния ­ уни­фор­мен по­ли­цай, и два­ма кон­т­ра­чет­ни­ци, се зна­е­ло, че ня­кол­ко ме­се­ца пре­ди то­ва съ­що стре­ля­ли по хо­ра, но на чет­вър­тия ни­кой що-го­де обек­ти­вен съд не би из­дал та­ка­ва теж­ка при­съ­да. През сеп­тем­в­ри ба­ща ми бе­ше мо­би­ли­зи­ран за­па­сен вой­ник в ка­зар­ма­та, през ок­том­в­ри ­ на фрон­та сре­щу гер­ман­ци­те в Югосла­вия. Ако кур­шу­ме­на­та есен бе­ше го за­ва­ри­ла в Ка­ми­ни­ще, той би тряб­ва­ло или да участ­ва в убийст­ва­та, или да им се про­ти­во­поста­ви. И в два­та слу­чая ще­ше мно­го, мно­го по-ра­но да настъ­пи он­зи кон­ф­ликт, кой­то без вре­ме го из­пра­ти в гро­ба.

Опит­вам се без­прист­раст­но да пре­це­ня да­ли бе­ше спо­со­бен на на­си­лие.

В учи­ли­ще учи­те­ли­те би­е­ха уче­ни­ци­те. Той не пра­ве­ше из­к­лю­че­ние. Не­що по­ве­че. Ръ­ка­та му се сла­ве­ше ка­то осо­бе­но теж­ка. Си­гур­но за­то­ва, ко­га­то дой­де вре­ме да че­та ро­ма­ни­те на Карл Май, аз не­из­беж­но свър­з­вах пред­ста­ва­та си за Олд Ча­тър­хенд с не­го. Де­се­ти­ле­тия след смърт­та му съ­у­че­ни­ци­те ми оби­ча­ха да раз­каз­ват кой в кое кьо­ше е по­ле­тял след ня­кой от ша­ма­ри­те му. По­во­ди­те си­гур­но са би­ли раз­лич­ни, но един по­вод има­ше, при кой­то ръ­ка­та му та­ка мъл­ни­е­носно и бе­зот­каз­но се при­веж­да­ше в дви­же­ние, как­то бу­та­ло на дви­га­тел с вът­реш­но го­ре­не след иск­ра и ек­сп­ло­зия. Той не мо­же­ше да по­на­ся мръсни ду­ми. Пет­го­ди­шен тряб­ва да съм бил, по жът­ва, ба­ща ми се­де­ше край ня­как­ви на­ре­де­ни един до друг сно­пи, кой знае за­що в доб­ро наст­ро­е­ние, въпре­ки че не оби­ча­ше осо­бе­но зе­ме­дел­ския труд. Аз из­ти­чах до не­го и го по­пи­тах как­во зна­чи ед­на ду­ма, ко­я­то то­ку-що бях чул. В след­ва­щия миг кра­ка­та ми се от­де­ли­ха от твър­до­то, зе­мя­та ста­на не­бе, не­бе­то ­ зе­мя, аз блъснах с нос де­бе­лия пре­па­сан ко­рем на един сноп, той пад­на, аз след не­го, дру­ги­те сно­по­ве от ком­па­ни­я­та му се нах­вър­ли­ха вър­ху мен, зат­ру­па­ха ме и нав­ря­ха в плам­на­ла­та ми бу­за бод­ли­ви­те оси­ли на кла­со­ве­те си. Ни­ка­къв звук не чух в от­го­вор на въпро­са си, са­мо пи­ще­не в ед­но­то ухо, а в дру­го­то ­ непре­късна­то, ог­лу­ши­тел­но жу­же­не на оне­зи не­ви­ди­ми жи­во­тин­ки от стър­ни­ща­та, ко­и­то съ­що се на­ри­чат жът­вар­ки. Дъл­ги го­ди­ни след то­ва те­зи жът­вар­ки за­поч­ва­ха заст­ра­ши­тел­но да сви­рят в уши­те ми, ко­га­то ви­дех из­пи­са­на вър­ху ня­коя кло­зет­на сте­на та­зи ду­ма и аз не мо­жех да я про­из­не­са гласно. Вед­нъж в пър­ви про­гим­на­зи­а­лен клас един от съ­у­че­ни­ци­те ми ­ оста­вач, с две го­ди­ни по-го­лям от мен, от­пра­ви към ед­но от мо­ми­че­та­та на­по­риста и об­раз­на сек­су­ал­на за­ка­на. До­ка­то я про­из­на­ся­ше (за­ка­на­та бе­ше дъл­га), той не мо­жа да за­бе­ле­жи, че на вра­та­та на класна­та стая с днев­ник и по­ка­зал­ка в ръ­ка стои Олд Ча­тър­хенд. Мисля, че ба­ща ми пре­ка­ли с та­зи по­ка­зал­ка то­га­ва. Усе­тих не­що гра­ни­че­що с ом­ра­за към не­го и истин­ска жал към оста­ва­ча, кой­то, се­га ка­то си по­мисля, просто е бил по-на­зад от нас в на­у­ки­те, но мно­го по-напред в пу­бер­те­та.

За­що ли ба­ща ми ре­а­ги­ра­ше с та­ка­ва ярост на по­до­бен род ду­ми и из­ра­зи? Най-ве­ро­ят­но за­що­то, ко­га­то е бил де­те, чрез не­го ежед­нев­но са би­ли от­пра­вя­ни ог­ром­ни ко­ли­чест­ва от та­ки­ва сек­су­ал­ни за­ка­ни по ад­рес на май­ка му и две­те му по-го­ле­ми сест­ри.

Она­зи сел­ска ма­до­на от кар­ти­на­та на Христо Стан­чев, ко­я­то се­ди бо­са и кап­на­ла от умо­ра сред бу­ци­те на ни­ва­та и кър­ми де­те­то си, са­мо по то­ва се от­ли­ча­ва от мо­я­та пред­ста­ва за ба­ба Ди­мит­ра през 1913 го­ди­на, че край нея не се виж­дат ле­ля Яна и ле­ля Ве­ли­ка. (Ле­ля Яна то­га­ва е би­ла на шест, ле­ля Ве­ли­ка ­ на че­ти­ри го­ди­ни.) Ба­ща ми с всич­ка­та без­пре­кослов­ност на бе­беш­ки­те си пра­ва пие мля­ко от гър­ди­те на май­ка си. Край плит­ко ра­зо­ра­на­та браз­да две­те не­раз­прег­на­ти кра­ви ча­кат две­те жен­ски ръ­це от­но­во да под­х­ва­нат ра­ло­то. Кра­ви­те са доб­ро­душ­ни, но и глу­па­ви, за­то­ва ня­кой тряб­ва да ги во­ди за юла­ри­те. То­зи ня­кой е ле­ля Яна. На нея оба­че бър­зо й ом­ръз­ва да се спъ­ва из бу­ци­те и щом Ни­кол­чо писне в люл­ка­та и май­ка й хук­не да го кър­ми, тя вед­на­га се по­ка­тер­ва на най-близ­ко­то дър­во. От­там се виж­да Па­зи мост и бя­ло­то, го­ре­що и праш­но шо­се. Ако в Ло­веч е па­за­рен ден, по шо­се­то дрън­кат ша­ре­ни ка­ру­ци. Вед­нъж да­же ми­нал ца­рят. С ав­то­мо­бил, на път за Ве­ли­ко Тър­но­во. То­ва е би­ло кой знае ко­га, но и се­га, ако не баш цар­ски­ят, друг ня­кой ав­то­мо­бил ка­то ни­що мо­же да ми­не. Ед­но мо­ми­че от Кьо­ше мах­ла се хва­ли, че ми­на­ло­то ля­то ви­дя­ло два: един зе­лен и един чер­вен. “Яно, сли­зай!” ­ Не­ма да сля­за! ­ “На­ли та оста­вих да вар­диш кра­ви­те, оста­вят ли са тъй кра­ви са­ми!” ­ Оста­вят са! ­ “На­ли ще по­тег­лят да дръп­нат ора­ло­то, на­ли ще са по­се­чат, как­во ще пра­вим, ка­то си от­ре­жат кра­ка­та?” ­ Не­ка ги от­ре­жат. Не­ма да орем. ­ “Слез! Слез, че плад­не ста­на, не сме пре­пол­ви­ли ни­ва­та, и на По­пи­нец има да до­о­ра­ва­ме, не съм шъ­та­ла за до­ве­че­ра, ко­га ще идем и на По­пи­нец, ко­га ще са вър­нем у се­ло, слез!” ­ Не ща!

Ба­ба Ди­мит­ра, ко­я­то е заста­на­ла пред кра­ви­те да ги па­зи, за да не тръг­нат, за­ка­ча юла­ри­те и хва­ща ед­на бу­ца: “Що не зе­ма да та убия аз те­бя! Що не зе­ма да та мах­на от све­та!” За­мер­ва с бу­ца­та дър­во­то. Ле­ля Яна при­ми­ра от смях. “Слез ей, шаш­кън!” ­ Не­ма да сля­за! ­“Да сле­зеш да­но в чер­на­та зе­мя, там да сле­зеш. Па да са не по­ка­жеш ни­ко­га! Чер­веи да та изя­дат! И да ти очи­те из­пръснат!” Сме­хът на ле­ля Яна пре­ми­на­ва в ра­достен пи­сък. Но не за­ра­ди лю­ти­те май­чи­ни клет­ви, а за­що­то един гар­ван е граб­нал от по-ниска­та кру­ша тор­бич­ка­та с хля­ба и я но­си над ни­ва­та. Ба­ба Ди­мит­ра се спуска да за­мер­ва се­га пък не­го. Бу­ци­те пръст не го пла­шат, но тор­бич­ка­та му те­жи и гар­ва­нът я из­пуска в браз­ди­те. Оба­че пак се нах­вър­ля вър­ху нея, чер­на­та му ла­ко­ма гла­ва се на­пъх­ва вът­ре, дви­жи се на­го­ре-на­до­лу, кри­ла­та му се под­пи­рат в пръст­та, той из­мък­ва раз­д­ро­бе­ния ко­мат, с един после­ден, хи­щен удар на клю­на го за­ко­ва­ва и се из­ди­га с не­го на­го­ре. Се­га за всич­ко ви­но­вен из­ли­за дя­до Илия, кой­то бли­зо го­ди­на ве­че ле­жи за­ро­вен в тур­ска­та зе­мя край Ча­тал­джа. “Що си ни до­диш, Илия, що си ни до­диш! Ора­ло ли не­маш да ореш, ни­ви ли не­маш! Же­на ли не­маш, Илия, де­ча ли не­маш! Хо­ра­та изо­ра­ха и заб­ра­ви­ха, ние сме, Илия, до ни­къ­де. С как­во ще ги зи­мъс нах­ра­ня, с как­во ще ги на­поя. Дру­го ка­то не щеш да свър­шиш, що ма не вар­диш от таз чер­на гад, де­то ми на хля­ба по­сег­на. Що ти бе, Илия, таз пуш­ка, ка­то ма глад­на оста­ви, глад­но са, Илия, зор оре, пуста да ти е пуш­ка­та, пуст да ти е и вой­ник­лъ­кът!”

Тъй на­реж­да мо­я­та трий­сет­го­диш­на ба­ба Ди­мит­ра, а шест­го­диш­на­та ле­ля Яна е сляз­ла от дър­во­то, приб­ли­жи­ла се е на ня­кол­ко крач­ки и ха да се засмее, ха да зап­ла­че. За­що­то мно­го смеш­ни са ду­ми­те, ко­и­то из­ли­зат от уста­та на ней­на­та, сви­ла се на кра­вай сред браз­ди­те, май­ка, но мал­ко страш­но е, че тя уд­ря гла­ва­та си в бу­ци­те и ли­це­то й ста­ва все по-чер­но и кал­но от раз­ма­за­на­та със сълзи пръст. После же­на­та ста­ва, от­ка­ча кра­ту­на­та с во­да от кру­ша­та, из­ми­ва очи­те си, да­ва на де­те­то да пие, то хва­ща юла­ри­те, тя ­ ра­ло­то, и две­те, за­ед­но с по­от­по­чи­на­ли­те си кра­ви, от­но­во тръг­ват през ом­раз­ни­те бу­ци.

Опит­вам се да въз­ста­но­вя в съз­на­ни­е­то си ед­на ду­ма, вместо нея ми ид­ват дру­ги, а тя се гу­би ка­то име на от­дав­на ум­рял чо­век, кой­то ве­че ня­ма въз­мож­ност да на­пом­ня за се­бе си. Ду­ма за не­що ка­то гре­да, ка­то ок на ка­ру­ца, са­мо че още по-дъл­го. Ко­га­то се то­ва­рят сно­пи в ко­ла­та, те сти­гат на цял ме­тър го­ре над рит­ли­те и тряб­ва да се при­вър­жат зд­ра­во, за да не пад­нат. За връз­ва­не­то се из­полз­ват въ­жа, но ос­вен тях и ед­но дъл­го, глад­ко, теж­ко дър­во, по-дъл­го от ко­ла­та, ко­е­то се сла­га най-го­ре и през не­го се кръстос­ват въ­жа­та. Пър­жи­на. Точ­но та­ка. Ду­ма­та е пър­жи­на. И за чо­век мо­же да се ка­же “дъ­лъг ка­то пър­жи­на”. Как ли е връз­ва­ла сно­пи­те си ба­ба Ди­мит­ра? За­що­то, до­кол­ко­то си спом­ням, в то­ва­ре­не­то на ко­ла­та участ­ва­ха ви­на­ги два­ма ду­ши. Еди­ни­ят заста­не ви­со­ко го­ре на сно­пи­те ­ дру­ги­ят му по­да­де пър­жи­на­та, еди­ни­ят по­е­ме ­ дру­ги­ят кре­пи, еди­ни­ят стя­га от­пред ­ дру­ги­ят на­мест­ва от­зад, по ня­кое вре­ме мо­гат и да се ска­рат. С де­те чо­век та­зи ра­бо­та не мо­же да свър­ши. За нея тряб­ва си­ла.

Вед­нъж ми­на­ли тур­ци по шо­се­то край Па­зи мост, връ­ща­ли се от па­зар. Ка­то ви­де­ли как ба­ба Ди­мит­ра се мъ­чи да по­ка­те­ри теж­ка­та пър­жи­на вър­ху кри­во-ля­во на­то­ва­ре­на­та ко­ла, те спре­ли, раз­то­ва­ри­ли сно­пи­те, майстор­ски ги на­ре­ди­ли от­но­во, сло­жи­ли от­но­во пър­жи­на­та, стег­на­ли всич­ко, как­то си му е ре­дът, ка­чи­ли се пак на тур­ски­те си ка­ру­ци и про­дъл­жи­ли с тях за тур­ско­то се­ло.

Ба­ба Ди­мит­ра оби­ча­ше да спо­ме­на­ва то­зи слу­чай ка­то при­мер за то­ва, че прок­ле­ти­я­та и чо­ве­щи­на­та по хо­ра­та хо­дят и не под­би­рат кой гро­зен ­ кой ху­ба­вец, кой бъл­га­рин ­ кой тур­чин. От две­те стра­ни на дво­ра ни жи­ве­е­ха дя­до Въл­ко и дя­до Го­ран. По вре­ме­то, ко­га­то вя­тъ­рът съ­бо­рил на­ша­та плев­ня, два­ма­та би­ли мла­ди и яки мъ­же и дър­ва в дво­ро­ве­те си има­ли доста­тъч­но. Дя­до Въл­ко оба­че ден през ден преска­чал през пле­та, из­мък­вал по ня­кое дър­во от рух­на­ла­та пост­рой­ка и го прех­вър­лял при сво­и­те. Та­ка той ле­ка-по­ле­ка прех­вър­лил през пле­та поч­ти ця­ла­та на­ша плев­ня. Ба­ба Ди­мит­ра не мо­же­ла да му над­де­лее с брад­ва­та, за­що­то ус­пя­ва­ла да на­си­ча за огъ­ня са­мо по-тън­ки­те пръ­ти. При то­ва дя­до Въл­ко те­о­ре­ти­чески обосно­ва­вал аг­ре­си­я­та си. На вдо­ви­ца­та и три­те й де­ца той каз­вал: “Дър­жа­ва­та има мно­го го­лям за­рар от вас.” А хо­дът на раз­съж­де­ни­я­та му бил след­ни­ят: Той пла­ща на бир­ни­ка в об­щи­на­та да­нък. Бир­ни­кът го препра­ща на ца­ря. Ца­рят, на­место да упот­ре­би таз па­ра за ня­коя цар­ска ра­бо­та, да­ва я на ми­нист­ри­те да я пи­ле­ят с гла­ма­вия си даскал­ски акъл за пен­сии на та­ки­ва ка­то Ди­мит­ра Свит­ко­ва­та. Ка­то пре­мък­вал гре­ди от на­ша­та плев­ня, той оп­ра­вял до­ня­къ­де не­до­мисли­я­та в уп­рав­ле­ни­е­то и, без да мо­же да отър­ве из­ця­ло дър­жа­ва­та от за­ра­ра й, ком­пен­си­рал до­ня­къ­де соб­ст­ве­ния си за­рар. Мо­зъ­кът на дру­гия ни съ­сед ­ дя­до Го­ран, изоб­що пък не бил спо­со­бен на та­ко­ва дър­жав­ни­ческо мисле­не. През мра­зо­ви­ти­те зим­ни дни, ко­га­то дво­рът ни бил оме­тен до послед­на­та клеч­ка, той на­газ­вал в сне­га край дръв­ни­ка си и ка­то се ста­ра­ел, съ­що ка­то дя­до Въл­ко, ни­кой да го не ви­ди, прех­вър­лял през пле­та по ня­кое дър­во от сво­и­те. Гле­дал дър­во­то да не е от най-де­бе­ли­те, за да мо­же ба­ба Ди­мит­ра са­ма да си го до­на­се­че.

Из­г­леж­да, не­ве­ро­ят­но ко­ли­чест­во бой е изял ба­ща ми през те­зи го­ди­ни. Всич­ки­те по-го­ле­ми мом­че­та, а пък и по-яки­те му връст­ни­ци, при же­ла­ние мо­же­ли да из­проб­ват си­ла­та си вър­ху не­го. Ар­гу­мен­та­ци­я­та би­ла: “Ти ня­маш ба­ща, как­во ще ни напра­виш?” Той бил хи­лав и не­дох­ра­нен. Две­те му по-го­ле­ми сест­ри съ­що се нуж­да­е­ли от за­щи­та, но тя ня­ма­ло от­къ­де да дой­де. Ко­га­то ле­ля Яна по­запри­ли­ча­ла на мо­ма, един вдо­вец с три де­ца (го­во­ре­ло се, че же­на му би­ла уби­та от не­го) я граб­нал от се­дян­ка­та и я зав­ля­къл у тях си. Про­тести­те и клет­ви­те на ба­ба Ди­мит­ра не про­ме­ни­ли ни­що. След ня­кол­ко го­ди­ни приб­ли­зи­тел­но съ­що­то ста­на­ло и с ле­ля Ве­ли­ка. Раз­ли­ка­та би­ла, че то­зи, кой­то граб­нал нея, ма­кар и не­же­лан за зет и за мъж, по­не вдо­вец не бил и ня­мал де­ца за гле­да­не.

Чо­век ка­то че­те то­ва, ще по­мисли, че ста­ва ду­ма за дър­жа­ва, в ко­я­то не е има­ло за­ко­ни и пра­во­съ­дие, но не е та­ка. За­ко­ни има­ло и по си­ла­та на един от тях ба­ба Ди­мит­ра вед­нъж спе­че­ли­ла съ­деб­но де­ло. Тя за­ве­ла де­ло­то, след ка­то Христо Чак­ръ­ков­ски ­ едър, си­не­ок и ху­бав трий­сет­го­ди­шен мъ­жа­га, хвър­лил стра­хо­тен бой на ней­ния де­сет­го­ди­шен то­га­ва Ни­кол­чо. По­во­дът бил, че две­те ни кра­ви влез­ли в ни­ва­та с то­ку-що пре­ко­па­на ца­ре­ви­ца на Чак­ръ­ков­ски­те и от­ха­па­ли ня­кол­ко стръ­ка. Сви­де­те­ли­те ка­за­ли кое как е би­ло, съ­дът осъ­дил Христа Чак­ръ­ков­ски да пла­ти обез­ще­те­ние и ба­ба Ди­мит­ра би­ла мно­го гор­да от по­бе­да­та си. С гор­дост­та си и оста­на­ла, тъй ка­то осъ­де­ни­ят не й дал и сто­тин­ка. Из­г­леж­да, не е имал же­ла­ние, за­що­то па­ри имал. Вре­ме да из­пъл­ни по­ве­ля­та на за­ко­на ­ съ­що. Той наджи­вя и ба­ба Ди­мит­ра, и ба­ща ми с ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия. Срещ­нах го вед­нъж ­ ви­сок, си­не­ок де­вет­де­сет­го­ди­шен ста­рец с ро­зо­ви бу­зи. Зна­ех за не­го, че си ля­га ра­но, че тър­гу­ва с дре­бен до­би­тък, че се хра­ни глав­но с мля­ко и пло­до­ве. Спо­кой­но и об­сто­я­тел­ст­ве­но ми раз­ви раз­би­ра­ни­я­та си за жи­во­та. Спо­ред не­го важ­но би­ло не да жи­ве­еш дъл­го, а да жи­ве­еш доб­ре. От ду­ми­те му мо­же­ше да се зак­лю­чи, че не е до­во­лен от соб­ст­ве­ния си жи­вот. Ка­за ми, ко­га­то ям яй­це, да хвър­лям жъл­тъ­ка, за­що­то бил вре­ден за зд­ра­ве­то. Не мо­га да оп­ре­де­ля стой­ност­та на то­зи съ­вет, но пък и обез­ще­те­ни­е­то, ко­е­то той дъл­жи на на­ше­то се­мейст­во (до­пускам, че е още жив), след тол­ко­ва па­рич­ни ре­фор­ми от 1924 го­ди­на на­сам (то­га­ва е во­де­но де­ло­то) съ­що труд­но мо­же да се оп­ре­де­ли.

Един зам­ръз­нал бял во­до­пад, а пред не­го фи­гу­ри на гим­на­зисти в чер­ни уни­фор­ми. Шест­най­сет-се­дем­най­сет го­диш­ни мом­че­та с ви­со­ки яки, ле­ко нак­ри­ве­ни фу­раж­ки, по вой­ниш­ки стег­на­ти над кур­т­ки­те ко­ла­ни. Ед­на-един­ст­ве­на жен­ска фи­гу­ра има на та­зи сним­ка. Учи­тел­ка­та. Тя е точ­но в сре­да­та, има стро­го, ин­те­ли­ген­т­но мла­деж­ко ли­це, а ко­са­та й е съ­вър­ше­но бя­ла, точ­но ка­то ле­да на зам­ръз­на­лия во­до­пад. Ба­ща ми е край дясно­то ра­мо на учи­тел­ка­та, в ръ­ка­та си дър­жи кни­га. На дру­га фо­тог­ра­фия, пра­ве­на ве­ро­ят­но съ­щия ден, меж­ду не­го и нея е заста­нал друг уче­ник. Ка­то де­те из­пит­вах рев­ност, ко­га­то раз­лист­вах ал­бу­ма със сним­ки. Не ми бе­ше при­ят­но, че друг стои меж­ду ба­ща ми и учи­тел­ка­та. Коя ли е би­ла тя? Мо­же би гос­по­жа Сир­ко­ва? Има­ло е та­ка­ва учи­тел­ка в ло­веш­ка­та гим­на­зия. Име­то ми­ри­ше на исто­рия, на непро­пуска­ния в ста­ри­те пъ­те­пи­си Ал­тън Ло­веч, на усой­ния Ва­рош, на ог­ра­де­но­то от Осъ­ма Дръсте­не, кри­ло го­ди­ни на­ред в па­ян­то­ви­те си къ­щи он­зи веч­но засмян си­ро­мах със си­ни­те очи. В та­зи ло­веш­ка ма­ха­ла са жи­ве­е­ли Сир­ко­ви­те ­ Ма­рий­ка и Ни­кол­чо ­ съпру­жеска­та двой­ка, на ко­я­то Лев­ски док­рай се е до­ве­ря­вал. Учи­тел­ка­та Сир­ко­ва е от тех­ния род.

След ка­то тур­ци­те за­ми­на­ли на из­ток, де­ца­та на ло­веш­ки­те чор­баджии и есна­фи тръг­на­ли на За­пад. Най-близ­ки­ят За­пад би­ла Со­фия с но­ви­те си учи­ли­ща, а по-да­леч­ни­ят ­ Пра­га, Бер­лин, Же­не­ва, Па­риж. Ко­га­то след вре­ме от­там за­поч­на­ли да присти­гат ле­ка­ри, учи­те­ли и юристи, куп­чи­ни­те лай­на под Пок­ри­тия мост и гра­ма­ди­те от не­чисто­тии по при­ми­тив­ни­те ке­йо­ве на Осъм за­поч­на­ли да из­чез­ват. За­ми­ри­са­ло на из­мит па­важ, на ев­ро­пейски сто­ки, на ап­те­ки, из­пъл­не­ни с бе­ло­та, чисто­та и рес­пек­ти­ращ ла­тин­ски. И об­ра­зо­ва­ни му­зи­кан­ти се по­я­ви­ли. Не­дел­но вре­ме в град­ска­та гра­ди­на, под пок­ри­ва на го­лям дъс­чен па­ви­ли­он, бо­я­ди­сан в цве­то­ве­те на на­ци­о­нал­но­то зна­ме, сви­рел гар­ни­зон­ни­ят ор­кестър.

Ог­ром­на­та сгра­да на гим­на­зи­я­та е меж­ду град­ска­та гра­ди­на и Сър па­зар. Мисля, че тур­ски­ят кур­шум, кой­то из­пра­тил моя дя­до на он­зи свят, има из­вест­на заслу­га ба­ща ми да вле­зе в та­зи сгра­да. За­що­то вой­ниш­ка­та вдо­ви­ца та­ка или ина­че един път в ме­се­ца виж­да­ла су­ха па­ра в ръ­це­те си. Да се жи­вее с та­зи пен­сия, по­на­ча­ло би­ло не­мисли­мо, а меж­дув­ре­мен­но най-труд­ни­те го­ди­ни ня­как си ве­че ми­на­ли, се­га две­те й дъ­ще­ри блъска­ли на­рав­но с нея бу­ци­те на ни­ва­та. При то­ва по­ло­же­ние ба­ба Ди­мит­ра послу­ша­ла настой­чи­ви­те съ­ве­ти на сел­ски­те даска­ли и из­пра­ти­ла мом­че­то си в ло­веш­ка­та гим­на­зия. То би­ло та­ко­ва пла­хо и сла­бо­ва­то, че тя и без то­ва от­дав­на се би­ла раз­де­ли­ла с на­деж­да­та да ви­ди ня­ко­га истин­ски мъж ра­бот­ник в къ­ща­та си.

В про­дъл­же­ние на ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия в без­б­рой ав­то­би­ог­ра­фич­ни справ­ки, пред­наз­на­че­ни за не­на­сит­ни­те до­си­е­та на дър­жав­на­та и пар­тий­на бю­рок­ра­ция, ба­ща ми не­из­мен­но пи­ше­ше ед­но и съ­що из­ре­че­ние: “С го­лям труд през 1932 г. ус­пях да за­вър­ша гим­на­зия.” Ду­ма­та “труд” тук не оз­на­ча­ва пъш­ка­не над учеб­ни­ци­те. С учеб­ни­ци­те той се спра­вял. Труд­ни са би­ли дни­те в мра­зо­ви­ти­те квар­ти­ри на Ва­ро­ша, от ко­и­то до­ри про­ник­ва­щи­ят нав­ся­къ­де от­към Осъ­ма ре­жещ зи­мен вя­тър не е мо­жел да про­го­ни ми­риз­ма­та на ста­рост и вла­га. Умо­ри­тел­ни и ом­ръз­ва­щи са би­ли еже­сед­мич­ни­те пъ­ту­ва­ния пе­ша до се­ло за тор­ба с хляб и дел­вич­ка с яде­не. Уг­не­тя­ва­що е би­ло да се но­сят го­ди­ни на­ред все ед­ни и съ­щи окъ­се­ли дре­хи и прот­ри­ти обув­ки. И все пак не в то­ва бе­ше сми­съ­лът на посто­ян­но при­съст­ва­що­то из­ре­че­ние. То впро­чем се пред­хож­да­ше ви­на­ги от дру­го ед­но: “Про­из­хож­дам от край­но бед­но сел­ско се­мейст­во.” Ето то­зи скок от се­ля­чест­во­то ­ по­тен­ци­ал­ния съ­юз­ник на прог­ре­сив­на­та ра­бот­ни­ческа кла­са ­ в съсло­ви­е­то на гни­ла­та ин­те­ли­ген­ция е тряб­ва­ло да се оп­рав­да­ва пред бди­тел­ни­те кад­ро­ви­ци. За­що­то след гим­на­зи­ал­на­та дип­ло­ма дош­ла още ед­на ­ от Ин­сти­ту­та за про­гим­на­зи­ал­ни учи­те­ли в град Дуп­ни­ца. За та­зи вто­ра крач­ка към кла­со­ва­та из­мя­на ба­ща ми до­ри не се опит­ва­ше да по­соч­ва смек­ча­ва­що­то ви­на­та об­сто­я­тел­ст­во “с го­лям труд”. През две­те го­ди­ни на след­ва­не­то той не раз­на­сял дел­вич­ка­та с хра­на от Ка­ми­ни­ще през Бал­ка­на и Со­фия до Ри­ла пла­ни­на, къ­де­то бил учи­тел­ски­ят ин­сти­тут. В Дуп­ни­ца, ос­вен по-го­ля­ма­та част от вдо­виш­ка­та пен­сия, присти­га­ли, ма­кар и твър­де на­ряд­ко, и дру­ги па­ри. Из­пра­щал ги с по­щен­ски за­пи­си До­чо Ми­чев ­ мо­ят дя­до по май­чи­на ли­ния, ка­то все­ки път вни­ма­тел­но при­би­рал и съх­ра­ня­вал кви­тан­ци­и­те. Усло­ви­е­то би­ло ба­ща ми един ден да връ­ща па­ри­те.

Же­нит­ба­та на ба­ща ми ста­на­ла през един пе­ри­од от жи­во­та му, кой­то той се ста­ра­е­ше по въз­мож­ност изоб­що да не спо­ме­на­ва в ав­то­би­ог­ра­фи­и­те си. Въпросни­ят пе­ри­од ­ меж­ду гим­на­зи­я­та и учи­тел­ския ин­сти­тут ­ про­дъл­жил две го­ди­ни, през ко­и­то той ра­бо­тил ка­то пи­сар в об­щи­на­та на се­ло Ка­ми­ни­ще. То­га­ва, в на­ча­ло­то на трий­сет­те го­ди­ни, той ве­ро­ят­но е имал са­мо­чув­ст­ви­е­то на про­ле­та­рий, кой­то про­да­ва един­ст­ве­но­то, ко­е­то при­те­жа­ва ­ гра­мот­ност­та си, но в на­ча­ло­то на пет­де­сет­те е зна­ел, че все­ки що-го­де умел кле­вет­ник ще про­пусне под­роб­ности­те око­ло длъж­ност и вре­ме и ще под­х­вър­ли един­ст­ве­но мръсна­та ду­ма “об­щи­нар”. От­тук на­та­тък асо­ци­а­ци­и­те че­ти­ри­де­сет и пър­ва ­ че­ти­ри­де­сет и чет­вър­та го­ди­на, кмет, сек­ре­тар-бир­ник, пи­сар, стра­жар, съпро­ти­ва, от­ря­за­ни пар­ти­зан­ски гла­ви не­из­беж­но ще се под­ре­дят в съз­на­ни­е­то на че­тя­щия или слу­ша­щия до­но­са.

Ко­га­то два­де­сет и три го­диш­ни­ят пи­сар взел да се же­ни, об­щи­на­ри­те съб­ра­ли па­ри и му ку­пи­ли по­да­рък ­ пру­жи­нен кре­ват пер­сон и по­ло­ви­на. Сел­ски­ят би­кар дя­до Тош­ко Гаджев, кой­то съ­що при­над­ле­жал към об­щин­ския екип, до смърт­та си твър­де­ше, че кме­тът от­к­рад­нал част от съб­ра­ни­те па­ри. Как­ва точ­но е исти­на­та, ни­ко­га не мо­жа да се раз­бе­ре, но пру­жи­не­ни­ят кре­ват с лъска­ви­те пи­рин­че­ни топ­ки в че­ти­ри­те ъгъ­ла, със за­мъ­ци­те и бе­ли­те ле­бе­ди вър­ху зла­тисто­ка­фя­ви­те таб­ли, съз­да­вал гла­во­за­май­ващ кон­т­раст в тъм­на­та со­ба, в ко­я­то до­то­га­ва се спя­ло просто вър­ху гли­не­ния под, засти­лан но­щем с два ко­зя­ка и ня­кол­ко къл­чи­ще­ни чер­ги. Ба­ба Ди­мит­ра съв­сем за­гу­би­ла ду­шев­но­то си рав­но­ве­сие, ко­га­то ба­ща ми ре­шил да ку­пи още един кре­ват. Към то­ва не­ра­зум­но де­я­ние съм го тласнал аз. Бил съм то­га­ва на шест ме­се­ца, люл­ка­та ми би­ла вър­за­на за кру­ша­та в най-да­леч­на­та от ни­ви­те ни, поч­ти в зем­ли­ще­то на съ­сед­но­то се­ло Дъб­ра­ва. През це­лия ден съм на­да­вал та­ки­ва не­по­но­си­ми пи­съ­ци, че ту май­ка ми, ту ле­ля ми е тряб­ва­ло да хвър­ля мо­ти­ка­та и да ти­ча да ме уми­ря­ва. Ко­га­то най-сет­не ус­пе­ли да пре­ко­па­ят ни­ва­та, на не­бе­то би­ла из­г­ря­ла ме­се­чи­на­та. Ба­ща ми ги посрещ­нал на пъ­те­ка­та през го­ра­та, за­пъх­тян и раз­т­ре­пе­ран от уп­ла­ха. До­ка­то ти­чал към да­леч­на­та ни­ва, той се бил зак­лел да я про­да­де. Та­ка и напра­вил след ня­кол­ко де­на. Как­во е би­ло съ­от­но­ше­ни­е­то на це­ни­те на ин­дуст­ри­ал­ни­те сто­ки и на зе­мя­та то­га­ва, мо­же да се съ­ди по то­ва, че всич­ки­те па­ри от про­даж­ба­та отиш­ли за един же­ле­зен кре­ват с пру­жи­на. Той бе­ше масле­но­зе­лен, без за­мъ­ци, езе­ра и ле­бе­ди, но с ме­лан­хо­лич­ни есен­ни дър­ве­та и ле­тя­щи над тях пти­ци ­ да­ли гар­ва­ни или же­ра­ви, би мо­гъл да ка­же са­мо жи­во­пи­се­цът. И един жълт лъв има­ше на ед­на­та от таб­ли­те ­ из­пра­вен в про­фил с из­п­ле­зен и про­виснал ка­то на ку­че в зно­ен ден дъ­лъг чер­вен език. Там, край то­зи лъв, съм се хва­щал аз на 2-3 го­диш­на въз­раст зд­ра­во за же­ле­за­та, все още без га­щи, съ­що ка­то по-сет­не без осо­бен му­зи­ка­лен слух, под­ска­чал съм на­го­ре-на­до­лу с два­та кра­ка, въ­об­ра­зя­вай­ки си, че иг­рая хо­ро, и вдъх­но­ве­но и нес­пир­но съм пе­ел лю­би­ма­та си то­га­ва пе­сен:

Ален бо­жур във гра­ди­на,

Яно ле, ли­бе ле!