Фрагмент константин Илиев

Бял сняг и остър ми­рис на кон­ски фъш­кии. Те па­дат ед­на след дру­га из­под вир­на­та­та опаш­ка. Ка­ру­ца­рят из­чак­ва прем­ляс­ва­ща­та, чер­ве­на дуп­ка да из­п­люе и послед­на­та фъш­кия, за да плесне с кам­ши­ка еди­ния и вед­на­га дру­гия хъл­бок. Жи­вот­ни­те се хвър­лят напред с на­деж­да­та да се от­ка­чат от за­ка­че­на­та за те­ла­та им те­жест.

Ние със сест­ра ми сме в шей­на­та, пок­ри­ти с то­пъл въл­нен гу­бер. Над гу­бе­ра про­дъл­жа­ва да се тру­па де­бе­ла прес­па сняг. Ба­ща ми се­ди от­пред край ка­ру­ца­ря, май­ка ми е зад два­ма­та. Не раз­бут­ва сне­га над нас. Или за­що­то знае, че той мно­го бър­зо ще се нат­ру­па от­но­во, или за­що­то смя­та, че де­бе­ла­та прес­па над гу­бе­ра спи­ра вя­тъ­ра и та­ка за­дър­жа топ­ли­на­та под се­бе си.

Пъ­ту­ва­ме за се­ло Дра­га­на. Или мо­же би за Ва­сильо­во, за­що­то през крат­ко­то учи­тел­ст­ва­не на ба­ща ми в Дра­га­на съм бил на две го­ди­ни и един­ст­ве­но­то, ко­е­то със си­гур­ност зная, че бе­ше там, е ед­на го­ля­ма, сър­ди­та, ка­фя­ва, бър­зо ти­ча­ща под кра­ка­та ми, во­да и ед­на вър­ба, ко­я­то плу­ва от­го­ре и с на­ви­ре­ни към не­бе­то ко­ре­ни­ща. Вър­ба­та бър­зо иде към мен, но вместо да спре и да ме взе­ме, вед­на­га от­ми­на­ва по-на­та­тък. Мо­же да съм се учу­дил или оби­дил, но не си спом­ням за ня­как­во же­ла­ние да ска­чам в ка­фя­ва­та во­да и да го­ня вър­ба­та, та­ка че напра­зен е бил ужа­сът на май­ка ми, от кой­то тя дъл­ги го­ди­ни след то­ва се стряска­ла на­сън. След един про­ли­вен дъжд на­ша­та ха­зай­ка ле­ля Кап­ча (име­то и то е ед­но та­ко­ва дъж­дов­но) съг­ле­да­ла де­те­то на квар­ти­ран­ти­те си да кле­чи над­ве­се­но над при­дош­ла­та ре­ка и да я бие с пръч­ка. Май­ка ми с деб­не­щи стъп­ки се приб­ли­жи­ла зад гър­ба ми и ме сграб­чи­ла. Ре­ка­та, в ко­я­то мо­же би е щял да прик­лю­чи две­го­диш­ни­ят ми зе­мен път, но­се­ла неб­ла­гоз­вуч­но­то име Кал­ник, но на сним­ка­та зад вър­би­те край бре­га й се виж­да ху­ба­ва дву­е­таж­на къ­ща с же­ле­зен бал­кон. Там или пък ня­къ­де из квар­ти­ри­те на се­ло Ва­сильо­во ба­ща ми, след ка­то се вър­не­ше от учи­ли­ще, се уна­ся­ше в сле­до­бед­на дрям­ка. Из­г­леж­да, ние със сест­ра ми е тряб­ва­ло да па­зим ти­ши­на през то­ва вре­ме и ве­ро­ят­но от яд по­ра­ди та­зи при­ну­да вед­нъж с нея оску­бах­ме ак­ва­рел­ни­те му чет­ки. Мно­го доб­ре си спом­ням, че той бе­ше в лег­ло­то, а ние настър­ве­но дър­пах­ме косми­те на чет­ки­те и си хи­хи­ках­ме, до­ка­то ги опосках­ме док­рай.

За­ед­но с ма­те­ма­ти­ка и естест­ве­ни на­у­ки в учи­тел­ския ин­сти­тут ба­ща ми бе­ше спе­ци­а­ли­зи­рал ри­су­ва­не. Ко­га­то по­раснах, си да­дох смет­ка, че той ня­ма­ше ня­как­ва осо­бе­на дар­ба на ху­дож­ник, но то­га­ва сър­це­то ми учесте­но би­е­ше от очак­ва­не и въз­торг, ка­то гле­дах как из­под мо­ли­ва или въг­ле­на в ръ­ка­та му се по­я­вя­ва­ха вър­ху бе­лия лист око, нос, уста, гла­ва, чо­век, гар­ван. Баг­ри­те, ко­и­то из­ли­за­ха из­под мок­ро­то ези­че на ак­ва­рел­на­та чет­ка, ме из­пъл­ва­ха с им­пул­си­ра­що усе­ща­не, че има не­що ог­ром­но и без­к­рай­но ин­те­ресно, ко­е­то още не поз­на­вам. После миш­ки­те от де­се­ти­ле­ти­я­та на ре­ал­ния со­ци­а­ли­зъм и от по-късно пре­пи­ка­ва­ха в изоста­ве­на­та ни къ­ща оста­тъ­ци­те от те­зи ри­сун­ки, зат­ру­па­ни меж­дув­ре­мен­но с гра­ма­ди от бро­шу­ри, ин­ст­рук­ции, пар­тий­ни док­ла­ди, на­ръч­ни­ци, фор­му­ля­ри, про­то­ко­ли, от­че­ти, ана­ли­зи и как­ви ли не още ра­ко­об­раз­ни про­дук­ти на за­лу­та­ни­те в бе­зиз­хо­ди­ца мо­зъ­ци.

Във Ва­сильо­во ба­ща ми по­пад­нал във ве­се­ла гу­ляйджийска ком­па­ния. Гла­вен учи­тел бил Сто­ян По­пов ­ зет на Ми­хо Ка­ра­ва­си­лев от бо­га­тия род, дал име­то на се­ло­то. Към учи­тел­ска­та ко­ле­гия при­над­ле­жа­ла и же­на му ­ дъ­ще­ря­та на съ­щия то­зи бо­га­таш и бивш на­ро­ден пред­ста­ви­тел. Ока­за­ло се оба­че, че глав­но­то за­ня­тие на глав­ния учи­тел По­пов би­ло не учи­тел­ст­ва­не­то, а ло­вът. В меж­ду­ча­си­я­та, ко­га­то изоб­що има­ло учеб­ни за­ня­тия, се го­во­ре­ло са­мо за ба­рут и ку­че­та, все­ки ден по го­ри­те и ба­и­ри­те на­о­ко­ло тре­ще­ли пуш­ки. Ди­ви­те ва­сильов­ски зай­ци вре­ли в тен­дже­ри­те на не­у­мор­ния, веч­но засмян кръч­мар Иван Съб­чев, над тях се но­сел ми­рис на ви­но и да­фи­нов лист, но­щем в кръч­ма­та се вър­те­ли гра­мо­фо­ни и кън­те­ли песни, а ва­сильов­ски­те уче­ни­ци се рад­ва­ли на щаст­ли­во без­де­лие. Са­мо че по­го­лов­но би­ли из­по­заб­ра­ви­ли таб­ли­ца­та за ум­но­же­ние. Слу­ча­ят мо­же и да не е бил мно­го ха­рак­те­рен за, об­що взе­то, стро­га­та то­га­ва учи­лищ­на систе­ма. Та­ка или ина­че пред моя два­десeт и се­дем го­ди­шен то­га­ва ба­ща сто­я­ли две въз­мож­ности. Или да ста­не лов­джия и да го уда­ри на гу­ляйджи­лък за­ед­но с на­чал­ст­во­то, или да се за­е­ме с пър­вия от ав­ги­е­ви­те обо­ри, ко­и­то се из­преч­ва­ли по пъ­тя му.

На­исти­на той си ку­пил пуш­ка и си­гур­но е из­ли­зал ня­кол­ко пъ­ти с лов­джийска­та ком­па­ния, но за ка­у­за­та на гу­ляйджи­лъ­ка бил аб­со­лют­но непри­го­ден. Ра­бо­та­та би­ла там, че още в Ка­ми­ни­ще ба­ща ми за­ед­но с един не­гов съ­у­че­ник осно­ва­ли мла­деж­ко въз­дър­жа­тел­но дру­жест­во, ко­е­то мно­го бър­зо уве­ли­ча­ва­ло член­ския си състав и към 1937 го­ди­на бро­я­ло око­ло двеста уче­ни­ци и уче­нич­ки, мо­ми и ер­ге­ни. На­се­ле­ни­е­то на се­ло­то по то­ва вре­ме би­ло око­ло две хи­ля­ди ду­ши, а в го­тов­ност да за­до­во­лят вся­ка по­я­ви­ла се ал­ко­хол­но-тю­тюн­джийска пот­реб­ност би­ли от­во­ри­ли вра­ти­те си пет­най­сет кръч­ми. В ста­ра­та ни къ­ща доско­ро се тър­ка­ля­ха по­жъл­те­ли и на­я­де­ни от миш­ки­те вест­ни­ци и ка­лен­да­ри, из­да­де­ни от ня­ко­гаш­но­то въз­дър­жа­тел­но дви­же­ние. Те, при­ме­се­ни с дру­ги кни­жа, зат­руп­ва­ха по­да и ви­со­ки­те до та­ва­на ета­жер­ки на ця­ла ед­на стая. Но ос­вен тях там има­ше ог­ром­но ко­ли­чест­во бу­тил­ки с пър­вок­ласна гроз­до­ва и сли­во­ва ра­кия. Та­зи ра­кия ба­ща ми соб­ст­ве­но­ръч­но про­из­ве­де през послед­но­то де­се­ти­ле­тие от жи­во­та си и по­ра­ди преж­дев­ре­мен­на­та си смърт не ус­пя да из­пие. На вся­ка от ко­ри­ци­те на най-дъл­го из­ли­за­ла­та по­ре­ди­ца от бро­шу­ри има­ше един млад, муску­лест юна­ча­га с про­фил на Ми­ке­ландже­ло­вия Да­вид, кой­то ре­ши­тел­но бе­ше стиснал ши­я­та на ог­ро­мен, на­вит, из­п­ле­зил в аго­ния ези­ка си, змей. Зме­ят, раз­би­ра се, бе­ше ом­раз­ни­ят Цар Ал­ко­хол, а зад не­го и юна­ча­га­та из­г­ря­ва­ше слън­це­то на трез­ве­ност­та.

Ма­кар че по от­но­ше­ние на съ­ня съм по-ско­ро от ти­па на чу­чу­ли­ги­те, от­кол­ко­то на бу­ха­ли­те, ни­щож­но е ко­ли­чест­во­то на истин­ски­те из­г­ре­ви, ко­и­то съм ви­дял през жи­во­та си в срав­не­ние с на­ри­су­ва­ни­те. Слън­це зад се­це­си­он­на пле­те­ни­ца от бук­ви, листа и клон­ки вър­ху ко­ри­ци­те на жен­ско спи­са­ние от на­ча­ло­то на ве­ка. Слън­це зад чук и на­ко­вал­ня. Слън­це зад раз­т­во­ре­на кни­га. Слън­це зад фаб­ри­чен комин, зад пре­чу­пен кръст, зад фа­кел, зад сърп и чук, зад вдиг­нат юм­рук, зад ра­зо­ра­ни браз­ди, зад за­вод­ски кор­пус. Спом­ням си да­же, че вър­ху ед­на дър­ве­на уче­ни­ческа ли­ний­ка има­ше на­ри­су­ва­ни с масти­ло бо­ро­ве, пла­нин­ски хре­бет и из­г­ря­ва­що над тях слън­це. Ба­ща ми, из­г­леж­да, си бе­ше драскал в час, до­ка­то е ча­кал да свър­ши класно уп­раж­не­ние или мън­ка­не­то на ня­ко­го пред чер­на­та дъска.

Са­ми­ят аз съм из­ри­су­вал ог­ром­но ко­ли­чест­во из­г­ре­ви по все­въз­мож­ни стен­вест­ни­ци, ло­зун­ги и пла­ка­ти в учи­ли­ще. “За мен е ясно, как­то че ще съм­не ­ с гла­ви­те си ще счу­пим ле­до­ве­те. И слън­це­то над хо­ри­зон­та тъ­мен, да, наш­то яр­ко слън­це ще прос­вет­не.” В те­зи сти­хо­ве ня­ма иро­ния. Иро­ни­я­та е в то­ва, че де­се­ти­ле­тия след ка­то ав­то­рът им през 1942 го­ди­на си счу­пи гла­ва­та, иск­ре­но вяр­вай­ки, че чу­пи ле­до­ве, хо­ра в ро­ди­на­та му се рад­ва­ха на крат­ки и фал­ши­ви за­топ­ля­ния ка­то вне­зап­но по­съ­жи­ви­ли се ма­му­ти от ня­как­ва не­о­боз­ри­ма във вре­ме­то лед­ни­ко­ва епо­ха.

Кой­то иска да раз­бе­ре ме­та­мор­фо­за­та, в хо­да на ко­я­то зме­ят, сим­во­ли­зи­ращ Ца­ря Ал­ко­хол, се пре­вър­на в змей, сим­во­ли­зи­ращ све­тов­ния им­пе­ри­а­ли­зъм, а над­пи­сът “трез­ве­ност” вър­ху из­г­ря­ва­що­то слън­це ста­на над­пис “ко­му­ни­зъм”, тряб­ва да просле­ди ин­фил­т­ра­ци­я­та на со­ци­а­листи­ческо­то, ко­о­пе­ра­тив­но­то, чи­та­лищ­но­то и въз­дър­жа­тел­но­то де­ло в Бъл­га­рия с иде­и­те на ста­ли­но­вия бол­ше­ви­зъм. Са­ми­ят аз имам обо­ня­тел­ни усе­ща­ния за та­зи ме­та­мор­фо­за. В на­ша­та къ­ща дъ­хът на прясно раз­ря­за­ни кни­ги, на пе­ча­тар­ско масти­ло, на тем­пер­ни бои и на те­ат­ра­лен грим посте­пен­но бе­ше из­местен от ми­риз­ми на лов­джийски ба­рут, на оръ­жей­на смаз­ка, на ко­же­ни пат­рон­да­ши, на гроз­до­ва и сли­во­ва ра­кия.

Май­ка ми каз­ва­ше, че сли­зай­ки по пъ­те­ка­та от се­ло Ва­сильо­во към Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, ба­ща ми “пра­вел уче­ние”. Ти­чал при­ве­ден, за­ля­гал из тра­пи­ща­та пок­рай пъ­те­ка­та, пак ска­чал и ти­чал та­ка, как­то пра­вят то­ва вой­ни­ци­те. Каз­ва­ше го с при­съ­ща­та на по-късна­та й въз­раст иро­ния. Сми­съ­лът на ця­ло­то то­ва уче­ние бил, че той се гот­вел да ми­на­ва в не­ле­гал­ност. “Теб ще те уби­ят още пър­вия ден, ка­къв­то си кьо­пав” ­ му каз­ва­ла тя и не да­ва­ла да се чуе за шум­кар­лък. Ду­ма­та “пар­ти­за­нин” то­га­ва не би­ла още в упот­ре­ба. Са­ми­ят аз я чух за пър­ви път през есен­та на 1944 го­ди­на, а най-напред по­ня­ти­е­то вле­зе в гла­ва­та ми чрез ди­а­лек­т­но­то “шей­ки”. Оче­вид­но пред­ста­ви­те­ли­те на власт­та са го­во­ре­ли за “шай­ки”, но та­ка точ­но ду­ма­та не мо­же­ше да лег­не на ези­ка на на­шен­ци­те. “Шей­ки!” ­ въз­бу­де­но и тре­вож­но про­шеп­на май­ка ми ед­на нощ, ко­га­то се съ­бу­дих от ку­чеш­ки лай, и се над­ве­си над мен, ка­то че ли да за­па­зи от не­що мно­го страш­но топ­ло­то ми лег­ло. Аз си ги пред­ста­вях със страш­ни, напръска­ни с раз­т­вор от вар и син ка­мък, ли­ца. Та­ка из­г­леж­да­ха кой знае за­що ко­ми­ти­те в ед­на поста­ве­на от ба­ща ми на сце­на­та на учи­лищ­ния са­лон пи­е­са. Шей­ки­те бя­ха уби­ли гор­ския на се­ло Ва­сильо­во. И бя­ха ти­ча­ли по не­го ­ то­ва съ­що стиг­на до уши­те ми. За­що ли им е тряб­ва­ло да ти­чат по гор­ския? Си­гур­но за­що­то те не мо­гат да хо­дят ка­то дру­ги­те хо­ра, мо­гат са­мо да ти­чат. Ка­то ку­че­та­та. По праз­ни­ка Дай­ла­да, ко­га­то се ва­де­ха пръсте­ни­те от ко­те­ла, мо­ми­те за­ед­но с дру­ги­те при­пя­ва­ния пе­е­ха и та­ка: “Къ­са куч­ка през дол бя­га, цър­вул стя­га.” На ко­я­то мо­ма пръсте­нът се из­тег­ле­ше от во­да­та в ко­те­ла след то­ва при­пя­ва­не, ще­ше да се омъ­жи за хай­ду­тин. Ко­ми­та, шей­ка, хай­ду­тин ­ зву­че­ше ди­во, страш­но, от­б­лъск­ва­що и прив­ле­ка­тел­но. Мно­го по-късно, тъй ка­то фи­гу­ри­те на ти­ча­щи­те по гор­ския шей­ки (оче­вид­но по­ра­ди съ­дър­жа­щия се в та­зи пред­ста­ва еле­мент на жесто­кост) не иска­ха да из­ля­зат от съз­на­ни­е­то ми, за­поч­нах да си да­вам смет­ка, че то­ва ще да е би­ло акт на от­мъ­ще­ние. Не­ле­гал­ни­те са га­зи­ли тру­па на об­ви­не­ния в из­дай­ни­чест­во и ек­зе­ку­ти­ран от тях в го­ра­та об­щин­ски слу­жи­тел.

Пок­рай стръм­на­та пъ­те­ка от се­ло Ва­сильо­во към Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще през про­лет­та пе­е­ха пти­ци, а се­га в късна­та есен шу­мо­ля­ха су­хи­те ка­фя­ви листа на це­ро­ве­те. Аз под­тич­вам след ба­ща ми и май­ка ми. Те гле­дат да вър­вят бър­зо, за­що­то ве­чер­та в чи­та­ли­ще­то ще има ве­че­рин­ка. Обе­ща­ли са да взе­мат и мен. От вре­ме на вре­ме се спъ­вам в ня­коя бу­ца или ка­мък, за­що­то вни­ма­ни­е­то ми е на­со­че­но все към да­леч­ни­те, мно­го да­леч­ни ба­и­ри, от ко­и­то за­поч­ва не­бе­то. Там ня­къ­де има шо­се, а по шо­се­то мо­же да ми­не ав­то­мо­бил. Мно­го при­ят­но е очак­ва­не­то да ви­диш ка­то ка­къв ав­то­мо­бил ще се по­я­ви: чер­вен, син, жълт, зе­лен или ня­ка­къв друг. В гор­ния край на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще е хан­че­то на дя­до Въльо. Там в един си­лен дъжд на­дой­до­ха мно­го ав­то­мо­би­ли ­ всич­ки­те синьо-зе­ле­ни, а от тях наска­ча­ха вой­ни­ци с жъл­ти ко­си. Ние с май­ка ми и сест­ра ми бях­ме се скри­ли в дя­до Въльо­ва­та кръч­ма, идех­ме си от ни­ви­те. Ед­на же­на с жъл­та ко­са и жъл­ти бо­ту­ши ме сло­жи на ко­ле­не­те си. Да­ва­ше ми шоко­лад, аз упо­ри­то от­каз­вах да взе­ма. Ми­на­вах за сра­меж­лив и ос­вен то­ва не раз­би­рах как­во ми го­во­ри же­на­та. Не е има­ло как да раз­бе­ра, за­що­то, как­то по-късно си да­дох смет­ка, тя е би­ла гер­ман­ка, а го­ди­на­та 1941. Се­га, ко­га­то сли­за­ме по стръм­на­та пъ­те­ка от Ва­сильо­во към Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, не знам, че е ве­че 1942 и че ако ня­кой от синьо-зе­ле­ни­те ка­ми­о­ни все още не е из­го­рял по руски­те пъ­ти­ща и про­дъл­жа­ва към Ста­лин­г­рад, вой­ни­ци­те в не­го не са усмих­на­ти. И ня­мат шо­ко­лад. В жъл­то-ка­фя­ви­те го­ри на Бъл­га­рия през 1942 го­ди­на се чу­ва са­мо как вя­тъ­рът про­ве­ря­ва кол­ко листа се дър­жат още зд­ра­во на кло­ни­те. Съв­сем на­ряд­ко под не­чий крак ­ на жи­вот­но, а мо­же и да не е жи­вот­но, ще из­пу­ка съч­ка, свра­ка ще из­к­ряска, че се на­ру­ша­ва ре­дът, въз­мож­но е един-два пъ­ти на ден да пук­не пуш­ка ­ лов­джийска, а мо­же и да не е лов­джийска, но оръ­дей­ни­ят тъ­тен, огъ­нят, по­бе­до­носни­ят рев и пред­смър­т­ни­ят вой на ми­ли­о­ни русна­ци, гер­ман­ци, япон­ци и как­ви ли не още са на хи­ля­ди ки­ло­мет­ри от­тук.

Дъл­бо­ка дол­чи­на от си­ня пръст и жъл­ти ка­мъ­ни раз­де­ля два­та пла­нин­ски хре­бе­та меж­ду две­те се­ла. При­ли­ча на каньо­ни­те от Ко­ло­ра­до, ко­и­то по-късно ви­дях в аме­ри­кан­ски­те уестър­ни. Най-ин­те­ресно­то и най-страш­но­то място е Ско­кът. Скок по на­шен­ски зна­чи во­до­пад. От ед­на над­ве­се­на над дъл­бо­ко­то ши­ро­ка ка­мен­на пло­ча плю­щи се­га са­мо тън­ка струй­ка во­да, но не­ви­на­ги е та­ка. Вед­нъж тук кло­ко­че­ха и гър­мя­ха стра­хо­ви­ти, мът­ни по­ро­и­ща. Ние пак се спусках­ме по пъ­те­ка­та от Ва­сильо­во към Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще. Настиг­на ни вне­за­пен по­ро­ен дъжд и един ов­чар ни под­сло­ни в ко­ли­ба­та си. Ко­га­то дъж­дът преста­на и ние, под­х­лъз­вай­ки се на­до­лу по стръм­на­та кал­на пъ­те­ка, стиг­нах­ме до Ско­ка, ви­дях не­що, ко­е­то после дъл­ги го­ди­ни се явя­ва­ше в съ­ни­ща­та ми. От спо­кой­ния зе­лен вир до­лу ня­ма­ше и по­мен. Се­га це­ли­ят ог­ро­мен ко­тел, об­ра­зу­ван от два­та стръм­ни бря­га и съ­е­ди­ня­ва­ща­та ги над­ве­се­на ка­мен­на пло­ча, бе­ше се на­пъл­нил с мът­но­ка­фя­ва во­да и бя­ла пя­на. От­го­ре, из­зад за­воя на дол­чи­на­та, се по­я­вя­ва­ха кло­ни и де­бе­ли дър­ве­та, за миг се озо­ва­ва­ха над раз­пе­не­ния ко­тел и пре­ди да ус­пе­ят да напра­вят как­во­то и да би­ло за спа­се­ни­е­то си, по­ли­та­ха в гър­мя­щия и кло­ко­чещ ужас.

Хи­ля­да де­вет­сто­тин че­ти­рий­сет и вто­ра. Вой­на. Въз­дър­жа­тел­ни­те дру­жест­ва са заб­ра­не­ни, но ве­че­рин­ки­те, та­ка се на­ри­чат те­ат­рал­ни­те пред­став­ле­ния през те­зи го­ди­ни, про­дъл­жа­ват. Ние, кой знае за­що, вли­за­ме през сце­на­та. Оти­дох­ме ли си вкъ­щи, след ка­то си дой­дох­ме по пъ­те­ка­та от се­ло Ва­сильо­во, не пом­ня. Пом­ня, че се озо­вах сред ня­как­ви ка­то че ли под­п­ла­ше­ни хо­ра (би­ли са мест­ни­те ак­тьо­ри), в но­са ме уда­ри ост­ра ми­риз­ма (ве­ро­ят­но на те­ат­ра­лен грим и из­ва­де­ни от наф­та­ли­на дре­хи), ба­ща ми дръп­на не­що, за ко­е­то после раз­б­рах, че се каз­ва за­ве­са, и ние се озо­вах­ме ви­со­ко над те­ат­рал­ния са­лон, към кой­то во­де­ше дър­ве­на стъл­бич­ка от че­ти­ри-пет стъ­па­ла. В очак­ва­не да за­поч­не пред­став­ле­ни­е­то в са­ло­на сви­ре­ше ду­хо­ва му­зи­ка, ди­га­ше се ра­дост­на вря­ва и ня­ма­ше ни­то един не­за­пъл­нен стол. На пър­вия ред, де­бел, засмян и пле­шив ­ се­де­ше на­ши­ят кръст­ник Ва­сил Бир­ника, меж­ду не­го и сце­на­та се раз­хож­да­ше ог­ром­но бя­ло ку­че.

Ва­сил е най-важ­ни­ят чо­век в об­щи­на­та, по-ва­жен и от кме­та, за­що­то кме­то­ве­те ид­ват и си оти­ват, а той оста­ва. Се­ди се­га на пър­вия ред в чи­та­ли­ще­то, ме­са­та му пре­пъл­ват мо­дер­ния голф-пан­та­лон, но­ва­та му вра­тов­ръз­ка блести на ши­ро­кия врат, Ва­сил Бир­ника гле­да как по­ро­дисто­то му лов­джийско ку­че се раз­хож­да пред пуб­ли­ка­та и знае, че до­ри по дър­ве­на­та стъл­бич­ка го­ре на сце­на­та да се ка­чи ку­че­то, ни­кой ни­що ня­ма да смее да му ка­же. Не знае оба­че, че са­мо след две го­ди­ни без голф-пан­та­лон, без вра­тов­ръз­ка, без ча­сов­ник и без ков­чег ще ле­жи за­ро­вен в пя­съ­ци­те край ре­ка Осъм. Аз съ­що се­дя на пър­вия ред и съ­що не знам как­во ще се слу­чи с на­шия кръст­ник Ва­сил и с го­ля­мо­то му бя­ло ку­че. То­ва, ко­е­то ста­ва на сце­на­та, зд­ра­во дър­жи и не пуска вни­ма­ни­е­то ми. Два­ма мъ­же ­ Най­ден и Жив­ко, се ка­рат за ед­на ху­ба­ва мла­да же­на на име Мил­ка­на. Нак­рая Най­ден, вместо да гръм­не Жив­ко, гръм­ва Мил­ка­на. С ед­но мал­ко сре­бър­но пи­щов­че.

На дру­гия ден оба­че аз виж­дам Мил­ка­на жи­ва. В чер­на уче­ни­ческа уни­фор­ма с но­мер на ръ­ка­ва. Мил­ка­на от снощ­на­та ве­че­рин­ка се каз­ва всъщ­ност Ев­до­кия, ви­кат й оба­че Доч­ка, учи в ловеш­ка­та гим­на­зия и е на­ша род­ни­на. Стои меж­ду ра­ди­о­то и от­ру­па­на­та с ча­ши и чи­нии ма­са в ба­щи­на­та си къ­ща и спо­ри не­що с гости­те. От гости­те най-мал­ки­ят съм аз. И ед­но­то от мо­ми­чен­ца­та на Ва­сил Бир­ни­ка. Ед­на стък­ле­на ка­на с чер­ве­но ви­но е поста­ве­на точ­но пред мен, на рав­ни­ще­то на очи­те ми, и ми пре­чи да виж­дам доб­ре Ев­до­кия. Тя има изящ­но бя­ло ли­це, тън­ка фи­гу­ра, си­гур­но е най-ху­ба­во­то, ко­е­то е ро­дил мно­го­люд­ни­ят чор­баджийски род на мо­я­та ба­ба Дон­ка. Гости­те не й вяр­ват не­що, тя каз­ва: “Се­ри­оз­но!” И тън­ки­те й веж­ди се пов­ди­гат на­го­ре. За пръв път чу­вам ду­ма­та “се­ри­оз­но” и тя мно­го ми ха­рес­ва.

То­ва, ко­е­то те­че в мо­мен­та, мо­же да бъ­де на­ре­че­но “На гости у бо­га­ти род­ни­ни”. Жи­тейски­ят ми опит и реч­ни­кът ми оба­че са още твър­де не­доста­тъч­ни за та­ки­ва фор­му­ли­ров­ки. Осъз­на­вам, че къ­ща­та, в ко­я­то се на­ми­ра­ме, е мно­го по-раз­лич­на от на­ша­та. За­о­би­ка­лят ме стък­ле­ни шка­фо­ве, а в тях все­въз­мож­ни бе­ли и зе­ле­ни, и ка­фя­ви ча­ши и чи­ний­ки. Има ра­дио, пок­ри­то с бя­ла дан­те­ла, бе­ли дан­те­ли има и по стък­ла­та на про­зор­ци­те. Част от же­ни­те са с на­чер­ве­ни уст­ни, къд­ра­ви и къ­со под­ст­ри­га­ни ка­то учи­тел­ки. Мъ­же­те пу­шат ня­как­ви де­бе­ли ка­то пръсти, ка­фя­ви ци­га­ри.

­ А се­га Мимето и До­ре­то ще из­пе­ят не­що ­ каз­ва на­ши­ят кръст­ник Ва­сил Бир­ника и злат­ни­ят му зъб све­ти в щаст­ли­ва ба­щин­ска усмив­ка над зе­ле­на­та вра­тов­ръз­ка. Ми­ме­то и До­ре­то са мал­ко по-го­ле­ми от мен, с цвет­ни кор­де­ли в ко­си­те и ­ не­що смеш­но и не­въз­мож­но ­ с га­щи ка­то мом­че­та, пле­те­ни и дъл­ги до зе­мя­та. Ми­ме­то и До­ре­то заста­ват ед­на до дру­га и за­пя­ват:

Рим, Бер­лин и То­кио

сме­ли са в бор­ба­та.

Ско­ро ще на­ло­жат

нов ред на зе­мя­та.

Ръ­коп­ляскат им, мил­ват ги, рад­ват им се. Ця­ла­та ком­па­ния за­пя­ва. От жъл­те­ни­ка­ва­та стък­ле­на ка­на се раз­ли­ва чер­ве­но ви­но. Син­кав дим от ци­га­ри плу­ва над чер­ви­ло­то, над вра­тов­ръз­ки­те, над пот­ни­те го­ли гла­ви на мъ­же­те, над на­къд­ре­ни­те жен­ски ко­си.

Из­ли­за­ме да си пра­вим сним­ки. После сним­ки­те са за­ле­пе­ни на ед­на от пър­ви­те стра­ни­ци на на­шия се­ме­ен ал­бум. Аз съм мра­чен и сър­дит. Та­къв бях още ка­то тръг­вах­ме на гости. Май­ка ми се опит­ва­ше да за­коп­чае под бра­дич­ка­та ми на­уш­ни­ци­те на ко­же­на­та шап­ка. Мра­зех та­зи шап­ка, за­що­то от­дав­на ве­че бе­ше отесня­ла и ми стя­га­ше гла­ва­та. В стре­ме­жа да се спра­ви с по­ло­же­ни­е­то ма­ма ми при­щип­на ко­жа­та ­ плач, ша­мар, хай­де, че за­късня­ва­ме, ще ни се сме­ят хо­ра­та. Ко­га­то ми­на­вах­ме през Свра­ко дол, от лю­бо­пит­ст­во да­ли е зам­ръз­на­ла ед­на лок­ва стъ­пих от­го­ре, гу­ме­ни­ят ми шу­шон се на­пъл­ни със сту­де­на кал, нов ша­мар, как да не из­г­леж­дам после мра­чен на сним­ка­та, въпре­ки че всич­ко бе­ше мно­го непри­вич­но и ин­те­ресно, осо­бе­но пе­сен­та “Рим, Бер­лин и То­кио”.

На та­зи сним­ка с бо­га­ти­те ни род­ни­ни фи­гу­ри­ра и мо­я­та ба­ба Дон­ка. Дър­жи един го­лям пу­як в ръ­це­те си. Бе­ше й се сто­ри­ло, че с пу­я­ка сним­ка­та ще из­ле­зе по-ин­те­ресна и оче­вид­но е би­ла пра­ва. По-важ­но за изясня­ва­не хро­но­ло­ги­я­та на съ­би­ти­я­та оба­че е, че на та­зи сним­ка тя е с истин­ски ляв крак. (Ина­че ще­ше да се под­пи­ра с бастун и ня­ма­ше как да стиска с две ръ­це пу­я­ка.) Зна­чи сним­ка­та е пра­ве­на, пре­ди да й от­ре­жат кра­ка.