За да бъдем справедливи към това произведение, трябва да изстрадаме съдбата на музиката, да я почувстваме като отворена, кървяща рана. За какво страдам, когато изстрадвам съдбата на музиката? За това, че музиката и нейният преобразяващ и утвърждаващ характер са доведени до там, че са се превърнали в Декадентство, че съвсем не са вече Дионисиевата флейта… Но ако в този смисъл приемем нещата на музиката като свои, като история на собственото ни страдание, тогава бихме намерили този труд пълен с вежливости, невероятно мек и деликатен. Да бъдеш в подобни случаи весел и шеговит ridento dicere severum /Смеейки се, говоря строго. — Перифраза на Хораций: Смеейки се, говоря истината (ridento dicere severum)/, където verum dicere /Казана истина/ се справя със всякаква твърдост — ето това е истинската хуманност. Всъщност съмнявал ли се е някой, че аз, като стар артилерист, няма да обърна срещу Вагнер най-тежките си оръдия? Всичко решаващо по тия въпроси аз запазих в себе си — обичах Вагнер. Все пак това, да нападна един благороден „непознат“, нещо, което друг би разгадал толкова лесно, се съдържа в смисъла на задачата ми — като музикален Калиостро ми предстои да разкрия още множество „непознати“. Още повече желая да нападна непрекъснато обедняващата откъм инстинкти и ставаща все по-честнанемска нация, която със завиден апетит продължава да се прехранва от противоречията и поглъща едновременно и без всякакви смущения в храносмилането както „вярата“, така и „научността“, както „християнската любов“, така и антисемитизма, както волята за власт (за Райх), така и evangelie des humbles /евангелието на смирението/. Такова отсъствие на изборност към противоречията! Такъв стомашен неутралитет и незаинтересованост! Тази немска справедливост на небцето, даваща всеобщо равноправие, за която всичко е вкусно… Няма съмнение, че немците са идеалисти… Когато бях за последен път в Германия, заварих немския вкус в очевидното затруднение да възприема и оцени еднакво Вагнер и тромпетиста фон Зекинген; освен това бях пряк свидетел, когато в Лайпциг, в чест на най-великия и истински немски музикант (в старинния смисъл на понятието „немско“, а не имперско), маестро Хайнрих Шютц — бе основано дружество „Лист“, с цел разпространяване на коварна /Вероятно и иронично — произнасянето на думата listige (коварна) може да означава и „Листова, на Лист“ музика/ църковна музика… Без капка съмнение немците са идеалисти…
— 2 —
Затова нищо не би ме възпряло да кажа на немците някои истини с по-груб тон — кой друг ще го направи? Говоря за липсата на историческо възпитание. Не толкова, че немските историци изцяло са загубили висшия взор към историческия ход, към културните ценности, превръщайки се по този начин в политически или църковни палячовци — не, те сами му обърнаха внимание. Първо трябва да бъдеш „немец“, да бъдеш „раса“, едва тогава можеш да вземеш историческорешение за всичко, което е ценно или не-ценно, да го определиш… Немско — това за тях е аргумент. „Германия, Германия над всичко“ — това е принцип, германците са носители на „традиционния световен ред“ в историята; в сравнение с Римската империя те са носители на свободата, а по отношение на осемнадесетия век са възстановители на морала, на „категорическия императив“. Съществува „имперско“ тълкуване на историята, съществува, страхувам се, и антисемитско тълкуване, съществува и дворцово тълкуване — и г-н фон Трайтшке не се срамува от това… По-рано измислиха и една идиотска историческа оценка, формулирана от поминалия се за щастие Вишер, която обиколи немските вестници и трябваше да бъде приета със съгласие от всеки немец, а именно: „Ренесансът и Реформацията — защото двете заедно образуват едно цяло — са естетическо възраждане, възраждане на нравите, традициите и обичаите“. При четенето на подобни изречения търпението ми се изчерпва и изпитвам огромно удоволствие, не, дори задължение, да кажа на немците всичко, онова, което смятам, че тежи на съвестта им. Немецът е отговорен за всички престъпления срещу културата в последните четири столетия! И винаги причината е била една и съща — най-откровен страх пред реалността (което впрочем е страхът пред истината, поради превърналата се у него в инстинкт неистинност) — с една дума от „идеализъм“… Немците отклониха Европа от плодовете на последната велика Епоха, тази на Ренесанса, и то в момент, когато един нов порядък на ценности едва бе спечелил победата, където благородните, жизнеутвърждаващите, бъдещите ценности бяха започнали да се прегръщат в инстинкт! Лутер, тоя злокобен монах, възстанови църквата, и нещо, което бе стократно по-лошо — възвърна християнството — точно в онзи момент, когато то бе победено… Християнството, това превърнало се в религия отрицание на волята за живот. Лутер, този явно неспособен за себеутвърждаване монах, поради тази своя неспособност нападна църквата — и като последствие я възстанови… Католиците имат достатъчно основание да честват Лутеранските празници, да му посвещават песни и тържества… Лутер — и „нравствено възраждане“! По дяволите цялата психология! Немците, без съмнение, са идеалисти. На два пъти, достигнали с чудовищна сила и себенадмогване до правилен, недвусмислен и напълно научен начин на мислене, те отново намериха погрешните пътища към старите идеали — отново достигнаха до така любимите им помирявания на истината с идеала, което в основата си е формула за отричане на науката и за възтържествуване на правото на лъжата. Лайбниц и Кант — това са най-тежките вериги за европейската интелектуална почтеност! И когато, като мост между две декадентски столетия, се забелязва едно форсмажорно единство на гений и воля, достатъчно силно, за да осигури на Европа една политическа и икономическа цялост по пътя към световното господство, тогава, със своите „освободителни войни“, немците отклониха Европа от смисъла на съществуванието, от чудото и мисията на Наполеон — на тяхната съвест ще легне цялата заслуга, рожба от онова време — а то е най-висшата неразумност и най-антикултурната гадост, която съществува — национализмът — оная национална невроза, от която днес боледува Европа, онова увековечаване на малките държави, на дребната политика. Немците влагаха в Европа своя смисъл, разбираха със своя разум и именно те я тикнаха в задънена улица. Знае ли някой изход от тая задънена улица?… Ето една задача, достатъчно велика, за да сплоти народите…
— 3 —
И накрая — защо да не дам израз на съмненията си? И в този случай немците ще направят всичко възможно, за да родят от чудовищната съдба една църковна мишка. До сега те така са се компрометирали пред мен, че се съмнявам да се поправят в бъдеще. Кое е онова, което ме кара да бъда лош пророк? Моите обикновени читатели и слушатели са и до днес руснаци, скандинавци и французи — ще продължат ли да бъдат и занапред? В историята на познанието немците са записани с двусмислени имена — те винаги са раждали „неосъзнати“ фалшификатори (Фихте, Шелинг, Шопенхауер, Хегел, Шлайермахер се характеризират с тази дума тъй добре, както Кант и Лайбниц; всички те са просто майстори на покрови /„Schleiermacher“, освен че е името на известния теолог и херменевт, означава на немски „човек, който прави була, савани.“ (Бел. ред.)/. Те никога няма да имат честта да се отъждествят с първия справедлив дух на историята, който ще постави пред съда четиривековното фалшификаторство — този дух няма да бъде немски. „Немският дух“ е моят символ за застоял въздух — в близост до тази превърнала се в инстинкт психологическа нечистоплътност се диша трудно — тук всяка дума и физиономия издава немеца. Немците никога не са притежавали един седемнадесети век на самоизпитание, както например французите — Ларошфуко и Декарт са стократно по-правдиви от немците — последните и до днес страдат от липса на психолози. Но психологията е почти мярка за чистотата или нечистоплътността на една раса… Ако не си чист по принцип, как тогава ще притежаваш дълбочина? При немеца, както впрочем и при жената, никога не стигаш до твърда почва — защото не я притежават — това е всичко. Но тогава поне да беше плосък. Онова, което в Германия се нарича „дълбоко“, е точно онази инстинктивна нечистоплътност към самия себе си: не желаеш да се изясниш сам пред себе си. Не бих ли могъл да употребя думата „немско“ като интернационална за подобно психологическо състояние? Например днес германският кайзер нарича „християнски дълг“ факта, че освобождава африканските роби — сред нас, другите европейци, това действие може да получи едно единствено определение: „немско“… Създадоха ли немците поне една книга, която да може да се определи като „задълбочена“? Дори и понятието, означаващо за една книга „задълбочен“, просто им убягва. Познавам учени, които смятат за задълбочен Кант — страхувам се, че в пруския двор приемат за такъв и г-н фон Трайтшке. И ако аз при всяка възможност посочвам Стендал като най-великия психолог, трябва да призная, че ми се е налагало пред немски университетски професори да произнасям името му на срички…
— 4 —
И защо да не отида до края? Обичам да оставям масата след себе си чиста. Просто да изразявам презрението си към немците е част от моето честолюбие. Своето недоверие към немския характер изказах още на двадесет и шест годишна възраст („Несвоевременни размишления“, III част). — за мен те са невъзможни. Първото нещо, за което подлагам някого на изследване „до мозъка на костите“ е дали притежава чувство за дистанция, дали има усет и поглед за ранг, степен, ред между отделните хора, дали е изискан: при наличие на подобно качество го причислявам към благородните — при всички останали случаи той принадлежи към широкосърдечните — което е направо добродушен израз за сбирщината, неудачниците, каналиите. Но немците наистина са каналии — те са толкова добродушни! В отношенията си с тях човек просто се принизява — немецът притежава способността да изравнява… Ако проследя контактите си с някои немски артисти — предимно с Рихард Вагнер — ако оставим малките изключения — аз сякаш не съм преживявал приятни мигове с немци. Дори и да приемем, че „най-задълбоченият“ дух на всички хилядолетия се появи сред немците, задължително ще се намери някоя спасителка на Капитола, която да се оплаче, че и нейната грешна душа би трябвало да се види… Просто не мога да издържам тая раса, където винаги се чувстваш в лоша среда, която няма и капчица чувство за нюанс — просто ме боли, защото аз самият съм нюанс — която е лишена от всякакво остроумие, която дори не умее да стъпва… Немците нямат ходила, а само крачища… Те нямат и понятие за собствената си жестокост — но за жестокостта това би бил просто комплимент — те дори не се срамуват от това, че са немци… Те говорят за всичко, смятат се за решаващи, опасявам се, че допускат да са решаващи и спрямо мен… Целият ми живот е едно доказателство за непреклонност. Напразно търся в него признак на такт, деликатност и чувствителност по отношение па себе си. Моят тип изисква да се отнасям към всеки меко и благосклонно имам право на това, да не правя разлика. Но това не ми пречи да държа очите си отворени. С никого не правя изключение — най-малко пък с приятелите си, и винаги смятам, че моята хуманност не им е нанесла и най-малката вреда! Има няколко неща, които за мен винаги са били въпрос на чест. Въпреки това е вярно, че почти всяко писмо, което получавам, чувствам като цинизъм: повече цинизъм се съдържа в доброжелателството, отколкото в омразата… На всеки мой приятел заявявам в лицето, че не си струва труда да изследва което и да е от моите писания: по най-незначителните признаци за мен е ясно, че те не разбират и думичка от произведенията. Що се отнася до Заратустра, то кой ли от моите приятели би видял в него нещо повече от едно неразрешено, но за щастие съвършено равнодушно високомерие? Десет години — и никой не почувства вина за това, че не ме е защитил срещу абсурдната тишина, срещу гробното мълчание, което ме заобикаляше: един чужденец, датчанин, който притежаваше достатъчно смелост и инстинктивен финес, бе първият, който се обяви срещу моите самозвани приятели… В кой немски университет биха били възможни лекции върху философията ми, каквито изнесе миналата пролет в Копенхаген доказалият се по този начин като психолог Георг Брандес /Георг Брандес (1842 — 1927) — професор в Копенхаген, изнесъл там лекция за философията на Ницше през 1888 год. Не толкова психолог, както твърди Ницше, а по-скоро литературен историк и критик на епохата./? Аз самият никога не съм се повлиявал от това — необходимостта не ме наранява: amorfati /Да обичаш съдбата си./ е моята най-вътрешна природа. Но това не изключва факта, че обичам иронията, дори световноисторическата ирония. И така, две години преди гръмотевиците на преоценката, довели земята до конвулсии, предложих на света „Случаят Вагнер“: нека немците за сетен път сгрешат и се обезсмъртят чрез мен — сега му е времето! Постигнато ли е? — Възхитително, г-да германци, моите комплименти…
