— 1 —
С тази книга започнах своя поход срещу морала. Не че в нея се усеща и едва доловим мирис на барут — там човек ще почувства съвсем други, много по-благородни ухания, стига да притежава достатъчно силно обоняние. Нито голямо, нито пък малко оръдие: ако влиянието на книгата е отрицателно, това се дължи на по-слабите средства — онези средства, от които влиянието произлиза като крайност, а не избухва като оръдеен изстрел. Това, че завършвайки книгата, човек започва да се отнася с особена предпазливост към всичко онова, което се е наричало „морал“, не е в противоречие с факта, че по страниците й няма да срещнете никакво отрицание, в смисъл на нападка или злост — напротив, книгата е светла и лъчезарна, подобно на сирена, отдала се върху скалите на слънчевите лъчи. Тази сирена бях самият аз — сякаш почти всяко изречение е изпълзяло от безредно разхвърляните скали близо до Генуа, където самотно споделих тайната си с морето. И днес, при случаен допир с тази книга, всяко нейно изречение ми прилича на безкрайно малка нишка, с помощта на която изтеглям от глъбините несравними неща — чудотворното въздействие на спомена просто ме разтреперва. Изкуството й се крие във възможността да задържиш леко и безшумно минаващите край теб неща — ония мигове, които аз наричам „божествени гущери“. Но не да ги сграбчиш, или да ги задържиш жестоко като онзи млад бог, пробол клетото гущерче с върха на копието си — а с нещо друго, също тъй остро — върха на перото… „Има толкова много утринни зари, които не са изгрели“, — тази индийска поговорка е мотото на книгата. Кой е виновникът за настъпването на онова ново утро, на тази още неоткрита нежна руменина, предхождаща новия ден — не, а поредица нови дни! — Преоценката на всички ценности, отскубването от моралните предразсъдъци, утвърждаването и доверието към всичко, което досега е било забранено, презряно и прокълнато. Тази утвърждаваща книга излъчва светлина, любов, нежност, и ги насочва към истински лошите неща, връща им душата, съвестта, висшето право и привилегията за съществуване. Никой не напада морала, дори не го разглежда… Книгата завършва с едно „или?“ — Това е и единствената книга, която завършва с „или?“.
— 2 —
Моята задача е да подготвя човечеството за мига на висшето самоосъзнаване, за великото пладне, когато то да се огледа, да хвърли поглед назад, освободено от влиянието на случайността и духовника, за първи път да си зададе цялостния въпрос: защо? За какво? Тази задача е породена от възгледа ми, че човечеството не може само да поеме по правилния път, но въпреки това съвсем не се управлява от бога, а тези свети ценности са плод на собствената му фантазия и чрез тях то е отгледало инстинкта на отрицанието, загниването и декадентството. Въпроса за произхода на моралните ценности смятам за първостепенен, защото той определя човешкото бъдеще. Изискването да се вярва, че всичко е в най-добри ръце от самото начало, че Библията е окончателното успокоение и вяра в божественото управление и мъдрост — това, преведено на реален език, означава недопускане на надмощието на волята за истина над нейната достойна за съжаление противоположност, а оттук — досега човечеството се е намирало в най-лоши и злонамерени ръце, че е управлявано от най-неудачните, изпълнени с коварна жажда за отмъщение слепци, които отрекоха света и навредиха на хората. Решаващият признак, който разобличава духовника (включително и скрития духовник — философа) като господстващ не само над една затворена религиозна общност, но като господар изобщо; който показва, че декадентският морал, волята за „края“, е просто морал за себе си — този признак е непреходната стойност, присъща на неегоистичното и враждата — винаги свойствена на егоистичното. Онзи, който не споделя мнението ми, го смятам за заразно болен… Но всъщност целият свят не споделя това мое мнение. За един физиолог съществуването на подобно противоречие не оставя и капка съмнение за болестен признак. Ако дори и най-малкият орган от целия организъм отстъпи от своето самосъхранение, от своята възвращаемост на сила, от своя „егоизъм“, то целият организъм се изражда. Физиологът изисква ампутиране на изродената част, той отрича каквато и да е солидарност с изроденото, той е безкрайно далеч от чувството за съжаление. Обратно — духовникът желае точно израждането на цялото, на човечеството, затова той консервира изроденото и по този начин става негов господар. Какъв е смисълът на ония лъжливи понятия, помощниците на морала — „душа“, „дух“, „свободна воля“, „бог“, ако не да сринат човечеството физиологически? Ако отклоним сериозността на самосъхранението и натрупването на сила в тялото, т.е. в живота, ако от анемичността сътворим „идеал“, а от презрението към тялото конструираме „спасение на душата“ — какво друго е това освен рецептата на упадъка? Загубата на равновесие, противопоставянето на естествените инстинкти, с една дума „самонезаинтересованост“ — това до днес се наричаше морал… С „Утринна заря“ поведох борба против морала на себе-обезличаването.
ВЕСЕЛАТА НАУКА
(„la gaya scienza“)
„Утринна заря“ е една утвърждаваща се книга — дълбока, но светла и добродушна. Същото важи в най-голяма степен и за Веселата наука — почти във всяко изречение дълбокият смисъл и смелата воля се държат ръка за ръка. Една строфа, която изразява благодарността ми към най-прекрасния месец — януари, а и цялата книга — просто подарък — най-добре издава дълбочината на тази веселост на науката:
С върха на копието жарко
бодеш душата — ледна прежда.
И тя политва над морето,
да дири висшата надежда.
О, нека — здрав и светъл,
суров в любовните си дари,
дариш ни чудото си свое,
ти, тъй прекрасни Януари!
Онова, което тук се нарича „висша надежда“, се отнася за оногова, който е чел и края на четвъртата книга и е открил там диамантената красота в думите на Заратустра. Или ако е чел гранитните слова в края на третата книга, с която цяла една съдба се обхваща във формула „за всички времена“. Песните на принц Фогелфрай, най-добрите от тях писани в Сицилия, съвсем точно напомнят провансалското понятие за „весела наука“ — като единство на певец, рицар и свободен дух, с помощта на което прекрасната ранна провансалска култура се надига против всяка двулична култура. Последното стихотворение „Към мистрала“, една отдавна забравена танцова песничка, в която — с извинение! — „се танцува върху морала“ — това е всъщност съвършено провансалство.
Сподели с приятели: |
