— 1 —
Сега ще разкажа историята на Заратустра. Основната концепция на този труд, мисълта за вечното връщане, висшата форма на утвърждаването, която изобщо може да бъде достигната — се роди през август 1881 година — нахвърлих го набързо под заглавие „6000 стъпки отвъд човека и времето“. Тоя ден се разхождах из горите около езерото при Силваплана — спрях се при един чудовищен скален хълм, приличащ на пирамида — това бе недалеч от Сурлай. Там ми хрумна мисълта за написването. Ако се върна няколко месеца назад откривам, сякаш като знак, една дълбока и решителна промяна във вкуса ми, преди всичко към музиката. Вероятно към нея трябва да причислим и целия Заратустра; предпоставка за това — дълбоко съм убеден — бе фактът, че прераждането в изкуството вече се чуваше. Заедно с един от „възродените“, приятелят ми Пиетро Гасти, открихме през пролетта на 1881 година в планинските бани Рекраро, недалеч от Виченца, че фениксът-музика прелита над нас с много по-леки и блестящи крила отколкото преди. А пък ако погледнем по-напред от оня августовски ден към изненадващото и протекло при невероятни обстоятелства раждане н; творбата — февруари 1883 година (епилогът й, от който цитирах няколко думи в настоящия предговор, бе завършен в светия час на Вагнероват смърт във Венеция) — излиза, че тази моя „бременност“ е продължила осемнадесет месеца. А именно тези осемнадесет месеца навеждат някои на мисълта (най-вече будистите!), че съм същинска слоница /Т.е. че имам продължителна, „слонска“ бременност/. През този период се роди и Веселата наука, която е просто белязана с близостта на нещо несравнимо, тя дори дава началото на Заратустра, а в предпоследната част от четвъртата си книга изразява и неговата основна мисъл. По това време е създаден и онзи Химн на живота (за смесен хор и оркестър), чиито партитури бяха издадени преди две години от Фритцш в Лайпциг — вероятно един не съвсем незначителен симптом за състоянието ми през оная година, когато бях напълно в плен на утвърждаващия патос — аз го наричам трагичев. Сигурно един ден с този химн ще почетат собствената ми памет. За да не се получи недоразумение, искам да отбележа, че текстът не е мое произведение — той е просто учудваща инспирация от една млада рускиня, с която бях близък по онова време — г-ца Лу фон Саломе. Онзи, който изобщо открие някакъв смисъл в последните думи на стихотворението, ще разбере предпочитанието и възхитата ми — те са наистина велики. Болката не е протест срещу живота! „Ако не можеш да ми дадеш повече щастие — е, добре! — имаш своята мъка!“ На това място сигурно и музиката ми е велика (последната нота на кларинет-А е СИ, а не С, печатна грешка). Следващата зима прекарах в тихия залив на Рапало, недалеч от Генуа, между Чиавари и предпланините на Порто Фино. Здравето ми се бе влошило, зимата бе студена и прекалено дъждовна, малката вила бе на самия бряг и нощният прилив правеше съня ми почти невъзможен — така че всичко бе противоположно на желаното. И въпреки това, сякаш за доказателство на тезата ми, че всичко решаващо става „въпреки“, в тая зима и при тия неблагоприятни обстоятелства се роди Заратустра. Преди обед се изкачвах на юг по великолепния път към Зоагли, покрай пиниите, а пред погледа ми се простираха морските далечини; след обед, когато ми позволяваше здравето, обикалях целия залив Света Маргарита чак отвъд Порто Фино. Тия места са ми много близки, защото споделям и огромната слабост към тях на император Фридрих Трети — там случайно попаднах отново през есента на 1886 година, при последното му посещение в тоя забравен край. По тези две пътеки в мислите ми се роди образът на Заратустра — по-правилно, той ме връхлетя…
— 2 —
За да разберете този човешки тип, е необходимо да си изясните една физиологическа предпоставка — онова нещо, което аз наричам висше здраве. Не бих могъл да обясня това понятие по-добро, отколкото съм го сторил в петата книга на „Веселата наука“. „Ние, новите, безименните, неразбраните“ — се казва там — „ние, недоносчетата на още недоказаното бъдеще, се нуждаем за новата цел от нови средства — а именно от ново здраве — по-силно, по-хитро, по-жилаво, по-дръзко от всяко досегашно. Онзи, чиято душа жадува да изживее целия обхват на ценностите и желанията, да преброди всички брегове на това идеализирано «Средиземноморие», и чрез придобитото в приключенията познание да се убеди в това, как се става откривател и завоевател на идеала — все едно дали артист, светец, законодател, мъдрец, учен, благочестив, атеист — всеки един се нуждае главно от висше здраве — такова, каквото не само да притежаваш, но и непрекъснато да придобиваш, да извоюваш, защото безкрайно и неуморно ти отдаваш, длъжен си да отдаваш… И тогава, след като ние, аргонавтите на идеала, пътувахме дълго — повече смели, отколкото умни, рискуващи корабокрушение, но по-здрави от всякога — тогава ни се стори, че сякаш за награда стигнахме пред нова, неоткрита и неизвестна никому земя, чиято територия и граници никой не познаваше — всичко бе отвъд известното, отвъд идеала — един свят, преизпълнен с красота и неясност, със страхотно и божествено — толкова преизпълнен, че любопитството ни се превърна в страстна и неутолима жажда за власт над всичко това, в чувството, че оттук нататък едва ли ще се наситим! Можехме ли след подобни изблици и с нашата ненаситност за знания да се задоволим със сегашните хора? Неизбежно бе за нас да гледаме на техните важни цели и идеали с една зле прикривана несериозност и дори изобщо да не ги забелязваме… Друг идеал ни примамваше — прекрасен, изкусителен, опасен идеал, за завладяването на който не желаехме съмишленици — никому не бихме отстъпили с лека ръка своето право — идеалът на един дух, наивен, който с несъзнателно, но преливащо съвършенство си играе с всичко онова, наричано досега свято, недосегаемо, божествено — за който всичко висше, до днес неоценено от тълпата, се крие в опасността, в разрушението, в унижението, най-малкото — в една слепота или самозабрава. Това е идеалът на едно човешко и свръхчовешко самочувствие, което в очите ни изглежда нечовешко — ако ги съпоставим например с всички досегашни световни завоевания, изразени в тържествеността на жеста, словото, тона, погледа, морала и други подобни, би изглеждал като тяхна неволна пародия, но точно с него се повдига булото на великата сериозност, за първи път се поставя истинската въпросителна, съдбата отново се връща при душата, стрелката се отмества, започва трагедията…“
— 3 —
Днес, в края на деветнадесети век, дали някой има ясна представа или понятие за онова, което поетите от великите епохи са наричали инспирация? Ако не, то бих искал да го опиша. При запазилото се у нас дори и малко суеверие ние не сме в състояние да отхвърлим представата — или юздите — или медиума — на свръхестествените сили. Понятието „откровение“ — в смисъл, че със забележителна сигурност и финес нещо изведнъж става видимо, което разтърсва в дълбочина, което преобръща и събаря из основи — това понятие е просто описание на фактите. Нито търсиш, нито чуваш, нито приемаш, нито питаш — мисълта блясва като светкавица, с фатална необходимост и без колебание — самият аз никога не съм се колебал в избора. Едно възхищение, чието чудовищно напрежение се разтоварва в изблик на сълзи, при което крачката несъзнателно се ускорява или забавя, едно несъвършено извън себе си, придружено с отчетливо и ясно осъзнаване и изпитване на безкрайно фин трепет и леденостудени тръпки, разтърсващи от главата до петите; една дълбочина на щастието, спрямо която болезненото и мрачното не действат като противоположност, а я обуславят и предизвикват просто като необходим цвят сред този излишък от светлина; един инстинкт на ритмични отношения, преодоляващ всички пространства и форми — потребността от продължителност, от безкрайно протяжен във времето ритъм е почти мярка за силата на инспирацията — нещо като противодействие и изравняване на напрежението… Всичко се извършва във висша степен несъзнателно, но сякаш в разразила се буря от чувствена свобода, необусловеност, сила, божественост… Най-забележителното в картината и притчата е тяхната несъзнателност — всичко изглежда най-близко, най-просто и най-правилно. Сякаш — нека си припомним думите на Заратустра — нещата сами идват и се подреждат в притчата: „Тук всички неща с милувка идват от думите ти подмамени и те ласкаят, те искат да те оседлаят и да те яхнат. На гърба на всяка притча яздиш ти към всяка истина, хрумват ти всички думи и техни подобия и всичко, що съществува, желае да се превърне в слово, и бъдното иска от теб да се поучи“. Това е моето познание за инспирацията, изобщо не бих се колебал да се върна хилядолетия назад, за да намеря някого, който би могъл да каже: „И аз мисля така“.
— 4 —
Няколко седмици лежах болен в Генуа. Последва една мъчителна пролет в Рим, където едва понасях живота — не бе никак леко. Това място ужасно ме угнетяваше — най-неподходящото за поета на Заратустра — обитавах го не по своя воля. Опитвах се да се измъкна, желаех да отида в Аквила — противоположността на Рим — някога и аз ще създам подобно място, нещо като спомен за един атеист и враг на църквата, на един от най-близките ми родственици, великият потомък на Хоекщауфените император Фридрих Втори. Но по ирония на съдбата трябваше да се върна отново. След като се уморих в търсене на антихристиянска среда, въпреки усилията трябваше да се задоволя с площад Барберини. За да избегна зловонието, попитах в двореца Квиринале дали нямат някоя тиха стая за един философ. На една лоджия, високо над споменатия площад, откъдето се виждаше цял Рим и ромоленето на фонтаните се чуваше отвсякъде, сътворих най-самотната песен, известна досега — Нощна песен; по онова време у мен непрекъснато звучеше една мелодия, чийто рефрен намирах в думите „Мъртъв пред безсмъртието“. Отново открих Заратустра през лятото, когато се завърнах в светото място, осенило ме някога с идеята за него. Десет дни ми бяха достатъчни — нито при първото, нито при третото ми връщане към него са ми били необходими повече. Следващата зима, под халкионското небе на Ница, което дотогава не бях виждал, намерих за трети път Заратустра — и всичко беше готово. Общо за по-малко от година. Много тайни кътчета и височини около Ница сякаш са озарени от святостта на ония незабравими мигове — главата, назована „За вехти и нови скрижали“, се роди в трудното изкачване по скалите към прекрасното мавърско село Еца — голямата мускулна енергия у мен винаги се е съчетавала с мощен творчески прилив. Тялото бе въодушевено, да не говорим за „душата“… Често ме виждаха да танцувам, без всякакви признаци на умора бродех по седем — осем часа из планините. Спях добре, смеех се много и се радвах на съвършена бодрост и търпение.
— 5 —
Извън тия „десетдневни“ творби годините през времето и особено след Заратустра бяха несравнимо трудни — за да бъдеш безсмъртен, плащаш скъпо, умирайки много пъти приживе. Има едно нещо, което наричам с думата омразата на великото — т.е. всичко велико — труд, дело или друго, веднъж създадено, се обръща безвъзвратно против оногова, който го е сътворил. Именно това, че го е създал, прави твореца слаб — той вече не издържа делото си, не може да го гледа в очите. Да носиш в себе си нещо, което никога не би искал, в което сякаш като във възел е стегната съдбата на човечеството — и изведнъж да съзреш всичко това обърнато срещу себе си! Върху себе си! То просто те смачква… Омразата на великото! Другото нещо е оная зловеща тишина наоколо… Самотата има седем кожи — не можеш да ги пробиеш. Вървиш между хората, поздравяваш приятели — и отново пустош, няма близък поглед. В най-добрия случай съзираш срещу себе си нещо като скрит бунт. Този бунт забелязах — в различна степен — почти у всички около мен — изглежда че няма нищо по-обидно от това изведнъж да забележиш дистанцията — рядкост са благородните натури, които не могат да живеят, без да уважават. Третото нещо е абсурдната дразнимост на кожата от дребни убождания, един вид безпомощност пред всичко нищожно. Това ми се вижда обусловено от чудовищното прахосване на дефанзивни сили, предпоставка за което е всяко едно съзидание, всяко дело, предизвикано от най-лични, най-вътрешни подбуди. И от тук малките отбранителни възможности — те сякаш са отписани, за тях не достига сила. Бих посочил, че това е и причината за лошото храносмилане, за нежеланието към движение, за усещането на студ и най-вече за недоверието — онова недоверие, което често пъти е една етиологическа грешка. В едно подобно състояние веднъж усетих близостта на стадо говеда далеч преди да съм го видял — просто от нахлуването на човеколюбиви мисли в главата ми — стадото носеше топлина…
— 6 —
Този труд сам говори за себе си. Ако оставим настрана поетите, едва ли друго нещо е сътворено при такъв огромен приток на сила. Моето понятие „дионисиево“ намери тук своя висш израз — съизмерено с него, цялото останало човешко дело изглежда бедно и ограничено. Това, че Гьоте и Шекспир не са могли и за миг да вдъхнат от ония чудовищни страсти и безкрайни висини, че Данте, в сравнение със Заратустра, е просто обикновен вярващ, а не човек, който създава истината, още по-малко господстващ над света дух и съдба, че поетите на Веда са духовници и не е достойно да лежат в краката на Заратустра — всичко това е най-малкото и изобщо не дава представа за дистанцията, за лазурната и кристална самотност на това произведение. Заратустра има вечното право да заяви: „Аз описвам кръгове около мене и свещени граници; все по-малцина и по-малцина се изкачват с мене по все по-високи и по-високи планини: аз изграждам планинска верига от все по-свещени планини.“ /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гъльбова./ Дори и да съберем добрината и духа на всички велики хора в едно, те не биха могли да сътворят и една от речите на Заратустра. Чудовищна е височината на стълбата, от която ни гледа той — който е виждал, искал и можел стократно повече от всеки друг човек. Всяка дума у този утвърдител на новия дух е противоречие, а всички негови противоречие са свързани в някакво ново единство. Най-висшите и най-долните страсти на човешката природа, на най-сладкото, лековатото и плодовитото — сякаш се изливат от един извор с безсмъртна неизбежност и сигурност. До неговата поява не са се появявали както върхове, така и пропасти — още по-малко са имали понятие за истината. Дотогава дори и един от великите не е открил и разгадал и частица от това откровение на истината. Нито мъдростта, нито душевното изследване, нито изкуството говорят при Заратустра — най-близкото и ежедневното казват тук нечувани неща. Сентенцията трепери от страст, бъбривостта се е превърнала в музика, светкавици осветяват други, непознати нам бъдни светове. Най-могъщатата сила на притчата, съществувала досега, е просто детински бедна в сравнение с това връщане на речта към природата, към същинската образност. А когато Заратустра слиза сред хората и казва всекиму най-доброто! Как докосва той с нежни пръсти най-противната му твар — духовника — и как страда заедно с него! Тук във всеки миг човекът е надминат, надмогнат, преодолян — понятието „Свръхчовек“ тук е висша реалност — всичко, дотогава велико за човека, сега лежи безкрайно далеч под него. Халкионското, леката стъпка, вездесъщието на злина и превъзходство и на всичко, съдържащо се в тях, е типично за Заратустра, то никога не е определяно от него по друг начин, освен като най-важен елемент от величието. В това обкръжение и със своята откритост към околните той се чувства като висш тип на всичко съществуващо, и ако чуем неговата дефиниция, няма да търсим притчата му.
— Именно душата, която има най-дълга стълба и може да се спусне най-дълбоко,
— най-просторната душа, която вътре в себе си може да се разхода надлъж и шир, да се лута и да се скита, най-необходимата, която от радост се хвърля в случайността,
— съществуващата душа, която се нирва в битието, която притежава и иска да навлезе във волята и желанието,
— която отбягва сама себе си, която настига себе си в най-далечния кръг,
— най-мъдрата душа, на която безумието шепне най-сладостно,
— която е най-обична на самата себе си, в която всички неща имат своите притоци и оттоци и своя прилив и отлив /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гълъбова. Ницше цитира творбата си с известни отклонения от текста и различно подреждане на строфите, в сравнение с оригинала Използван е текста от Ecce Homo./
Но това е самото понятие за Дионис. Едно друго съображение ни води именно нататък. Психологическият проблем на типа Заратустра е следният: да кажеш във висша степен не, да направиш не, и то във всичко онова, което досега си утвърждавал, като същевременно да бъдеш противоположност на отрицаващия дух, въпреки теглото и съдбовността на своята задача да бъде лек и ефирен — Заратустра е танцьор — да роди мисъл с твърдостта на диаманта, да търси най-страшното в реалността, без да упреква действителността, без са се противопоставя на нейното вечно възвръщане — още едно основание сам да бъде вечното „Да“ във всички неща, чудовищното и безграничното потвърждение: „Във всички пропасти аз нося с мен благословеното потвърждение“… Но това е още веднъж понятието за Дионис.
— 7 —
На какъв ли език един подобен дух говори със себе си? На езика на дитирамбата. Аз съм нейният откривател. Да бяхте чули как Заратустра говори със себе си преди изгрева на слънцето — подобно скъпоценно щастие и божествена нежност не е изразявал никой преди мен. И най-дълбоката дионисиева песен се превръща в дитирамба — бих посочил Нощна песен — заради прекомерното изобилие от светлина и властност, заради слънчевата си натура да си осъден на безсмъртно наказание: да не можеш да обичаш.
Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори. Също и моята душа е бликащ извор.
Нощ е: едва сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.
Нещо неутолено, неутолимо има в мене: то иска да заговори. Жажда за любов има в мене, самата тя говори с езика на любовта.
Светлина съм аз, ах, де да бях нощ! Но това е моята самотност, че съм опасан от светлина.
Ах, де да бях тъмен като нощ! Как бих бозал от гръдта на светлината!
А и самите вас, о, дребни бляскави звезди и светулчици там горе, бих благословил аз! И щастлив бих бил от вашите дарове на светлината.
Ала аз живея в собствената си светлина, аз поглъщам отново пламъците, лумнали от мене.
Аз не познавам щастието на човек, който получава дарове; и често съм мечтал за това, че кражбата прави човека по-щастлив, отколкото дарът.
Това е моята бедност, че ръката ми нивга не почива от даване на дарове; това е моята завист, че виждам чакащи очи и светли нощи на копнеж.
О, зла орис за всички дарители! О, затъмнение на моето слънце! О, жажда за възжелания! О, палещ глад в наситата!
Те приемат дарове от мен; ала докосвам ли аз душата им? Пропаст зее между даване и вземане; ала и над най-малката пропаст трябва в края на краищата да се издигне мост.
Глад израства от моята красота: искам да причиня болка на тези, на които светя, искам да ограбя одарените от мен — толкова гладувам за злост.
Да отдръпна ръката си, когато срещу нея вече се простира ръка; да се бавя и подобно на водопада, който се бави дори при падането си — толкова гладувам за злост.
Такова отмъщение замисля моето изобилие: такова коварство извира от моята самотност.
Моето щастие от раздаването на дарове умря в самото раздаване на дарове, моята добродетел се умори от себе си в своето преизобилие.
Който винаги дарява, за него съществува опасност да загуби срам; който винаги раздава, неговата ръка и сърцето му добиват мазоли от непрестанно раздаване.
Моето око не се изпълва със сълзи пред свяна на молителите; моята ръка закоравя пред трепета на пълни ръце.
Къде изчезна сълзата от окото ми и нежният пух от сърцето ми? О, самотност на всички дарители! О, мълчаливост на всички светещи!
Много слънца кръжат в пустото пространство, за всичко тъмно те говорят със своята светлина — по отношение на мене те мълчат.
О, това е враждебността на светлината спрямо всичко светещо: безпощадно тя следва своята орбита.
Несправедливо от глъбините на сърцето си към светещото, студено към слънцата — така върви всяко слънце.
Подобно на вихър летят слънцата по своята орбита, това е техният път. Своята неумолима воля следват те — това е тяхната студенина.
О, вие първи създадохте топлина от светещото, вие, тъмни, мрачни нощи! О, вие първи пиете мляко и отрада от виметата на светлината!
Ах, лед е около мене, ръката ми гори от допира с леда! Ах, жажда има в мене, тя чезне по вашата жажда!
Нощ е, ах, защо трябва да бъда светлина! И жажда за нощен мрак! И самотност!
Нощ е: като извор от глъбините блика от мене желанието ми — желая да говоря.
Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори Също и моята душа е бликащ извор.
Нощ е: сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.
/„Тъй рече Заратустра“, II част, Нощна песен. Превод Жана Николова-Гълъбова./
— 8 —
Подобно нещо не е никога изпято, почувствано или преживяно — то не се е удавало никому — така може да страда само един бог, един Дионис. Отговорът на подобна дитирамба, на усамотението на слънцето в собствената му светлина, би била Ариадна… Кой освен мен познава Ариадна? Никой до днес не е намерил ключа към тази загадка, боя се дори, че никой не е и видял загадката. Заратустра строго определя своята задача — а тя е и моята — че не бива да сгрешиш в Смисъла — той е утвърждаващ чак до оправданието, чак до спасението на миналото.
Аз бродя между людете като между отломъци на грядущето: на онова грядуще, което съзирам с погледа си.
И моите творчески мисли и стремежи са включени в това, да съчетая и обединя в единство отломъците и загадката, и зловещата случайност.
И как бих понесъл аз това, че съм човек, ако човекът не беше също и поет и разгадател на загадки, и спасител на случайността? Да спасиш потъналото в минало.
Да спасиш потъналото в минало и всяко „тъй беше едно време“ да превъплътиш в едно „тъй го исках аз“ — единствено това би означавало за мене спасение.
/„Тъй рече Заратустра“, II част, За спасението. Превод Жана Николова-Гълъбова./
На друго място Заратустра най-строго определя Единственото, което означава за него „човекът“ — не обект на любов или състрадание — Заратустра е господар и над великото отвращение от човечеството — за него човекът е вещество, урод, грозен камък, потребен на скулптура.
Да-не-искаш-вече и да-не-цениш-вече, и да-не-твориш-вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч от мене!
Дори и в познанието аз чувствам само насладата от замисъла и творческото осъществяване на моята воля. И ако има невинност в познанието ми, то е от това, че в него има воля за творчество.
Далеч от бога и боговете ме теглеше властно тази воля, та какво би могло да се твори повече, ако имаше вече богове?
Ала към човека ме влече все отново и отново тази пламенна воля към творчество — също както млатът се стреми към камъка.
Ах, вие, люде, в камъка спи за мене един образ, образ на образите ми! Ах, неужели той трябва да спи в най-коравия, най-грозния камък!
Сега вилнее моят млат свирепо срещу неговия затвор. От камъка летят отломки. Та що от това?
Да го завърша искам аз. Защото сянка дойде при мене — най-тихото и най-лекото от всички неща ме навести!
Красотата на свръхчовека ме навести като сянка. Ах, братя мои! Що ме е грижа вече за боговете!
/„Тъй рече Заратустра“, II част, На блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Бих желал да посоча една последна гледна точка — курсивът ще я разясни. За една Дионисиева задача е необходима твърдост на чука, удоволствие от самото унищожение — това са дори решаващи предпоставки. Императивът „Бъдете твърди!“, вярата, убеждението, че всички съзидатели са твърди, са истинските признаци на една дионисиева натура.
Сподели с приятели: |
