ОТВЪД ДОБРО И ЗЛО
Прелюдия към една философия на бъдещето — 1 —
Задачата ми за следващите години бе предопределена възможно най-строго. След като бе решена нейната утвърждаваща част, дойде ред и на отричащата, на отхвърлящата съставка — истинската преоценка на всички досегашни ценности, голямата война, заговорът в деня на развръзката. Тук бе включено и бавното, внимателно оглеждане в търсене на ония, които биха подали ръка, които с готовност и сила биха помогнали в унищожението. Оттук нататък всички мои писания са като въдичарски куки: може би съм по-добър рибар от останалите? Ако нищо не се хване, вината не е моя. Просто е нямало риба…
— 2 —
Тази книга, писана в 1886 година, е по същество критика на модернизма, на модерните науки, на модерните изкуства, също и на модерната политика; тя е докосване до един противоположен тип, който е всичко друго, но не и модерен — по-скоро благороден и утвърждаващ тип. В този смисъл творбата е една школа за благородство, като това понятие е използвано във възможно най-духовен и радикален смисъл. Трябва да си много смел, само за да издържиш тази школа, не трябва да си се научил на страхливост. Всички онези неща, с които епохата се гордее, тук са разгледани като противоположност на този тип, т.е. почти като лоши маниери — например всеизвестният „обективизъм“, „съчувствието към всички страдащи“, „историческият смисъл“ с неговото робуване и преклонение пред научността, пред чуждия на човешките инстинкти вкус. Ако човек има пред вид, че писанието следва Заратустра, тогава вероятно ще отгатне диетичния режим, на който се дължи създаденото. Окото, навикнало от чудовищната нужда да вижда надалеч, защото Заратустра е по-далновиден дори и от царк, бива принудено тук да се взре в най-близкото, във времето си, в онова около нас. И в най-дребните елементи, предимно във формата, ще забележим едно съзнателно отклонение от ония инстинкти, които биха направили Заратустра възможен. Рафинираността на формата, на възгледа са поставени на преден план заедно с изкуството на мълчанието, психологията е овладяна с твърдост и жестокост — липсва всякакво добродушие… И всичко това облекчава, кой би отгатнал вида на разтоварване, необходим след огромното разхищение на доброта, свойствено на Заратустра?… Погледнато теологически — послушайте, защото аз рядко говоря от тази позиция — самият бог се е преобразил на змия в заника на преизпълнения си с дела ден и е пропълзял под дървото на познанието: просто си е почивал от това да е бог… Извършил е всичко толкова добре… Дяволът е просто божието безделие в онзи седми ден…
ГЕНЕАЛОГИЯ НА МОРАЛА
Една полемика
Разглеждани по отношение на израза, преднамереността и изкуството на изненадата, трите части на генеалогията са може би най-зловещото писание досега. Както е известно, Дионис е бог на тъмнината. Всеки път съществува едно начало, което трябва да заблуждава, студено, научно, иронично, преднамерено — то е на преден план. Постепенно нараства тревогата, идват отделни проблясъци, неприятните истини се приближават от тъмнината с далечен грохот — докато накрая, в бясно темпо, всичко нараства с чудовищно напрежение. Накрая винаги, сред страхотни детонации, иззад облаците надниква една нова истина. Първото изследване се отнася за истината на християнската психология — раждането на християнството от духа на скритата омраза, а не, както е прието да се смята, от духа изобщо — като антидвижение срещу господството на благородните стойности. Второто изследване се отнася до психологията на съвестта: тя не е, както смятат някои, „божият глас в човека“, тя е инстинктът на жестокостта, който, след невъзможността да се разтовари навън, се обръща навътре в себе си. Тук за пръв път жестокостта се разглежда като една от най-старите основи на културата, без които последната би била немислима. Третото изследване дава отговор на въпроса защо е чудовищна силата на аскетичния идеал, идеала на духовенството, въпреки че той е най-вредният идеал — същинска воля за отрицание, за край, декадентски идеал. Отговорът е: не защото зад духовниците стои бог, както е прието да се мисли, а защото това е просто най-добрата грешка — защото това е единственият досегашен идеал без конкуренция. „Защото човек предпочита да иска нищото, отколкото да не иска изобщо!“… Преди всичко не е съществувал противо-идеал — чак до Заратустра. Мисля, че ме разбирате. Три решаващи изследвания на един психолог в полза на бъдещата преоценка на всички ценности. Тази книга съдържа първата психология на духовника.
ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ
Как се философства с чук в ръка — 1 —
Този труд няма и 150 страници. Тонът му е весел и съдбовен като на смеещ се демон — написан е за толкова кратко време, че дори не си спомням дните. Изобщо той е някакво изключение между книгите — няма нищо по-съдържателно, по-независимо, по-съкрушително и по-злостно. Ако искате да придобиете някакво понятие за това — доколко преди мен всичко е било с главата надолу — тогава започнете да ме четете именно с това произведение. Това, което в заглавието означава бог, е същото, което дотогава е значело истина. Залезът на боговете — иначе казано — край на старата истина…
— 2 —
Не съществуват реалност и „идеалност“, които да не са докоснати в това писание. (Докоснати — що за предпазлив евфемизъм!…) Не само вечните богове, но и най-младите, ще рече и най-неукрепналите възрастово. Например „модерните идеи“. Между дърветата вее силен вятър и навсякъде се отронват плодове-истини. Тук се вижда разточителството на една прекомерно плодоносна есен — просто се препъваш в истини, някои дори стъпкваш — невероятно множество от истини. Но онова, което поемаш в ръце, вече не е съмнително, защото е истински отговор. Аз пръв открих мярката за „истината“, едва аз мога да решавам. Сякаш у мен се е развило второ съзнание, сякаш волята ми е запалила някаква нова светлина по трудния и стръмен път, водещ досега надолу. Стръмният труден път — наричаха го „път към истината“… Край на всякакъв „тъмен устрем“, добрият човек най-малко бе осъзнал истинския път… Съвсем сериозно, — никой преди мен не познаваше истинския път, пътя нагоре — едва с мен отново започват надеждите, задачите, предначертаните пътища на културата — аз съм техният весел посланик… И точно за това съм една съдба.
— 3 —
Непосредствено след завършването на предишното произведение, без да губя и ден, се залових с чудовищната задача на преоценката, воден от онова суеверно чувство на гордост, което не притежава никой друг, съзнавайки във всеки момент собственото си безсмъртие и ровейки със съдбовна сигурност в скрижалите. Предговора завърших на 3 септември 1888 година — когато излязох сутринта на разходка, видях най-красивият ден, който бях преживял някога в Горен Енгадин — прозрачен, пълен с багри, всички противоречия между севера и юга, събрани на едно място. Едва на 20 септември напуснах Силс Мария, задържан от наводненията, след като отдавна бях останал последен гост на това прекрасно място, което благодарността ми ще дари с едно безсмъртно име. След едно изпълнено с неприятности и дори с опасности за живота пътуване едва късно през нощта стигнах в наводнения Комо, а в следобеда на 21 септември бях вече в Торино, едно доказано за мен място, моята резиденция. Наех същото жилище на улица „Карло Алберто“ 6, където бях отседнал и пролетта — точно срещу внушителния дворец Кариняно, където е роден Виктор Емануил — с разкошна гледка, откриваща се към площада и хълмовете. Без колебание се хванах за работа — трябваше да завърша последната четвърт на произведението. Великата победа бе осъществена на 30 септември — моят седми ден — започна безцелното скитане на един бог край бреговете на По. Същия ден написах и предговора към „Залезът на боговете“, чийто коректури бяха за мен почивка. Никога не съм преживявал такава есен, а и не съм допускал, че подобно преживяване е възможно. Сякаш бях един Клод Лорен в безкрайността, всеки ден бе изпълнен с ненарушимо съвършенство.
Сподели с приятели: |
