Фридрих ницше рудолф щайнер фридрих ницше борец
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
GA
| с тези идеи. Образованието му го прави филолог. Ницше се потапя във великия свят на гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл 84 го препоръчва със следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска. 85 Той постига отлични резултати в смисъла на изискванията, поставени пред филолога. Но отношението му към гръцката култура не е просто отношение на филолог. Той не живее просто вдухана древна Елада. Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена посмъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклити Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на ан- 163 тичните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният духна Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговорна въпроса какво е най-добро- то за хората. Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш дати кажа нещо, което никак няма да те зарадва Най-доброто за тебе напълно непостижимо да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за тебе скоро да умреш Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той сее отучил да върви ида говори и е на път да полети, танцувайки в ефира Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието ида се почувства, с песни и танци едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образна действи- 164 телността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа муза нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не сее числял. В същото време, когато давана света своя химн „Шопенхауер като възпитател, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той него вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата сив него. Той обича своя възпитател така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие седна личност, иска да живее в приятелство с нея. Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и абстрактна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж. Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново. Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостувана Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие еднолично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер. Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършвали именно в своя смисъл най-голямата грешка Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може ни- кога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личностна Вагнер до идеален образ. Ницше прави от неготова, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер. А в този идеален образ неговият аз се претопява напълно. И когато Вагнер постига това, към което се стреми, когато той осъществява целта си, Ницше започва да чувства дисхармонията между своя иреалния Вагнер. И тогава той се отрича от Вагнер. Психологически правилно обаче може да тълкува отстъпничество му само този, който казва Ницше не сее отрекъл от истинския Вагнер, защото никога не е бил негов последовател той просто е осъзнал своето разочарование. Това, което е търсил във Вагнер, никога него е открил в него. То няма нищо общо с Вагнер. То е трябвало да се освободи от действителността като един по-висш свят. По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер. Той казва Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство затова, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образна дитирамбическия артисте образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реал- Изтегляне 1.19 Mb. Сподели с приятели:
|