Глава Дъдли побъркан

Хърмаяни изпищя.

-Брада на Мерлин, свалете я!-каза бързо Хагрид, гледайки диво над главите им.-Под мантията ли сте? Добре, влизайте, влизайте!

-Съжалявам!-изпъшка Хърмаяни, докато тримата се промушиха покрай Хагрид в къщата и свалиха мантията.-Аз просто...о, Хагрид!

-Нищо, нищо-каза бързо Хагрид ,затваряйки вратата зад тях и побърза да дръпне завесите, но Хърмаяни продължи да се взира в него с ужас.

Главата на Хагрид беше цялата окървавена и лявото му око беше превързано. Имаше много резки по лицето и ръцете му, някои от които още кървяха и той се движеше внимателно, което накара Хари да предположи, че има и разтрошени ребра.Явно току-що се беше прибрал : плътна черна мантия лежеше на гърба на близкия стол и изглеждаше достатъчно широка за да побере вътре няколко малки деца. Хагрид, който имаше два пъти по-голям ръст от обикновен човек, сега накуцваше около огъня и постави върху него меден чайник.

-Какво ти се е случило?-попита Хари, докато Фанг танцуваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.

-Нищо ,казвам ви-каза рязко Хагрид.-Искате ли чай?

-Хайде, кажи ни-каза Рон.-На сигурно място си.

-Казах ви, добре съм-каза Хагрид, като се изправи и грейна насреща им:-Толкова се радвам да ви видя и тримата, добре ли прекарахте лятото?

-Хагрид, ти си бил нападнат!-каза Рон.

-За последен път, нищо ми няма-сопна се той.

-Ти би ли казал ,че нищо не се е случило, ако някой от нас се върне с паунд кайма вместо лице?-попита Рон.

-Трябва да отидеш и да видиш Мадам Помфри, Хагрид-каза загрижено Хърмаяни, -някои от тези рани изглеждат ужасно.

-Аз ще се справя с това, ясно?-каза репресивно Хагрид.

Той се разхождаше около ненормално голямата дървена маса, която стоеше в средата на стаята му и дръпна лежащата там покривка за чай. Отдолу имаше суров, кървав, зеленикав стек малко по-голям от автомобилна гума.

-Няма да ядеш това, нали, Хагрид?-каза Рон, като се приближи да погледне.-Изглежда отровен.

-Това изглежда като месо от дракон-каза Хагрид.-И няма да го ям.

Той взе стека и го наложи от лявата страна на лицето си .Зеленикава кръв се стече надолу по брадата му и той издаде лек стон на задоволство.

-Така е по-добре, помага при ужилвания, доколкото знам...

-Сега ще ни кажеш ли какво ти се е случило?-попита Хари.

-Не мога, Хари, върховна тайна е.

-Великаните ли те нападнаха, Хагрид?-попита спокойно Хърмаяни.

Пръстите на Хагрид сграбчиха драконовия стек и го свалиха върху гърдите му.

-Великани?-каза Хагрид, преди отново да сложи стека върху лицето си.-Кой каза нещо за великани? Кой ви е говорил за това? Кой ви е казал, че аз съм бил при великаните?

-Предположихме-каза извинително Хърмаяни.

-О, да, така ли?-попита той, като я погледна сурово с окото, което не беше закрито от стека.

-Беше някак си...очевидно-каза Рон. Хари кимна.

Хари ги погледна, изръмжа, после сложи стека обратно върху масата и отиде при чайника, от който се вдигаше пара.

-Не знаех, че деца като вас знаят повече от мен-промърмори той, като сипваше кипяща вода в три от подобните си на кофи чаши. –Не ви правя комплимент, yeh, neither. Nosy, some'd call it. Interferin'.'

Но брадата му потрепера.

-Значи си отишъл да видиш великаните?-попита ухилено Хари, докато сядаше на масата.

Хагрид постави чая пред тях, седна, отново взе стека си и го сложи обратно върху лицето си.

-Да ,така е-изръмжа.-Бях при тях.

-И ги намери?-попита с приглушен глас Хърмаяни.

-Честно казано, не е толкова трудно да ги намериш-каза Хагрид.-Виждат се отдалече.

-Къде са те?-попита Рон.

-В планините-отвърна безпомощно Хагрид.

-Тогава защо мъгълите...?

-Те го правят-каза мрачно Хагрид.-Само че тяхната смърт винаги бива представяна за планински инциденти.

Той намести малко стека, така че да покрие най-лошите натъртвания.

-Хайде, Хагрид, кажи ни какво точно стана-каза Рон.-Разкажи ни как си бил нападнат от великаните и Хари ще ти каже как е бил атакуван от диментори.

Хагрид се задави с чая си и махна в същия момент стека от лицето си, по масата се разля смес от драконова кръв и чай.

-Какво искаш да кажеш с това, че си бил нападнат от диментори?-изръмжа той.

-Не знаеш ли?-попита Хърмаяни с широко отворени очи.

-Не знам нищо, което се е случило откакто тръгнах. Изпълнявах секретна мисия и не исках сови да ме придружават до мястото-проклетите диментори! Не говориш сериозно, нали?

-Да, сериозен съм. Те се появиха в Литъл Уайнджинг и нападнаха братовчед ми и мен, след това Министерството на магията ме изключи...

-КАКВО?

-Ти си бил изключен!

-Разкажи ни за твоето лято и аз ще ти разкажа за моето.

Хагрид го погледна с отвореното си око. Хари му върна погледа с непоколебимо изражение.

-Ох, добре-каза Хагрид с примирен глас.

Той се наведе и дръпна драконовото месо от устата на Фанг.

-О, Хагрид, недей, не е хигиенично...-започна Хърмаяни, но Хагрид вече беше наложил месото върху окото си.

Той пое още една голяма глътка чай и каза:

-Добре, когато срокът завърши, ние тръгнахме...

-Тогава Мадам Максим беше с теб, нали?-прекъсна го Хърмаяни.

-Точно така-отвърна Хагрид и меко изражение се появи на онези инчове от лицето му, които не бяха закрити с брадата или със зеления стек. –Да, тръгнахме двамата. И да знаете, тя не се страхуваше тази Олимпия. Знаете, че е красива, добре-облечена жена , знаете къде отивахме и винаги съм се чудил как ще се чувства да спи по дупки и пещери, но тя не се оплака нито веднъж.

-Знаехте къде отивате?-повтори Хари.-Значи сте знаели къде са великаните?

-Да, Дъмбълдор знаеше, той ни каза-отговори Хагрид.

-Скрити ли са?-попита Рон.-Тайна ли е къде са?

-Не точно-отвърна Хагрид, като поклати глава.-Повечето магьосници просто не се интересуват къде са, важното е да са далеч. Но там, където са беше трудно достъпно за човеци, затова се нуждаехме от инструкциите на Дъмбълдор. Отне ни около месец да стигнем дотам...

-Месец?-попита Рон, който никога не беше чувал за пътуване с такава странна продължителност.-Но...защо просто не взехте летекод или нещо такова?

По непокритото око на Хагрид се изписа особено изражение, докато гледаше към Рон, беше почти съжаление.

-Бяхме наблюдавани, Рон-каза той грубо.

-Какво искаш да кажеш?

-Ти не разбираш-каза Хагрид.-Министерството шпионира не само Дъмбълдор, а и всеки, който е в лигата около него.

-Знаем това-намеси се бързо Хари, нетърпелив да чуе историята на Хагрид,-знаем за наблюдението на министерството върху Дъмбълдор.

-Не можехте ли да стигнете дотам с магия?-попита Рон, изглеждаше като ударен от гръм, -през цялото ли време трябваше да се държите като мъгъли?

-Е, не през цялото време-каза потайно Хагрид.-Просто трябваше да сме внимателни, защото Олимпия и аз, we stick out a bit...

Рон издаде звук между сумтене и подсмърчане и бързо отпи глътка чай.

-така че не беше трудно да се преструваме. Претекстът беше,че отиваме във ваканция заедно , така че отидохме до Франция,където е училището на Олимпия , защото знаехме, че ще бъдем проследени от някого от министерството. Трябваше да пътуваме бавно , защото не ни беше възможно да използваме магия , тъй като знаехме, че министерството ще потърси основание да тръгне след нас. Открихме, че си имаме опашка по пътя за Дий-Джон...

-Оо, Дижон?-възкликна развълнувано Хърмаяни.-Била съм там във ваканция, видяхте ли...?

Тя замълча при изражението на Рон.

-Използвахме малко магия, така че не беше лошо пътуване. Минахме покрай двойка смахнати тролове на полската граница и имах малко разногласие с вампир в една кръчма в Минск, но все пак не можеше да мине съвсем гладко...

-И тогава открихме мястото, обикаляйки из планините и търсейки ги...

-...Веднъж намерили ги, повече не биваше да използваме магия. Те не харесват магьосниците и не искахме да ни обърнат гръб веднага, защото Дъмбълдор ги беше предупредил, че Вие-Знаете-Кой ще ги потърси и той също им беше изпратил посланик. Каза ни да бъдем много внимателни, когато привличаме вниманието върху себе си и ние не бяхме по-близо, отколкото бяха Смъртожадните.

Хагрид спря за още една голяма глътка чай.

-Продължавай!-каза нетърпеливо Хари.

-Намерихме ги-каза прямо Хагрид.-Вървяхме около хребета цяла нощ и там, където те бяха и отдолу забелязахме малки светлинки между сенките на хълма...беше сякаш гледаме как планината се движи...

-Колко са големи те?-попита с приглушен глас Рон.

-Над 20 фута-отговори Хагрид.-Някои от по-големите надхвърлят 25...

-И колко на брой бяха?-попита Хари.

-Смятам, около 70 или 80.

-Това ли са всички?-попита Хърмаяни.

-Да-отвърна тъжно Хагрид, -осемдесет са умрели, може би има стотици различни групи пръснати по света. Но те умират от години. Разбира се, магьосниците са избили някои от тях, но повечето се избиват един друг и сега те умират по-бързо от всякога. Те не могат да живеят заедно, както казва Дъмбълдор, вината е наша, имаше магьосници, които са ги накарали да повярват, че могат да живеят добре далеч от нас и под собствената си опека.

-Е-каза Хари,-видя ги и тогава какво?

-Добре, изчакахме до сутринта, не искахме да ги безпокоим в тъмното, за наша собствена безопасност-продължи Хагрид.-Приближихме се до трима от тях, които бяха заспали седнали. Нас не ни ловеше сън. Искахме да сме сигурни, че никой от тях няма да се събуди и да ни открие така.Затова изчакахме да настъпи утрото.

-...Когато отидохме при тях, светлината беше загаснала.

-Какво беше?-попита Рон с благовение.-Нещо като великански лагер?

-Да, Дъмбълдор ни каза какво да правим-каза Хагрид.-Да дадем подаръци на Гърга , да покажем уважение към тях...

-Да дадете подаръците на кого?-попита Хари.

-О, на Гърга -искам да кажа, техния водач.

-Как разбрахме кой от тях е Гъргът?-попита Рон.

Хагрид изръмжа развеселено.

-Нямаше проблем-каза той.-Беше най-високият, най-грозният и най-мързеливият. Седеше и чакаше, докато другите му донесат храна. Нещо като умрели кози. Името му е Каркус.

-И просто се приближи до него?-попита останалата без дъх Хърмаяни.

-Добре...приближих се в подножието, защото той лежеше в долината. Там, където бяха планините, имаше езеро .Олимпия и аз минахме през планинската част.

-И когато ви видяха, не се опитаха да ви убият?-попита недоверчиво Рон.

-Някои от тях имаха това намерение-сви рамене Хагрид,-но ние направихме, каквото ни каза Дъмбълдор, оставихме подаръците отпред и насочихме цялото си внимание към Гърга, пренебрегвайки останалите. Това и направихме. Мина спокойно.

-Какво подарихте на великана?-попита нетърпеливо Рон.-Храна?

-Не, той можеше да си набавя храна и сам-каза Хагрид.-Направихме му магия. Великаните харесват магията, но не обичат да я използваме срещу тях. Първия ден му дадохме сноп от Gubraithian огън.

Хърмаяни каза бавно:-Уау!, но Хари и Рон се намръщиха озадачени.

-Сноп от какво?

-Вечен огън-каза раздразнено Хърмаяни,-би трябвало да го знаете, професор Флитуик го е споменавал в клас най-малко два пъти.

-Добре, така или иначе-продължи Хагрид бързо, преди Рон да отговори,-Дъмбълдор беше омагьосал този сноп да гори завинаги, което не всеки от магьосниците може да прави, и после легнах пред краката на Каркуса и казах:-Подарък за Гърга на великаните от Албус Дъмбълдор, който му изпраща своите най-почтителни благопожелания.

-И какво каза Каркусът?-попита нетърпеливо Хари.

-Нищо-отвърна Хагрид.-Не говореше английски.

-Шегуваш се!

-Няма значение-каза невъзмутимо Хагрид,- Дъмбълдор ни беше предупредил, че това може да се случи. Каркус знаеше достатъчно за да каже на двама великани, които разбират нашия език , да ни превеждат.

-И хареса ли подаръка?-попита Рон.

-О, да, настъпи буря от въодушевление веднага щом разбра какво е-каза Хагрид, обръщайки драконовия стек , за да наложи хладната му страна върху подутото си око. –Беше много доволен.След това казах:

-Албус Дъмбълдор моли Гърга да разговаря с неговия пратеник, когато се върне утре с нов подарък.

-Защо не им говори още същия ден?-попита Хърмаяни.

-Дъмбълдор искаше да го направим много бавно,-каза Хагрид.-Нека да видят, че изпълняваме обещанията си. Ще се върнем утре с друг подарък и след това да се върнеш с друг подарък-прави добро впечатление, нали? И им дава време да тестват първия ни подарък , да се уверят, че е хубав и да нямат търпение за следващия. Великаните като Каркус не бива да бъдат затрупвани с информация или ще ни убият, само за да опростят нещата. Затова си тръгнахме и намерихме приятна малка пещера, в която прекарахме нощта и когато се върнахме на следващата сутрин, намерихме Каркус да ни очаква нетърпеливо.

-И вие му говорихте?

-О, да. Първо му се представихме с красив боен шлем-таласъмска изработка, след което седнахме и разговаряхме.

-Какво каза той?

-Не много-отговори Хагрид.-Повече слушаше. Но имаше добри знаци. Той чу за Дъмбълдор, чу за това, че той се е обявявал срещу избиването на последните великани в Британия. Каркус изглеждаше доста заинтересован от това, което Дъмбълдор беше казал. И някои от останалите, особено тези, които говореха английски, също се приближиха и се заслушаха. Когато си тръгнахме, бяхме изпълнени с надежда. Обещахме им да се върнем на другата сутрин с нов подарък. Но тази нощ всичко се обърка.

-Какво искаш да кажеш?-попита бързо Рон.

-Да, както казах, те не са създадени да живеят заедно ,тези великани- каза тъжно Хагрид.-Не им в големи групи като тая .Не могат да си помагат и се избиват един друг всяка седмица. Мъжете се бият един срещу друг и жените-една срещу друга, останките от боя използват за храна...Когато расата им почти изчезне, накрая ще се усетят, но...

Хагрид въздъхна дълбоко.

-Тази нощ също имаше бой, видяхме го през процепа на пещерата си. Продължи часове, нямаше да повярвате какъв беше шумът...И когато слънцето изгря, главата му лежеше на дъното на езерото.

-Чия глава?-изпъшка Хърмаяни.

-Тази на Каркус-отговори тежко Хагрид.-Имаше нов Гърг, Голгомат.-Той въздъхна дълбоко.-Не можехме да предложим сделка на новия Гърг два дена, след като сме установили приятелски контакт с предшественика му и имахме странното усещане, че Голгомат няма да е толкова благоразположен да ни изслуша, но трябваше да опитаме все пак.

-Отидохте да разговаряте с него?-попита скептично Рон.-След като сте го видяли да хвърля в езерото главата на друг великан?

-Разбира се, че го направихме-каза Хагрид.-Не извървяхме целия този път, за да си отидем след два дена. Отидохме със следващия подарък , който щяхме да дадем на техния Каркус.

-Знаех, че отговорът ще бъде “не” още преди да си отворя устата. Той седеше със шлема на Каркус и ни гледаше докато се приближавахме. Огромен е, един от най-големите там. Черна коса, гигантски зъби и огърлица от кокали. Човешки кокали, някои от тях. Дадох му го-голямо руло от драконова кожа – и казах:” Подарък за Гърга на великаните” Следващото, което усетих е, че летя във въздуха, двама от приятелчетата му ме бяха сграбчили.

Хърмаяни закри с ръце устата си.

-Как се измъкна от това?-попита Хари.

-Нямаше да се измъкна, ако Олимпия не беше там-каза Хагрид.-Тя извади пръчката си и изрече няколко бързи заклинания. Беше направо чудесно. Удари в очите двамата, които ме държаха със заклинанието Конюктивитус и те ме пуснаха веднага, но бяхме в сериозна опасност, защото бяхме използвали магия срещу тях –това, заради което великаните мразят магьосниците. Плюхме си на петите и напуснахме лагера им без да се обръщаме назад.

-Дявол да го вземе, Хагрид!-каза спокойно Рон.

-И как така ти трябваше цял месец да се върнеш обратно, след като си бил там само три дена? –попита Хърмаяни.

-Не напуснахме след три дена!-каза възмутено Хагрид.-Дъмбълдор се надяваше на нас!

-Но ти току-що каза, че не е имало начин да се върнете обратно!

-Не, посред бял ден не можехме.Прекарахме няколко дена в пещерата , лежахме и се оглеждахме. И това, което виждахме –не беше добро.

-Още глави ли е хвърлял?-попита погнусено Хърмаяни.

-Не-каза Хагрид.-Де да беше.

-Какво искаш да кажеш?

-Скоро разбрахме, че той не отпраща всички магьосници, а само нас...

-Смъртожадни?-попита бързо Хари.

-Да-каза мрачно Хагрид.-Няколко от тях го посещаваха всеки ден и му носеха подаръци.

-Как разбра, че са били Смъртожадни?-попита Рон.

-Защото разпознах единия от тях-изръмжа Хагрид.-Помните ли Макнеър? Гадината, която изпратиха да екзекутира Бъкбийк? Маниак, ето какво е той. Харесва му да убива, също както и на Голгомат, не се учудвам, че толкова добре са си паснали.

-Значи Макнеър е изпратен при великаните от Вие-Знаете-Кой?-попита отчаяно Хърмаяни.

-Не съм свършил още разказа си, в името на Хипогрифите!-каза Хагрид с възмущение, което показваше, че след първоначалната си неохота да им каже каквото и да е било, сега му доставя удоволствие да се впуска в подробности.-Ние с Олимпия си говорехме и се съгласихме, че само защото Гъргът им изглежда симпатизира на Вие-Знаете-Кой, не значи, че всички са такива. Опитахме се да влезем във връзка с няколко други, които не искаха Голгомат като Гърг.

-Как можехте да разберете кои са те?-попита Рон.

-Това бяха тези, които при последната битка са били направени на каша-каза търпеливо Хагрид.-Те се бяха изпокрили също като нас в пещерите. Затова решихме някоя нощ да се опитаме да ги намерим.

-Ходили сте по тъмните пещери, за да търсите великани?-попита Рон с нарастващ респект.

-Всъщност не великаните ни тревожеха-каза Хагрид.-Повече се притеснявахме за Смъртожадните. Дъмбълдор ни беше казал да не влизаме в битки с тях, ако можем да ги избягваме, проблемът беше, че те знаеха, че сме наблизо-Голгомат им е казал за нас. През нощта, когато великаните спяха и ние бяхме излезли да ги търсим в пещерите, Макнеър и още един търсеха пък нас. Трудно беше да попреча на Олимпия да им скочи-каза Хагрид.-Тя искаше да ги нападнем...когато пламне тази Олимпия...огън жена...предполагам, френското у нея...

Хагрид впери замъглен поглед в огъня. Хари му даде половин минута, преди високо да прочисти гърлото си:

-И така, какво стана? Намерихте ли някой от другите великани?

-Какво? О, да...да, намерихме. На третата нощ след убийството на Каркус ние излязохме от пещерата , като си отваряхме очите за смъртожадни. В пет от пещерите нямаше никого, но в шестата намерихме трима скрити великани...

-Пещерата трябва да е била тясна-каза Рон.

-Не беше стая, където swing a Kneazle-отговори Хагрид.

-Не ви ли нападнаха, когато ви видяха?-попита Хърмаяни.

-Вероятно щяха при други условия-каза Хагрид, -но и тримата бяха много лошо ранени. Голгомат почти ги беше убил, едва се бяха добрали до най-близкото убежище. Един от тях...разбираше малко английски... и преведе на останалите, че няма да им направим нищо лошо. So we kep' goin' back, visitin' the wounded . . . Смятам, че шестима или седмина от тях се убедиха с един удар...

-Шест или седем?-каза Рон нетърпеливо.-Това не е лошо-ще тръгнат ли да се бият с нас срещу Вие-Знаете-Кой?

Но Хърмаяни каза:

-Какво искаш да кажеш с това “с един удар”, Хагрид?

Хагрид я погледна тъжно.

-Голгомат нападна пещерите. Тези, които оцеляха, повече не искаха да тръгнат с нас.

-Е...тогава няма ли да дойдат великаните?-попита разочарован Рон.

-Никой-каза Хагрид, като отново обърна стека и наложи хладната му страна върху лицето си.-Но направихме, каквото ни каза Дъмбълдор, предадохме им съобщението му и някои от тях го чуха. Надявам се да си го спомнят. Може би просто не искат да застават срещу Голгомат в планините , но има шанс някога да разберат, че Дъмбълдор е приятелски настроен към тях...и тогава ще дойдат.

Снегът беше замразил стъклата на прозореца. Хари почувства, че краищата на мантията му се развяват, Фанг беше сложил главата си на скута му.

-Хагрид?-попита след малко спокойно Хърмаяни.

-Ммм?

Непокритото око на Хагрид се втренчи в нея и Хърмаяни се почувства уплашена.

-Съжалявам...аз...забрави за това...

-Мъртва е-изръмжа Хагрид.-Умряла е преди години. Казаха ми.

-О...аз...толкова съжалявам-каза Хърмаяни с много тъничко гласче. Хагрид сви масивните си рамене.

-Няма нищо-каза кратко.-Много малко си я спомням. Не беше добра майка.

Замълчаха отново. Хърмаяни погледна нервно към Рон и Хари, вероятно чакайки те да заговорят.

-Но ти все още не си ни казал как се докара на тоя хал, Хагрид-каза Рон, като посочи окървавеното му лице.

-Или защо се върна толкова късно-каза Хари.-Сириус ни каза, че Мадам Максим отдавна не е прибрала...

-Кой те нападна?-попита Рон.

-Не съм бил нападан!-категорично каза Хагрид.-Аз...
Но думите му бяха прекъснати от внезапно почукване на вратата. Хърмаяни изпъшка, канчето чай затрепери в пръстите й и се разсипа на пода, Фанг се разлая. Четиримата погледнаха през прозореца в посока на вратата. Зад завесите видяха сянката на някой малък и набит.

-Тя е! -прошепна Рон.

-Елате бързо!-каза бързо Хари, намятайки Мантията Невидимка над себе си и Хърмаяни, докато Рон се суетеше около масата и когато отиде при тях, тримата се свиха в ъгъла. Фанг лаеше лудо към вратата. Хагрид изглеждаше напълно сконфузен.

-Хагрид, прибери канчетата ни!

Хагрид прибра канчетата на Хари и Рон и ги пъхна в кошницата на Фанг, Фанг се беше изправил на задни лапи на вратата , Хагрид го отмести от пътя си с крак и отвори.

Професор Умбридж стоеше на външната врата, носейки зелената си туидова мантия и оправяше шапката си.Със стиснати устни тя се втренчи в лицето на Хагрид и влезе.

-Е-каза тя бавно и високо, сякаш говореше на някой глух.-Вие сте Хагрид, нали?

Без да дочака отговор, тръгна из стаята и очите й оглеждаха във всички посоки.

-Махай се-изкрещя тя, хвърляйки чантата си по Фанг, който се хвърли към нея и понечи да я близне по лицето.

-Ъъъ...не искам да бъда груб-каза Хагрид, като я гледаше, -но коя, по дяволите, сте вие?

-Името ми е Долорес Умбридж.

Очите й шареха из стаята. Задържаха се в ъгъла, където Хари беше свит като сандвич между Рон и Хърмаяни.

-Долорес Умбридж?-Хагрид звучеше сконфузено.-Мислех, че вие сте от министерството-не работехте ли при Фъдж?

-Да, бях Старши подсекретар на министъра-каза Умбридж, като продължително изучаваше стаята детайл по детайл: от военната торба на стената до пътническата мантия.-Сега съм преподавателка по Защита срещу Черните изкуства...

-Доста смело от ваша страна-каза Хагрид.-Тази работа не е много желана тук.

-...И Висш инквизитор на Хогуортс-каза Умбридж, без да си дава вид, че го е чула.

-Какво сте?-попита Хагрид, като се намръщи.

-Всъщност аз съм тази, която задава въпросите-каза Умбридж, като гледаше към парчетата порцелан на пода от канчето на Хърмаяни.

-О-каза Хагрид, като хвърли безпомощен поглед към ъгълчето, където бяха Хари, Рон и Хърмаяни.-О, да ...това беше Фанг. Той счупи канчето. И трябваше да използвам друго вместо него.

Хагрид посочи към онова, от което пиеше , ръката му все още притискаше към окото му драконовия стек. Професор Умбридж сега се бе втренчила в лицето му.

-Чух гласове-каза тя спокойно.

-Говорех на Фанг-отвърна Хагрид.

-И той ви отговаряше?

-Да...по негов си начин...каза Хагрид, като се чувстваше неудобно. –Понякога мисля, че Фанг е почти човек...

-Имаше три следи от стъпки на снега, водещи от вратата на замъка до вашата къща-каза мазно Умбридж.

Хърмаяни изпъшка, Хари постави ръка на устата й. За щастие Фанг се разлая високо и заподскача около мантията на Умбридж и тя явно не чу.