Глава Дъдли побъркан
Изтегляне 7.78 Mb.
|
| - Какво си очаквал? – попита Хари докато затваряше вратата.
- Да ме потърсиш. – отвърна Ник, плъзгайки се по прозореца и гледайки притъмняващите околности на замъка. – Случва се понякога... когато някой е преживял... загуба. - Е, - каза Хари, отказвайки да отстъпи. – прав си. Потърсих те. Ник замълча. - Просто... – започна Хари, който намираше по-трудно отколкото бе очаквал обяснението. – Просто ти си мъртъв. Но все още си тук, нали? Ник въздъхна и продължи да гледа през прозореца. - Така е, нали? – настояваше Хари. – Умрял си, но аз говоря с теб... Можеш да се разхождаш из Хогуортс и т.н., нали? - Да. – тихо отвърна Ник. – Разхождам се и говоря, да. Значи си се върнал, нали? – продължаваше Хари. – Хората могат да се връщат, нали така? Като призраци. Нали не е нужно напълно да изчезват? Е? – добави нетърпеливо докато Ник продължаваше да мълчи. Почти-безглавият Ник се поколеба и каза: - Не всеки може да стане призрак. - Какво искаш да кажеш? – попита бързо Хари. - Само... само магьосниците. - О – каза Хари и почти се засмя от облекчение. – Е, това не е проблем. Човекът, за когото питам е магьосник. Значи той може да се върне, нали? Ник се обърна и погледна жално Хари. - Той няма да се върне. - Кой? - Сириус Блек – каза Ник. - Но ти си го направил! – отвърна Хари ядосано. – Върнал си се. Мъртъв си и не си изчезнал... - Магьосниците могат да оставят следа от себе си на земята, за да броди бледа около местата, където те са ходили приживе. – каза Ник тъжно. – Но малцина избират този път. - Защо? – попита Хари. – Все пак ... няма значение ... Сириус няма да се интересува, че е необичайно. Ще се върне! Знам, че ще се върне! Беше толкова уверен, че са момент обърна глава към вратата в очакване да види Сириус, берлено-бял и прозрачен, но сияещ, влизайки и отправяйки се към него. - Няма да се върне. – повтори Ник. – Той... продължил е. - Какво имаш предвид под “продължил е”? – бързо попита Хари. – Къде е продължил? Слушай, какво става когато умреш? Къде отиваш? Защо всички не се връщат? Защо тук не е пълно с призраци? Защо? - Не мога да отговоря. – каза Ник. - Ти си мъртъв, нали? – упорстваше Хари. – Кой може да отговори по-добре от теб? - Беше ме страх от смъртта. – тихо рече Ник. – Предпочетох да остана. Понякога се чудя дали не трябваше... Така е нито тук, нито там... Всъщност аз съм нито тук нито там... – той се усмихна тъжно. – Не знам нищо за тайните на смъртта, Хари, защото избрах вместо това немощно подобие на живот. Мисля, че учените магьосници изучават тия неща в Отдела за мистерии... - Не ми говори за това място! – ядно рече Хари. - Съжалявам, че не можах да ти помогна. – любезно каза Ник. – Е, моля те, извини ме – празненството... Той излезе от стаята, оставяйки Хари сам да гледа стената, през която беше изчезнал. Хари се почувства сякаш беше изгубил кръстника си отново, губейки надеждата да го види и да говори с него отново. Вървеше бавно и унило из празния замък, чудейки се дали някога пак би могъл да бъде щастлив. Беше завил в ъгъла към портрета на Дебелата Дама, когато видя някой отпред да закача бележка на таблото на стената. При втория поглед разбра, че е Луна. Наоколо нямаше хубави места за криене, тя трябва да беше чула стъпките му и при всяко положение Хари не можеше да събере енергия да отбегне когото и да било в момента. - Здрасти – каза Луна отнесено, поглеждайки го и се отдалечи от таблото. - Защо не си на празника? – попита Хари. - Ами, изгубила съм си някои вещи. – отвърна Луна спокойно. – Хората ги взимат и ги крият, нали знаеш. Но това е последната вечер и наистина ми трябват, така че слагам тези бележки. Тя посочи таблото, където беше окачила списък със всичките си липсващи дрехи и книги с молба да й ги върнат. Странно чувство обвзе Хари – емоция, различна от гнева и мъката, които го изпълваха от смъртта на Сириус насам. Изминаха няколко момента преди да осъзнае, че му е тъжно за луна. - Как така хората ти срият нещата? – попита той тревожно. - О, ами.. – тя повдигна рамене. – Май ме мислят за странна. Всъщност някои ми викат “Лунатичката” Лавгууд. Хари я погледна и новото чувство за жалост се усили осезаемо болезнено. - Това не е причина да ти крият нещата. – каза той. – Искаш ли помощ да ги намериш? - О, не – усмихна му се тя. – Ще се върнат. Винаги се връщат накрая. Просто искаш да си стегна багажа тази вечер, но както и да е... А ти защо не си на празненството? Хари повдигна рамене. - Просто не ми се ходеше. - Не – отвърна Луна, оглеждайки го с мъглявите си влажни очи. – И не очаквам да ти се ходи. Мъжът, когото Смъртожадните убиха ти беше кръстник, нали? Джини ми каза. Хари кимна, и откри, че по някаква причина няма нищо против Луна да говори за Сириус. Тъкмо си спомни, че тя също можеше да види Тестралите. - Ти..- започна той. – Искам да кажа кой... Умирал ли е някой, когото си познавала? - Да. – каза Луна простичко. – Майка ми. Тя беше малко необикновена вещица. Обичаше да експериментира и едно от заклинанията й се обърка доста веднъж. Аз бях на девет. - Съжалявам. – промълви Хари. - Да, беше сравнително ужасно. – продължи Луна спокойно. – Понякога ми е много мъчно за това, но все пак си имам татко. И не е като да не видя мама никога повече, нали? - Ъъ, така ли е? – неуверено каза Хари. Тя поклати глава невярващо. - О, хайде! Ти ги чу – точно зад завесата, нали? - Искаш да кажеш... - В онази стая с арката. Те просто дебнеха скрити, това е всичко. Ти ги чу. Спогледаха се. Луна леко се усмихваше. Хари не знаеше какво да каже или да мисли. Луна вярваше в толкова много необикновени неща... И все пак той беше чул гласовете зад завесата. - Сигурна ли си, че не искаш помощ да си намериш нещата? – попита. - Не, не – отвърна Луна. – Не, мисля, че ще сляза долу да хапна малко пудинг и ще почакам да се появят. Винаги така става накрая... Е, приятна ваканция, Хари. - Да... да, и на теб. Тя се отдалечии докато я гледаше, той откри, че тежестта в стомаха му е спаднала малко. Пътуването към дома на Хогуортс Експрес беше изпълнено със събития. Малфой, Краб и Гойл, които явно бяха чакали цяла седмица за възможност да срещнат Хари без учители наоколо, го спряха насред пътя във влака, докато се връщаше от тоалетната. Може би биха успели да му направят нещо ако ненаблюдателно не бяха избрали да го пресрещнат пред купе, пълно с членове на АД, които след като видяха какво става през стъклото, се изправиха като един и се притекоха на помощ на Хари. Когато Ърни МакМилан, Хана Абът, Сюзън Боунс, Джъстин Финч-Флечли, Антъни Голдщайн и Тери Буут приключиха с богатата палитра проклятия и заклинания, на които ги беше научил Хари, Малфой, Краб и Гойл представляваха три гигантски плужека в хогуортски униформи. Хари, Ърни и Джъстин ги пуснаха в отделението за багаж и ги оставиха да пълзят там. - Очаквам да видя физиономията на майката на Малфой, когато слезе от влака! – каза Ърни със задоволство докато гледаше Малфой да пълзи над него. Ърни така и не се беше разделил с неприязънта към Малфой, който сваляше точки от Хафълпаф по време на бързото си заклинание като член на Инквизиторската група. - Майката на Гойл наистина ще е доволна. – каза Рон, който беше дошъл да разгледа източникът на вълнение. – Така изглежда доста по-добре... Както и да е, Хари, количката с храна току-що спря, ако искаш нещо... Хари поблагодари на останалите и заедно с Рон су върна в купето, където си купиха цял куп кексчета-котлета и тиквен пай. Хърмаяни отново четеше “Пророчески вести”, Джини решаваше тест в “Двусмислие”, а Невил галеше своята Мимбулус мимблетония, която беше порастнала доста през изминалата година и сега издаваше странни пискливи звуци при докосване. Хари и Рон прекараха останалата част от пътуването си в игра на магьоснически шах докато хърмаяни им четеше откъси от “Пророчески вести”. Сега беше пълно със статии как хората да се защитят от дементорите, за опитите на министерството да залови смъртожадни и истерични писма, в които авторът твърдеше, че е видял Лорд Волдеморт да минава покрай къщата му същата сутрин. - Всъщност все още не е започнало – въздъхна Хърмаяни мрачно, повдигайки отново вестника. – Но няма да се забави... - Ей, Хари – тихо каза Рон и кимна към прозореца към коридора. Хари погледна. Минаваше Чо, придружена от Мариета Еджкомб, облечена в балаклава. За момент погледът му срещна този на Чо. Тя се изчерви и продължи нататък. Хари се върна към шахматнаа дъска и видя една от пешките си, взета от офицера на Рон. - Ъъ, какво става с вас двамата между другото? – тихо попита Рон. - Нищо – искрено отговори Хари. - Аз, ъъ, чух, че сега излиза с някого другиго. – обади се Хърмаяни нерешително. Хари остана изненадан, че тази информация не го нарани ни най-малко. Желанието му да впечатли Чо изглежда беше останало в минало, с което сега не беше свързан. Беше така с толкова много от нещата, които беше искал преди смъртта на Сириус... Седмицата, която бе изминала от последния път, когато го видя изглеждаше много, много по-дълго време... Всичко бе разделено в две вселени: едната, със Сириус и другата, където той беше мъртъв... - Добре, че се измъкна от това, приятел – окуражително каза Рон. – Искам да кажа, че тя е хубава и т.н., но на теб ти трябва някоя по-весела. - Вероятно си е достатъчно весела с някого другиго. – повдигна рамене Хари. - Все пак с кого е сега? – Рон попита Хърмаяни, но Джини му отговори: - Майкъл Корнър. - Майкъл... ама... – Рон се извъртя на седалката, за да я погледне очудено. – Ама нали ти излизаше с него! - Вече не – отсече Джини. – Не му се понрави победата на Грифиндор над Рейвънклоу по Куидич и стана досаден. Изритах го и той отиде да се отеши при Чо. – Почеса разсеяно носа си с края на перото и обърна “Двусмислие” наобратно, за да свери отговорите си. Рон изглеждаше доволен. - Е, винаги съм го мислил за идиот – каза той и премести кралицата си към треперещия топ на Хари. – Браво на теб. Само че си избери някой... по-добър следващия път. - Избрах си Дийн Томас. По-добър ли е? – рече Джини отнесено. - КАКВО ?! – извика Рон, преобръщайки шахматната дъска. Круукшанкс се втурна след фигурите, а Хедуиг и Пигуиджън подхвръкнаха и избухаха ядосано отгоре. Докато влакът се забавяше, наближавайки Кингс Крос, Хари си мислеше, че никога желанието му да слезе не е било по-малко. Той дори се зачуди дали може просто да откаже да слезе и да си седи там до септември, когато влакът щеше да го върне в Хогуортс. Когато най-накрая спря на перона, Хари взе клетката на Хедуиг и се приготви да измъкне куфара си от влака както обикновено. Когато контрольорът с билетите направи знак на Хари, Хърмаяни и Рон, че е безопасно да преминат бариерата между перони девет и десет, намери чакаща го изненада от другата страна: група хора, които изобщо не беше очаквал го посрещаха и поздравяваха. Лудоокия Мууди изглеждаше подозрително с бомбе, нахлупено върху омагьосаното му око, макар да можеше да мине и без него, премяташе дълъг бастун в набръчканите си ръце и тялото му беше увито в огромна пътническа наметка. Точно зад него стоеше Тонкс. Ярко розовата й коса изкреше на светлината, процеждаща се през пръзните стъкла на тавана на гарата. Носеше нагъсто кърпени дънки и светло-лилава тениска с легендарните “Орисници”. До Тонкс беше Лупин с бледо лице и прошарена коса. Дълго и износено палто покливаше раздърпани пуловер и панталон. Най-отпред стояха господин и госпожа Уизли, облечени по възможно най-мъгълски и Фред и Джордж с чисто нови зеленикави якета от някакъв люспест материал. - Рон! Джини! – провикна се госпожа Уизли, изтичвайки напред, за да прегърне силно децата си. – А, Хари, скъпи как си? - Добре – излъга Хари, измъквайки се от стегнатата й прегръдка. Над рамото й видя Рон, който разглеждаше новите дрехи на близнаците. - От какво са тези? – попита той, опипвайки якетата. - Най-добра драконска кожа, братле – каза Фред, дърпайки ципа си. – Бизнесът върви и си помислихме, че ще ни отиват. - Здравей, Хари – каза Лупин след като госпожа Уизли го освободи и се обърна да поздравява Хърмаяни. - Здравейте – отвърна Хари. – Не очаквах... Какво правите тук? - Ами, - рече Лупин с лека усмивка – решихме да си поговорим с вуйчо и вуйна ти преди да те отведат в къщи. - Не знам дали е добра идея – на момента отговори Хари. - О, сигурен съм, че е. – изръмжа Мууди, който се беше приближил. – Това ще да са те, нали, Потър? Той посочи с пръст над рамото си. Омагьосаното му око явно гледаше през задната част на главата и през бомбето. Хари се наклони с около инч наляво, за да погледне къде сочеше Лудоокия и там, без съмнение, бяха тримата Дръсли, явно шокирани от групата посрещачи на Хари. - А, Хари! – каза господин Уизли, обръщайки се от родителите на Хърмаяни, които беше поздравил ентусиазирано и сега се редуваха да я прегръщат. – Е, ще го направим ли? - Да, аз така казвам, Артър – каза Мууди. Той и господин Уизли поведоха останалите през гарата към семейство Дръсли, които изглеждаха толкова стреснати, че явно бяха пуснали корени в пода. Хърмаяни внимателно се отдели от майка си, за да се включи в групата. - Добър вечер. – учтиво започна господин Уизли към вуйчо Върнън, когато застана пред него. – Може да ме помните, името ми е Артър Уизли. При положение, че господин Уизли разруши наполовина хола на семейство Дръсли преди две години, Хари би бил много изненадан ако вуйчо Върнън не си го спомняше. Той изгледа господин Уизли продължително, но предпочете да си замълчи отчасти защото магьосниците бяха двама на един от Дръсли. Леля Петуния изглеждаше едновременно изплашена и засрамена, като постоянно се оглеждаше наоколо да не би някой познат да я види в такава компания. В същото време Дъдли явно се опитваше – изключително неуспешно - да изглежда незабележимо малък. - Искахме само да разменим с вас няколко приказки относно Хари. – продължи да се усмихва господин Уизли. - Да – изръмжа Мууди – и за това как се отнасяте с него вкъщи. Мустаците на вуйчо Върнън бяха настръхнали от възмущение. Вероятно заради напълно погрешното впечатление, създадено от бомбето на Мууди, той се обърна към него: - Считам, не не е ваша работа какво става в собствената ми къща... - Предполагам, че не знаеш, че би изпълнило няколко книги, Дръсли – прекъсна го Мууди. - Не е това въпроса – намеси се Тонкс, чиято розова коса наглед обиждаше леля Петуния повече отколкото всички останали накуп. Затова тя предпочиташе да затвори очи, без да я поглежда. – Въпросът е, че се държите ужасно с Хари... - ... и бъдете сигурни, ще разберем ако това продължава – добави Лупин любезно. - Да – рече госпожа Уизли – дори и да не позволите на Хари за ползва фелитона... - Телефона – прошепна хърмаяни. - Да, ако получим и най-малък намек, че към Потър се отнасяте зле, ще отговаряте пред нас. – каза Мууди. Вуйчо Върнън преглътна. Чувството му за гордост се пребори дори със страха да бъде забелязан да общува с откачалници като тези. - Заплашвате ли ме, господине? – каза той толкова силно, че минувачите наоколо се обърнаха да погледнат. - Да, това правя – отвърна Мууди, доволен, че вуйчо Върнън е схванал толкова бързо. - И аз изглеждам ли ви като човек, когото можете да изнудвате? – излая вуйчо Върнън. - Ами – Мууди повдигна бомбето си така, че да покаже омагьосаното му око. От ужас вуйчо Върнън залитна назад и болезнено се блъсна в една количка за багаж. – трябва да кажа, че точно така изглеждаш, Дръсли. Обърна гръб на вуйчо Върнън, за да погледне Хари. - Е, Потър... Дай знак, ако ти потрябваме. Ако нямаме новини от теб в три поредни дни, ще изпратим някого... Леля Петуния изскимтя жално. Без съмнение мислеше какво биха казали съседите в случай, че видят някого от тези хора да крачи по градинската им пътечка. - Е, довиждане, Потър – рече Мууди, потупвайки го по рамото с набръчканата си ръка. - Грижи се за себе си, Хари – каза Лупин тихо. – поддържай връзка. - Хари, ще те измъкнем от там възможно по-скоро – прошепна госпожа Уизли докато пак го прегръщаше. - Ще се видим скоро, приятел – нервно каза рон, стискайки ръката му. - Много скоро – ентусиазирано рече Хърмаяни. – Обещаваме. Хари кимна. Някак си не можеше да намери думи да им каже колко много означаваше за него да ги види всички събрани тук, на негова страна. Затова се усмихна, махна с ръка за довиждане и тръгна нататък към слънчевата улица извън гарата, следван от тримата Дърсли. * Игра на думи: от Wizengamot - wizen=съсухрен, стар и wizard=вълшебник ** В оригинал Quibbler. *** В оригинал Crumple-Horned Snorekack. **** В оригинал the Death Room Край на 38 глава Преводач: The_witch Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 7.78 Mb. Сподели с приятели:
|