Глава Дъдли побъркан

Клъвване на сови

- Какво? – просто каза Хари.

- Той си отиде! – каза г-жа Фиг, извивайки ръцете си. – Отишъл да потърси група котли, които паднали от метла! Казах му, че ще го скалпирам, ако отиде, и сега виж! Диментори! Късмет е, че сложих г-н Тибълс да отговаря! Но нямаме време да се мотаем! Бързо, трябва да ви върнем! О, колко проблеми ще причини това! Ще го убия!

- Но – откритието, че тази налудничава стара и обичаща котките съседка знае какво са дименторите, беше почти толкова голям шок за Хари, колкото срещата с двама от тях на алеята. – Вие сте – вие сте магьосница?

- Аз съм безмощна, както Мъндънгус знае доста добре, затова как, по дяволите, щях да ти помогна да се пребориш с дименторите? Той те остави напълно без покритие, когато го бях предупредила –

- Този Мъндънгус ме е следвал? Чакайте малко – бил е той! Той се магипортира пред къщата ми!

- Да, да, да, но за късмет бях оставила г-н Тибълс на пост под кола за всеки случай, и г-н Тибълс дойде и ме предупреди, но по времето, когато дойдох до къщата ти теб те нямаше – и сега – о, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ти! – тя извика на Дъдли, който още лежеше на алеята. – Махай си дебелото тяло от земята, бързо!

- Вие познавате Дъмбълдор? – каза Хари, втренчен в нея.

- Разбира се, че познавам Дъмбълдор, кой не познава Дъмбълдор? Но хайде - няма да съм полезна, ако те се върнат, дори не съм правила повече от трансфигуриране на чаена торбичка.

Тя се наведе, взе една от масивните ръце на Дъдли и дръпна силно.

- Ставай, безполезна буцо, ставай!

Но Дъдли или не можеше, или не искаше да се помръдне. Той остана на земята, треперейки, с лице към прахта и тясно затворена уста.

- Аз ще го направя. – Хари взе ръката на Дъдли и я повдигна. С огромно усилие го задържа на крака. Дъдли изглеждаше на път да припадне. Малките му очи се въртяха, пот потичаше по лицето му; в момента, в който Хари го пусна, той се наклони застрашително.

- Побързай! – извика г-жа Фиг истерично.

Хари дръпна една от масивните ръце на Дъдли около раменете си и го повлачи по пътя, огъвайки се леко под тежестта. Г-жа Фиг пристъпваше внимателно пред тях, оглеждайки нервно зад ъгъла.

- Дръж пръчката си извадена – каза тя на Хари когато те влязоха в Wisteria Walk. – Сега не те интересува Statute of Secrecy, така или иначе ще трябва да се плаща много, може дори да ни обесят за дракон като яйце. Ако говорим за Reasonable Restriction of Underage Sorcery . . .това беше точно нещото, от което Дъмбълдор се страхуваше – Какво е това накрая на улицата? О, това е г-н Прентис. . .не си прибирай пръчката, момче, не ти ли напомням постоянно, че не съм от полза?

Не беше лесно да се държи пръчка в готовност и да се дърпа Дъдли в същото време. Хари нетърпеливо ръгна братовчеда си в ребрата, но изглежда Дъдли беше загубил всякакво желание за независимо движение. Той беше отпуснат на рамото на Хари, а големите му стъпала се влачеха по земята.

- Защо не ми казахте, че сте безмощна, г-жо Фиг? – попита Хари, задъхвайки се от усилието да върви в крачка. – Всичките пъти, когато идвах във вашата къща – защо не казахте нищо?

- Заповеди на Дъмбълдор. Трябваше да те наблюдавам, но да не казвам нищо, беше твърде малък. Съжалявам, че прекарваше толкова нещастно, Хари, но семейство Дърсли никога нямаше да ти позволят да идваш ако мислеха, че ти харесва. Знаеш, не беше лесно. . .но – тя каза трагично, извивайки ръцете си за пореден път – когато Дъмбълдор чуе за това – как Мъндънгус си е тръгнал, той трябваше да е на пост до полунощ – къде е той? Как мога да кажа на Дъмбълдор какво е станало? Не мога да се магипортирам.

- Имам сова, можете да я заемете. – измънка Хари, чудейки се дали гръбнакът му ще се счупи под тежестта на Дъдли.

- Хари, ти не разбираш! Дъмбълдор ще трябва да действа колкото може по-бързо, Министерството имат собствени начини за откриване на магия под определена възраст, те вече ще знаят, запомни ми думите.

- Но аз се борех с диментори, трябваше да използвам магия – те ще се притесняват повече за това какво правят диментори около Wisteria Walk, нали?

- О, миличък, да беше така, но се страхувам – МЪНДЪНГУС ФЛЕТЧЪР, ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Имаше силно пукване и остра миризма на напитка, смесена с остарял тютюн напълни въздуха, когато небръснат мъж с парцаливо палто се материализира точно пред тях. Той имаше къси крака, дълга неподредена червеникава коса и кръвясали, торбести очи, които му даваха печалния вид на басет хаунд. Той беше сграбчил сребрист вързоп, който Хари разпозна като мантия невидимка.

- Какво става, Фиги? – каза той, гледайки от г-жа Фиг към Хари и Дъдли. – Какво стана със стоенето в тайна?

- Ще ти дам аз една тайна! – изкрещя г-жа Фиг. – Диментори, ти, безполезен, страхлив крадец!

- Диментори? – повтори Мъндънгус, поразен. – Диментори, тук?

- Да, тук, ти, безполезна купчина прилепови изпражнения, тук! – извика г-жа Фиг. – Диментори атакуват момче под твоя отговорност!

- Съжалявам – слабо каза Мъндънгус, гледайки от г-жа Фиг към Хари и обратно. – Съжалявам, аз –

- И ти купуваш откраднати котли! Не ти ли казах да не ходиш? Не ти ли казах?

- Аз – ами, аз – Мъндънгус изглеждаше много неудобно. – Виж, беше добро предложение –

Г-жа Фиг вдигна ръка, от която чантата й увисна и тя удари Мъндънгус по врата с нея; съдейки по дрънчащият звук, беше пълна с котешка храна.

- Ох, ти, луда, стара прилепка! Някой трябва да каже на Дъмбълдор!

- Да – те – казаха! – извика г-жа Фиг, удряйки чантата с котешка храна на всяко място по Мъндънгус, където можеше да достигне. – И – по – добре – да – беше – ти – и – ти – можеше – да – му – кажеш – защо – не – беше – там – да – помогнеш!

- Спокойно! – каза Мъндънгус с ръце над главата си, треперейки. – Отивам, отивам!

И с още едно силно пукване, той изчезна.

- Надявам се Дъмбълдор да го убие! – каза г-жа Фиг бясно. – Сега, хайде, Хари, какво чакаш?

Хари реши да не губи от дъха си, за да каже, че едва върви под тежестта на Дъдли. Той повдигна полуживият Дъдли и продължи.

- Ще те заведа до вратата – каза г-жа Фиг, когато те влязоха в Привит Драйв. – Просто в случай, че има повече от тях наоколо. . .о, господи, каква катастрофа. . . и ти трябваше да се бориш с тях сам. . . и Дъмбълдор каза да те предпазим да правиш магия на всяка цена. . . е, не е добре да плачеш над разсипана отвара, предполагам. . .но сега котката е при феите...

- Е – задъха се Хари – Дъмбълдор . . . ме е. . .следвал?

- Разбира се – каза г-жа Фиг нетърпеливо. – Ти очакваше ли да те остави да се скиташ сам след това, което стана през юни? Господи, момче, казаха ми, че си умен. . .добре. . .влизай вътре и стой там – каза тя, когато те стигнаха до номер четири. – Предполагам, че някой ще се свърже с теб достатъчно скоро.

- Какво ще правите? – бързо попита Хари.

- Отивам право вкъщи – каза г-жа Фиг, гледайки тъмната улица и треперейки. – Ще трябва да почакам за повече указания. Просто стой в къщата. Лека нощ!

- Чакайте, още не си отивайте! Искам да знам –

Но г-жа Фиг вече беше препуснала с тракащите си чехли и дрънчащата си чанта.

-Чакайте! – извика Хари след нея. Той имаше милион въпроса за задаване на всеки, който е бил в контакт с Дъмбълдор; но след секунди г-жа Фиг беше погълната в тъмнината. Намръщен, Хари нагласи Дъдли на рамото си и измина своя бавен и болезнен път през градинската пътека на номер четири.
Лампата в коридора беше включена. Хари сложи пръчката си в колана на дънките си, позвъня на звънеца и гледаше как очертанията на леля Петуния ставаха все по-големи, излишно обърнати от трептенето на прозореца на входната врата.

- Дъди! Тъкмо навреме, аз почнах да се – да се – Дъди, какво става?

Хари гледаше настрани от Дъдли и го отстрани от ръката си навреме. Дъдли се люшна на мястото за момент, лицето му беше бледозелено. . .после той отвори устата си и повърна по цялата изтривалка.

- Дъди! Дъди, какво ти става? Върнън? ВЪРНЪН!

Вуйчото на Хари излезе от хола бързо и шумно, а мустаците му се развяваха както винаги, когато той беше развълнуван. Той побърза напред да помогне на леля Петуния да пренесе Дъдли, който не можеше да стои на краката си, през прага, докато внимаваше да не стъпи в локвата повръщано.

- Той е болен, Върнън!

- Какво има, сине? Какво стана? Г-жа Полкис ли ти даде нещо чуждестранно за чая?

- Защо целият си в кал, миличък? На земята ли си лежал?

- Чакай – не си бил нападнат, нали, синко?

Леля Петуния изпищя.

- Извикай полицията, Върнън! Извикай полицията! Дъди, миличък, говори на мама! Какво ти направиха?

В цялата бъркотия никой не изглеждаше да е забелязал Хари, което го устройваше перфектно. Той се шмугна вътре точно преди вуйчо Върнън да трясне вратата и, докато семейство Дърсли шумно отиваха през хола до кухнята, Хари се придвижи внимателно и тихо до стълбите.

- Кой го направи, сине? Кажи ни имена. Ще ги хванем, не се притеснявай.

- Шшшт! Той се опитва да каже нещо, Върнън! Какво е, Дъди! Кажи на мама!

Кракът на Хари беше на първата стълба, когато той чу гласа на Дъдли.

- Той.

- МОМЧЕ! ЕЛА ТУК!

Със смесени чувства на ужас и гняв, Хари бавно премести крака си от стълбата и се обърна към семейство Дърсли.

Идеално чистата кухня имаше несъответстващ на тъмнината отвън блясък. Леля Петуния придружи Дъдли до един стол, той беше все още зеленикав и с вид на мида. Вуйчо Върнън стоеше пред мястото за изцеждане, гледайки Хари през малките си, тесни очи.

- Какво си направил на сина ми? – каза той в заплашителен тон.

- Нищо – каза Хари, знаейки много добре, че вуйчо Върнън няма да му повярва.

- Какво ти направи, Дъди? – каза леля Петуния с треперещ глас, бършейки повръщано от коженото яке на Дъдли. – Беше ли – беше ли ти-знаеш-какво, миличък? Той използва ли – неговото нещо?

Бавно и нервно, Дъдли кимна.

- Не го направих! – каза Хари остро, когато леля Петуния изпищя, а вуйчо Върнън вдигна юмруци. – Не му направих нищо, не бях аз, бяха -

Но точно в този момент кряскаща сова се вмъкна през кухненския прозорец. Почти пропускайки горната част на главата на вуйчо Върнън, тя полетя из кухнята, пусна големият пергаментов плик, който носеше в човката си, в краката на Хари, обърна се грациозно, като перата й почти достигаха върха на хладилника, след това излезе навън и полетя през градината.

- СОВИ! – изрева вуйчо Върнън, вената в слепоочието му пулсираше гневно, когато той затръшна кухненския прозорец. – ПАК СОВИ! НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ СОВИ В МОЯТА КЪЩА!

Но Хари вече отваряше плика и дърпаше писмото вътре, а сърцето му се намираше някъде около Адамовата му ябълка.

Получихме информация, че сте направили Patronus Charm в девет часа и двадесет и три минути тази вечер в околност, обитавана от мъгъли и в присъствието на мъгъл.

Сериозността на тази част от Decree for the Reasonable Restriction of Underage Sorcery е в резултат на Вашето изключване от училището за магия и вълшебство “Хогуортс”. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка.

След като Вие вече сте получавали официално предупреждение за предишно провинение от Section 13 от International Confederation of Warlocks' Statute of Secrecy, ние трябва да Ви информираме, че присъствието Ви е желателно на прослушване в Министерството на магията в 9 сутринта на дванадесети август.

Надяваме се, че сте добре,

Искрено Ваша,

Мафалда Хопкърк

Improper Use of Magic Office

Министерство на магията
Хари прочете писмото два пъти. Той неясно съзнаваше говоренето на вуйчо Върнън и леля Петуния. В главата му всичко беше замръзнало и сковано. Един факт беше пронизал съзнанието му като парализираща стрела. Той беше изключен от Хогуортс. Той никога нямаше да се върне.

Той погледна към семейство Дърсли. Вуйчо Върнън беше станал почти лилав, крещеше с все още вдигнати юмруци; леля Петуния беше прегърнала Дъдли, който се опитваше да повърне отново.

Временно скованият мозък на Хари се беше пробудил. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка. Имаше само една възможност. Той трябва да избяга – сега. Къде щеше да отиде, Хари не знаеше, но той беше сигурен за едно нещо: в Хогуортс или извън него, той се нуждаеше от пръчката си. В мечтана сцена, той извади пръчката си и се обърна да напусне кухнята.

- Къде си мислиш, че отиваш? – изрева вуйчо Върнън. Когато Хари не отговори, той прекоси кухнята, за да препречи пътя към коридора. – Не съм свършил с теб, момче!

- Махни се от пътя – каза Хари тихо.

- Ще останеш тук и ще обясниш как синът ми –

- Ако не се махнеш от пътя, ще те прокълна – каза Хари, вдигайки пръчката си.

- Не можеш да използваш това върху мен – изръмжа вуйчо Върнън – Знам, че не ти е разрешено да го използваш извън лудницата, която наричаш училище!

- Лудницата ме изключи – каза Хари. – Затова мога да правя каквото ми харесва. Имаш три секунди. Едно – две –

Силно пукване изпълни кухнята. Леля Петуния изкрещя, вуйчо Върнън изръмжа недоволно, но за трети път тази нощ Хари търсеше източникът на обезпокоение, което не беше направил. Той веднага го забеляза: зашеметена и разрошена сова седеше на кухненския праг, току-що сблъскала се със затворения прозорец

Хари не обърна внимание на тревожния вик на вуйчо Върнън: СОВИ!, прекоси стаята бързо и отвори прозореца. Совата подаде крака си, за който беше завързано малко парче пергамент, и излетя веднага, щом като Хари взе писмото. С треперещи ръце, Хари разгъна второто съобщение, което беше написано много бързо и с петна от черно мастило.
Хари –

Дъмбълдор току-що пристигна в Министерството и се опитва да оправи нещата. НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ. НЕ ПРАВИ ПОВЕЧЕ МАГИЯ. НЕ ПРЕДАВАЙ ПРЪЧКАТА СИ.

Артър Уизли
Дъмбълдор се опитвал да оправи нещата. . .какво значеше това? Колко сила има Дъмбълдор, за да се наложи над Министерството на магията? Имаше ли шанс той да може да бъде върнат в Хогуортс? Лъч на надежда започна да нараства в Хари, почти веднага удавен в паника – как той трябваше да откаже да предаде пръчката без да направи магия? Той трябваше да се бие със служители на Министерството и ако го направи, ще има късмет да избяга от Азкабан, да оставим изключването.

Съзнанието му се надбягваше. . .той може да избяга и да рискува да бъде хванат от Министерството, или да остане и да ги изчака да го намерят тук. Той беше изкушен много повече от първия начин, но той знаеше, че г-н Уизли знае най-доброто за него. . .и все пак, преди Дъмбълдор е оправял и по-лоши неща.

- Добре – каза Хари – Промених си решението, ще остана.

Той се хвърли върху кухненската маса и погледна Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли изглеждаха поразени от внезапната смяна на решението му. Леля Петуния погледна отчаяно към вуйчо Върнън. Вената в лилавото му слепоочие туптеше по-лошо от всякога.

- От кого са всички тези сови, по дяволите? – изръмжа той.

- Първата беше от Министерството на магията, изключват ме – каза Хари спокойно. Той наостри уши, за да чуе всеки шум навън, в случай, че служители на Министерството се доближават, и беше по-лесно и по-тихо да се отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото той да започне да реве и ръмжи. – Втората беше от бащата на приятелят ми, Рон, който работи в Министерството.

- Министерство на магията? – извика вуйчо Върнън – Хора като теб в правителство? О, това обяснява всичко, всичко, няма за какво да се чудим, че страната отива по дяволите.

Когато Хари не отговори, вуйчо Върнън се загледа в него, след това извика – И защо си изключен?

- Защото направих магия.

- АХА! – изръмжа вуйчо Върнън, удряйки юмрука си по хладилника, който се отвори и няколко от ниско калоричните сладкиши на Дъдли се отвориха и разпиляха по пода. – Значи си го признаваш! Какво направи на Дъдли?

- Нищо – каза Хари, малко по-неспокойно – Това не бях аз –

- Беше – промълви Дъдли неочаквано, и вуйчо Върнън и леля Петуния веднага направиха знаци на Хари да млъкне, докато и двамата се доближиха до Дъдли

- Давай, сине – каза вуйчо Върнън – какво ти направи?

- Кажи ни, миличък – каза леля Петуния.

- Насочи пръчката си към мен – измънка Дъдли

- Да, насочих я, но не използвах – започна Хари – но –

- МЛЪКНИ! – изръмжаха вуйчо Върнън и леля Петуния заедно.

- Продължи, синко – повтори вуйчо Върнън, мустаците му се вееха бясно.

- Всичко стана тъмно – каза Дъдли дрезгаво, треперейки – Всичко тъмно. И после чух. . .разни неща. В г-главата ми.

Вуйчо Върнън и леля Петуния си размениха погледи с неподправен ужас. Ако най-нелюбимото им нещо в света беше магия – тясно следвано от съседи, които мамят повече от тях – хора, които чуват гласове, бяха определено в последните десет. Те очевидно си помислиха, че Дъдли си е загубил ума.

- Какви неща чу, сладичкият ми? – пое си въздух леля Петуния, пребледняла и със сълзи на очи.

Но изглежда Дъдли не можеше да каже. Той потрепери отново и поклати голямата си руса глава, и въпреки чувството на вцепенен ужас, което се беше установило в Хари от пристигането на първата сова, той почувства голямо любопитство. Дименторите караха хората да си спомнят най- лошите моменти в живота им. Какво можеше разглезеният, нахален побойник Дъдли да бъде накаран да чуе?

- Как падна, сине? – каза вуйчо Върнън в неестествено тих глас, тонът на който би могъл да използва само ако е до леглото на тежко болен човек

- Спънах се. – каза Дъдли, треперейки – И после –

Той посочи към масивният си гръден кош. Хари разбра. Дъдли си спомняше студът, който изпълваше дробовете ти, когато надеждата и щастието бяха изсмукани от теб.

- Ужасно – проплака Дъдли – Студено. Наистина студено.

- Добре – каза вуйчо Върнън с глас, в който се усещаше насилено спокойствие, докато леля Петуния развълнувано сложи ръка на челото на Дъдли, за да му провери температурата – Какво стана после, Дъди?

- Почувствах се. . .почувствах се. . .почувствах се. . .като. . .като. . .

- Като че ли никога повече няма да бъдеш щастлив – помогна Хари

- Да – прошепна Дъдли, още треперейки.

- Така! – каза вуйчо Върнън с глас, върнат на пълната си сила, докато се изправяше – Ти си сложил някакво заклинание на сина ми, за да чува гласове и да вярва, че е – е обречен на нещастие, или нещо такова, нали?

- Колко пъти да ти казвам? – каза Хари, а гнева и гласа му се повишиха – Не бях аз! Бяха двойка диментори!

- Двойка – какво е това?

- Ди – мен – то – ри – каза Хари бавно и ясно. – Два от тях.

- И какво, по дяволите, са диментори?

- Те пазят магьосническия затвор, Азкабан – каза леля Петуния.

Две секунди звънтяща тишина последваха тези думи преди леля Петуния да плесне с ръка устата си, като че ли е казала ужасно проклятие. Вуйчо Върнън я изследваше с очи. Мозъкът на Хари се заплете. Г-жа Фиг беше едно нещо – но леля Петуния?

-Как го узна? – попита той, зашеметен

-Чух-това ужасно момче-да й казва за тях преди години- каза тя нервно.

-Ако имате предвид баща ми и майка ми, защо не използвате имената им?-каза високо Хари, но леля Петуния го пренебрегна. Тя изглеждаше ужасно смутена.

Хари беше шокиран. Освен преди година по времето на едно избухване, когато леля Петуния бе нарекла майка му чудачка, той никога не я бе чувал да споменава сестра си. Той се смая, че тя бе запомнила това късче информация за магьосническия свят толкова дълго при всички усилия, които бе полагала да се прави, че същият не съществува.

Чичо Върнън отвори устата си, затвори я отново, отвори я още веднъж, затвори я, очевидно опитвайки се да си спомни как да говори, отвори я за трети път и изграчи: “Така-така-те-те- действително съществуват-то-това-е-грешка”

Леля Петуния кимна.

Чичо Върнън погледна от леля Петуния към Дъдли, после към Хари , надявайки се някой от тях да извика: “Първоаприлска шега!” . Когато никой не го направи, той отново отвори устата си, но беше освободен от усилието да намери повече думи от пристигането на трета сова за вечерта. Тя тупна върху все още отворения прозорец като пухкаво гюле и се приземи с тропот върху кухненската маса , карайки тримата Дърсли да подскочат от ужас. Хари скъса официално-изглеждащия плик от човката на совата , след което тя излетя в нощта.

“Достатъчно-сови”-измърмори объркано чичо Върнън , приближи до прозореца и го затръшна отново.

Във връзка с пристигналото ни преди двадесет и две минути писмо , Министерство на Магията промени решението си да унищожи магическата ви пръчка. Можете да задържите пръчката си до дисциплинарното ви изслушване на 12-ти август от Министерството на Магията, когато ще бъде взето и окончателно решение.

Взимайки под внимание съветите на директора на училището за магия Хогуортс ,

Министерството се съгласи, че въпросът за вашето изключване ще се реши също тогава. Преди това трябва да се съгласите да се въздържате от други подобни действия.

С най-добри пожелания,

Искрено ваша

Мафалда Хопкърк

Министерство на Магията”

“Е?”-каза чичо Върнън , връщайки Хари към обичайната му действителност. “Сега какво? Издадоха ли ти някаква присъда? Често ли прибягвате до смъртно наказание?” –изрече той като послеслов с надежда.

“Ще трябва да се явя на изслушване”-каза Хари.

“И ще ти издадат присъдата там?”

“Така предполагам.”

“Не мога да ти дам надежда тогава”-изрече гадно чичо Върнън.

“Добре, ако това е всичко”-каза Хари и тръгна да си ходи. Предпочиташе да остане сам, да помисли, може би да изпрати писмо до Рон, Хърмаяни или Сириус.

“НЕ, ТОВА НЕ Е ВСИЧКО”- кресна чичо Върнън.-“СЯДАЙ ОБРАТНО.”

“Какво още?”- попита Хари нетърпеливо.

“ДЪДЛИ!”-изрева чичо Върнън.”Искам да зная какво се случи със сина ми!”

“ДОБРЕ!”-кресна Хари и от пръчката му излязоха няколко червени и златни искри. Тримата Дърсли се разтрепериха от ужас.

“Дъдли и аз бяхме на края на алеята между Магнолия роуд и Уистерия Уолк.”-заговори бързо Хари, опитвайки се да се овладее. –“Дърсли се опита да се държи нахално с мен, аз извадих пръчката си, но не я използвах. Тогава се появиха двама Диментори...”

“Но какво представляват Дименторите?”-попита разярено чичо Върнън.-“Какво ПРАВЯТ те?”

“Казах ви- те изсмукват всичкото щастие от вас”-каза Хари,- “и ако получат този шанс, ви целуват.”

“Целуват ви?”-каза чичо Върнън , очите му примигнаха.-“Целуват ви?”

“Така наричат изсмукването на душата от тялото ви”.

Леля Петуния издаде слаб вик.

“Неговата душа? Те не могат да му я вземат- той все още я има.”

Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтърси,проверявайки дали душата му е някъде там вътре.

“Разбира се, че не са получили душата му, щяхте да знаете, ако това се беше случило.”-каза Хари, вбесен.

“Ще им дадеш да разберат, нали, синко?”-каза високо чичо Върнън с изражението на човек, опитващ се да поддържа разговор на границата на своето разбиране. –“Давайки им един добър урок, нали?”

“Не можете да дадете на Диментор един добър урок “- каза Хари през стиснати зъби.

“Защо тогава той е добре?”-изфуча чичо Върнън.-“Защо тогава не е целият празен?”

“Защото аз използвах магията Патронус.”

ФШЪЪТ! С тропот, бръмчене на крила и лек облак прах , четвърта сова влезе право през кухненската камина.

“ЗА БОГА!” –изкрещя чичо Върнън, опъвайки големи кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил дълго време. “НЯМА ДА ДОПУСНА ТЕЗИ СОВИ ТУК, НЕ ИСКАМ ДА ТОЛЕРИРАМ ТОВА, КАЗВАМ ТИ!”

Артър току-що ни каза какво е станало.Каквото и да правиш,не напускай къщата отново.

Хари реши,че това е доста незадоволителен отговор за всичко,което стана тази вечер,че той обърна пергамента от другата страна,за да прочете останалата част от писмото,но такава нямаше.

И сега гневът му отново се надигаше.Никой ли нямаше да му каже “браво” за това че е отблъснал два диментора сам,без чужда помощ?И господин Уизли и Сириус се държаха така сякаш се е държал зле и пестяха думите си докато установят колко вреди са нанесени.

-Ято от сови,което прелита праз прозореца ми.Няма да стане ,момче,няма…

-Не мога да спра совите да идват,-озъби се Хари,смачквайки писмото на Сириус в юмрука си.

-Искам истината за това какво стана тази вечер!-изрева вуйчо Върнън.-Ако са били димендери,кой нарани Дъдли,защо си изключен?Ти си направил ти-знаеш-какво,сам си го призна!

Хари си пое въздух дълбоко и спокойно.Главата отново започваше да го боли.Повече от всичко искаше да се махне от кухнята и да се отърве от Дърсли.

-Направих магията за покровител,за да се освободя от дименторите.-каза той,опитвайки се да остане спокоен-Това е единственото нещо,което действа срещу тях.

-Но какво правят тези диментоиди в Литъл Уингинг?-попита вуйчо Върнън грубо.

-Не мога да ти кажа.-каза Хари изморено-Нямам представа.

Главата му се блъскаше под ивицата ослепителна светлина.Гневът му си отиваше.Той се почувства изтощен.И тримата Дърсли го гледаха.

-Ти.-каза вуйчо Върнън силно-Това трябва да има нещо общо с теб,момче,знам го.Поради каква друга причина ще се появят тук?Поради каква друга причина ще се появят точно на алеята.Ти сигурно си единственият…едиснтвеният…-той не можа да каже думата “магьосник”-Единствения ти-знаеш-какво в радиус от мили.

-Не знам защо бяха тук.

Но думите на вуйчо Върнън,върнаха изтощения мозък на Хари в действие.Защо бяха дошли дименторите в Литъл Уингинг?Беше ли съвпадение,че бяха на алеята,където беше Хари?Дали бяха изпратени?Дали Министерството на магията беше изгубило контрол върху дименторите?Дали бяха напуснали Азкабан и се бяха присъединили към Волдемор,както беше предположил Дъмбълдор?

-Тези димембри пазят някакъв странен затвор?-попита вуйчо Върнън,опитвайки се да следи мислите на Хари.

-Да-каза Хари.

Само ако можеше главата му да престане да го боли,само ако можеше да излезе от кухнята и да отиде в тъмната си стая и да помисли…

“Разбира се, че не съм!”-каза Хари, усещайки как мислите в главата му препускат.

“Тогава защо-?”

“Той би трябвало да ги е изпратил”-каза тихо Хари, повече на себе си, отколкото на чичо Върнън.

“Какво е това? Кой би трябвало да ги е изпратил?”

“Лорд Волдемор”-отвърна Хари.

Той отбеляза колко странно е това, че семейство Дърсли , които трепереха от ужас само при споменаването на думи като “магьосник”, “магия” или “пръчка” , могат да чуят името на най- злият магьосник на всички времена, без да изпитат страх.

“Господи!”- каза чичо Върнън, лицето му се сбръчка, а свинските му очички придобиха разбиращо изражение.-“Чувал съм това име...това беше този, който-“

“Но той е мъртъв”-каза чичо Върнън нетърпеливо, без ни най- малък знак, че убийството на родителите на Хари е болезнена тема.- “Великанът също го каза. Той е мъртъв.”

“Той се върна”-каза тежко Хари.

Чувстваше се много особено, седейки в хирургически чистата кухня на леля Петуния, между хладилника и телевизора, говорейки спокойно за Лорд Волдемор с чичо Върнън. Пристигането на Дименторите в Литъл Уайнджинг изглежда бе разрушило голямата невидима стена , която разделяше немагическия свят на Привит Драйв ог другия. Двата живота на Хари някак си се претопиха и всичко се обърна надолу с главата: Дърсли искаха подробности за магьосническия свят ; и госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор; Дименторите се рееха около Литъл Уайнджинг; и той самият никога може би нямаше да се върне в Хогуортс. Главата го болеше все по- силно.

“Върна се?”-прошепна леля Петуния.

Тя гледаше Хари сякаш го виждаше за първи път. И за пръв път в живота си Хари почувства леля Петуния като сестра на своята майка. Той не можеше да обясни защо това чувство му въздейства толкова силно в този момент. Всичко, което знаеше ,че не е единственият човек в стаята който осъзнава какво означава завръщането на Волдемор. Леля Петуния никога през живота си не бе изглеждала така. Нейните големи, бледи очи / толкова различни от тези на сестра й/ не се свиваха в гняв или неодобрение , те бяха разширени и уплашени. Бясната претенция, че леля Петуния ръководи целия живот на Хари , - че няма нито магически свят, нито друг живот освен този, който Хари споделя с леля Петуния и чичо Върнън- всичко се сгромоляса.

“Да”-каза Хари, направо на леля Петуния .-“Той се върна преди един месец. Видях го.”

Ръцете й обхванаха масивните рамене на Дъдли и го притиснаха към себе си.

“Така”- каза чичо Върнън , местейки погледа си от Хари към жена си и обратно, изглеждайки зашеметен от безпрецедентното разбиране, което се бе получило между тях двамата. –“Така. Казваш, че този Лорд Волдемор се е върнал.”

“Да.”

“Да.”

“Така изглежда” –каза Хари.

“Ще видим”-каза чичо Върнън , поглеждайки ту пребледнялото лице на жена си, ту Хари. Изглеждаше сякаш ще се пръсне , червендалестото му лице се разплуваше пред очите на Хари. –“Ще трябва да се махнеш от тази къща, момче”

“Какво?”-каза Хари.

“Чу ме-ВЪН!”-прогърмя чичо Върнън и дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. –“ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди години. Совите възприемаха мястото като почивен дом, пудингите експлоадираха , половината всекидневна бе унищожена, опашката на Дъдли, издуването на Мардж...ВЪН, ВЪН! Ти го направи! Ти си причината! Твоето пребиваване тук винаги криеше някаква примка , заплаха за жена ми и сина ми, донесе ни толкова много нещастия и беди. Правеше същото, което и безполезните си родители. ВЪН!”

Хари разбра, че е загазил. Писмата от Министерството, господин Уизли и Сириус бяха смачкани в лявата му ръка. “НЕ НАПУСКАЙ ТАЗИ КЪЩА, КАКВОТО И ДА СТАВА! НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ЧИЧО СИ!”

“Чу ме!”-каза чичо Върнън заставайки сега отпред, масивното му тяло се изпречи пред лицето на Хари.-“Махай се! Ти беше готов да напуснеш къщата преди половин час. Махай се и никога не пристъпвай повече прага ни! Не зная защо те приехме първия път, Мардж беше права, съжалихме те, че си сирак. Бяхме толкова дяволски мекушави, мислехме, че можем да ти помогнем да изкорениш от себе си това, да се върнеш към нормалния живот. Но през цялото време ти си бил прогнил и получих достатъчно- сови!”

Петата сова падна през комина толкова бързо, че се удари в пода преди отново да се издигне нагоре с висок крясък. Хари протегна ръката си да вземе писмото, което бе в ален плик, но то се издигна странно над главата му , летейки направо към леля Петуния , която изпищя и закри лицето си с ръце. Совата пусна писмото върху главата й и излетя обратно през комина.

Хари понечи да отвори писмото, но леля Петуния го отблъсна.

“Можеш да го отвориш, ако искаш”-каза Хари, -“Но така или иначе аз ще чуя какво пише вътре. Това е Конско. “

“Хайде да излезем, Петуния”-изкрещя чичо Върнън.-“Не го докосвай, може да е опасно.”

“То е адресирано до мен”-каза леля Петуния с тих глас.-“То е адресирано до мен , Върнън, виж ! “ Госпожа Петуния Дърсли, Кухнята, Номер Четири, Привит Драйв”.

Тя пое дълбоко въздух, ужасена. Червеният плик започна да пуши.

“Отвори го!”-извика Хари.-“Отвори го , така или иначе ще се случи!”

“Не!”

Ръката на леля Петуния затрепери. Тя започна нервно да се разхожда из кухнята, търсейки спасителен изход, но твърде късно- пликът избухна в пламъци. Леля Петуния изпищя.

“Помни моето минало, Петуния!”

Леля Петуния изглеждаше сякаш ще припадне. Тя се строполи в стола близо до Дъдли, закрила лицето си с ръце. Продължението на плика се изпепели в мълчание.

“Какво е това?”-попита чичо Върнън- “Какво-аз не знам- Петуния?”

Леля Петуния не каза нищо. Дъдли гледаше майка си глупаво със зяпнала уста. Мълчанието изглеждаше зловещо. Хари наблюдаваше леля си , крайно озадачен, главата му пулсираше от болка.

“Петуния, скъпа?”-попита чичо Върнън плахо.-“П-Петуния?”

Тя вдигна глава, все още треперейки. Тя преглътна.

“Момчето-момчето ще остане, Върнън”-каза тя със слаб глас.

“К-Какво?”

“Той остава”-каза тя. Не погледна към Хари. Изправи се отново на крака.

“Той...но, Петуния...”

“Ако го изгоним, съседите ще говорят”-каза тя. Започна бързо да възвръща обичайния си тон, макар че все още изглеждаше бледа. –“Те ще задават много и неудобни въпроси като например къде е отишъл. Трябва да го задържим.”

Чичо Върнън изглеждаше като спукана гума.

“Но, Петуния, скъпа...”

Леля Петуния не му обърна внимания.Тя се обърна към Хари.

“Ще си стоиш в стаята”-каза тя.-“Няма да напускаш къщата. Сега си лягай.”

Хари не помръдна.

“От кого беше Конското?”

“Не задавай въпроси”-сопна се леля Петуния.

“Поддържаш ли връзка с магьосници?”

“Казах ти да си лягаш!”

“Какво означава това? Какво минало да не забравяш?”

”Отивай в леглото!”

“Как дойде-?”

“ЧУ ЛЕЛЯ СИ КАКВО ТИ КАЗВА. СЕГА СИ ЛЯГАЙ!”
край на 2 глава