дали съставянето на документа е предпоставка да възникне инкорпорираното в него право

1.Конститутивни ценни книги (запис на заповед, менителница, чек) - ако я няма съответната ценна книга, няма и възникнало право.

2.Легитимационно-разпоредителни ценни книги – при тях издаването на ценната книга само отразява едно вече възникнало право (напр. една акция).

3.Ценната книга като особена движима вещ, която да бъде предмет на прехвърляне, залагане, задържане, влагане и т.н.

4.Ценната книга като изпълнително основание – онзи, който се легитимира с една ценна книга, за да изиска от своя длъжник да му изплати престацията, но той откаже, няма нужда да води исков процес, за да извади изпълнителен лист срещу длъжника си, тъй като ценната книга е едно от основанията за издаване на изпълнителен лист – 237 ГПК.^cccxiv

1.Ценна книга на приносител – при нея носител на правото е всеки правомерен притежател на ценната книга, т.е. притежаването на субективното право се основава на притежаването на документа. Такива ценни книги могат да бъдат акциите, чековете, коносамента, облигациите;

Характерно е, че разпореждането с тези ценни книги става с простото традиране, с което се прехвърля и собствеността върху правото, инкорпорирано в тях. Тук се прилагат разпоредбите на 78, ал. 1 ЗС за добросъвестното придобиване на собственост върху ценни книги от несобственик.^cccxv

Друга особеност при ценните книги на приносител е, че тяхното изгубване или унищожаване води до обективна невъзможност да се предяви правото, инкорпорирано в тях.

2.Ценни книги на заповед – при тях носителят на материализираното субективното право, се посочва поименно в документа, като на първия приобретател се дава възможност със свое едностранно волеизявление, да посочи нов носител на правото, като посочи това отзад на документа. Това правно действие се нарича джиро, което е уредено в 317, ал. 1 и 2 ТЗ^cccxvi и 486 – 490 ТЗ.^cccxvii

Джирото представлява една едностранна сделка на кредитора (джирант) по ценната книга, а лицето, на което се прехвърля тази ценна книга се нарича джиратар. Джирото трябва да бъде извършено на гърба на ценната книга (индосо), а, ако това е невъзможно (ако не е достатъчно мястото), прилага се алонж (допълнителен лист към ценната книга). С джиро могат да се прехвърлят всички ценни книги на заповед – коносамент, складови записи, поименни акции и т.н.

Джирото е абстрактна сделка и има следните функции:

а) прехвърлителни функции – правата, инкорпорирани в една ценна книга се прехвърлят от едно лице върху друго (317 ТЗ);^cccxviii

б) гаранционни функции – чрез джирото се създава определена сигурност, т.е. джиранта поема по отношение на всички джиратари същата отговорност, която носи длъжника по тази ценна книга, т.е. джирантът отговаря солидарно с длъжника;

в) легитимационни функции – свежда се до това, че удовлетворен по вземането ще бъде именно притежателят на документа, а не някой друг. За да може някой да получи правата по ценната книга, той трябва да докаже непрекъснатата поредност на джирата;

Джирото може да бъде пълно (когато джирантът сочи поименно лицето, в полза на което прехвърля вземането) или бланково (когато джирантът само овластява онзи, на когото прехвърля ценната книга, сам да попълни джирото било със своето име, с което джирото се превръща в пълно, било с името на друго лице).

Джирата могат да бъдат прехвърляни и с т.нар. джиро за прехвърляне – т.е. в този случай джирото се прехвърля само, за да може лицето, на което е прехвърлено, само да събере вземанията.

Джирото може и да се залага – т.е. в този случай то ще обезпечи някакво друго задължение.

3.Поименни ценни книги – при тях носител на субективното право е само поименно посоченото лице. Носителят на субективното право не може да джиросва, а прехвърлянето на субективното право става чрез цесия (една каузална сделка, с която един стар кредитор прехвърля вземанията си на нов кредитор).

Разликата между цесията и джирото е в удобството, което предлага последното, тъй като то представлява една едностранна сделка, която не изисква насрещно съгласие за прехвърлянето на субективното право, докато при цесията такова съгласие е необходимо.

Цесията е каузален договор, т.е. при него има основание, което, ако е порочно, цесията е невалидна.

Общото и за записа на заповед, и за менителницата, и за чека е, че те инкорпорират парични вземания, че са абстрактни и формални ценни книги.

Записът на заповед е едностранно волеизявление, облечено в законоустановена форма и съдържащо задължително означението “запис на заповед”. По силата на това волеизявление издателят обещава да заплати на падежа на едно друго лице (поемател, ремитент), което е означено в записа на заповед или да заплати на лице в негова заповед.

Менителницата е по-усложнена форма на ценните книги, тъй като там минимално участващите лица са три – един издател, който с едностранното си волеизявление заповядва на друго лице (платец), да се задължи да плати на падежа определена парична сума на едно трето лице (поемател). Не би могло с едностранното волеизявление да се задължи друго лице. Тук, въпреки че менителницата представлява едно нареждане от издателя до платеца, за да може да бъде изпълнена, е необходимо да е имало някакво предшестващо правоотношение между двамата (напр. издателят е продал на платеца нещо, но е останало последният да плати цената).

Чекът също представлява правна сделка, т.е. едностранно волеизявление, извършено в писмена форма (с установени реквизити), като наименувания чек го има и тогава, когато издателят нарежда на друго лице (банка) да плати при предявяване от трето лице определена парична сума до определен срок.

При чека издателят нарежда на банката да плати на поемателя определена парична сума, докато при менителницата издателят нарежда на платеца да се задължи към поемателя, от което следва, че между тях възниква едно правоотношение. При чека правоотношение няма, защото банката не поема самостоятелно задължение към издателя.

ІІ.Парите като обект на гражданското правоотношение

Паричните знаци имат телесен характер и представляват вид движими вещи и следователно имат вещно-правен режим. Този вещно-правен режим се дължи на факта, че парите трябва да бъдат основно разменно средство.

Именно този универсален характер на парите обуславя определена специфика във вещно-правния им режим (това важи само за паричните знаци, тъй като има и т.нар. електронни пари, които се вземат по банкови сметки).

В ЗЗД се говори за право на собственост върху парите и затова закона отъждествява правото на собственост върху парите с правото на вземане срещу тази тяхна стойност. Напр. 240 ЗЗД казва, че заемодателят по един паричен заем прехвърля в собственост на заемателя пари.^cccxix Съвременният паричен дълг обаче, не е дълг да се предадат определени банкноти, а да се заплати определена стойност.

За разлика от обикновените вещи, при парите физическите качества са без значение, за да се получи потребената стойност. Поради това, че парите са всеобщо разменно платежно средство, при тях краен потребител никога няма. Прекратяване на правото на собственост при тях става чрез плащането.

Още по-малко значение има вещно-правният режим при парите по сметка. В този случай няма владение, а придобиване на вземане (тук е нещо като при менителницата).

Твърде широкият обхват на паричния род, който “никога не погива”, дава особеност на парите като родово определени вещи. Тук не важи изискването на 64 ЗЗД, че, когато се дължат родово определени вещи, те трябва да са поне от средно качество.^cccxx За паричните задължения обаче ще важи правилото на 81, ал. 2 ЗЗД, според което субективната невъзможност да имаме пари не е приравнено на обективна невъзможност, т.е., ако на длъжника няма пари, за да плати задължението си, това не означава, че не е длъжен да намери пари и да го плати.^cccxxi

Според ЗЗД изпълнението на паричното задължение остава винаги възможно, дори и когато определени парични знаци са извадени от оборота и са заместени с други. Това е и израз на обстоятелството, че паричното задължение не се плаща със самите парични банкноти, а с тяхната стойност.

Невъзможността за изплащане на едно парично задължение (608 ТЗ) при несъстоятелност, освобождава длъжникът към конкретното му парично задължение към кредитора, но му възлага много по-тежки правни последици – кредиторът ще има право на вземане върху масата на несъстоятелността.^cccxxii

Парите са делими вещи. Те могат да се определят като ценни книги на приносител, като изключителното право за емитиране, принадлежи на БНБ.

1.Вътрешна стойност

2.Номинална стойност – тази стойност отразява броя на паричните единици, отразени върху банкнотата (напр. 20 лв.).

3.Курсова стойност – това е тази стойност, която местните парични единици имат в съотношение с чуждите парични единици при котировката на БНБ. Напр. 29, ал. 1 ЗБНБ казва, че официалният курс на лева към германската марка е 1 лев за 1 германска марка.^cccxxiii

Освен паричните банкноти, като обекти на гражданското правоотношение съществуват и други парични обекти, които са следните:

1.Лихви – лихвите представляват едни вторични, акцесорни вземания на кредитора към длъжника. Акцесорни означава, че, ако няма валидна главница, няма и лихва.

Лихвите биват два вида:

а) възнаградителна лихва (лихва-плод) – тя представлява едно вторично, но правомерно задължение на онзи, който получава определена парична сума, да плати определено възнаграждение на заемодателя;

б) мораторна лихва (лихва за забава) – тази лихва представлява една санкция за неправомерно поведение, за това, че длъжникът не е платил на падежа на кредитора си.

Режимът на лихвите е различен. Така напр., по общото гражданско право има изискване, задължението за плащане на лихва да е записано (240 ЗЗД).^cccxxiv По търговското право напротив – лихва се дължи винаги, освен, ако не е уговорено друго между страните. Освен това не се изисква форма за уговарянето на заплащането на лихва, тъй като лихвата се заплаща без уговорка – 294 ТЗ.^cccxxv

-ако лихвата е уговорена в лева: основният лихвен процент + 10 % (10 % - това означава 10 пункта)

-ако лихвата е уговорена във валута: тримесечният libor + 10 % (10 пункта)

-ако страните са пропуснали да уговорят мораторна лихва: основният лихвен процент + 10 % (10 пункта)

Основният лихвен процент се изчислява по следния начин: 365 дни х дните, през които сме в забава + 10 % (пункта) – така се получава законно фиксирания размер на мораторната лихва.

ІІІ.Нематериалните блага като обект на гражданското правоотношение

Нематериалните блага представляват една обективна интелектуална дейност, върху които правото признава определени субективни права. Благото не е вещ. Въпреки това, нематериалните блага имат реално съществуване – за да може една интелектуална дейност да бъде призната за нематериално благо, е необходимо тя да се материализира така, че да могат другите лица да я възприемат. Създаването на едно нематериално благо спада към правомерните юридически факти от типа на юридическите постъпки.

При нематериалното благо става въпрос за една интелектуална дейност, характеризираща се с някакъв творчески елемент, т.е. нематериалното благо представлява идея, характеризираща се с новост и ценност, служеща за задоволяването на някаква духовна или материална потребност, която по някакъв начин е материализирана.

Нематериалният характер на тези блага, им позволява да не свързани с точно определено местонахождение, което пък определя и специфичните способи за тяхната защита. Т.е. нематериалните блага са различни от самата мисъл или идея, докато мисълта/идеята не получи материален израз. Не са нематериални блага и самите вещи, в които те са въплътени – така напр. не е нематериално благо една книга, т.е. вещта и произведението, материализирано в него, са различни обекти на гражданското правоотношение.

Нематериалните блага се делят на:

а) литературни произведения, включително и произведенията на науката, техниката, публицистиката и компютърните програми;

б) музикални произведения

в) сценични произведения, които включват драматичните, музикално-драматичните, пантомимичните, хореографските и т.н. произведения;

г) филми и други аудио-визуални произведения;

д) произведения на изобразителното изкуство, включващи и произведенията на приложното изкуство, дизайна и народните хореографски занаяти;

е) произведенията на архитектурата

ж) фотографски произведения и произведенията, създадени по начин аналогичен на фотографския;

з) проекти, карти, схеми, планове и т.н., които се отнасят до архитектурата, териториалното устройство, географията, топографията, музейното дело и други области от науката и техниката;

и) графичното оформление на печатните издания;

й) правата на актьора, които той има върху изпълнението си;

к) правата, които звукозаписът дава на продуцента;

л) програмите на радиостанциите и телевизиите и т.н.

2.Патентно способни изобретения и полезни модели по ЗПат.

Тук е важно да се отбележи, че обект на гражданското правоотношение е изобретението, а правата върху това изобретение се съдържат в патента, т.е. патентът е формата на закрила, която дава определени права на приобретателя.

В 6 ЗПат се съдържат изискванията за патенто способност – за да бъде издаден патент на едно изобретение, то трябва да бъде ново (новаторско), да е на изобретателско равнище и да бъде приложимо в промишлеността.^cccxxvii

73 ЗПат указва кои обекти са полезни модели – изискванията са тези обекти да имат конструктивно-технически особености, отнасящи се до усъвършенстване на формата, конструкцията или пространственото съчетаване на елементите на изделия, инструменти, устройства и т.н.^cccxxviii

Промишлените дизайни се определят от ЗПД, като под това понятие се разбира видимия външен вид на продукт или част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинацията от тях – 3, ал. 1 ЗПД.^cccxxix Правото върху промишления дизайн се получава чрез производство по регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявлението. Правото върху промишления дизайн е изключително право (10 ЗПД).^cccxxx

а) търговска марка

б) марка за услуга – това е знакът, с който определено лице означава услугата, която извършва;

Географските означения биват:

а) наименование за произход – това е наименованието на страна, район или местност в нея, с което се означава определена стока, произхождаща от там и чието качество се дължи на особеностите там.

б) географско указание – това е наименованието на страна или район в нея, което служи за обозначаването на стока, притежаваща качество/известност, които могат да се придадат на тази страна/район.

Към нематериалните блага могат да се отнесат и отличителните знаци, служещи за индивидуализация на правните субекти (напр. фирмата на едно юридическо лице). ВКС допуска да се присъжда обезщетение за нематериални вреди, настъпили поради използването на чуждо име.

Освен от вътрешното законодателство, нематериалните блага са обект на защита от множество международни конвенции, сред които Парижката конвенция за закрила на интелектуалната собственост от 1883 г., Берлинската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения от 1886 г. и т.н.

Нематериалните блага възникват с тяхното обективиране. Възникването на обекта обаче, не означава, че от този момент възникват и права, тъй като закона определя кога става това. Поначало правата върху художествените, научните и литературните произведения възникват от момента на създаването им. Но правата върху индустриалните произведения (марки, географски означения, промишлени дизайни и пр.) възникват или след като бъдат признати, или с момента на регистрацията им.

Нематериалните блага са абсолютни права. По подобие на вещните права и те са сложни права, тъй като съдържат по повече от едно правомощие. Нематериалните блага се закрилят срочно – така напр., закрилата на авторското право трае 70 години, закрилата върху сродните му права е 50 години и т.н.

Основното съдържание на правата върху нематериалните блага, е правото на титуляра му да използва, да се разпорежда с него и да забранява на третите лица да го използват. Авторските права включват в себе си широк кръг от правомощия, като напр. правото на титуляра да определя времето, мястото и начина на обявяване на произведението.

Други обекти на интелектуалната собственост са онези, които не са защитени със субективни права от закона – напр. ноу-хау, чиито притежатели нямат признати и гарантирани от закона права върху него. Т.е. по повод на тях възникват правоотношения с имуществен и неимуществен характер, като само правата върху тях могат да бъдат отстъпвани, а не самите обекти.

Според 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечаване на неговите кредитори.^cccxxxii 336 ГПК пък говори за принудително изпълнение върху имуществото.^cccxxxiii

Под имущество в тесен смисъл на думата, се разбира една определена вещ. Така напр., съгласно 401 ТЗ, ако застраховано имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в правата по договора, освен, ако не е уговорено друго.^cccxxxiv

Към актива на имуществото се включват такива субективни права, които имат паричен израз – напр. вещни права, облигационни права, имуществените права в нематериалните блага, потестативните права, които имат имуществен израз (напр. правото да се развали договора от страна на кредитора, тъй като длъжникът му не го е изпълнил, е имуществено право, което може да се прехвърля), всички видове дружествени права, включително и онези, които са инкорпорирани в ценни книги (напр. членственото правоотношение в едно АД).

Към имуществените права не влизат онези, които нямат парична стойност или правата, които зависят от личната преценка на титуляра (134 ЗЗД).^cccxxxv

Към имуществото се включват още и владението, клиентелата и пр.

Към имуществото се включват и правата in conditione pendente ( висящите права).

Към имуществото се включват и сроковете, които не са изтекли.

Т.е. от една страна имуществото може да включва права, които имат паричен израз, а от друга страна – да включва фактически състояния, имащи паричен израз и са благоприятни за лицето.

Към пасива на имуществото влизат задълженията на лицето.

Именно в широкия смисъл на думата като съвкупност от активи и пасиви, е употребено понятието “имущество” в ТЗ.

Имуществото не включва цялата правна сфера на дадено лице, тъй като тя включва още и права, които нямат стойностен (паричен) израз – семейни неимуществени права, лични права като право на име, на чест, на достойнство и т.н.).

Разликата между актива и пасива на имуществото е правно релевантно, т.е. съотношението им е скрепено с настъпването на определени правни последици. Напр. материята по несъстоятелността в търговското право (607а, ал. 2 ТЗ) предвижда, че основание за откриване на производство по несъстоятелност освен неплатежоспособността, е и свръхзадължеността (т.е. тогава, когато пасива на имуществото надхвърля неговия актив) на съответното АД, ООД или командитно дружество с акции.^cccxxxvi

В облигационното право неплатежоспособността има за последица изгубването на преимуществото на срока.

От това следва, че свръхзадължеността, заедно с неплатежоспособността, са двете предпоставки за обявяването на едно лице в несъстоятелност.

Видяно в този смисъл, имуществото представлява една променяща се величина. Всяка покупка или продажба при търговците автоматично води до промяна на неговото имущество. Поради това има значителна разлика между понятията “имущество” и “капитал”.

Капиталът при търговските дружества представлява цифровата величина на активите на едно дружество, които то притежава към момента на своето учредяване. Капиталът е стойностен израз на дяловете (ООД) или на акциите (АД), принадлежащи на отделните съдружници/акционери. Т.е. капиталът е сравнително стабилна величина, която се променя в предвидените в закона случаи след вписване. От тук следва, че имуществото и капиталът са равни само в момента на учредяването на търговското дружество и следователно цената на акциите се определя от имуществото, което стои зад тях.

Проф. Мария Павлова се дразни от използването на израза “вещи и права”. Тази словоупотреба е дълбоко навлязла в юридическия жаргон, защото е очевидно, че напр. при СИО става въпрос за собственост върху вещи и други права върху вещи. В крайна сметка правото урежда права, които възникват по повод или във връзка с вещи (19, ал. 1 СК).^cccxxxvii

Връзка между имуществото и неговият титуляр

Всяко имущество трябва да има титуляр, няма безсубектно имущество. Не е безсубектно имуществото например при едно незаето наследство – при него, макар наследникът да не е придобил правото на собственост, в неговия патримониум е възникнало имуществено право на наследство. Освен това, по силата на фикцията на 48 ЗН, наследникът става собственик на наследеното имущество още в момента на откриване на наследството, т.е. от момента на смъртта на наследодателя.

Тук е мястото да се направи разграничение между понятията “общо имущество” и “обособено имущество”. Общото имущество е категория, която характеризира всяко лице. Обособеното имущество представлява една диференцирана част от общото имущество, обособен комплекс от права и задължения или само от права за нуждите на определена цел. Напр. такова обособено имущество може да е такова, което е обявено за несеквестируемо или пък, защото, ако не се обособи едно имущество, това би застрашило интересите на кредиторите.

Съгласно 60, ал. 2 ЗН един наследник може да приеме едно наследство не изцяло, а по опис.^cccxxxviii Идеята е, че наследникът отговаря само до размера на активите на наследството, т.е. той е длъжник за всяко едно от задълженията на наследодателя си, но отговорност не може да му се търси извън активите на наследството, т.е. не се обременява неговият патримониум. Ако няма такова разделяне на двете имуществени маси, то тогава едно много силно обременено наследство ще накърни интересите на кредиторите на наследника, тъй като кредиторите на наследодателя му ще могат да при недостиг на активи от наследствената маса, ще могат да се удовлетворяват и от наследниковото имущество. Това обособяване на наследствената маса, обаче подлежи на един особен режим – напр. 65, ал. 1 ЗН, който предвижда, че наследникът, приел наследството по опис не може да отчуждава движимите вещи от наследствената маса в срок от три години, а недвижимите – до пет години, освен с разрешението на РС. В противен случай той отговаря неограничено за задълженията на наследодателя си.^cccxxxix

Всяко имущество е едно-единно имущество, като то се обезпечава от субекта (титуляра), към който е прикрепено.

Имуществото като цяло не е обект на отделно субективно право. Обекти на отделни субективни права са отделните вземания, права и фактически отношения, включени в състава на това имущество. Така напр., притежателят на едно търговско предприятие няма единно право върху него, макар да е допустимо прехвърлянето му като цяло. Прехвърлянето на търговското предприятие води до прехвърляне на имуществените права, задължения и фактическите обстоятелства по отделно.

СИО също не означава общо притежаване на всички обекти, които се включват в него. Всеки един от съпрузите притежава отделно субективно право върху отделна вещ в него. Това, че при СИО притежаването на имуществените права, задължения и фактически обстоятелства е общо и безразделно, не означава, че то е такова върху всички обекти. Ето защо, едно лице (съпруг) има общо и безразделно право върху СИО, но има и свои собствени права, на които само то е титуляр (напр. имоти придобити преди брака, имоти, дарени му по време на брака и пр.).

Така е при едно гражданско дружество (357 и сл. ЗЗД), където имуществото се внася от отделните съдружници. Имуществото, внесено от съдружниците (с изключение на парите, заместимите вещи и вещите, унищожаващи се при употребление, които са съсобственост на съдружниците) служи за общо ползване между тях, т.е. всеки от съдружниците си запазва собствеността върху онова имущество, което е апортирал. Обаче, всичко, което е придобито за дружеството е обща собственост на съдружниците.^cccxliii

При търговското дружество нещата са други – тук, апортиращият един имот, губи собствеността си върху него.

Щом не съществува отделно право върху имуществото като цяло, то тогава би трябвало то да не може да се прехвърли като цяло. Но този принцип има своите изключения. Напр. при уредената в 212 – 213 ЗЗД продажба на наследство – наследникът може да продаде онова, което е получил по наследство.^cccxliv Тази особеност обаче не се свежда до накърняване на този принцип, защото продаващият наследник прехвърля всяка отделна част от наследственото имущество. Продажбата на наследството е алеаторна, т.е. наследникът не дължи отговорност, ако даден обект, включен в наследствената маса, който е продаден, се окаже, че не е негова собственост. Това е така, тъй като наследникът не е длъжен да доказва качеството си на собственик, а само това, че е наследник на наследствената маса.
31.Юридически факти на гражданското право – понятие и видове
І.Понятие за юридическите факти

Понятието “юридически факти” не е легално. Касае се за факти от действителността, като под “действителност” се разбира не само физическото съществуване, а и факти от духовния и психическия живот, като тези факти се превръщат в юридически, доколкото са предвидени в хипотезата на определена правна норма.

Трябва да се отбележи, че не самият факт от действителността се включва в правната норма, а описанието на някакви негови признаци. От тук различието между обективната (фактическата) действителност и правната действителност се обяснява по следния начин:

1.Не всички факти от обективната действителност са правно релевантни (напр. годежа).

2.Не целият факт от фактическата действителност е юридическият факт – законодателят подбира само онези негови белези, които са значими за правото и ги превръща в правни.

Т.е. юридическият факт е факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, с настъпването на който, настъпват и предвидените в диспозицията й последици. Онзи факт от обективната действителност, който е възведен в юридически може да бъде от различен характер – напр. събитие, настъпило без участието на човешка воля или пък психическо преживяване у дееца (вината) и пр.

Макар че юридическият факт е предпоставката, която заедно с правната норма поражда определени права и задължения, има и случаи, когато самото субективно право/цялото правоотношение може да има качеството на юридически факт и от това субективно право да следват други правни последици.

Проф. Живко Сталев счита, че и правната норма сама по себе си може да представлява юридически факт – напр. винаги, когато фактическият състав предвижда противоправност, той включва и правната норма. Това разбиране обаче, не се приема от повечето автори у нас.

Основните разграничения между юридическия факт и правната норма се свеждат до следното:

1.От една страна, юридическият факт като част от обективната действителност, е нещо конкретно, притежаващо индивидуализиращи го белези, по които се различава от правната норма. Докато правната норма представлява абстрактно правило за поведение, пригодено да приеме множество юридически факти в приложното си поле.

2.От друга страна, юридическият факт е онова нещо, което привежда правната норма в действие, т.е. без проявлението на юридическия факт правната норма не може да прояви действието си, не може да породи, измени или да прекрати някакъв тип гражданско правоотношение.

Т.е., ако няма юридически факт, правната норма няма да има и хипотезис.

Проф. Сталев приема, че не всички правни норми се нуждаят от юридически факти, за да проявят правното си действие, тъй като има безусловни правни норми, които имат само диспозиция. Като примери той привлича правните принципи, общодостъпните права и свободи и общите за всички лица запрети.

Правните принципи сами по себе обаче, не могат да проявят правни признаци, защото представляват обобщения, които се привличат, когато има нужда от тях (напр. при тълкуването или при правоприлагането по аналогия). Т.е. необходима е винаги някаква предпоставка за действието на правните принципи.

Що се отнася до общото правило за поведение, то винаги в някаква друга разпоредба се съдържа границата за упражняването на дадени субективни права. А тази граница се поставя от юридически факт.

По отношение на запрета нещата не стоят по-различно. Напр. запретът, който съществува за отчуждаването на публична държавна собственост, се преодолява чрез концесията, а за упражняването на правата по една концесия, е предвиден специален ред в ЗКонц. Следователно този общ запрет/преодоляването му, се конкретизират в отделна процедура спрямо отделните лица.

Тук е мястото да се направи една обяснителна бележка по отношение на понятието “ex lege”. Ex lege не означава, че правната норма може да се задвижи без юридически факт, а, че тя може да се задвижи без юридически факт, който да съдържа волеизявлението на субектите. Така напр., със смъртта на едно лице настъпва ex lege правото за наследяване по закон на наследника. Със смъртта на това лице, макар наследникът още да не е придобил наследството, за него възниква правото му на наследство, което се конкретизира в отделни субективни права, след като приеме наследството.

Връзката между юридическия факт и правните последици не е обективна (причинно-следствена), а е субективна, тъй като зависи от волята на законодателя. Връзката не винаги е и еднопосочна – макар в повечето случаи правната норма да преднамира факт и да го релевира, самата тя понякога първо създава едно явление като правно, а чак по-късно то се превръща във фактическо явление (напр. процесуалните права).

Правните последици, които законодателят свързва с юридическите факти, са най-вече за създаването, изменението и прекратяването на субективни права/правни задължения. Но юридическият факт може да има за правна последица и придаването на правно качество на едно лице (напр. правоспособността, дееспособността)или възникването, прекратяването и изменението на юридическите лица.

Юридическият факт безспорно се различава от субективното право, правното задължение и правоотношението, които са последица от неговото настъпване. Т.е. юридическият факт поражда в хипотезиса на една правна норма субективните права в съответното правоотношение.

Юридическите факти се събират, т.е. в процеса чрез доказателствените средства се доказва съществуването на такива правно релевантни факти, т.е. източниците, които съдържат тези юридически факт са доказателствените средства – напр. вещните доказателства, обясненията на страните и пр.). Само по себе си едно доказателство представлява процесуален юридически факт, от който могат да се извлекат съществуващите правно релевантни факти за дадения спор.

Юридическите факти биват:

1.Юридически факти на гражданското право и юридически факти на другите правни отрасли

Юридическите факти на гражданското право се съдържат в гражданско-правна норма и са относими към отношенията между равнопоставени правни субекти. Юридически факти на гражданското право са всички източници на облигационните правоотношения (сделки, договори и пр.); обикновените юридически постъпки също могат да стоят като правопораждащ факт за възникването на авторски права и т.н.

От гл.т. на този критерий могат да се различават юридически факти, които имат само гражданско-правно действие и юридически факти, които са гражданско-правни, но пораждат и друго не гражданско-правно действие. Напр. умишленото запалване на един взет под наем апартамент от наемателя – от една страна това представлява едно неизпълнено договорно правоотношение, тъй като не е спазено условието на 233 ЗЗД за това, наемателят да държи вещта в състоянието, в което я е получил,^cccxlv а от друга страна това е деликт, т.е. явява се юридически факт по друга правна норма. Едновременно с това се поражда и наказателна отговорност.

Различна е и категорията “юридически факт на гражданското право” от категорията “юридически факт, който поражда гражданско правоотношение”. Гражданско правоотношение може да възникне не само от юридически факт на гражданското право, но и от гражданско-правен юридически факт плюс други юридически факти. Напр. правото на собственост/задължението да се плати цената, може да възникне по един предварителен договор за продажба, който обаче поради неизпълнението си, е обявен от съда за окончателен. В резултат на съдебното решение е възникнало правото на собственост. Тук юридическите факти са два – предварителният договор, който е юридически факт на гражданското право и юридическия факт по 19, ал. 3 ЗЗД, който е юридически факт на процесуалното право.^cccxlvi

2.Според структурата си юридическите факти биват:

~ прости юридически факти

~ сложни юридически факти (фактически състави) – тук съществуват няколко обособени юридически факти, всеки от който може да има и самостоятелно правно действие, което обаче не е правното действие на целия фактически състав.

Така напр. не е прост юридически факт сключването на един договор, защото той предполага няколко отделни юридически факти – отправяне на оферта, приемането на офертата и т.н. Всеки един от тях е свързан с определени правни последици (напр. докога тази оферта обвързва страните и т.н.). Т.е. всеки един отделен юридически факт в този фактически състав има самостоятелно действие, което обаче не е действието на целия фактически състав.

В действителността всяко явление може да се разчленява. Въпросът е какъв е правният смисъл на това разчленяване и докъде да се простира то? Напр. може да се постави въпроса един факт ли е раждането?

3.От гл.т. на типа въздействие, което юридическият факт има в действителността, юридическите факти се делят на:

~ правопораждащ юридически факт (конститутивен юридически факт) – този юридически факт е онзи, от който възниква едно правоотношение (правата и задълженията) или, от който възниква един правен субект. Тук говорим за титул – това е онзи юридически факт, който дава право на едно лице да придобие едно субективно право.

~ правопроменящи юридически факти – това са онези правно релевантни факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. Тази промяна може да се свърже с промяна на съдържанието или с промяна на правно качество. Напр. в хипотезата, когато един длъжник се замести с друг спрямо кредитора или при цесията. Правопроменящите юридически факти са средство за защита на ответника в един процес.

~ правопогасяващи юридически факти – с тях се погасява публичната претенция, гарантираното публично право. Напр. възражението за изтекла погасителна давност. Т.е. с позоваването на погасителна давност, отпада правото на публична защита.

~ правопрекратяващи юридически факти – с тези юридически факти се прекратява едно субективно право. Напр. изтичането на един преклузивен срок.

4.Според съдържанието си, юридическите факти биват:

а) действия на правните субекти – това са такива юридически факти, които имат в основата си едно волево поведение. От гл.т. на това, дали волята е насочена само към създаването на нещо или тя обхваща и желаните правни последици, действията на правните субекти се подразделят на:

~ правни сделки – напр. правна сделка е договорът, защото при него волята на правните субекти се простира не само към сключването, а и към желанието за неговото сключване.

~ юридически постъпки – юридическите постъпки са правомерни юридически действия, които пораждат правни последици за страните, независимо от това, дали те са желали или не настъпването им. Напр. признаването на един дълг.

Действията на правните субекти могат да се разделят и на:

~ правомерни

~ неправомерни – напр. гражданското правонарушение. Това предполага определено поведение, с което се нарушава определено задължение или се вреди другиму.

Терминът “действие” често се използва като синоним на “действие на договора”. Като юридически факт обаче, договорът е самото действие;

б) събития – това са факти, които биха могли да бъдат чисти случки от природата, в които волята на човека не участва, но могат да са и факти, при които волята на човека участва, но тя е ирелевантна. Събитията се делят на:

~ абсолютни юридически факти – при тях човешката воля не присъства – напр. една буря като непреодолима сила за освобождаване от отговорност на длъжника по ТЗ.

~ юридически факти, при които волята на човека присъства, макар и да не изменя съдържанието им.

в) душевни състояния – това са особен вид юридически факти, които са трудни за доказване. Напр. това са знанията за определени обстоятелства, страдания, болка и пр., на които законодателят придава в една или в друга посока правна сила. Напр. намерението да се упражнява фактическа власт върху една вещ, съгласно 68 ЗС, е предпоставка за това, дадено лице да се счита за владелец на вещта.^cccxlvii Или грешката, в резултат на която едно лице е формирало дадена представа за действителността и е сключило съответната сделка. Грешката е основание за унищожаване на сделката и за търсене на обезщетение по 28, ал. 3 ЗЗД.^cccxlviii Или пък мотивът (онова субективно нещо, което е подбудата, за да се извършат определени действия) при едно дарение, който противоречи на морала.

а) събития – тези юридически факти имат краткотрайно съществуване;

б) състояния – те имат по-дълготрайно съществуване и включват в себе си събитията.

Доказването при събитията е по-лесно, тъй като в тях е се включва еднократно осъществяващ се юридически факт. При състоянията доказването е по-трудно, тъй като през тяхното времетраене могат да настъпят различни събития – напр. при придобиваната давност могат да настъпят събития, които да я спрат или прекъснат. Доказването на този продължителен период от време е проблемно, поради което едно състояние започва и завършва с дадено събитие. Така напр., владението започва с установяването му и завършва с позоваването на владелеца на изтекла придобивна давност. Презюмира се, че когато се докаже наличието на началото и края на това събитие, следователно и през останалото време то е било налице.

Такива състояния са погасителната, придобивната давност, дълбокото и непоправимо разстройство на брака и пр.

6.От гл.т. на формата на проявлението си, юридическите факти биват:

а) положителни юридически факти – характеризират се с някаква промяна;

б) отрицателни юридически факти – при тях липсва определено събитие;

Често отговорността може да бъде както за действия, така и за бездействия, но, ако за непозволено увреждане например, се търси отговорност за бездействие, тази отговорност се доказва само, ако е трябвало да се действа.

Юридическите факти имат най-често действие за онзи, който ги осъществява, за онзи, към който е насочено съответното действие и по отношение на трети лица. Напр. при сделката, безспорно е действието на този юридически факт за лицето, което волеизявява, но и за лицето, което приема волеизявлението. Така, при едно наследство, обстоятелството, че това волеизявление (в случая на наследодателя) се отразява и върху наследника, означава, че то действа пряко (60 ЗН).^cccxlix

Поначало всеки юридически факт поражда последствия за третите лица. Дори едно съдебно решение създава изисквания за всички лица и органи да се съобразяват с него. Но това не пречи всяко трето лице да заведе нов иск към лицето, което напр. вече е признато за собственик.

Действието на юридическия факт спрямо лицата е относително. Напр. според 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действие само между страните, а по отношение на третите лица – само в определени от закона случаи.^cccl Тези изрично предвидени в закона случаи са много. Напр., когато един договор е в полза на трето лице, неговото действие е пряко, т.е. страните по договора са го целели и желали. Друга е хипотезата при рефлексното действие, когато един юридически факт, поначало поражда пряко действие между страните и рефлексно действие за трети лица. Това всъщност е actio pauliani по 134 ЗЗД.^cccli Рефлексно е същото така и действието, когато лицата не са искали пораждането на определено право при представителството.

Поначало рефлексното действие се урежда от закона и се установява в интерес на третите лица, но има и случаи, когато то поражда отрицателни правни последици спрямо третите лица (напр. 78 ЗС).^ccclii

2.Действие на юридическите факти по време

Нормално е юридическият факт да прояви своето действие тогава, когато се породи, когато става дума за състояние – то да е завършено, а, ако става въпрос за друг вид юридически факт – действието му да не е отложено във времето.

Не е отлагане във времето, ако е уговорено, че длъжникът трябва да върне парите след два месеца, например.

Поначало юридическият факт може да е скрепен и с обратно действие (но само като изключение) – напр. развалянето на един договор по силата на 88 ЗЗД.^cccliii

Обратното действие на юридическия факт е изключение, тъй като създава несигурност за третите лица. Така напр., ако аз съм продал нещо на един купувач и той по-късно го е препродал. Ако се касае за недвижим имот и аз разваля договора с обратна сила, тогава с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третото лице. За да се намали този негативен ефект за третите лица, законът предвижда обратното действие да се прилага само по отношение на недобросъвестните трети лица, т.е. за онези трети лица, които напр. са видели при покупката от купувача, че има вписан иск за разваляне на договора.

Отделните юридически факти, които се включват във фактическия състав, могат да имат и самостоятелно действие, но то не е това действие, което е целено от страните или този юридически факт не е достатъчен, за да може съответната сделка да прояви действие. Напр. сделка, извършена от непълнолетен – при нея освен волеизявлението на непълнолетния, за да прояви тя правните си последици, са необходими още съгласието/одобрението на родителите и в някои случаи – разрешение от Председателя на РС.

Комбинацията между юридическите факти може да е различна – фактическият състав може да прояви последиците си и тогава, когато едни и същи лица сключат сделка и след това извършат действия. Напр. при алтернативните сделки, когато едно лице дължи по отношение на няколко лица определени предмети, но е престирало на едно от тях, то тогава дългът ще бъде погасен. Тук обаче, освен сделката, е необходимо и още едно допълнително волеизявление, което се изразява в това или предварително да са решили това, или да са решили да дадат на съда възможността да упражни правото на избор. В този случай юридическите факти във фактическия състав нямат едни и същи правни субекти.

ІІ.Действие на фактическия състав

До проявлението на отделните си елементи, фактическият състав е conditio pendente (във висящо положение), т.е. съществува несигурност дали фактическия състав ще прояви докрай своето действие. И докато се чака завършването му, може да възникнат задължения за някои от страните. Напр. за длъжника ще възникне задължението да не отчуждава на трети лица предмета на сделката. Т.е., за да се завърши фактическият състав, е необходимо потвърждаване на сделката.

Една част от елементите на фактическия състав могат да са напълно равнопоставени – напр., за да има договор трябва да има предложение и приемане на това предложение. Възможно е обаче, отделните елементи във фактическия състав да са неравнопоставени – единият от тях е главен юридически факт, който определя правното действие, което искат да постигнат страните, а друг е обуславящ юридически факт, т.е. той дава условието, въз основа на което главният юридически факт ще прояви своето действие. Така напр. главният елемент на една сделка, която извършва един непълнолетен, ще бъде неговото волеизявление, с което се разпорежда с една своя вещ, а обуславящият елемент е съгласието на родителите/съда.
ІІІ.Видове фактически състави

1.От гл.т. на това, дали във фактическия състав се включват само гражданско-правни юридически факти или има и такива от други правни отрасли, гражданско-правните фактически състави биват:

а) еднородни фактически състави – такива, които съдържат само гражданско-правни юридически факти;

б) разнородни (смесени) фактически състави – те съдържат юридически факти от други правни отрасли, но поне един от тях трябва да бъде гражданско-правен;

2.От гл.т. на разположението на юридическите факти във времето, гражданско-правните фактически състави биват:

а) симултантни фактически състави – при тях юридическите факти се проявяват едновременно;

б) субцесивни фактически състави – съдържащите се в тях юридическите факти се проявяват последователно – напр. възникването на едно АД, където търговското дружество първо се учредява, а след това се регистрира в съда.

Когато говорим за симултантната и субцесивната система, трябва да разбираме подреждането на елементите вътре в гражданско-правния фактически състав. Така напр. учредяването на едно търговско дружество по ТЗ става по симултантната система, но като цяло целият процес по възникване на дружеството е субцесивен (163 ТЗ).^cccliv

а) статични фактически състави – при тях отделните елементи не се намират в логическа или нормативна връзка помежду си и могат да бъдат осъществени свободно;

б) динамични фактически състави (производства) – при тези фактически състави съществува зависимост между елементите им, според която всеки предходен юридически факт се явява предпоставка, за да настъпят правата и задълженията (правните последици) по следващия юридически факт. Напр., доколкото няма взето решение за учредяването на едно търговско дружество (напр. банка), няма издаване на лиценз за извършване на съответната банкова дейност, няма и охранително производство пред съда (вписване във фирмения регистър), няма въобще възникване на търговското дружество.

4.От гл.т. на определеността, фактическите състави биват:

а) относително определени фактически състави – те съдържат в себе си определени понятия или пък изискват някаква преценка от съда. Напр. последиците на развода по 98 СК.^ccclv Или пък в хипотезата на 190, ал. 2 ЗЗД, където купувачът при частична евикция може да поиска по съдебен ред разваляне на договора за продажба и обезщетение за вреди, когато според обстоятелствата може да се приеме, че той не би купил вещта, ако е знаел, че част от вещта принадлежи на трето лице. В случай, че купувачът е недобросъвестен (т.е. знаел е, че част от вещта принадлежи на трето лице и има опасност от евикция), той има право да иска намаляване на цената и обезщетение за вредите, настъпили от отстраняването му.^ccclvi Пример за относително определен фактически състав е напр. 92, ал. 2 ЗЗД, който предвижда при прекомерност на уговорения размер на неустойката в сравнение с претърпени вреди или, ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, тя да бъде намалена по решение на съда.^ccclvii

Смесените фактически състави са налице, когато, за да се породи действието на сделката, е необходимо и едно допълнително волеизявление от страна на компетентен държавен орган, като въздействието на това допълнително волеизявление върху съдържанието на сделката може да бъде в следните насоки:

1.Когато компетентният държавен орган само регистрира или установява волята на страните за сключването на една определена сделка, тогава вмесването на държавния орган в съдържанието на сделката е най-слабо. Напр. така е при регистрацията, която е предвидена за някои валутни сделки по ВЗ.

2.Тогава, когато се продава недвижим имот по нотариален ред – в случая нотариусът само констатира волеизявленията на страните. Тук обаче намесата в съдържанието на сделката е по-голямо, тъй като нотариусът е длъжен да направи и преценка за законосъобразност на сделката, както и да установи, дали праводателят е собственик на имота. Същата преценка за законосъобразност прави и един държавен орган, когато от него се иска регистрирането на едно юридическо лице.

3.Държавният орган навлиза още по-дълбоко в съдържанието на сделката, когато е компетентен да се произнася за целесъобразността на сделката – напр. разрешението от Районния съд, за да се отчужди имот на непълнолетен.

Смесените фактически състави притежават всички елементи на фактическите състави изобщо, но докато последните могат да са и еднородни, то при смесените фактически състави поне един от елементите им трябва да е гражданско-правен юридически състав и поне един от останалите елементи трябва да бъде юридически факт от друг правен отрасъл. Разбира се, определящият елемент е гражданско-правният.

Така напр. смесен ще бъде фактическият състав, който се състои от един предварителен договор (гражданско-правният юридически факт), който предварителен договор една от страните е отказала да сключи и се налага производството пред съда по 19, ал. 3 ЗЗД (юридически факт от друг правен отрасъл – в случая - публично-правен).^ccclviii

Смесените фактически състави могат да са и само с гражданско-правно действие, но най-често разпространените смесени фактически състави имат и гражданско-правно, и друго някакво действие.

Смесен фактически състав няма да бъде налице, когато има само двете гражданско-правни волеизявления (на детето и на родителите) при разпореждане с недвижими имоти на непълнолетния. Не е необходимо също така да са налице и двата елемента – единият от тях може да бъде просто юридическо събитие, за да е това само един обикновен фактически състав.

Когато един допълнителен юридически факт обуславя действието на гражданско-правния (главния юридически факт) се казва, че той е conditio iuris, т.е. това е някакъв факт от обективната действителност, който е отразен в правната норма и в зависимост от проявлението на който, сделката ще прояви едно или друго действие. Напр. 76 ЗН, който предвижда, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни сънаследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в неговия дял при делбата.^ccclix Или тогава, когато един от наследниците продава в цяло наследственият имот, който е по правило съсобствен, сделките, които той сключва с купувача няма да породят правно действие, а ще се намират във висяща недействителност. Дали сделките ще останат недействителни или ще се валидизират, е обусловено от това, дали продаваната вещ ще се падне в дял на наследника или не. Именно това условие (този факт от действителността) е conditio iuris, защото то обуславя действието на сделката, независимо, че между страните по сделката няма такава уговорка.

Оттук следва, че относителното тегло на отделните елементи на смесения фактически състав е относително, но така или иначе, що се отнася до действителността на сделката, тяхната тежест е еднаква.

Обявяването на недействителността на някой от елементите на смесения фактически състав би могло да стане в зависимост от това, към кой правен отрасъл спадат те. Но има и хипотези, в които е предвидено цялостен режим за атакуване недействителността на отделните юридически факти в смесения фактически състав – напр. при една концесия.
33. (по конспекта 37.) Придобиване на права. Правоприемство – видове, правно значение. Изменение и изгубване на права
І.Определение и понятийни уточнения
По определение придобиването на субективни права представлява установяване на връзка по силата на правната норма и при проявлението на конкретен юридически факт, тази връзка се превръща във връзка между определено лице и съответно право.

Изгубването на субективните права представлява преустановяване на вече установена връзка между съответен правен субект и определени субективни права. Това прекратяване на установената връзка може да настъпи поради различни обстоятелства – погиване на вещта, обект на субективното право, нейното отчуждаване и т.н.