Писмена форма с нотариална заверка на подпис

Под “съдържание на сделката” се разбират елементите от нейния фактически състав. При това разбиране, съдържанието на сделките би могло да се схване в следните два смисъла:

1.В тесен смисъл – съдържанието е юридическият факт, който определя желаните правни последици.

2.В широк смисъл – съдържанието на сделката обхваща и юридическите факти, които са предпоставка за проявлението на правното действие на тези желани правни последици.

Главният елемент в съдържанието на сделката са волеизявлението/волеизявленията на страната/страните, като съдържанието на волеизявлението на страните в договора се изразява в т.нар. клаузи (уговорки) по отделни въпроси.

Предметът и обхватът на тези клаузи зависи от това, дали волеизявлението е типизирано, т.е. дали даден вид сделка има законова уредба или не. При някои сделки съдържанието им е предвидено с императивни правни норми и следователно страните не могат да се отклоняват от законовата уредба. В повечето случаи обаче, страните имат право свободно да определят съдържанието на желаните от тях правни последици – било като уговарят клаузи, които не се съдържат в нормативните актове, било като уговарят клаузи, които се отклоняват от диспозитивните правни норми на закона.

От друга страна, съдържанието на сделката ще зависи от това кои са съществените признаци на тази сделка според волята на страните или според предвиденото в закона. Оттук съдържанието на сделката се дели на: съществено съдържание (essentialia negotii) – онова съдържание, по което страните трябва да се съгласят, несъществено съдържание (accedentalia negotii) – това са двустепенни черти на сделката, които биха били налице, докато страните ги уговорят и естествено съдържание на сделката (naturalia negotii) – това са такива въпроси, по които страните и да не се споразумеят, те са задължителни за тях по закон – напр. 182 – 192 ЗЗД^cdxvii

Във връзка със съдържанието на сделката съществуват и следните други схващания:

2.Акад. Василев смята, че под съдържание на сделката трябва да се разбират общите й съществени елементи, като тук се включват не само елементите от нейния фактически състав, но и предпоставките за валидност на сделката, които не са нейни части – дееспособност, форма и т.н.

3.Проф. М. Павлова счита, че елементите от фактическия състав на сделката и предпоставките за нейната валидност са различни неща, които не трябва да се смесват с елементите от нейното съдържание. Като в елементите на фактическия състав на сделката се включват волеизявленията, предметът, основанието. Докато в съдържанието на сделката се включват само правните последици от сделката, т.е. правата и задълженията, които възникват от сделката.

4.ВС счита, че съществените условия, които трябва да се съдържат в един договор, трябва да се съдържат в съдържанието му, а не във формата му, т.е. тук не се включват волеизявлението, формата и пр.

Някои елементи от фактическия състав на сделката, обаче единодушно се считат и за елементи на нейното съдържание, т.е. има елементи от фактическия състав на сделката, които са елементи и на съдържанието й (напр. основанието – счита се, че макар да е мислено като нещо неотделимо от волеизявлението, основанието юридически е обособено като автономен елемент на сделката – 26, ал. 2 ЗЗД).^cdxviii Т.е. трябва да се вземе предвид и това, ако се приеме тезата на проф. Павлова.

Освен това, елемент от съдържанието на сделката е и нейният предмет. Ако пък различаваме предмета на сделката от нейния обект, то следователно трябва да се приеме, че и предмета, и обекта на сделката, са части от нейното съдържание, т.е. елементите от фактическия състав са елементи и на нейното съдържание.

а) essentialia negotii (съществено съдържание) – това съдържание на сделките всъщност е съгласието по посочените елементи от фактическия състав на сделката – волеизявлението, основанието, предмета, обекта и типичните права и задължения на страните. Essentialia negotii типизира сделката и затова, при един спор към какъв вид спада съответната сделка, това се доказва чрез наличието на същественото съдържание на сделката (напр. при продажбата същественото съдържание на сделката е прехвърлянето на собствеността срещу пари). Трябва да се има предвид, че няма ли воля, няма и сделка.

При някои видове договори, в зависимост от това каква е връзката между два договора (напр. предварителен и окончателен), essentialia negotii трябва да се съдържа не само в окончателния договор, но и в предварителния договор. Пример за това е 19, ал. 2 ЗЗД.^cdxix

б) accidentalia negotii (несъществено съдържание) – това са уговорки, по които могат да се споразумеят, но могат и да не се споразумеят, като липсата на съгласие по тях не води до недействителност на сделката. Веднъж обаче прибавени към съдържанието на сделката, те променят правата и задълженията, които са породени с оглед на същественото съдържание на сделката. Такива accidentalia negotii са напр. уговорките за срок, уговорките за условие, уговорките за плащане на отметнина и т.н. Но една сделка може да съществува и без тях;

в) naturalia negotii (естествено съдържание) – това са клаузи, които страните дори и да пропуснат да включат в съдържанието на сделката, те по закон влизат в сила за тях. Тези уговорки са аналогични на подразбиращите се уговорки в Англо-саксонското право.
ІІІ.Начини за определяне съдържанието на сделките

Поначало, съдържанието на сделките се определя от волеизявленията на страните, но съдържанието на уговорките зависи от това, дали има законова уредба за тези уговорки и от какъв тип е тя (дали са уредени с императивни или с диспозитивни правни норми).

Но в повечето случаи страните имат право свободно да уговарят правата и задълженията си. Границата, която законът поставя за тази свобода на отклонение от диспозитивните правни норми е 9 ЗЗД, т.е. страните могат свободно да уговарят клаузите на договора, доколкото няма противоречие на императивните правни норми на закона или на добрите нрави.^cdxx Това е негативно определяне на съдържанието на сделката (когато императивна правна норма постановява определена забрана).

Друго ограничение в свободата на уговаряне съдържанието на договора има в общата част на ЗЗД – чл. 26 от закона прогласява за нищожни договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави, договорите върху неоткрити наследства, договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, договорите, при които липсва предписаната законова форма, договорите, при които липсва основание и привидните договори.^cdxxi

Ограничаване свободата на договаряне има и тогава, когато законът изрично е предвидил дадена уговорка за недействителна. Така напр. 94 ЗЗД предвижда, че са недействителни уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност.^cdxxii 193, ал. 3 ЗЗД също предвижда недействителност на уговорките за изключване отговорността на продавача, когато продава вещ с недостатъци.^cdxxiii

Във връзка с определянето съдържанието на сделките, трябва да се споменат и 299 и 300 ТЗ, които уреждат определянето на съдържанието/негови части от трети лица или от съда.^cdxxiv Както трябва също така да се споменат и разпоредбите на 130 и 131 ЗЗД, които визират възможността при алтернативни задължения, правото на избор да се упражни от кредитора/длъжника/съда.^cdxxv
IV.Общи условия

Общите условия, това е начин за предварително формиране съдържанието на сделката. Това са установените от едната страна предложения, които съдържат подробни уговорки по цялото съдържание на договора и стават задължителни за насрещната страна след писменото им приемане – напр. общите условия на една търговска банка за приемане пари на депозит, общите условия за карго превоз и пр.

Общите условия представляват уговорки, обхванати от волеизявлението на едната страна по бъдещия договор. Те са едностранно формулирани и не са съгласувани предварително между страните. Общите условия се отнасят до множество еднотипни договори, които предложителят ще сключи за в бъдеще. Те се предлагат при сключването или изменянето на един договор, като приемането им трябва да стане в писмен вид.

Чрез общите условия безспорно се улеснява сключването на договорите. Правната им уредба се съдържа в 16 ЗЗД и в 298 ТЗ, като последният се прилага при сделките, които се сключват по занаят от един търговец.

Типизирането на договорите се налага поради тяхната масовост. Така напр., за да може един застраховател да извършва дейността си, той трябва да има в наличност достатъчно ликвидни пари, за да покрие рисковете. За да може обаче да знае колко пари са му необходими, застрахователят трябва да типизира рисковете, а оттам и договорите, които сключва.

Неудобството при използването на общите условия е, че страната, която ги изготвя (това разбира се е икономически силната страна), може да наложи неизгодни за насрещната страна клаузи. Всъщност за другата страна остава единствено възможността да приеме или не общите условия на договора.

Съгласие на страните обаче, може да се постигне и при промяна съдържанието на общите условия. Ако се стигне до там, следователно съдържанието на сделката ще има два елемента – от една страна тя ще се сключи при общи условия, а от друга страна – в съдържанието на сделката ще има и специални условия. Особеното тук е, че допълнителните клаузи в договора ще имат приоритет пред предложените, макар вторите да не са заличени от договора. А при несъответствие между вписани и общи условия, предимство имат вписаните, т.е. модифицираните (16, ал. 2 ЗЗД).^cdxxvi

16, ал. 2 ЗЗД обаче е несъвършен, тъй като не предвижда, че само онези допълнителни уговорки, по които страните са се съгласили, само те ще имат предимство пред общите при несъответствие с тях. От тази гл.т. 298, ал. 3 ТЗ е перфектен, защото предвижда, че при несъответствие между уговорките между страните и общите условия на договора, предимство има уговореното.^cdxxvii

При изменението на договор, сключен при общи условия, 298, ал. 2 ТЗ във връзка с 16, ал. 3 ЗЗД казва, че, ако договорът вече е бил сключен при общи условия и е с продължително изпълнение, изменението му ще има сила за насрещната страна по вече заварения договор, ако й е съобщено за промените в договора и тя е замълчала.^cdxxviii

Друг начин, по който се счита, че сделката при договора по общи условия е сключена, освен писменият, е ако и насрещната страна е търговец и е знаела тези общи условия или пък е била длъжна да ги знае и мълчи. В този случай договорът по общи условия се счита за сключен (298 ТЗ). От това следва, че 298 ТЗ съдържа две хипотези, при които мълчанието се приравнява на съгласие – едната е 298, ал. 1, т.е. тогава, когато насрещната страна – търговец е знаела или е била длъжна да знае за общите условия,^cdxxix а другата е 298, ал. 2 – тогава, когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма и условията на търговеца са били предадени на другата страна при сключването на договора, а насрещната страна не е възразила веднага.^cdxxx

Тълкуването на сделките се извършва, за да се разкрие точният смисъл на изявленията на страните.

Според проф. Кожухаров за разлика от тълкуването на правните норми, тълкуването на сделките трябва да се извършва само тогава, когато страните са изявили зле онова, което желаят. Според него няма да се налага тълкуване и тогава, когато, макар и във волеизявленията на страните да има неяснота, в закона има правила, уреждащи тези въпроси и прилагането на съответната правна норма ще отстрани неяснотата във волеизявленията им.

Според проф. Витали Таджер обаче, на тълкуване подлежат всички сделки, независимо дали направените в тях волеизявления на страните са неясни или не.

Тълкуването на сделките е уредено в 20 ЗЗД, а препращането към 44 ЗЗД показва, че тези правила ще важат и за едностранните сделки.

Тълкуването на сделките представлява аналитична дейност, която има деривативен, производен характер, тъй като обект на тълкуване е една вече сключена сделка, една вече обективирана воля.

Сделките са съставени от едно словесно съдържание, което се разкрива с прийоми, сходни на тези, които се използват при тълкуването на правните норми. Различни са обаче целта и действието на нормативния акт в сравнение с тези на сделките, от което следва, че има и различия в техниките на тълкуване.

Важно е, че на тълкуване подлежи както елементите от фактическия състав на сделката, така и правопораждащият сделката фактически състав. Към тълкуването на сделките трябва да се прибави и правната квалификация, за да се определи правната норма, към която ще се подведат фактите от сделката. И при тълкуването на сделките, както и при тълкуването на правните норми, волеизявленията трябва да се тълкуват в общоприетия смисъл.

Изискванията при тълкуването на сделките са следните:

1.20 ЗЗД установява следните правила:

а) при тълкуването на сделките трябва да се търси действителната обща воля на страните, т.е. зад буквалния прочит трябва да се търси психическата воля на страните или казано по друг начин – търси се смисъла на волята, а не на волеизявлението на страните, макар че именно чрез изявлението се стига до волята. Оттук волята на страните може да се извлече с помощта на допълнителни материали като предварителни договори, свидетелски показания и пр.

Ако в резултат на тълкуването се установи, че действителната воля на страните не съвпада с изразената от тях, трябва да се даде предимство на изразената воля.

Тълкуването на едностранните сделки ще бъде следното:

~ при едностранните безадресни сделки ще се даде предимство на действителната воля;

~ при едностранните адресни сделки при определяне волята на страните, трябва да се вземе предвид това, дали е могло да се възприеме волята.

б) уговорките на волеизявлението трябва да се тълкуват една с друга, т.е. действителната воля на страните се установява на базата на всички клаузи на сделката;

в) всички уговорки трябва да бъдат схванати в смисъла на договора, т.е. единичната клауза трябва да съответства на целия договор; Тук съществува спор за това, дали се има предвид смисълът, който страните са придали в конкретния случай или общият смисъл в практиката. Първият случай съответства на принципа за автономност на волята, а във втория – трябва да се държи сметка за сигурността на правния оборот;

г) уговорките трябва да се тълкуват с оглед целта на договора, добросъвестността и справедливостта, т.е. какво очакват страните от сделката и какъв е резултатът от сделката, който закона предвижда – не се ли различава той от желания от страните резултат.

При тълкуването важно значение имат обичаите в практиката, като се презюмира, че страните са ги включили във волеизявленията си. При спор за отклонение от обичаите в практиката, отклонението трябва да се установи (да се докаже) от страната, която твърди, че има такъв;

Добросъвестността пък, се схваща като определена степен на честност, която се очаква от всяка една от страните по отношение на другата.

Критериите за тълкуване на сделките получават различна оценка от различните цивилисти. Така напр. проф. М. Павлова счита, че в 20 ЗЗД се включват, както обективни, така и субективни критерии, докато други автори смятат, че всички те са обективни.

2.Правилата за тълкуване в 20 ЗЗД не са единствените правила за изясняване смисъла на сделките, тъй като с отмяната на стария ЗЗД, голяма част от обособените принципи за тълкуване са сбити в 20 ЗЗД. Оттук следва, че има и още принципи за тълкуване на сделките, които са следните:

а) сделката трябва да има действие – когато една уговорка е двусмислена и в нея може да се включи различен, коренно противоположен смисъл, трябва да се предпочете оня смисъл, който придава правно действие на сделката;

б) при неясни уговорки в съдържанието на сделката, те следва да се тълкуват в полза на страната, за която се пораждат задължения;

в) независимо от употребата на общи изрази, договорът се отнася само до предмета, за който се отнася сделката;

г) когато в един договор е упоменат изрично даден случай, това не означава, че от него са изключени всички останали случаи, върху които съгласието може да се разпростре.

39. (43.) Сделки, сключени под условие, срок и тежест
В доста от случаите, волеизявленията на страните могат да бъдат обусловени от други факти, така, че съответният резултат, който е целен със сделката да се прояви тогава, когато тези факти настъпят. Такова едно волеизявление се нарича поставено под модалитет, а обуславящите волеизявления (допълнителните факти, от които зависи настъпването на правните последици на сделката) – модалитети. Обуславянето на правното действие от тези модалитети всъщност спада към accidentalia negotii (несъществената част от съдържанието на сделката).

Модалитетът представлява ограничаване волята на страните и обуславяне настъпването на действието на сделката, т.е. действието на сделката се обуславя от волята на страните. Страните по една сделка са свободни да обусловят настъпването на нейното действие с такива модалитети. Понякога обаче, свободата да се уговарят модалитети е изключена с оглед правната сигурност/характеристиката на отношенията. Най-важното приложно поле на модалитетите на волята е в облигационното и в наследственото право.

Като съдържание тези волеизявления, наречени модалитети, са обуславящи волеизявления, тъй като не определят съдържанието на правните последици, а кога и при какви условия ще настъпят тези желани от страните правни последици.

Обуславящите волеизявления биват следните три групи:

1.Условие (conditio)

2.Срок (dies)

3.Тежест (modus)

Под “условие” се разбира следното:

1.То е част от волеизявлението и следователно е вид волеизявление, което поставя настъпването на правното действие на сделката в зависимост от едно бъдещо и несигурно събитие.

2.Под “условие” на второ място се разбира самият факт от действителността, който представлява бъдещото и несигурно събитие, обхванато от волеизявлението.

Условието има следните белези:

1.То е някакво обстоятелство, което може да е както юридическо събитие, така и юридическо действие.

2.Условието трябва да е бъдещо и несигурно – ако страните, дори и да не знаят, че обстоятелството, поставено под условие вече е настъпило, то условие няма и сделката следователно ще бъде безусловна.

Под conditio обаче се разбират и т.нар. законови предпоставки (conditio iuris), които представляват допълнителни юридически факти, визирани в хипотезата на една правна норма. Действието на тази правна норма ще се прояви, щом като тези юридически факти настъпят, като е без значение, дали страните са ги споменали във волеизявленията си или не (така напр., 76 ЗН предвижда разпореждането на сънаследник с отделни наследствени вещи да е недействително, ако тези предмети не му се паднат в негов дял при делбата),^cdxxxi т.е. сделката ще произведе действието си едва след настъпването на факта, предвиден в правната норма, независимо, дали този факт е посочен във волеизявленията на страните или не е.

От това следва, че разликата между conditio iuris и conditio facti се състои в това, че вторите съществуват дотолкова, доколкото страните са ги включили във волеизявленията си. Няма ли ги тези условия – сделката е необусловена (25, ал. 1 ЗЗД).^cdxxxii

Conditio iuris се различава от conditio facti и по своето действие – докато 25, ал. 2 ЗЗД предвижда, че conditio facti има обратно действие, то действието на conditio iuris е обусловено от правната норма, т.е. може да е за напред, но може и да е обратно.
ІІ.Видове условия

1.От гл.т. на действието си, условията биват:

а) отлагателни (дилаторни) условия – тук правното действие на сделката е поставено в зависимост от осъществяването на едно бъдещо и несигурно събитие, така, че докато то не настъпи сделката няма действие. Напр. 382 ТЗ, според който договорът има сила след плащането на една премия, освен, ако не е уговорено друго, т.е. не се ли плати премията, договора няма действие (макар да има възникнали права и задължения, задълженията не са изискуеми);

б) прекратителни (перемпторни) условия – при тях сделката е породила пълното си действие още от момента на сключването, но това действие може да се прекрати със сбъдването на едно бъдещо и несигурно условие.

И при дилаторните, и при перемпторните условия, осъществяването на условието въздейства върху проявлението на правата и задълженията.

2.Според съдържанието на зависещото от тях действие, условията се делят на:

а) положителни условия – действието на сделката зависи от това, дали нещо ще се промени в правния мир. Напр.: ако умре господин “Х”, ще ти продам къщата му.

б) отрицателни условия – действието на сделката е обусловено от запазването на едно определено положение.

Важно е да се каже, че при това деление на условията е възможно в положително изречение да се формулира отрицание и обратно – в отрицателно да се формулира положително условие.

3.В зависимост от кого зависи настъпването на условието, conditio биват:

а) каузални (случайни) условия – когато действието на сделката не зависи нито от поведението на кредитора, нито от това на длъжника (напр. 64 ЗЗД отм.).^cdxxxiii

б) потестативни (произволни) условия – тогава, когато настъпването/ненастъпването на бъдещото и несигурно условие зависи от волята на някоя от страните по сделката;

в) смесени условия – когато сбъдването на условието зависи и от волята на страните, и от обстоятелства, които не зависят от тях. Напр. продажба с уговорка за преглеждане и опитване, която се предполага сключена под отлагателно условие, че купувачът ще опита и ще прегледа вещта.
ІІІ.Действие на условието

Условието може да действа на три нива:

1.До сбъдването му – правното положение е различно в зависимост от това, дали условието е отлагателно или прекратително. Условието може да обуславя, както възникването на права и задължения, така и тяхното изпълнение, но по-скоро обуславя изпълнението на правата и задълженията.

Ако условието е отлагателно, до неговото сбъдване сделката не произвежда правно действие. Сделка, която е сключена под отлагателно условие, до неговото сбъдване не е недействителна – тя е валидна, но за кредитора остава очакването от сбъдването на условието. Това правно очакване е едно имуществено право – т.е., ако кредиторът умре, то правното очакване преминава у неговите наследници. Възможно е по този начин да бъдат обезпечавани и бъдещи вземания. Преди сбъдването на отлагателното условие кредиторът не може да иска изпълнение от длъжника.

При прекратителното условие – обратно, до неговото сбъдване сделката е произвела правно действие, а след като настъпи – сделката прекъсва действието си.

2.Действие на сбъднато условие – кога едно условие се е сбъднало, това зависи от типа на условието (в случая – дали е положително или е отрицателно).

Често условието се комбинира със срок, т.е. страните могат да посочат определен срок, през който дадено условие може да се сбъдне. Но независимо от това, дали има срок или не, когато става въпрос за положително условие, то ще се счита за несбъднало се, когато стане ясно, че събитието, от което зависи проявлението на действието на сделката, няма да настъпи.

Когато се касае за отрицателно условие, то ще се счита за сбъднато, ако това събитие не се осъществи преди уговорения период от време.

И за двата вида условие ще важи разпоредбата на 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която, за да се констатира, че условието се е сбъднало при тази фикция, е необходимо да са налице следните предпоставки:^cdxxxiv

а) да е уговорено едно условие, което да не зависи от поведението на страната, имаща интерес от несбъдването му. Напр.: ще прехвърля имота си, ако сестра ми се омъжи;

б) действията на тази страна, която има интерес от несбъдването на условието, трябва да се намират в причинна връзка с несбъдването и тя да е действала недобросъвестно.

Напр. уговорено е, че ще се заплати възнаграждение на посредник, след като купувачът заплати цената на продавача. Това е едно отлагателно условие. Ако по продажбата купувачът не плати цената, посредника не може да си търси възнаграждението. Но в случай, че купувачът, след като е станал такъв благодарение усилията на посредника, се откаже от договора, тъй като не иска да плати цената на продавача, следователно той има интерес от несбъдването на условието и действа недобросъвестно. В този случай фикцията е, че условието се е сбъднало.

Приема се, че в 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се съдържа и още една фикция, която е огледална на цитираната – ако страната, която има интерес условието да настъпи, недобросъвестно действа то да настъпи, условието се счита за несбъднато. Тук предпоставките са същите.

3.Правното положение след сбъдването на условието/ако условието не се сбъдне – какво ще бъде правното положение след като условието се сбъдне, това зависи от ефекта, който законът дава на сбъднатото условие (сбъдването на условието има обратна сила според 25, ал. 2 ЗЗД). Но конкретните проекции на сбъднатото условие ще зависят от следните предпоставки:

а) при сбъдването на отлагателно условие – ако условието е отлагателно и се сбъдне, следователно и сделката е сключена. Ако отлагателното условие не се сбъдне, то правните последици от действието на сделката няма да настъпят, т.е. сделката остава лишена от правно действие. Но това се дължи само и единствено на волята на страните, тъй като чрез волеизявленията си те са се споразумели действието на сделката да бъде обусловено от сбъдването на едно отлагателно условие;

б) при прекратително условие – ако условието е прекратително, то с неговото сбъдване се прекратява правното действие на сделката и се възстановява правното положение от преди това. Несбъдването на прекратително условие води до продължаване действието на правната сделка, т.е. тя придобива действието на една безусловна сделка;

Счита се, нормата на 25, ал. 2 съдържа диспозитивно правило за поведение, от което следва, че действието на условието може и да не е обратно.
IV.Срок (dies)

Срокът също означава от една страна обуславящо волеизявление, което придава правно значение на изтичането на определен срок от време и от друга страна – това е период от време, който представлява едно бъдещо и сигурно събитие.

Срокът може да бъде напълно определен – напр. изпълнението на сделката се дължи на 2 май или да бъде относително неопределен. Затова срок е налице тогава, когато събитието ще настъпи, но не е налице срок, когато събитието е несигурно, макар че, когато събитието стане, това ще стане на точно определена дата.

Като уговорка от сделката срокът спада към accidentalia negotii, т.е. към несъществената част от съдържанието на сделката. Разбира се, съществуват и изключения, тъй като понякога именно срока е условие, от което зависи валидността на сделката – напр. 229 ЗЗД, според който договор за наем не може да бъде сключен за повече от десет години, а лицата, които могат да извършват само действия по обикновено управление, могат д сключват договор за наем само за период до три години. В случай, че договорът за наем бъде сключен за повече от десет/три години, той има сила за десет, съответно за три години.^cdxxxv

а) отлагателен срок (начален срок)

б) прекратителен срок (краен срок) – с този срок се счита, че се учредява безсрочно право на ползване;

2.Според правното значение на срока, dies бива:

а) срок в полза на длъжника – напр. заема;

б) срок в полза на кредитора – напр. влога;

в) срок в полза и на длъжника, и на кредитора – напр. при фиксираните сделки;

а) абсолютно определен срок – срокът е абсолютно фиксиран – напр. престацията се дължи три месеца след Коледа;

б) относително определен срок – срокът е свързан с настъпването на дадено сигурно събитие, което не се знае кога ще настъпи;

Някои волеизявления обаче (като брак, осиновяване), не могат да бъдат обуславяни от срок.

Няма правило, поради което онези сделки, които не могат да се обуславят от условие, да не могат да се обуславят от срок. Но на практика не е така – напр. дарението по 225 ЗЗД не може да има срок, тъй като с дарението дарителя отстъпва нещо веднага и безвъзмездно на надарения, който го приема, т.е. дарението е едностранно волеизявление.^cdxxxvi Или пък 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, който предвижда, че прихващането на две насрещни задължения не може да стане под срок и условие, освен под единственото условие, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено.^cdxxxvii Волеизявлението за прихващане е едностранно, поради което не може да се прави под срок и условие.

За разлика от тези хипотези, менителницата, записът на заповед и чекът не могат да станат под условие, но могат да бъдат обусловени от срок.

При комбинирано действие на срок и условие, срокът също може да бъде определян от страните – 204, ал. 1 и 2 ЗЗД – продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувача не я одобри до изтичането на уговорения срок, а, ако няма такъв – веднага, след като бъде поканен за това от продавача.^cdxxxix

Изчисляването на срока е уредено в 72 ЗЗД и обхваща следните изисквания:

1.Срокът, който се брои по месеци, изтича в последното число на последния месец. Ако този месец няма съответно число, този срок изтича в последния ден.

2.Срокът, който се брои по седмици, изтича в последния ден на последната седмица.

3.Срокът, който се брои по дни – в него не влиза денят на събитието или на момента, от който започва да тече срока. Срокът изтича в края на последния ден. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в началото на следващ присъствен ден.

4.Когато срокът изтича определен брой дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичане на срока не се броят.

5.Писмените изявления и съобщения, от каквото и да е естество, се считат за извършени в съответния срок, ако са предадени в пощата, по телеграфа или чрез радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока.

Под “начало на месеца” се разбира първото число от месеца, под “средата на месеца” се разбира – петнадесетото число от месеца, а под “край на месеца” – последният ден от месеца.

До изтичане на отлагателния срок задължението не е изискуемо/изпълнението му не може да се търси от кредитора. Но, ако срокът е в полза на кредитора, тогава и до изтичането му може да се престира, но кредиторът не може да изисква изпълнението на задължението до изтичането му. С изтичането на отлагателния срок задължението възниква/става изискуемо.

Когато има отлагателен срок и длъжникът не изпълни задължението си до неговото изтичане, то той изпада в забава – dies propertitas not homine.

Действието на срока е за в бъдеще.

Тежестта се прилага в случаите на безвъзмездно разпореждане (договори и сделки), т.е. modus ще намери приложение при даренията, завета/завещанието.

Оттук и определението на тежестта – това е уговорката, с която едно лице отстъпва безвъзмездно другиму дадено имущество, възлагайки на приобретателя на това имущество определени задължения да извърши определени действия или да не извършва определени действия.

Тежестта също е елемент от accidentalia negotii, тъй като modus не е еквивалент на даването (dare), именно поради което сделката дарение не се превръща във възмездна.

Тежестта може да бъде уговорена в полза на лицето, което осъществява безвъзмездното разпореждане, в полза на надареното лице или в полза на едно трето лице.

Проф. Витали Таджер приема, че тежестта не създава субективно право в полза на лицето, в чиято полза тя е уредена. Тази теза обаче противоречи на едно друго схващане на автора – че тежестта създава правно задължение на онзи, комуто е възложена тежестта. Това не е така, тъй като текстът, който урежда действието на тежестта в наследственото право (18 ЗН) казва, че неизпълнението на тежестта не влече отмяна на завещанието.^cdxl Това не означава, че няма субективно право да се иска изпълнение на тежестта, защото едно е да се иска изпълнение на тежестта, друго е, в резултат на неизпълнението на тежестта, да се иска изпълнение на тежестта. Има субективно право, но то не е изпълнено с пълните си възможности. От това следва, че тежестта създава субективно право/правно задължение за лицето, спрямо което е уговорена.

Сделките, сключени под тежест, пораждат своето действие веднага. Както и при останалите модалитети, тежестта също трябва да бъде възможна и да не противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като в противен случай е нищожна.

В този смисъл е и 226, ал. 3 ЗЗД и 42, б. “б” ЗН, които уреждат нищожността на дарението и завещанието. Но дарението/завещанието, които са направени с невъзможна тежест, също са невъзможни, т.е. нищожни. В теорията се приема, че едно такова разрешение, според което невъзможността на условието влече нищожност и на сделката, е несправедливо.

Правоприемството не може да се атакува, ако надареното лице не изпълни възложената му тежест. Това важи и при дарението. Неизпълнението на такова задължение обаче, дава право да се иска изпълнението му.

Разликата идва оттам, че проф. Таджер твърди, че щом не може да се отмени дарението/завещанието поради неизпълнена тежест, следователно не може да се иска и изпълнението им. Докато проф. Павлова смята, че задължението, породено от тежестта, може да се иска по принудителен ред, като това не противоречи на забраната дарението/завещанието да бъдат отменени при неизпълнение на тежестта.

Заинтересуваните лица, които могат да искат изпълнение на тежестта са следните:

~ дарителят

~ наследниците на дарителя

~ заветниците

~ наследниците по завещание/наследниците по закон

~ всяко трето заинтересувано лице.