Трябва да се има предвид, че не са идентични понятията “придобиване/загубване” и понятията “възникване/прекратяване”

Следователно, основание за възникване, изменение и прекратяване на субективните права са определени юридически факти, с които конкретна правна норма свързва възникването, изменението и прекратяването им, т.е. тук под “основание” трябва да се разбира юридически факт.

Основанието за придобиването на субективно право (титул) би могло да е самата правна сделка и в този смисъл то е различно от основанието за самата сделка.

Оттук следва, че придобиването на субективно право може да съвпада с възникването на това право, но това не е задължително. Същото важи и за изгубването на субективните права – изгубването може да съвпада с тяхното прекратяване (поради погиване на вещта напр.), но може и да не съвпада (напр., когато вещта е отчуждена).

Трябва да се отбележи, че когато се говори за прехвърляне на права при деривативно правоприемство, се стига до придобиване и изгубване на права, което не означава обаче, че това е възникването и прекратяването на тези права (правото на собственост не изчезва от правния мир, а само се придобива от купувача и се изгубва от продавача на съответната вещ).
ІІ.Видове придобиване на субективни права

Начините (видовете) за придобиване на субективни права биват следните:

а) пряко (ex lege) – при това придобиване също винаги е необходим юридически факт или смесен фактически състав, в който може да има/да няма волеизявленията на страните;

б) придобиване на субективните права по волята на правните субекти;

2.В зависимост от съдържанието на юридическия факт, необходим за придобиването, правоприемството на субективни права биват:

а) оригинерно (първично) придобиване – при него лицето, което придобива съответното субективно право става негов титуляр без оглед на това, дали преди това някой го е притежавал. Напр., ако аз владея един недвижим имот в продължение на десет години като недобросъвестен владелец, мога след изтичането на този срок, да се позова на изтекла придобивна давност без оглед на това, дали някой друг не е бил собственик на имота. Т.е. оригинерното придобиване не се извлича (не се основава) от правото на собственост на други лица.

Така напр., ако аз съм добросъвестен владелец, мога да се ползвам от вещта и получавам по оригинерен начин в собственост плодовете, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й, т.е. ще придобия първично в собственост онези плодове, които съм получил от вещта до момента на предявяване на иска за връщането й.^ccclx Друг пример е 78 ЗС.^ccclxi

б) деривативно (производно) придобиване – тук придобиването на съответното субективно право вече се основава на субективно право на друго лице. Затова тук ще се прилага правилото “с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третите лица”, т.е. не може да се придобие субективно право от лице, което не го е притежавало. Санкцията, която законът налага тогава, когато праводателят не е собственик, не винаги е нищожност на сделката. Нищожно би било дарението на чужда вещ или завета на чужда вещ. Не е обаче нищожна продажбата на чужда вещ, завета на родово определени вещи и т.н. Принципът тук е задължението за dare и вещно-прехвърлителното действие на договора. Случаите, в които се провъзгласява нищожността на такива деривативни придобивания, се дължат на някои особености. Докато при дарението по 225 ЗЗД дарителят отстъпва безвъзмездно веднага нещо на надарения, т.е. в момента на предаването на вещта, се прехвърля и собствеността върху нея,^ccclxii то при продажбата не е така – днес напр. може да се сключи сделката за продажбата на една вещ, но прехвърлителното действие може да настъпи по-късно (утре, вдругиден, след месец).

Именно поради изискването праводателят да е собственик на вещта, с отпадането на неговите права върху вещта, отпадат и правата на правоприемника. Разбира се, от всеки принцип има и изключения, които и тук не липсват:

~ случаите на 33, ал. 3 ЗЗД, според който, когато една сделка е сключена при крайна нужда, това е основание да се иска унищожаването й. Въпреки това, ако купувачът междувременно е продал вещта, правата на третото лице ще се запазят, стига те да са придобити преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора.^ccclxiii

~ при относителната недействителност, когато едно лице дава по отношение на един длъжник определена парична сума, но последният не само не връща сумата, но и продава имота си, за да осуети вземането на своя кредитор. В този случай, ако третото лице препродаде имота си на друго трето лице, правата на последния ще бъдат запазени, стига продажбата да е станала преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора (135, ал. 1 ЗЗД).^ccclxiv

~ отмяна на дарение – в случаите, когато дарителят иска отмяна на дарението, но надареният е продал полученото на трето лице, то последния също запазва правата си, ако сделката между него и надарения е станала преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението (227 ЗЗД).^ccclxv

Тези изключения от принципа, че с отпадане правата на продавача, отпадат и правата на купувача, поставят въпроса, дали не се касае за един общ принцип, наречен “закрила на добросъвестното трето лице”.

Друго, което е спорно, е това, дали в този случай, когато това трето лице запазва правата си, въпреки че са отпаднали правата на праводателя му, това придобиване е оригинерно или деривативно. Доц. И. Русчев счита, че това придобиване на права не е оригинерно.

Производното придобиване на права, тъй като предполага прехвърлянето на вече съществуващи права, се нарича правоприемство. В основата му почти винаги стои волята на страните. Но има и изключения като напр. 93 ЗС, според който предвижда, че добивът от вещта (като плодове, прираст от добитък, наем и т.н.) принадлежи на собственика й. Лицето, което става собственик на плодовете, извлича правото на собственост върху тях от собствеността си върху дървото, но волеизявление няма (дървото не може да даде съгласието си).^ccclxvi

Правоприемството може да настъпи и по силата на едно съдебно решение, както напр. е в хипотезата на 19, ал. 3 ЗЗД – така купувачът става собственик без да е налице воля на страната.^ccclxvii

а) транслативна сукцесия – при нея праводателят изцяло прехвърля субективното право във вида, в който го е придобил;

б) конститутивна сукцесия – напр., когато се прехвърля правото на строеж върху един имот, но това право не съществува върху правото на собственост и следователно се създава едно ново субективно право (правото на суперфиция). Собственикът ще има само част от правото на собственост – т.нар. nuda proprietas (гола собственост). Когато той иска да прехвърли имота, ще може да прехвърли само голата собственост върху имота и това прехвърляне ще бъде вече транслативна сукцесия, тъй като правата се прехвърлят във вида, в които са били преди правоприемството.

2.В зависимост от това колко права се прехвърлят, правоприемството се дели на:

а) общо правоприемство – напр., когато едно лице наследява друго или когато едно юридическо лице се влива в друго;

б) частно правоприемство – при него се прехвърля само единично право/задължение. Напр. при един завет или при един договор за продажба.

Трябва да се каже, че всичко това важи и за правоприемството при задълженията – напр. 102 ЗЗД.^ccclxviii

Най-често изменението на субективните права води до пораждането на някакво ново субективно право (напр. при новацията или при даването вместо изпълнение). Специални хипотези на изменение на договора има в 300 ТЗ (когато страните уговарят при настъпването на определени условия да допълнят договора и при настъпването на тези условия не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда да допълни договора),^ccclxix 301 ТЗ (когато едно лице действа без представителна власт от името на търговец, се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването им)^ccclxx и 307 ТЗ (когато по искане на една от страните съдът постанови прекратяване или изменяне на договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността).^ccclxxi

1.Без волеизявлението на титуляра – напр. при смърт на титуляра, при погиване на вещта и пр.

2.Въз основа на волеизявление на титуляра (разпореждане, прехвърляне, предаване). Спорно е, дали, за да е налице разпореждане, трябва да има незабавен прехвърлителен ефект. Напр. не е разпореждане сключването на един предварителен договор, когато е предвидено, че един месец по-късно ще се сключи окончателният договор. Но, ако напр. има една продажба, която е под условие, при сбъдването на условието ще има вещно-прехвърлителен ефект и следователно ще е налице и разпореждане.

В зависимост от това, дали волеизявлението на разпореждащия се трябва да се приеме, разпорежданията биват:

а) отказ от право – за отказ от право говорим, когато законът изисква само волеизявление, без да е необходимо то да бъде прието. Напр. отказ от право на собственост върху един недвижим имот става само чрез нотариално заверена писмена форма.

113 ЗЗД забранява отказ от облигационно право, от правото да се позовеш на изтекла погасителна давност, ако срокът й не е изтекъл напълно.^ccclxxii 84 ЗЗД също не допуска отказ от неизтекла придобивна давност.^ccclxxiii

б) отчуждаване на права – когато разпореждането със субективни права изисква приемането на волеизявлението.

Важно е, че разпореждането, като акт, засягащ изключително съществено субективното право, изисква пълна дееспособност/конкретна и изрична представителна власт.
34. (по конспекта 38. чета от написаните) Правна сделка – произход и сравнително-правна уредба. Понятие. Видове волеизявления. Действие на правната сделка. Съпоставяне и отграничаване от юридическите постъпки
Правната сделка е един от “китовете”, заедно с понятията “субективно право”, “правоотношение” и “юридическо лице”, върху който лежи съвременната цивилистика. Правната сделка е една абстракция, теоретична конструкция, под която трябва да се разбират онези общи елементи, които са характерни за всички волеви актове, насочени към пораждането на определени правни последици.
І.Произход и сравнително-правна уредба на правните сделки

Правните сделки намират за пръв път място в Естествената школа. Те намират място и в Пруския всеобщ земски законник, а най-пълен израз намират, в резултат на дългогодишно обсъждане, в БГБ.

Правните сделки се превръщат в едно култово понятие за цивилистиката, тъй като те са еманация на духа на зараждащата се буржоазия. Въпреки това, правна уредба на сделките може да се търси в правните системи, изградени на базата на пандектната система (Френският граждански кодекс говори за acte iuridict). В другите правни системи (като напр. в АГК), правните сделки нямат правна уредба.
ІІ.Правна уредба на правните сделки в Република България

44 ЗЗД предвижда съществуването и на едностранни правни сделки – т.е. предвидено е, че правилата относно договорите могат да се прилагат и относно едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.^ccclxxiv Тук именно се съдържа основната причина правните сделки да нямат своя правна уредба у нас, тъй като принципите, които уреждат договорите и принципите, регулиращи правните сделки, са коренно различни. Принципът на 9 ЗЗД, че страните могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото това не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, не може да се приложи спрямо 44 ЗЗД, защото се отнася за материята на договорите. Т.е. едностранни сделки могат да съществуват само дотолкова, доколкото са предвидени в закона. Уредбата на едностранните сделки е дадена главно в 44 ЗЗД и в особената част на закона – напр. публичното обещание за награда (368 – 369 ЗЗД).^ccclxxv Класически представители на едностранните сделки са още напр. менителницата, записът на заповед, чекът, вирментът, гаранцията и пр., които са уредени в ТЗ.

Именно поради тази причина материята на правните сделки си остава една абстракция.

Що се отнася до двустранните правни сделки, то тяхната уредба е уредена детайлно в ЗЗД, а в особената част на закона са уредени някои други отделни сделки.

По отношение на многостранните сделки, поради тяхната специфика, те са уредени в законите, които предвиждат функционирането и дейността на корпоративните юридически лица или на общности, които нямат характера на юридически лица като напр. етажната собственост по ЗС, решенията, които взема една кооперация по ЗКооп., решенията, които вземат различните търговски дружества и т.н.

Касае се за един правомерен юридически факт, който има за съществена част волеизявлението на едно или повече лица, насочен към пораждането на гражданско-правно действие, което действие е определено (определя се) от волеизявлението. Следователно, сделката има за родов белег това, че е правомерен юридически факт, а видовите й белези са волеизявлението и гражданско-правното действие, т.е. централен белег на сделката е волеизявлението, което е насочено към пораждането на гражданско-правни действия. Волеизявленията биват: на едно лице, на две лица и на много лица. Не е изключено обаче, правната сделка да съдържа и други елементи.

Това волеизявление определя желаното от страната/страните действие на сделката. Но понякога това волеизявление поражда и негативно действие – напр., когато със сключването на един договор се нарушава закона. В този случай сделката е нищожна и изправната страна получава правото на обезщетение за вреди. Или друг пример е тогава, когато страните не са обхванали във волеизявленията си определени правни последици, но тези правни последици се съдържат в правните норми – напр. при продажбата на чужда вещ, когато, ако купувачът е знаел за права на трети лица върху вещта, която купува, когато бъде съдебно отстранен (евиктиран), той може да иска от продавача само цената на вещта, като това правило важи и тогава, когато страните са се уговорили продавачът да не отговаря за съдебното отстранение (192 ЗЗД).^ccclxxvi Това позоваване на последиците, предвидени в правната норма може да стане по следните два начина:

1.Когато тези правни последици са изрично предвидени в закона.

2.Когато правните последици не са изрично предвидени в закона (pacta nominata) – 9 ЗЗД.
IV.Видови белези на правната сделка

1.Волеизявление – волеизявлението представлява правно-релевантен акт от душевната сфера на едно лице. Като волеизявлението е изградено от два елемента:

а) воля – това е едно вътрешно психическо изживяване;

б) изявление – това е обективирането на това вътрешно психическо изживяване, т.е. неговото довеждане до знанието на околния свят.

Счита се, че във волята се включват няколко елемента, които са следните:

~ потребност – волевият акт цели задоволяването на тази потребност;

~ мотив – това е осъзнатият стремеж да се задоволи тази определена потребност;

~ цел – мотивът е осъзнатият стремеж за задоволяването на някаква определена цел;

Волята трябва да намери външен израз, за да може останалият свят да разбере, че тя съществува, т.е. освен, че тя трябва да се обективира, волята трябва да е насочена към извършването на правно действие.

Следователно, ако волевият процес не е намери обективиране, той е ирелевантен, а от това следва, че липсва правна сделка.

Ако първият елемент на волеизявлението е волята, то другата нейна страна е обективирането й, т.е. външното поведение, от което може да се съди за наличието и съдържанието на определена воля. Критерият, по който се тълкува това поведение е житейски, като обективирането на волята бива два вида: изрично (експресно) и мълчаливо (конклудентно).

Важно е това обективиране на волята да е безспорно. Докато психичният процес има една относително дълга продължителност, то волеизявлението е един еднократен къс акт и веднъж изявено, то се превръща в юридически факт, независимо от психологическото състояние, при което се е формирала волята.

Връзката между волята и изявлението е спорна, в смисъл, кое от тях е релевантно – дали волята е меродавна и при нейната липса изявлението е нищожно, или обратното. У нас, българският законодател е решил съотношението между воля и волеизявление компромисно – принципът е, че за волята на лицата се съди по техните изявления (26, ал. 2 ЗЗД, според който едно от основанията за нищожност на договорите е липсата на съгласие между страните, т.е. доколкото няма воля сделката ще е нищожна).^ccclxxvii От друга страна, 27 и сл. ЗЗД казват, че при липса/опорочаване (грешка, измама, заплашване или крайна нужда) на воля, сделка има – тя поначало е валидна, но е унищожаема, т.е. от волята на лицето, в полза на което законът допуска правото да унищожи сделката зависи нейната съдба (ако реши да не я атакува, сделката ще бъде валидна), т.е. тук изявлението доминира пред волята.^ccclxxviii Макар да е вярно, че волята стои в основата на изявлението, но в интерес на правната сигурност трябва да се даде релевантност и на изявлението. Такава е логиката на законодателя.
V.Видове волеизявления

Видовете волеизявления могат да бъдат разграничени въз основа на различни критерии, които са следните:

а) адресни волеизявления – тук, за да е валидно волеизявлението то трябва да достигне до определено лице. Т.е. необходимо е волеизявлението да е адресирано към някого, но не е необходимо това лице да изрази воля, че го приема. Такива адресни сделки са едностранните сделки – напр. офертата. Приемането на офертата също е едностранно волеизявление.

Адресните волеизявления биват:

~ непосредствени адресни волеизявления – напр., когато се правят пред адресата, като непосредствено включват в съдържанието си предложението. Или, когато са направени пред присъстващ (на лице, с което се намирам в директен физически контакт или лице, с което се намирам в контакт чрез някакво техническо средство – телефон, факс, Internet, ICQ, електронен подпис и т.н.).

~ посредствени адресни волеизявления /условно наречени/ – тогава, когато волеизявленията стигат до адресата си чрез трети лица. В случай, че волеизявлението не е предадено точно и е прието от оферента, то в този случай няма съгласие за сключване на сделка, а третите лица отговарят за вреди.

б) без адресни волеизявления – това са онези волеизявления, които пораждат действие без да е необходимо да достигнат до определен адресат. Напр. при завещанието това е волеизявлението, с което се приема едно наследство (просто няма към кого да бъде насочено това волеизявление, тъй като наследодателят е умрял), отказът от давност, отказът от владеене, отмяната на саморъчно завещание и т.н. Друг пример е отказът от право на собственост.

Тук трябва да се имат предвид някои деликатни моменти, свързани с волеизявлението, а именно – от кой момент едностранното действие поражда правното си действие? Отговор може да се намери в 14, ал. 2 ЗЗД – макар и офертата да е едностранно адресно волеизявление, по изключение, не е необходимо съответното волеизявление да достигне до другата страна, когато волеизевяващата страна е направила всичко възможно да обективира волята си, ако волеизявителят е починал/поставен е под пълно запрещение.^ccclxxix Ако след изпращането на волеизявлението някоя от страните умре или бъде поставена под пълно запрещение, договорът се смята за сключен, т.е. презюмира се необоримо, че приемането на офертата вече е достигнало до оферента (14, ал. 1 ЗЗД).^ccclxxx

2.От гл.т. на това, какво е правното значение на волеизявлението, волеизявленията биват:

а) главни волеизявления – това са тези волеизявления, в които са определени желаните от страните правни последици;

б) добавъчни волеизявления – те обуславят действието на главните волеизявления.
VI.Действие на правната сделка

Действието на правната сделка, това е пораждането, изменението, погасяването или прекратяването на субективни граждански права или пораждането/прекратяването на юридически лица.

Това действие на сделката е целено от волеизявленията на страните и е определено от съдържанието на тези волеизявления.

Не винаги обаче действието на правната сделка се ограничава само до онова, което е желано от страните. Така напр., ако една вещ погине до момента на падежа и това погиване е станало без вина на задълженото лице, то тогава в действие влизат рисковите правила.

Много деликатен е въпросът за другите елементи на правната сделка, тъй като няма единодушие какво още, освен волеизявлението се включва в съдържанието на сделката.

Често фактическият състав, за да се породи правното действие на сделката, изисква освен проявлението на волеизявлението и проявлението на други елементи. Напр. така е при едно задължение да се предаде една вещ, където съответния договор се превръща в реален, т.е. съгласието на страните за предаването на вещта не е достатъчно за настъпването на правните последици на договора (така е при заема за послужване, обикновения влог и т.н.).

Друг елемент от съдържанието на сделката е сбъдването на определено условие (conditio iuris) – напр. по 78 ЗН.^ccclxxxi

Друг елемент на сделката са напр. действията на държавен орган/лице, което макар да има гражданско-правна функция, извършва държавно-властнически действия (напр. нотариуса).

Оттук тези елементи от съдържанието на правната сделка (без волеизявлението) поставят въпроса за фактическия състав на сделката. В стриктен смисъл, фактическият състав на сделката включва волеизявленията на страните и други елементи, които определят правните последици на сделката и показват какво правно действие се желае от страните. В този смисъл, нотариалното удостоверение на нотариуса например, не определя правните последици, т.е. то не е елемент от фактическия състав на сделката.

От това може да се каже, че всеки друг елемент, чието проявление е необходимо, за да настъпят правните действия на сделката, но не определят нейното съдържание, не се включва във фактическия състав на правната сделка.

Според някои автори тези елементи се наричат условия на правото, които следват по време осъществяването на волеизявленията на страните. От тази гл.т. терминологията може да изглежда и по следния начин: фактическият състав на сделката е различен от смесения фактически състав, необходим за проявлението на правното действие на сделката. Фактическият състав на сделката включва: главното волеизявление, добавъчните волеизявления, елементите, които не съставляват волеизявления, но определят съдържанието на желаните правни последици. А под смесен фактически състав, необходим за настъпването на правните последици, се включва освен фактическият състав на сделката и онези елементи, които само обуславят волеизявленията на страните.

Сделката предполага волеизявления на гражданско-правни субекти и допълнителни волеизявления на държавни органи, което създава едно правоотношение на субординация.

Тънка е разликата между волеизявление и сделка и не всяко волеизявление е сделка. Напр. предложението на оферента до акцептанта представлява волеизявление, но не е сделка, тъй като не поражда желаните от страните правни последици, които биха се проявили само от съвпадащи волеизявления. Но макар и да не е сделка, това волеизявление е правно-релевантно – правейки това волеизявление, оферентът е обвързан с него до изтичане на срока, а когато е направено без срок – обвързан е от волеизявлението си до момента, в който то достигне до акцептанта + времето за обсъждане на волеизявлението + времето за връщане на отговор + обезщетение, ако страните са действали недобросъвестно при преговорите (12 ЗЗД).^ccclxxxii

Освен обикновеният начин за изявяване на волята, новият ЗЕПодпис предвижда и т.нар. електронно волеизявление. Според 2 ЗЕПодпис е волеизявление е словесно волеизявление, представено в числова форма чрез стандарти за разчитане и визуално представяне на информацията. Титулярът на електронното волеизявление по принцип носи отговорност за грешки при предаването му.

Електронното волеизявление се счита получено, ако адресатът потвърди получаването, като получаването не удостоверява съдържанието на изявлението. Електронното волеизявление се счита изпратено, когато постъпи в информационна система, която не е под контрола на автора му (напр. сървъра на БСК). Електронното волеизявление е получено с изпращане на потвърждение от адресата на получаване, който е узнал съдържанието на волеизявлението в разумен срок след получаването му (11 ЗЕПодпис).
VII.Разграничение между правната сделка и юридическите постъпки

Три вида са правните действия, които гражданско-правната доктрина различава:

1.Правни сделки – при тях волеизявленията съвпадат с правните последици, които страните желаят да постигнат чрез волеизявлението.

2.Юридически постъпки /правомерни действия/ – при тях правните последици настъпват в резултат на някакво правно действие. Страните биха могли да желаят или не настъпилите правни последици. Напр. при създаването на една авторска творба, правните последици са авторските права върху творбата, които могат да са желани или пък да не са желани от автора.

3.Неправомерни действия – при неправомерните действия има несъвпадане между действието, с което се извършват и правните последици, които настъпват. Тук правните последици не се желаят от страните. Несъвпадането е между онези правни последици, които настъпват по силата на закона.

И при юридическите постъпки, при сделките се касае за правомерни юридически действия, с извършването на които настъпват определени правни последици.

Обща уредба за юридическите постъпки няма, но по аналогия те се уреждат от общите правила за правните сделки.

От гл.т на това, дали е необходима правоспособност при извършването на юридическите постъпки, те се делят на:

1.Резултативни актове – това са действия, в резултат на които се обективира някакъв желан правен резултат. Желае се самият резултат и неговото настъпване, без да се желаят правните последици. Напр. преработването, смесването или присъединяването на вещи.

2.Юридически постъпки, за които е необходима дееспособност – те стоят по-близко до правните сделки, защото и при тях се изразява воля, макар тя да не е пряко насочена към пораждането на определени правни последици, но те настъпват по силата на закона. Тук волеизявлението е насочено към настъпването на едни правни последици, но законодателят прикрепва и настъпването на други правни последици. Напр., когато се прави признание за един дълг, това означава, че при евентуален иск, длъжникът няма да възрази срещу него. Но заедно с това, законът предвижда и прекъсването на погасителната давност като допълнителна правна последица, която настъпва заедно с правните последици на признанието на дълга. Нещо повече – прекъсването на давността има за последица и това, че започва да тече нов петгодишен погасителен срок (116 ЗЗД).^ccclxxxiii Или друг пример – когато по 24, ал. 2 ЗЗД се предадат определени родови вещи, с това се цели да се индивидуализират някои от тях. О този момент обаче, купувачът става собственик.^ccclxxxiv

Комплексната презумпция на 109 ЗЗД също е юридическа постъпка.

Значението на правната сделка е огромно. Свободата на волята е принципът, който законодателя използва при сделките, които пък са начина за неговото обличане в реално поведение.

Сделката е правен институт на общата част на ГП, тъй като приложното й поле е във всички клонове на ГП – търговското право, в облигационното право и в други правни отрасли - в трудовото право, в международното частно право, в семейното право (напр. споразумението за развод). Но основното приложно поле на правната сделка е в ТЗ.

35.Видове правни сделки (по конспекта 39 чета от написаните) – едностранни, двустранни и многостранни. Правни сделки между живи и с оглед на смърт. Правни сделки, предоставящи имотни облаги. Възмездни и безвъзмездни сделки. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Каузални и абстрактни сделки. Консенсуеални и реални сделки. Главни и зависими сделки. Фидуциарни сделки
І.Едностранни, двустранни и многостранни правни сделки

Критерият за това деление е колко от страните по сделката волеизявляват, а не колко са волеизявителите въобще.

1.Едностранни сделки. Когато само едната от страните по сделката прави волеизявление, тогава тази сделка е едностранна, но винаги има две страни. Напр. при упълномощаването волеизявление прави само упълномощителят. Едностранни сделки са още и завещанието, чекът, менителницата, записът на заповед хипотезите на чл. 87 и чл. 35 ЗЗД и пр.

Важно да се отбележи е, че едностранното волеизявление може да засяга изявяването на волята, но може да породи правни последици в чужда правна сфера. Тогава, когато едностранната сделка засяга само правната сфера на волеизявителя (напр. при отказ от права), то тогава тази правна сделка е косвена.

а) адресни

б) без адресни

в) адресирани към определен държавен орган – напр. отказ от право на собственост, отказ от право на наследство;

Без значение е дали адресатът приема сделката или не – в правен, а не във фактически смисъл.

Едностранни сделки не са подложени на единен правен режим. Общото правило за тях се намира в 44 ЗЗД, т.е. може да съществуват само такива едностранни правни сделки, които изрично са предвидени в закона.

При тях особеното е, че има две волеизявления, който трябва да съвпадат. Това, че и двете страни правят волеизявления, не означава, че и за двата възникват задължения (Договорите са двустранни сделки, но не всички договори са двустранни. Разграничителен критерий между едностранните и двустранните сделки е колко от страните правят волеизявление). Напр. дарението е двустранна сделка, но е едностранен договор, а завещанието е едностранна сделка mortis causa (тук само завещателят волеизявява).

Така, че разликата между едностранните и двустранните сделки е в броя на волеизявленията.

Оттук има и несъвършени двустранни договори – това са договори, които поначало са едностранни (напр. влог), пораждащи задължения само за едната от страните (при влога само влогоприемателят има задължение да пази и да предаде вещта при поискване). Но, ако страните по този договор са се уговорили пазенето на вещта да се заплаща, то тогава този договор се превръща в двустранен.

Различна от двустранните сделки е съвместната сделка – т.е., когато от едната страна по сделката стои не едно, а две или повече лица. Следователно, страните по една сделка (с изключение на многообразните), са две, но лицата, които стоят зад тях могат да бъдат повече. Напр. при продажбата на една вещ СИО – за да може съпрузите да продадат една такава вещ, техните волеизявления трябва да бъдат дадени общо и безразделно.

1.Многостранни правни сделки. Това са онези договори, които не целят престирането на нещо. Те се сключват между няколко лица с еднакви интереси, като съдържанието на волеизявлението на всяко едно от лицата, е еднопосочно и еднотипно. Напр., когато няколко лица се съгласят да учредят едно търговско дружество. Когато бъде сключен този дружествен договор и след регистрацията, търговското дружество възниква.

Според някои многостранните договори се различават от решенията, които целят да формират общата воля на лицата или на един различен правен субект. Многостранният договор е предпоставка за решението, тъй като той е насочен към възникването на един правен субект, а решението е волеизявлението, насочено към постигането на една цел на лица – членове на този правен субект.
ІІ.Сделки inter vivos и mortis causa

1.Сделки inter vivos – при тях страните договарят от тези сделки да се пораждат права и задължения за тях.

2.Сделки mortis causa – тези сделки пораждат правното си действие след смъртта на съответното лице. Напр. завещанието.

Сделките mortis causa обикновено са формални и трябва да притежават определени реквизити, за да могат да породят правните си последици – напр. нотариалното завещание трябва да има дата и място на съставянето му, подпис от завещателя, двама свидетели и нотариуса (24 ЗН).^ccclxxxv

1.Престационни сделки. При тях има разместване на блага. В зависимост от това дали и двете страни получават имотна облага те се делят на възмездни и безвъзмездни сделки.

1.Непрестациони сделки. За такива сделки говорим, когато няма разместване на имотни блага (напр. предварителните договори). Често към тези предварителни договори страните могат да антиципират и други права и задължения. За непрестативни правни сделки говорим и тогава, когато има разместване на имотни блага, но няма обогатяване.

От тази класификация следва друга:

На практика, предоставящите имотна облага сделки (престационните сделки) могат да са както възмездни, така и безвъзмездни. Това правило важи само тогава, когато при възмездната сделка има еквивалентно разместване на имуществата, а при безвъзмездната – няма.

Тази класификация не съвпада при договорите. Двустранните договори винаги са възмездни – напр. замяна, продажба, апортиране; Не е вярно обаче, че едностранните договори са винаги безвъзмездни – дарението напр. е едностранен безвъзмезден договор, но възмезден е едностранният договор за паричен заем с лихва (тук възмездността е лихвата, която се плаща).

При възмездните сделки интересите на страните са по-стабилни. Трябва да се отбележи, че в ТЗ няма безвъзмездни сделки и това е нормално за материята, която урежда, тъй като търговците извършват търговската дейност именно, за да увеличат своето имущество. Пример за безвъзмездните сделки е относителната недействителност и по-специално искът, който се дава по 135 ЗЗД^ccclxxxvi на кредитора да иска да бъдат обявени спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът е знаел за увреждането. Тук, ако сделката между длъжника и третото лице е възмездна, то уважаването на предявения от кредитора павлов иск, предполага и длъжникът, и третото лице да са знаели, че със своята сделка са увредили кредитора. Ако пък сделката между тях е безвъзмездна (напр. дарение), тогава е без значение знанието/незнанието на третото лице за увреждането на кредитора.

Така е и според 100 ЗЗД,^ccclxxxvii който предвижда, че само онзи, който прехвърля възмездно вземането си, отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.


V.Каузални и абстрактни правни сделки

Правните сделки се подразделят на каузални и абстрактни, в зависимост от това, дали за валидността на съответната сделка, се изисква да има кауза (основание) или не се изисква наличието й.

1.Каузални сделки Липсата на кауза при каузалните сделки е основание за нищожност на този вид сделки. Основанието (каузата) се използва и при неоснователното обогатяване, при ревандикационния иск и т.н.

Под основание трябва да се разбира онази типична, традиционна цел, многократно повтаряща се цел, заради която едно лице се задължава към друго. Т.е. тази цел е общоприета за сключването на даден вид сделка. Така, основанието поради което едно лице купува една вещ е acvirendi causa, основанието едно лице да се задължи да надари друго лице е dirandi causa, основанието едно лице да даде парична сума в заем е solvendi causa и т.н.

Т.е. каузата представлява типичната цел, която се преследва при придобиването на едно имуществено право. За разлика от основанието, което е едно и също, т.е. нещо обективно, то мотивът за сключването на една сделка (в частност за придобиването на едно имуществено право), е нещо субективно и не е необходимо да бъде доведен до знанието на насрещната страна.

Правното значение на основанието е такова, че, ако някой е дал на другиму нещо без основание (или основанието за даването е отпаднало), той има право да си го иска обратно.

Основанието е елемент на сделките по 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. основанието тук е невъзможният предмет, липсата на съгласие, липсата на законна форма на сделката и привидните договори),^ccclxxxviiiдокато основанието по 55 ЗЗД има предвид не елемент от сделката, а самата сделка като юридически факт.^ccclxxxix

Основание обаче липсва при т.нар. мнимо основание – т.е. тогава, когато някой мисли, че, като даде парична сума ще погаси свое задължение, но това негово задължение не съществува.

Основанието според 26, ал. 2 ЗЗД трябва да е законно осъществимо, като е спорно, дали всички правни сделки имат едно и също основание. Трябва да се приеме обаче, че не просто сделката има основание, а, че всяко задължение към насрещната страна има свое основание.

Всички двустранни сделки /договори/ са каузални по българското право.

1.Абстрактни сделки При абстрактните сделки наличието/липсата на основание е правно ирелевантно, макар тези сделки също да имат свое основание, т.е. законът не дава възможност от пороците на основанието, да се стигне до нищожност, унищожаемост или отказ да се плати на една абстрактна сделка.

Напр. при един документарен акредитив (когато едно лице – банка – се задължава да плати една определена сума на едно определено лице – бенефициер), когато бенефициерът предостави на банката определени документи, посочени в самия акредитив.

отношение по

покриване основно правоотношение

(нарежда) КУПУВАЧ ПРОДАВАЧ (бенефициер)
По акредитива банката не може да откаже да плати на бенефициара, поради липса на кауза на основания, било по основното правоотношение, било по валутното правоотношение (основното). Т.е. кауза винаги има, но законодателят забранява при абстрактните сделки да се правят възражения, основани на липсата на кауза или неговото опорочаване.

VI. Формални и неформални сделки

Това деление на правните сделки се прави в зависимост от това, дали за валидността на сделката се изисква форма или не.

1.Консенсуални правни сделки За консенсуални правни сделки говорим, когато за завършването фактическия състав на една сделка, е достатъчно волеизявлението на едната/двете страни по сделката. Една консенсуална сделка може да бъде преобразувана в реална, ако за валидността й се предвижда задатък (капаро).

2.Реални правни сделки За реални правни сделки говорим тогава, когато за завършването на фактическия състав на сделката, е необходимо освен волеизявлението/волеизявленията на страните, във фактическия състав да се включат и други елементи. Така напр., прехвърлянето на ценни книги на приносител е една реална сделка, тъй като то изисква освен съгласието на страните, да има и ефективно предаване на ценните книги.

225, ал. 2 ЗЗД предвижда две алтернативни форми на прехвърляне на движими вещи чрез дарение – това може да стане или чрез консенсуален, или чрез реален договор, т.е. прехвърлянето на движимите вещи става или чрез писмен договор с нотариално заверени подписи, или чрез просто предаване на вещите.^cccxc

Според някои автори обаче, това деление важи само за договорите, но не и за едностранните сделки.
VIII.Основни и допълнителни правни сделки

1.Основни правни сделки – за такива сделки говорим тогава, когато сделката проявява самостоятелно правно действие след проявлението на допълнителната сделка. Напр. самостоятелна е правната сделка при алтернативната продажба, когато тя не може да прояви правните си последици без някой да упражни правото на избор.

2.Допълнителни правни сделки – тези сделки проявяват правните си последици само във връзка с други сделки.
ІХ.Главни и акцесорни правни сделки

1.Главни сделки – главните сделки могат да проявят правното си действие и без да е необходимо акцесорните сделки да са проявили своето действие.

2.Акцесорни сделки – тези сделки могат да имат самостоятелно действие, което да е различно от това на главните. Напр. продажба с поръчителство, но тези правни фигури могат да съществуват самостоятелно една от друга (дори по-често е така) – само продажба и само поръчителство.
Х.Сделки на управление и сделки на разпореждане

Това деление на сделките е в зависимост от правния резултат, който се цели със съответната сделка.

При сделките на разпореждане е налице отчуждаване/силно обременяване на едно право, докато при сделките на обикновено управление, целта е събирането на плодовете от вещта, съхраняването на плодовете от вещта или едно сравнително по-леко обременяване на правото на собственост. Напр. един договор за наем, който е сключен за срок до три години е сделка на обикновено управление, но, ако този договор се сключи за срок между три и десет години, това вече е сделка на разпореждане.

Продажбата има вещно-прехвърлително действие, защото от една страна създава задължение (да се прехвърли вещта), а от друга страна – осъществява се прехвърляне на собствеността върху една вещ.

Наемът пък е чисто облигационна сделка.

Трябва да се отбележи, че сделките, които имат вещно-прехвърлително действие, са сделки на разпореждане, а облигационните сделки – сделки на обикновено управление. Има обаче случаи, когато и някои облигационни сделки, поради тежестта на обременяването, представляват действие на разпореждане (напр. така е при концесиите).
ХІ.Фидуциарни сделки и симулативни сделки

При фидуциарните сделки е налице едно прехвърляне на право, но страната, която е правоприемник (т.е., която го получава), се задължава да го върне при определени условия. Характерно за тези сделки е, че при тях често каузата за връщане е прикрита. Страните по фидуциарните сделки се наричат фидуциант и фидуциар. У нас фидуциарните сделки не са изрично уредени.

При симулативните сделки в действителност няма никакъв прехвърлителен ефект, а този привиден ефект е само за пред обществото, за пред хората.
36. (40.) Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката
І.Сключване на сделките

Съществуват две тези относно понятието “сключване на правните сделки”:

1.Едни автори смятат (напр. проф. М. Павлова), че под “сключване на сделките” се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици, т.е. в сключването на сделките влиза само извършването на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последици. Значи, според тази теза, сключването на сделките обхваща само волевите актове на страните. Проф. М. Павлова счита, че в 8 – 20а ЗЗД са уредени само волеизявленията на страните.

2.Други автори са привърженици на по-широкото схващане за понятието “сключване на сделките”, според което под това трябва да се разбира начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав, за да могат да възникнат желаните от страните правни последици, т.е. всички елементи от фактическия състав на сделката трябва да са осъществени, а не само волеизявленията на страните.

Проф. Павлова също така е на мнение, че в тесен смисъл сключването на сделките представлява извършването на волеизявленията на страните, а в широк смисъл под “сключване на сделките” трябва да се разбира осъществяването на фактическия състав на сделката.

Вярно е, че в широк смисъл на понятието “сключване на сделките” не се включват всички елементи от фактическия състав на сделката, от които зависи нейната валидност.

От друга страна, терминът “сключване” се отнася до хипотезите, при които има две или повече волеизявления, за да има валидно сключена сделка.

Решенията пък се приемат, постановяват, вземат и пр.

Безспорно е обаче, че предпоставките за валидността на сделката стоят извън от нейното сключване (напр. дееспособност, изрично пълномощие и т.н.).

Няма спор също така, че минимално необходимото, за да се сключи една сделка, е да се изяви съответната воля, т.е. волята на страната/страните да се обективира.

Когато сделките се сключват в определена форма, която не е устна, се съставя документ, който указва, че се е сключила сделката и е необходимо върху този документ да има подписи на страните, сключили сделката.

а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля;

б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка.

Но за това, как трябва да се тълкуват определени конклудентни действия на страните, в някои случаи законът изрично указва – напр. 76, ал. 1 изрично предвижда, че тогава, когато длъжникът има към един кредитор няколко еднородни задължения, а изпълнението спрямо задълженията му не е достатъчно да, за да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че не е заявил кое от задълженията си към кредитора погасява, счита се, че длъжникът погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения – погасява се най старото.^cccxci

Нека вземем като пример за tatita reconductio (мълчаливо продължаване действието на един сключен договор) хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.^cccxcii

Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори (По този начин е построена и женската логика, която както повечето неща свързани със жените е парадоксална). Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД).

Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието.^cccxciii

Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.^cccxciv

Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва.

Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции. Докато тогава, когато има мълчание, което е приравнено на съгласие, отново няма налице воля, а това приравняване става въз основа на оборимата презумпция iurs et de iure.
IV.Заявлението на протест и резерви в хода на сключване на сделката

Заявлението на протест/резерви в хода на сключване на сделката има за цел определено волеизявление на страната, направено във връзка с преговорите, да не породи нормалното, свързано с него от закона действие, т.е. счита се, че волеизявленията, които прави страната не е обвързващо за нея. Чрез заявяването на протест/резерви лицето всъщност показва, че волеизявлението му не трябва да се приема. Или при заявяването на резерви лицето заявява, че неговото волеизявление не трябва да се счита за отказ от права.

Част от авторите-цивилисти (напр. проф. М. Павлова) считат като допълнителен факт за волеизявлението само част от него, когато мнимо представляваното лице сключва сделка, но тя не поражда правно действие, т.е. липсва воля.

Новата уредба на търговските сделки в Част ІІІ на ТЗ, където за първи път беше дадена уредба и на допълнителните волеизявления, налага към тях да се включат не само допълнителните волеизявления на гражданско-правните субекти, но и на публично-правни такива.

Така, съгласно 299 ТЗ, ако страните предварително са се уговорили едно трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само тогава, когато третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.^cccxcv

В малко по-широк смисъл е 300 ТЗ, който отива още по-нататък, като допуска допълването на договора при настъпването на определени обстоятелства да става от съда, т.е. тогава, когато страните не са уговорили как да стане това допълване.

Това са примери за такива допълнителни юридически факти и действия на трети лица, които определят съдържанието на желаните правни последици, като не е задължително те да са гражданско-правни.

Така напр., 130 ЗЗД дава право на длъжника да избере задължението при едно право на избор, когато не е уточнено кой да направи този избор. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а когато правото на избор е предоставено на трето лице – в момента, когато бъде съобщен на двете страни.^cccxcvi

131 ЗЗД дава право на страните да определят дали кредиторът или длъжника ще изберат правото на избор. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв срок – до времето, когато трябва да се изпълни задължението, правото на избор преминава у кредитора. Ако правото на избор е на кредитора и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв – до срока, който длъжника му определи, правото на избор преминава върху длъжника. А, ако изборът е предоставен на длъжника и той не го направи в определения му срок – правото на избор преминава у съда. Тук изборът не само обуславя, но и определя съдържанието на сделката.

Още по-радикално вмесване ще има в случая на 307 ТЗ, който определя последиците от стопанската непоносимост – когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, тогава по искане на една от страните, съдът може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Това е т.нар. clausa rebus extantibus.
VI.Разрешение и одобряване на договора

Разрешаването и одобряването на договора е друг допълнителен факт във връзка със сключването на сделките.

Когато говорим за допълнителен юридически факт (допълнително волеизявление), се има предвид адресно волеизявление, което трябва да има потвърждение от лицето, в чиято полза се прави. Това допълнително волеизявление не става част от фактическия състав на сделката, а част от фактическия състав, който е необходим, за да може сделката да прояви правното си действие.

Когато законодателят предвижда кога трябва да се даде това обуславящо потвърждение, хипотезите са две:

1.Това потвърждение да е дадено като разрешение, т.е. да е дадено преди формирането на главното волеизявление.

2.Това потвърждение да е дадено като одобрение, т.е. след формирането на главното волеизявление.

Разрешението поначало е оттеглимо, но одобрението не може да се оттегли, тъй като веднъж дадено, фактическият състав, необходим за проявлението на правните последици на сделката, е вече завършен. Често се счита, че одобрението има обратно действие, защото само обуславя сделката.

Така напр., 295, ал. 1 ТЗ обуславя действителността на сделката с даването на разрешение/одобрение на държавен орган и именно от момента на даването им сделката поражда правно действие.^cccxcvii

296 ТЗ е новият текст, който предвижда действието на потвърждаването при търговските сделки – ако е предвидено, че сделката ще породи действие след потвърждаването й от трето лице, тя поражда действие след потвърждаването й. Страната, която е задължена да се погрижи за потвърждаването на сделката от третото лице е длъжна да уведоми другата страна за резултата. Ако в срок от три месеца, след като е сключена сделката другата страна не е уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, ако не е уговорен друг срок за съобщаване на резултата.^cccxcviii
37. (41.) Форма на сделките – понятие и видове. Видове форми за действителност на сделките
І.Понятие за форма на сделките

Доктрината разграничава понятията “сключване на сделките” и “форма на сделките”. Със сключването се означава било начина на волеизявяване, било начинът, по който трябва да се осъществи целия фактически състав на сделките.

Докато формата на сделките представлява обективирането само на волеизявлението, тъй като само то има определени външни белези. Но под “форма на сделките” трябва да се разбират специалните изисквания, които законодателят поставя за начина на волеизявлението и на отдаваното им правно значение.

Специални изисквания спрямо волеизявленията на страните може да има, когато има изискване страните да изразят волята си в писмена форма.

Трябва да се отбележи, че електронният подпис по ЗЕДЕП не се прилага за сделките, които изискват квалифицирана писмена форма, т.е. форма, която обуславя действителността на сделките/доказване на изявленията, към които законът поставя допълнителни изисквания – напр. нотариалния акт, саморъчния подпис и т.н.

Формата на сделките се определя от императивни правни норми, а императивни ще са те тогава, когато формата е издигната като условие за валидността на сделката, т.е. само тогава, когато законът предвижда квалифицирани начини за обективиране на формата.

Тук възниква въпроса, дали страните по една бъдеща сделка могат да уговорят формата на сделката като условие за пораждане на нейното действие? Страните имат правото свободно да определят формата на волеизявленията си, доколкото обаче уговорената от тях форма не пренебрегва императивно определената от закона форма. Така уговорена форма ще влече нищожност на сделката най-малкото по 26, ал. 1 ЗЗД, т.е. на основание противоречие/заобикаляне на закона.^cccxcix

Напр. при доброволната делба на вещи, 35 ЗС предвижда като форма тя да бъде извършена в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Но едни съсобственици направили делбата чрез нотариален акт. Нотариалният акт като квалифицирана форма съдържа всички елементи, изискващи се от 35 ЗС. Но нотариалният акт съдържа в повече от писмената форма с нотариална заверка подписа на нотариуса, а освен това последният е проверил, че съответните имоти са съсобственост на лицата.

Не е императивна форма, когато законът нищо не е предвидил и следователно предполага се, че страните могат свободно да изберат формата, в която ще сключат сделката помежду си.

Оттук се прави и извода, че страните могат да предвидят и по-тежка форма за сделките си (напр. нотариален акт вместо само нотариална заверка на подписите), тъй като тя не нарушава изискванията на закона.

До писмена форма може да се стигне, когато един договор се сключва напр. при общи условия (298, ал. 1, т. 1 ТЗ)^cd- тези условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема.
ІІ.Видове форми на сделките

1.В една част от случаите, спазването на изискванията за форма е въздигнато в предпоставка за действителността на сделките – това е т.нар. форма ad solemnitatem.

2.В други случаи законодателят предписва форма за сделките, само, за да могат да се докажат определени факти т.нар. форма за доказване – 133 ГПК указва кога като доказателства се допускат само писмените документи.^cdi Това е т.нар. форма ad probationem.

3.Друг вид форма е формата за противопоставимост, т.е. тогава, когато се изисква даден договор да се сключи в писмена форма, за да може да се черпят от него възражения срещу трети лица, които не са страни по договора. Напр. 156, ал. 2 ЗЗД, според който, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако за него няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.^cdii В същия смисъл е и 292, ал. 2 и 3 ЗЗД – ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и в отношенията с трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тези права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, но само, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда запора. Достоверна дата не се изисква по отношение на недобросъвестните кредитори на довереника. Или пък, когато поръчката е дадена за придобиването на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.^cdiii

1.Една от формите е електронният подпис, който е уреден в 13 ЗЕПЕД.

2.Друг вид форма е писмената форма – т.е. съставя се един писмен документ, в който са обективирани съществените части на сделката. Подобно е уреден и електронният документ в 3 ЗЕПЕД.

В текста на документа подписът трябва да изобразен с писмени знаци, а при акциите – с печат.

Ако в документа е изразено волеизявлението на неграмотен, то той трябва да постави върху него отпечатък от десния си палец, приподписан от двама свидетели. Ако не е възможно лицето да постави отпечатък от десния си палец, в документа се посочват причините, както и с кой пръст е поставил отпечатъка. Ако пък в документа се съдържа волеизявление на сляп, но грамотен – приподписва се от двама свидетели (151 ГПК).^cdiv

Съдържанието на волеизявлението се обективира в свободно избрана форма. В някои случаи обаче, законодателят изисква формата да съдържа определени реквизити, като липсата на които и да е от тях влече недействителност на сделката. Напр. 455 ТЗ, който съдържа задължителните изисквания относно съдържанието на менителницата.^cdv

В други случаи законът поставя квалифицирани изисквания в смисъл, че съдържанието на сделката трябва да бъде написано саморъчно (напр. саморъчното завещание).

3.Частна писмена форма – при нея писменият документ се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Напр. 19, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор^cdvi или 138 ЗЗД, който предвижда, че договорът за поръчителство се извършва само в писмена форма, ^cdvii или 240, ал. 2 ЗЗД, който урежда договора за заем.^cdviii

4.Официален писмен документ – за да бъде валиден един такъв документ, изисква се удостоверяване от длъжностно лице – напр. нотариален акт, нотариална заверка и пр. В официална писмена форма ще е и документът, който се съставя пред длъжностно лице – сключването на брак.
IV.Видове нотариални форми