Гражданско право

От тази гледна точка нормите на гражданското право допуска три вида гражданско-правни субекта:

В правната теория се използва и това понятие, като то се схваща като едно сложно социално-юридическо качество, изградено от следните три компонента:

Тези качества са конститутивните белези на правните субекти. Те обслужват притежаването, придобиването, изменението и загубването на конкретни права и задължения, но не се свеждат до тях, а са само една предпоставка за притежаването, придобиването, изменението и загубването на права и задължения.

Според едно друго становище правосубектността и правоспособността са синоними.

I.Правоспособност

Правоспособността, това е годността на правния субект да бъде носител на онези права и задължения, които могат да съществуват по силата на обективното право.

Проф. Венелин Ганев смята, че от една страна правоспособоността е абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения и в този смисъл е и обща предпоставка за това, едно принципно неограничено лице да притежава даден кръг от права и задължения. Във второто си значение правоспособността изразява вече придобитото качество на лице, притежаващо права и задължения, т.е. и субектът вече е конкретен.

По този начин с понятието “правоспособност” означаваме два различни момента в съществуването на правния субект – като една виртуална възможност да има правен субект и като реално съществуващ правен субект, който притежава конкретни права и задължения.

От тази гледна точка, като че ли правният субект и правоспособността се покриват помежду си. Това усещане се дължи на факта, че понятието “правен субект”, което изразява правното положение на лицата като носители на права и задължения, включва в себе си като необходимо условие и правоспособността. Но понятието “правен субект” включва и правоспособността просто като правно качество, дадено по силата това, че субекта на правото реално притежава права и задължения.

Друго едно разбиране счита, че понятията “правосубектност” и “правоспособност” са тъждествени. Но едно лице може да бъде правен субект и без ефективно да притежава субективни права и задължения, т.е. като че ли между двата термина има различие, защото понятието “правен субект” визира носителя на права и задължения като част от правния порядък, докато понятието “правоспособност” визира пак този носител на права и задължения, но вече сам за себе си, акцентирайки върху неговите правни качества и възможности. Затова според проф. Венелин Ганев между двете понятия има субординация, при която правният субект е първичното, а правоспособността – вторичното.

Едно разпространено определение за правоспособността я дефинира като абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на правата и задълженията, които могат да се породят въз основа на правна норма. В това определение терминът “способност”, използван в литературата, е заменен с “възможност”. Това понятие обаче е обект на критика, тъй като под “способност за нещо” се разбира качеството на едно лице. Следователно синоними са думите “качество” и “способност”. Докато понятието “възможност” по-скоро е запазено за определянето на конкретно субективно право. Т.е възможността като термин отговаря на зависимостта от волята на едно лице да упражнява или не признатите му от закона права. При правоспособността е по-правилно да се използва термина “качество”, тъй като правоспособността зависи от правната норма и не винаги от волята на едно лице. Именно затова правоспособността трябва да се определи като правно качество, независимо факти. По съдържание правоспособността отговаря на съдържанието на субективните права. Срещу това разбиране има следните възражения:

1.Ако е вярно, че правоспособността е предпоставка за придобиването на субективни права, то е логически неиздържано предпоставката да се смесва с последиците.

2.Правоспособността представлява абстрактна възможност, която може и да не бъде изпълнена със съдържание или да пък да има различно съдържание, докато субективното право винаги е конкретно.

3.Упражняването на правоспособността често не зависи от волята на правния субект.

4.Отказ от субективно право е възможно по 100 ЗС,^cxxxv докато отказ от правоспособност е недопустим.

Следователно правоспособността не трябва да се разглежда като възможност, а като правно качество, изразяващо абстрактната годност на едно лице да притежава един неограничен кръг права.

Друго различие е между правоспособността и състоянието на притежаването на конкретни субективни права (правообладанието). Последното е състояние на действително притежаване на конкретни права/носене на конкретни задължения. То е резултат от осъществяващи се конкретни юридически факти. Напр. в резултат на юридическия факт договор се придобиват конкретни права по договора. Доколкото състоянието на притежаване на конкретни права зависи от правоспособността, то и тук правоспособността е предпоставка за конкретно правообладаване.

По отношение на физическите лица правоспособността е еднаква за всички, но отделните физически лица са неравни от гледна точка на правообладанието – притежават различен вид и различен кръг субективни права.

Съдържание на гражданската правоспособност

На съдържанието на гражданската правоспособност може да се погледне по два начина:

1.Като признато от закона общо и абстрактно качество, годност на едно лице да бъде носител на права и задължения, т.е. предмет на правоспособността могат да бъдат всички субективни права и задължения, които могат да бъдат придобити по силата на закона. Оттук следва, че състоянието на правообладаване е различно от правоспособността.

Правото се стреми да релевира факти, настъпващи в обективната действителност, обекти, на които да се придаде правна значимост. Напр. права върху софтуер, право на географско наименование и т.н., т.е. определени факти, които до даден момент са били ирелевантни, сега стават правно релевантни.

2.Като динамична правоспособност – правоспособността става такава, когато обхваща само онези субективни права, които даден правен субект има към настоящия момент или основателно очаква да придобие. Напр. в правоспособността не се включват правата, които се придобиват при застраховка “Сгради”, ако лицето не притежава такива.
Гражданско-правен статут на субектите

Гражданско-правният статут на субектите е едно определение със специфична дидактическа насоченост, т.е. то е център на няколко групи характеристики на правния субект и на онези юридически факти (документи), които съдържат в себе си индивидуализиращите белези на субектите. Имат се предвид следните няколко нехомогенни групи белези:

1.Гражданско-правният статут на субектите на първо място се определя от правосубектността. Това е и предпоставката за следващите групи белези.

2.Правното качество, признато от закона на един правен субект, което му дава възможност да бъде страна по различен вид правоотношения.

3.Това са официалните писмени документи, които декларират, а някои и създават определени индивидуализиращи белези на правния субект (актовете за гражданско състояние).

Физически лица

Разглеждането на правосубектността ще се раздели на правоспособност и дееспособност на физическите лица. Това е така, защото по правило юридическите лица възникват като право – и дееспособни.

Правоспособност на физическите лица

Правният режим на правоспособността на физическите лица се основава на 4, ал. 2 и 6 КРБ^cxxxvi и 1 ЗЛС.^cxxxvii Текстът на 4, ал. 2 и 6 КРБ формират на конституционно ниво принципа за равенство, от който се инспирира и института на правоспособността на физическите лица.

Този въпрос може да започне от разглеждането на 1 ЗЛС, който дава основните белези на правоспособността. По тълкувателен път се разбира, че термина “всяко лице” се използва в ограничителен смисъл – всяко физическо лице, тъй като раждането е присъщо само на физическите лица. На следващо място тълкуването води до извода, че под “всяко лице” трябва да се разбира кое да е живо лице, без значение дали е годно физически или психически. Т.е. определянето на правоспособността на физическото лице, което се дава на основата на 1 ЗЛС звучи по следния начин: правоспособността на физическото лице е признатото и гарантирано от закона качество, годност на всяко живо същество, да бъде носител на права и задължения, като в 1 ЗЛС се имат предвид само гражданско-правните права и задължения.

Според 1 ЗЛС началото на правоспособността е от момента на раждането. То (раждането) е осъществено, когато плодът бъде отделен от тялото на майката, като не е необходимо да бъдат завършени всички действия от гл. т. на медицината (като срязването на пъпната връв например). Единственото условие е детето да бъде живо (според медицината – да има сърдечна дейност и да е поело въздух в дробовете си, т.е. да изплаче). От юридическа гл. т. не се изисква детето да бъде жизнеспособно. Други са обаче изискванията за наследствената правоспособност – може да наследява по закон и по завещание онзи, който е роден жизнеспособен (per argumentum a contrario 2, ал. 1, т. “б” ЗН).^cxxxviii

Доказването на жизнеспособността, когато тя е предпоставка, също не е необходимо, тъй като 2, ал. 2 ЗН урежда оборимата презумпция, че онзи, който е роден жив е жизнеспособен.^cxxxix Оборването може да стане, като се докаже, че макар и живо, детето се е родило нежизнеспособно.

Друго изключение от общата гражданско-правна правоспособност е 2, ал 1 ЗН, според който per argumentum a contrario онзи, който е заченат, но нероден, може да наследява по закон и по завещание.^cxl Тази фикция намира приложение, когато има и още една предпоставка – ако в последствие заченатият се роди жив (жизнеспособен). Това не противоречи на определението за възникването правоспособността на физическото лице, тъй като заченатият има правоспособност чак от момента на раждането си.

Край на правоспособността на физическите лица

Краят на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Счита се, че смъртта е настъпила, когато окончателно е спряла сърдечната дейност и дишането. Не е настъпила смърт, когато дишането се поддържа изкуствено, както и когато има клинична смърт. Не са прекратяване на правоспособността и комите, тъй като и тогава сърдечната дейност и дишането са запазени.

Правоспособността следва да се отличава от дееспособността, тъй като последната е едно социално-правно качество, въз основа на което физическите лица със свои собствени действия придобиват права и задължения. Дееспособността възниква тогава, когато лицето стане способно да извършва правни действия.
Ограничаване правоспособността на физическите лица

Правоспособността на физическите лица не би могла да бъде отнета. Българското законодателство не познава гражданската смърт. Правоспособността може обаче да бъде стеснена, като определен елемент от нея бъде изваден и то за определен срок.

Гражданската правоспособност не може да бъде ограничавана и от носителя си, така че отказ от определен елемент от правоспособността е нищожен.

По изключение в някои случаи гражданската правоспособност може да бъде частично ограничена. Касае се за следните две ограничения:

1.Ограничаване на правоспособността като санкция за извършено тежко престъпление, доколкото ограничаването на правоспособността е предвидена изрично като наказание по НК – лишаване от свобода (37, т. 6, 7 и 8 НК).^cxli В гражданското право е предвидено ограничаване на правоспособността по 237 ТЗ.^cxlii Доста силен отзвук имат и ограниченията в 9 ЗБ.^cxliii

2.Ограничаването на правоспособността по 73, ал. 3 СК.^cxliv Според тази разпоредба дарението, отказът от залог и т.н. от незавършили пълнолетие лица са нищожни. Това не се отнася до еманципираните непълнолетни (т.е. онези непълнолетни, които са встъпили в брак). Спорна е правната същност на тази разпоредба, тъй като според някои систематичното й място води до извода, че се касае до ограничаване на дееспособността, т.е. 73, ал. 3 СК ограничава дееспособността на определени лица. Според други автори (проф. М. Павлова), тази разпоредба ограничава правоспособността, тъй като и без друго 73 СК се занимава с ограничаване дееспособността на лицата. Друг аргумент е, че, ако ще се касае за ограничаване дееспособността на непълнолетни лица, които са сключили сделки, то тези сделки ще са унищожаеми, а не нищожни, т.е., ако има ограничаване на дееспособността следва санкцията да бъде унищожаемост. Проф. Павлова смята, че “се касае за непреодолима дееспособност”, което означава липса на правоспособност. Независимо от тези теоретични спорове, факт е, че това ограничаване (било то на дееспособността или на правоспособността) се отнася само до изчерпателно посочените случаи в 73, ал. 3. Целта на ограничението е да се защитят интересите на не навършилите пълнолетие лица, поради което, ако бъде извършена сделка, ще е нищожна. Тази разпоредба закриля и третите лица, които биха сключили сделка с непълнолетен, заблудени за възрастта му.

С гражданска правоспособност у нас се ползват и лицата, които не са граждани на Република България. Чужденец според 2 ЗЧРБ е всяко лице, което не е български гражданин, а така също и апатридите.^cxlv Съгласно 3, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците у нас имат всички права и задължения по българските закони, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство.^cxlvi Такива лица могат да придобиват субективни права, доколкото изрично не е забранено това, като тези субективни права, които притежават могат да бъдат защитавани в българските съдилища.

Специални разпоредби, които уреждат правоспособността на чужденците са визирани и в 22 КРБ,^cxlvii 29, ал. 1 ЗС,^cxlviii 3, ал. 3 ЗСПЗЗ^cxlix и 3, ал. 4 ЗСПЗЗ.^cl

Съгласно 22, ал. 2 КРБ при определени със закон условия, чужденците могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни права върху земята.^cli

Според 3, ал. 5 ЗСПЗЗ чужденците могат да придобият при условия, определени от закон право на ползване на земеделска земя и други ограничени вещни права върху земя.^clii

С изменението на 29, ал. 3 ЗС се допусна чужденци и чуждестранни юридически лица да придобиват у нас право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти.^cliii

В 29, ал. 4 ЗС е дадено право на чужда държава или международни организации да придобиват право на собственост върху земя, сгради или ограничени вещни права върху недвижими имоти въз основа на международен договор, закон или акт на МС.^cliv

Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД,^clvi било с нищожност по 73, ал. 3 СК.^clvii Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).

Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:

1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.

2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.

3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК).^clviii Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.

4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.

5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).^clix

Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД,^clx е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).

В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.

Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.

Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:

1.Кога да се достига тази зрялост

2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.

Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.^clxi

Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД).^clxii Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.

Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС^clxiii се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.

Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.

Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).^clxiv

Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.

Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.

Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:

1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.

2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.

Степени на дееспособност

У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:

-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни

-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)

-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)

-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).

Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца,^clxv докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК.^clxvi Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.

Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:

1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни.^clxvii Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.

2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.^clxviii

Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР,^clxix 54 СК^clxx).

Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.^clxxi

Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.^clxxii

Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.^clxxiii

Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.

С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).^clxxiv

1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС.^clxxv Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.

Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.

Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.

2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.

Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК,^clxxvi където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.

Ограниченията на този принцип са следните:

А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане.^clxxvii Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.

3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:

1. отчуждаването на движими и недвижими вещи

2. обременяването на движими и недвижими вещи

За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.

Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.

Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.

Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.

Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.

Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.

Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.

Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.

Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.

Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.

4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.

Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).^clxxviii

Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.
21.Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението
Обстоятелството, че българската правна система приема като формално-правен критерий възрастта при придобиване на дееспособност от лицата, говори, че този критерий трябва да има и определени корективи, тъй като понякога се получава така, че лица, които макар да са навършили пълнолетие, не притежават необходимата психо-физиологична зрялост, за да им бъде призната дееспособността.

Именно поради тези съображения е предвиден институтът на поставянето под запрещение (5 ЗЛС и 257, 277 ГПК).^clxxix Нормите, които уреждат този институт са императивни, тъй като тази мярка е много радикална и се използва в краен случай.

Производството по поставяне под запрещение е исково, за разлика от производството за обявяване на безвестно отсъствие или смърт, което е охранително. Това е така, защото степента на засягане на правната сфера на лицата, поставени под запрещение е много по-голяма. Компетентен съд по това производство е окръжният, докато при обявяването на безвестно отсъствие или смърт – районния. Решението, с което се уважава молбата за поставяне под запрещение, респ. За отмяна на поставянето под запрещение, има конститутивно действие, а не констативно действие, както е при обявяването на безвестно отсъствие или смърт. Т.е. решението, с което се обявява поставянето на едно лице под запрещение се ползва със силата на присъдено нещо.

ВС в постановление № 5 от 1979 г. се е произнесъл по процедурните въпроси при поставянето под запрещение.^clxxx

Материално-правните предпоставки за поставяне под запрещение са следните:

1.Под запрещение могат да бъдат поставяни както непълнолетни, така и пълнолетни лица. Непълнолетните се поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да бъдат поставени както под пълно, така и под ограничено запрещение. Предпоставките за поставяне под запрещение са следните:

а) да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга неговата воля (психиката му)

б) как това болестно състояние се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията си.

5 ЗЛС сочи две групи заболявания:^clxxxi

-слабоумие – това е вродено психическо заболяване (олигофрения), което има различни степени на засягане:

*имбецилност

*дебилност

*идиотия

-придобити психически заболявания – напр. психическото разстройство, което също има различни форми:

*психопатии

*шизофрении

*неврози

*депресии

*циклофрении

*делирии

*някои проявни форми на епилепсиите

До 1953 г. беше прието, че и някои други физически недостатъци могат да обосноват поставянето под запрещение.

Наркоманиите и алкохолизма също могат да бъдат предпоставка за поставянето на едно лице под запрещение, но само, ако са причинили психически заболявания на лицето.

Според 5 ЗЛС едно лице може да бъде поставено под запрещение, само, ако страдащият от слабоумие или душевна болест не може да възприема разпорежданията на правната норма, респ. не може да контролира действията си.

Не се стига до запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици). Тук обаче, сключената от такова лице сделка ще бъде унищожаема по 31 ЗЗД.^clxxxii

Тъй като производството по поставяне под запрещение е исково, то се завежда от онова лице, което има интерес. Искът се предявява пред СГС, като ищци могат да бъдат съпругът/съпругата, близки, роднини, въобще всяко лице, което има интерес от поставянето на дадено лице под запрещение.

Особеност на тази процедура, е участието на прокурора, който може да участва, както когато никой не е предявил иск за поставяне под запрещение, но това е в обществен интерес (тогава той действа като ищец), така и когато други лица са ищци (тогава участието на прокурора е гаранция за справедливост). Прокурорът, независимо дали е страна или не е, има право да обжалва съответното решение на съда. Изисква се лицето, чието поставяне под запрещение се иска, да бъде разпитано лично, а когато състоянието му не позволява да отиде в съда (напр., ако е в болница), тогава съдебният състав трябва да отиде при него. Това лице може да участва в производството както лично, така и чрез представител. Изслушва се също и вещно лице. Съдът решава какъв вид да бъде запрещението (дали да е пълно или да е ограничено), като не е обвързан с искането в молбата.

Ищецът упражнява едно потестативно (преобразуващо) право, имащо за последица отнемането на гражданската правоспособност на ответника. Действието на решението на съда е ex nunc. Решението, с което се отхвърля иска, не засяга дееспособността и няма конститутивно действие. По право съпругът е настойник на запретеното лице. След влизане в сила решението съдът уведомява органа по запрещаване (кмета на населеното място), за да бъде формиран попечителски съвет, който да се грижи за имуществото на поставения под запрещение.

Искането за отмяна на решението за поставяне под запрещение може да бъде направен и от самото лице, поставено под запрещение. Реда за отмяна на решението е същият, като искането може да бъде или за замяна на пълното с ограничено запрещение, или изобщо за отмяна на запрещението. Ако решението бъде отменено, новото решение отново има коноститутивно действие ex nunc.

Настойничество и попечителство

Институтите на настойничеството и попечителството са уредени в Гл. X СК. Според 109, ал. 1 СК настойничество се учредява върху малолетни лица (деца, не навършили 14 години),чийто родители са неизвестни, починали са или са лишени от родителски права. Настойничество се учредява и върху напълно запретените пълнолетни лица.^clxxxiii

Попечителство се учредява над непълнолетни лица (от 14 до 18 години), чиито родители не са известни, починали са или са лишени от родителски права. Попечителство може да се установи и над ограничено запретени пълнолетни лица (109, ал. 2 СК).^clxxxiv Молба за учредяване на настойничество/попечителство може да направи всяко заинтересувано лице. Органът по настойничеството/попечителството е кметът на населеното място или назначено от него длъжностно лице. Той съставя настойнически съвет/попечител и заместник попечител от роднините и близките на лицето, над което се учредява настойничество/попечителство. До назначаването на настойник/попечител органът по настойничеството лично описва имуществото и взема други охранителни мерки за запазване интересите на лицето, на което се назначава настойник/попечител. В 116 СК са поставени забрани за това кои лица не могат да участват в настойническия съвет, попечители и заместник-попечители.^clxxxv В следващия чл. 117 СК са определени правата и задълженията на настойника.^clxxxvi В 122 СК пък са определени правата и задълженията на попечителя.^clxxxvii
22.Правна индивидуализация на физическите лица. Право на име. Местожителство
През последните 2 години материята на правната индивидуализация претърпя съществени изменения. Основните нормативни актове, като Гл. 1 ЗЛС, 7 ЗЛС, ЗИБГ от 1993 г. бяха отменени. На тяхно място бяха приети ЗГР, ЗБГ, ЗБДСамол., ЗЧБ, ЗБежан.

С приемането на ЗГРег следва да се счита за мълчаливо отменена и Наредбата за гражданското състояние от 1975 г., тъй като приложното поле на закона съвпада с приложното поле на Наредбата.

Нито ЗГР, нито другите закони, уреждащи белезите на физическите лица, не боравят с понятието “гражданско състояние”, каквато е употребата при Наредбата. Този термин се среща единствено при актовете за гражданско състояние. Легалният термин е “гражданска регистрация”. Двете понятия се различават в следните насоки:

1.Под гражданска регистрация се разбират вписванията от събитията от живота на едно физическо лице, правени в регистрите за гражданско състояние и вписванията в регистрите за населението. От друга страна обаче, под регистриране, по смисъла на 1 ЗГР, се разбира съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от останалите лица в обществото и семейството му, като име, гражданство, семейно положение, родство и т.н.^clxxxviii

2.Под гражданско състояние по смисъла на Наредбата се разбират правно-индивидуализиращите белези, за които се събират данни (1 Наредба ГСъст. От 1975 г.).^clxxxix

Връзката между двете понятия се осъществява посредством института на актовете за гражданско състояние, тъй като 2, ал. 1 ЗГР казва, че гражданската регистрация на физическите лица у нас се основава на данните от актовете за гражданско състояние.^cxc

Нито ЗГР, нито Наредбата ГСъст. Изброяват кои са индивидуализиращите физическите лица белези. Правно-индивидуализиращите (фактически-индивидуализиращите) белези са много и различни. За определянето на гражданско-правния статут на физическите лица от значение са само онези белези, на които правната норма отдава правно значение, т.е. щом като принципът е, че конкретни нормативни актове ще посочват кои са определящите белези, следователно тези индивидуализиращи белези не са неизменни. Така например преди религиозната принадлежност е била правно-релевантен индивидуализиращ белег, но днес тя няма значение.

Съгласно 8 ЗГР основните данни за гражданската регистрация (основните правно-индивидуализиращи белези на физическите лица) са следните:

1.Име

3.Пол

5.ЕГН/Личен № за чужденците – това не е нито правна, нито естествена връзка с други лица, а е един уникален номер, чрез който физическото лице се определя еднозначно.^cxci

Начина за формирането на тези данни се урежда от Правилника за функциониране на ЕСГРАОН.

1.Име – след отмяната на ЗИБГ, правният режим на името се урежда в 9 и Гл. 2, раздел 2 ЗГР.^cxcii

Името е едно словесно наименование, което всяко физическо лице е административно задължено да има, като образуването на името е установено императивно.

Собственото име се избира от родителите и се съобщава на длъжностното лице при съставянето на АГС.

Бащиното име се образува от собственото име на бащата с окончание ов- (ова-) или ев- (ева-),освен, когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания. Бащиното име на дете, на което е установена само майката се формира от собственото име на майката.

Фамилното име се формира по следните два начина:

1.Или от фамилното име на бащата

2.Или от бащиното име на бащата

За фамилно име на дете, на което е установена само майката, се взима фамилното име на майката или фамилното име на нейния баща.

Когато в последствие произхода на дадено лице бъде установен чрез припознаване или по съдебен ред, то тогава името му ще се промени по Общите правила на ЗГР, като задължително се иска съгласието на детето, ако е навършило 14 години.

Лицата от български произход, възстановили българското си гражданство, могат да променят бащиното или фамилното си име с наставки ов- (ова-) или ев- (ева-), както и да побългарят собственото си име по реда на бързото производство по ГПК. По същия ред могат да променят имената си и лица, чиито имена са насилствено сменени. По същия начин се променят и имената на българските граждани.

Гражданско-правна защита на правото на име

Името е едно нематериално благо и следователно е предмет на субективното право на име. Това право е лично, неимуществено, непрехвърлимо и ненаследимо. Т.е. това право включва възможността само носителят му да си служи с него.

Хипотезите, при които може да е налице нарушаване правото на име са следните:

1.Ако едно лице оспорва правото на име на друго лице, както фактически, така и чрез пречене на упражняването на това право. Простото оспорване се защитава чрез установителен иск по 97 ГПК.^cxcv

2.Ако едно лице си служи с чуждо име. В този случай, заинтересуваният може да защити правото си чрез отрицателен установителен иск.

3.Неправомерното използване на име може да бъде защитено и чрез осъдителен иск. Ако нарушението е извършено виновно, може да се прибави и деликтно обезщетение. Ако нарушението продължава и след това, може да се използва защита по 429 ГПК.^cxcvi

2.Пол

Всички физически лица принадлежат към един пол. Съгласно 6 КРБ всички хора се раждат равни и свободни по достойнство и права, като не се допускат никакви ограничения или привилегии, основани на пола.^cxcvii Жената-майка се ползва с особен защита от държавата.

В гражданското право значението на пола е свързано главно с определянето на името на лицето при установяването на произхода по баща.

Брак по нашето право могат да сключат само лица от различни полове.

3.Гражданство

Гражданството е уредено в КРБ, ЗБГ и др., където са предвидени способите за придобиване и освобождаване от българско гражданство.

4.Произход

Произходът представлява връзката между лицето и неговите родители. Произходът от майката се определя от раждането (31, ал. 1 СК).^cxcviii

Произходът от бащата е доста по-сложен. Когато майката е сключила брак, произхода от бащата се определя от оборимата презумпция, че за баща на детето се счита лицето, което е в брак с майката, включително и когато бракът е прекратен, но детето е родено 300 дни след прекратяването му. Тази презумпция се оборва с иск за бащинство, който се предявява или от майката, или от съпруга на майката.

При липса на брак произходът от бащата се установява чрез т.нар. припознаване, което представлява едно писмено волеизявление с нотариална заверка на подписа на едно лице, което признава, че дадено дете е заченато от него.

5.Родство

Родството бива следните три вида:

А.Родство по права линия – тогава, когато две лица се намират в отношение, при което едното произхожда пряко от другото (напр. дъщеря от майка) или непряко (напр. внук от дядо). Степените на родството се броят по колена – напр. син от баща са роднини по права линия от първа степен.

Б.Родство по съребрена линия – лицата не произхождат пряко едно от друго, но имат общ родоначалник (напр. брат и сестра се намират в родство по съребрена линия от втора степен).

Правнорелевантно е родството до шесто коляно по съребрена линия.

В.Родство по сватовство – роднините на единия съпруг са роднини по сватовство на роднините на другия съпруг.

6.Семейно положение на физическите лица

Семейното положение на физическите лица се определя от това, дали лицето е омъжено/оженено, разведено и т.н. То бива следните видове:

А.Женен/неженен; омъжена/неомъжена

Б.Разведен/разведена

В.Вдовец/вдовица

Допустима е само моногамията.

7.Възраст

Възрастта е от значение за правоспособността и дееспособността на физическите лица.

8.Здравословно състояние

Здравословното състояние поначало не е правнорелевантно обстоятелство, освен, когато довежда до ограничаване на брачната дееспособност (13 СК)^cxcix, т.е. това са interimentum derimentum tantum (абсолютни пречки) за сключване на брак и общата дееспособност.

9.Местожителство

Въпросът с местожителството е по-особен, тъй като то вече не е правнорелевантен индивидуализиращ физическите лица белег по ЗГР, макар че другите закони го приемат.

ЗГР се явява специален по отношение на ЗЛС и следователно отменя 7 ЗЛС, който уреждаше местожителството, а понастоящем Гл. 4 ЗГР говори само за адрес/адресна регистрация. Това, което налага разграничаването на понятието “местожителство” от термина “адресна регистрация” е, че и 35 КРБ също говори за “местожителство”.^cc В 71 и 120 СК се използват термините “местоживеене” и “местопребиваване”.^cci 68 ЗЗД също говори за “местожителство”,^ccii както и 37 НК.^cciii

Според 89 ЗГР адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си, като под адрес се разбират не само улицата, където живее лицето, но още и входа, номера на апартамента и т.н. на жилището.^cciv

Под постоянен адрес 90 ЗГР разбира отразяването на постоянния и настоящия адрес на лицата в регистрите за населението.^ccv Докато под “местожителство” се разбира самото населено място, където лицето се е установило да живее постоянно и преимуществено.

Следователно понятието “адрес” е по-широко и включва в съдържанието си понятието “местожителство” по отменените 7 ЗЛС и Наредбата за ГСъст.

Съгласно 90 ЗГР всяко лице е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес, като по този начин разрешителният режим, характерен за местожителството, е заменен с чисто регистрационен.

Въпреки това адресът продължава да бъде не само една фактическа връзка на физическото лице с дадено населено място, а и едно административно правоотношение, възникнало от административен акт, който обаче вече е регистрационен, т.е. съответното длъжностно лице (кметът на общината) не може да откаже регистрацията.

При определянето на адреса значение има формалният момент, т.е. административният акт по регистрацията, по силата на който съответното длъжностно лице разпорежда вписване в регистъра на населението.

Т.е. всяко физическо лице е длъжно да се намира в административна връзка с органите на местното самоуправление в едно от населените места в страната, като тази връзка се изразява в административното задължение да се регистрира адресно. Адресът обаче не представлява административно задължение на лицето да живее преимуществено там, където се намира адресната му регистрация. 93 – 97 ЗГР^ccvi уреждат два вида адреси:

1.Постоянен адрес – той е израз на едно сравнително трайно правоотношение. Българските граждани, живеещи в чужбина, които не могат да докажат постоянна адресна регистрация, се вписват служебно в район “Средец” в гр. София. Постоянният адрес се заявява от лицето до съответната общинска администрация и може да бъде само един.

2.Настоящ адрес – това е една нетрайна фактическа връзка на лицето с дадено населено място, т.е. това е адресът, на който лицето пребивава. И настоящият адрес може да бъде само един. Настоящият адрес се заявява чрез простото подаване на една адресна карта до общинската администрация.

По ЗБГ местожителството загубва правната си релевантност, т.е. понятието “местожителство” трябва да бъде корективно тълкувано и да бъде заменено с термина “адресна регистрация”.
23.Актове за гражданско състояние – понятие и видове. Съставяне на актове въз основа на съдебно решение. Отбелязвания. Правно действие на АГС
Под АГС се разбира един правен акт, който има в основата си волеизявление на властнически орган на местно самоуправление (т.нар. длъжностно лице по гражданско състояние).

Съгласно 35 ЗГР длъжностно лице по гражданско състояние е кметът на общината, който с писмена заповед възлага това си правомощие на кмета на отделното населено място.^ccvii Касае се за държавно-удостоверителна функция, отнасяща се за правно релевантни състояния. Това са индивидуални административни актове, а създадените по силата им документи имат качеството на официални свидетелстващи документи, като само за акта за граждански брак действието е конститутивно, т.е. този акт за гражданско състояние има правосъздаващо действие.

Актовете за гражданско състояние имат т.нар. формална доказателствена сила (снабдени са с оборимата презумпция за истинност).

Материята на АГС до голяма степен влиза в Административното право, поради което редът и формата, по които се създават, са уредени с императивни правни норми в Административното право.

Съставянето на АГС става въз основа на документи, удостоверяващи дадени обстоятелства, като нашият законодател е предвидил три основни акта за гражданско състояние:

1.Акт за гражданско състояние за раждане

2.Акт за гражданско състояние за брак и

3.Акт за гражданско състояние за смърт.

Компетентен орган да създава такива документи е кметът, на населеното място, на чиято територия се е случило събитието. Законът обръща внимание на обявяването на събитието, задължение за което имат предвидените в закона лица. Напр. обявител по един акт за гражданско състояние може да бъде само дееспособно лице (изключение прави само актът за раждане, където събитието може да се обяви и от непълнолетните родители). Значението на обявяването се състои в това, че актът за гражданско състояние се съставя от длъжностното лице веднага след обявяването на събитието и то в присъствието на обявителите (особеност е, че за съставянето на АГС за брак трябва да присъстват т.нар. инструментални свидетели).

Трябва да се отбележи, че актовете за гражданско състояние не са удостоверенията, с които всеки разполага (напр. удостоверение за раждане), тъй като тези документи имат производен характер, т.е. удостоверяват, че е налице съответния акт за гражданско състояние, който се пази при длъжностното лице по гражданско състояние.

Актовете за гражданско състояние биват следните няколко вида:

1.АГС за раждане.

Актът за раждане се съставя в седем дневен срок от раждането (без деня на раждането) въз основа на писмено съобщение. Съгласно 43 ЗГС задължение писмено да съобщят за раждането имат: ръководителят на здравното заведение или лицето, на което със заповед е възложено това, когато раждането е станало в здравно заведение; компетентно медицинско лице, когато раждането не е станало в медицинско заведение; длъжностното лице по гражданско състояние, когато в населеното място няма медицинско лице;^ccviii

От писменото съобщение трябва да се различава устното обявяване на раждането, което се прави в пет дневен срок (без деня на раждането) и е задължение на: бащата (прави се лично или чрез нотариално упълномощено от него лице); когато бащата е починал, отсъства, намира се в неизвестност или други обективни обстоятелства не му позволяват да обяви раждането, това се прави от лице, присъствало на раждането; майката също може да обяви раждането (лично или чрез упълномощено от нея лице) – 43, ал. 3 и 4 ЗГР.^ccix

Актът за раждане съдържа всички стандартни реквизити на останалите АГС – място на съставяне на акта, номер на акта и дата на съставяне, номер на оригиналното удостоверение, дата (година, ден, месец, час и минута) на раждането, място на раждане, име на новороденото, ЕГН и т.н. (45, ал. 1 ЗГР).^ccx

Съществува обаче и възможност, бащата на новороденото да не е установен по реда на презумпцията за бащинство. Тогава бащата може да се установи чрез припознаване. Ако припознаването е направено преди съставянето на АГС за раждане, бащата се вписва в акта. Ако припознаването се извърши след това, то в графата “баща” се пише “неизвестен” (49 ЗГР).^ccxi

Нов АГС за раждане се съставя в хипотезата на пълното осиновяване – новият акт се съставя въз основа на заверен препис на решението на съда, с което осиновяването се допуска (50, ал. 1 ЗГР).^ccxii

2.АГС за граждански брак.

Актовете за граждански брак се съставят, след като длъжностното лице по гражданско състояние провери самоличността и възрастта на страните и установи, че няма пречки за сключването на брака, получи волеизявленията на страните за съгласието им, в присъствието на двама свидетели.

3.АГС за смърт.

Актовете за смърт се съставят въз основа на получено съобщение за смърт, което се издава от компетентно медицинско лице не по-късно от 48 часа и не по-рано от 24 часа от настъпването на смъртта. Обявител на събитието е лицето, което представя медицинското свидетелство за смърт.

Разновидност на АГС за смърт е акт за смърт, съставен въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което се обявява дадено лице за умряло. АГС се съставя от длъжностното лице по гражданско състояние въз основа на заверен препис на решението (59 ЗГР).^ccxiii

4.АГС за военнослужещи при извънредни случаи.

Тези АГС се съставят в случаите, когато военнослужещи се намират извън територията на страната или са на нейна територия, но поради военни действия са лишени от възможността да съобщят на гражданските власти за настъпилото събитие. В тези случаи функциите на длъжностно лице по гражданско състояние се поемат от военнослужещи, определени от командването (63 ЗГР).^ccxiv

5.АГС за раждане, сключване на граждански брак или смърт, съставяни при пътуване по море.

В тези случаи капитанът на кораба е длъжен да впише съответното събитие в корабния дневник и да състави АГС в срок от 24 часа от настъпването му (без актът за граждански брак) – 66 ЗГР.^ccxv Капитанът на кораба е длъжен да предаде преписи от съответните АГС в службата за гражданско състояние при общината на първото българско пристанище, в което е влязъл корабът или в българското посолство/консулство в първата страна, в чието пристанище влезе кораба (67, ал. 1 ЗГР).^ccxvi

6.АГС на български граждани, съставени в чужбина.

Съставят се или от съответния българско дипломатическо/консулско представителство в съответната държава, или от чуждите местни органи по гражданско състояние там. Във втория случай българският гражданин е задължен да се снабди със заверен препис от АГС и да го предаде (изпрати) не по-късно от шест месеца на дипломатическия/консулския представител в съответната страна, като му съобщи и постоянния си адрес в Р България (70, ал. 1 ЗГР).^ccxvii

Изменения в актовете по гражданско състояние

Измененията в актовете по гражданско състояние стават чрез отбелязване, допълване и поправяне. 77 ЗГР предвижда, че промяната в гражданското състояние на лицата се извършва по съдебен или по административен път.

Съществуват и случаи, когато тези отбелязвания стават и без официален акт на държавен орган – напр. при припознаване, което е частен акт на лицето, което извършва волеизявлението.

Чрез отбелязване става промяна на такива обстоятелства, като прекратяването на граждански брак/обявяването му за недействителен, прекратяване на осиновяване, установяване на произход чрез съдебно решение;

Промяна на АГС по административен ред

Когато има промяна в АГС по административен ред, въз основа на официални документи се извършва промяната, но това може да стане само тогава, когато тези данни не променят смисъла на АГС. По административен ред не може да се променят името, пола и т.н. на лицето.

Промените на АГС въз основа на съдебно решение са следните:

1.При непълно осиновяване – в АГС се отбелязва решението, с което се допуска непълното осиновяване, имената на лицето, което се осиновява (ако са променени) и имената на осиновителите.

2.При развод/обявяване за недействителен брака – обявява се номерът и състава, който е издал решението за развода, а, ако има изменение на фамилното име – отбелязва се и това.

Нов АГС, който се съставя въз основа на влязло в сила съдебно решение, има в две групи случаи:

1.При пълно осиновяване по реда на 54 СК^ccxviii и при обявяване на смърт – 14 – 18 ЗЛС.^ccxix Новият АГС за раждане се съставя, защото било по силата на пълното осиновяване, било по силата на обявяването на смъртта, се променя гражданското състояние на съответното лице.

2.Когато първоначално съставеният АГС е бил изгубен или унищожен. Тук пак има нов съдебен акт, но той вече не притежава конститутивното действие на съдебното решение за пълно осиновяване, а върви по специалното производство на 436 – 442 ГПК за установяване на факти.^ccxx Това е особен вид охранително производство.

Унищожаването на вече съставен АГС става, когато например длъжностното лице по гражданско състояние е съставило два акта за едно и също обстоятелство.

Поправките не водят до анулирането на акта за гражданско състояние, а се вписват в графата “бележки”.

Съгласно 34, ал. 2 ЗГР, съставените по установения ред актове за гражданско състояние, имат пълно доказателствено действие за отразените в тях факти до доказване на тяхната неистинност.^ccxxi Оборването на тази презумпция става чрез оборването истинността на съответните документи – това е едно особено производство по 154-156 ГПК.^ccxxii Оборването истинността на съответните АГС ще се установи с предявяване на иск по 97, ал. 3 ГПК.^ccxxiii

Всеки АГС (с изключение на акта за граждански брак) има декларативно действие.

Регистрите за гражданско състояние представляват специални книги, които съдържат съставените през годината актове за гражданско състояние по видове. Част от регистъра е азбучният указател на вписаните в регистъра лица.

Регистър на населението се води във всяка община/кметство и се състои от личния регистрационен картон на лицето с постоянния му адрес в съответното населено място. Регистърът на населението се състои от всички общински регистри на населението и се съставя въз основа на други официални свидетелски документи, поради което те нямат доказателствената сила на актовете за гражданско състояние.

Най-общата класификация на правните субекти е на физически и юридически лица. В гражданското право юридическото лице е правна категория, чието съществуване е предизвикано от разрастването на гражданския оборот.

За утвърждаване на категорията “юридическо лице” най-съществен принос имат трудовете на канонистите, които използват достиженията на Римското право и развиват теорията за юридическото лице.

Понятието “юридическо лице” не е познато на Римското право. Макар по това време в Рим да са били познати корпорациите, последните са били правоспособни само в имущественото право и като изключение са имали право на име/могли са да бъдат патрони на освободените от тях роби. В Римското право корпорацията е възниквала с постигане на съгласие на поне трима членове-учредители за създаването й.

Фондацията се е появила чак по време на Християнството. През Средновековието първите юридически лица възникват като религиозни, занаятчийски или търговски сдружения.

Едва през XIX век юридическото лице се утвърждава и получава правна уредба, която първоначално се формира във връзка с правния режим на юридическите лица. Юридическите лица стават легални именно с признаването качеството “юридическо лице” на търговските дружества. В последствие възникват и юридическите лица с идеална цел, като понятието “юридическо лице”, заедно с понятията “субективно право” и “правоотношение” е един от основните китове на днешната цивилистика.

Юридическото лице е значима в практическо отношение правна конструкция, тъй като огромна част от гражданския оборот минава именно през него. Юридическото лице е едно правно творение, на което основните предимства са следните:

1.В съвременния правен оборот доста често се оказва непосилно за отделните правни субекти самостоятелно да задоволяват интересите си, докато юридическото лице дава възможност за събиране на големи средства.

2.Така набраните средства се упражняват много по-рационално чрез разделянето на собствеността от управлението при юридическите лица.

3.Юридическото лице дава възможност за обособяване на имуществото на участващите в него от това на самото юридическо лице. По този начин всеки един участник в юридическото лице има лична собственост, която е независима от собствеността му в юридическото лице. Т.е. съответното юридическо лице поначало не отговаря за правата и задълженията на участниците си, а участниците в юридическото лице, отговарят до размера, до който са участвали в него. Казаното важи за ООД, АД и т.н., но събирателното дружество е подложено на друг режим.

Тук е наложително да се изяснят някои понятия:

-имущество – това е един материален субстрат, обхващащ всички права и задължения, които има едно юридическо лице (вещни права, права на вземане и пр.). Имуществото се променя с всеки правен акт на даденото юридическо лице, т.е. варира непрекъснато и може да става по-голямо или по-малко в зависимост от това, дали юридическото лице придобива права или пък се обременява със задължения.

-капитал – това е една относително непроменяема величина, един стойностен израз на имуществото на юридическото лице към момента на неговото учредяване.

Оттук се прави извода, че ако капиталът е условен, то имуществото е материално.

Правната уредба на юридическите лица в нашата правна система е разпръсната, но три текста в ЗЛС (131-133) могат да се приемат като обща уредба на юридическите лица.^ccxxv Трябва да се отбележи, че след влизането на ЗЮЛНЦ в сила, членове 134-154 ЗЛС бяха отменени и корпоративно устроените юридически лица вече не се уреждат там.

За други типове юридически лица съществува правна уредба в различни нормативни актове – напр. за жилищно-спестовните кооперации правната уредба се съдържа в ЗЖСК, за кооперациите – в ЗКооп., основните видове юридически лица, които представляват търговски дружества имат уредба в ТЗ, търговските банки – в ЗБ, застрахователните и презастрахователните дружества – в ЗЗастрах., инвестиционните дружества – в ЗППЦК;

Обща дефиниция на юридическите лица в нашето законодателство няма, поради което тя се извежда от текста на 131 ЗЛС – юридическите лица са носители на права и задължения, които те придобиват чрез органите си.^ccxxvi

Юридическото лице се създава по силата на правната норма, т.е. едно социално образувание ще бъде признато за юридическо лице, ако е предвидена в законодателството конкретна правна норма за него. Т.е. определянето от правната норма дали една даденост да бъде юридическо лице, може да бъде изрично (136 КРБ)^ccxxvii или да не е изрично, като се допуска възможността едно социално образувание да е самостоятелна страна по едно правоотношение.

Друг белег на юридическото лице е, че то се явява като един обособен правен субект, носител на права и задължения, различни от тези на лицата, които го учредяват или го съставляват. Целта на създаването на юридическото лице е, то да бъде самостоятелен участник в гражданския оборот.

Вярно е, че повечето юридически лица възникват, за да бъдат носители на права и задължения в частното право, но не е вярно, твърдението на проф. М. Павлова, че юридическите лица не са носители на властнически правомощия. Голяма част от юридическите лица могат да бъдат носители на такива правомощия или поне да имат публични функции (напр. един университет, който безспорно е юридическо лице, осъществява публични функции).

Вярно е и, че юридическите лица имат гражданско-правна правосубектност, но редом с това те имат правосубектност и в други правни отрасли – възможно е напр. да изпълняват и административно-правни задължения, т.е. правосубектността на юридическите лица е поливалентна.

Друг белег на юридическото лице е наличието на определено организационно устройство, което е абсолютно наложително за едно образувание, което трябва да има права и задължения, но е лишено от своя психична воля. Поради тази причина организационната структура на юридическото лице е друг негов констативен белег. Организационната структура на юридическото лице означава наличието на структура на неговите органи – лице/група от лица, на които по закон или с вътрешен устройствен акт, са предоставени определени правомощия – 131 ЗЛС.

Друг родов белег на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е образувало (при фондациите). Това е другата страна на самостоятелната имуществена отговорност на юридическото лице.

От всичко казано дотук, може да се даде и едно меродавно определение на понятието “юридическо лице” – това е социално образувание, което е създадено по предвидения в закона ред, за да придобива права, да поема задължения и да извършва правни действия/да отговаря по тях чрез своите правни органи.

Проф. М. Павлова дава и още един белег на юридическото лице – то не трябва да притежава властнически правомощия. По този въпрос по-горе бяха посочени съответните възражения.

Друго, което е неприемливо в тезата на проф. Павлова, е по отношение на организационната структура на юридическите лица, а именно, че авторката смята, че органите на юридическите лица се създават само от физически лица. Такова схващане обаче не може да се приеме и като аргумент в противното е ТЗ (234, ал. 1)^ccxxviii, където е предвидено как ще се формира волята на юридическото лице, когато негови членове са други юридически лица.

Друга характеристика на юридическото лице е персоналният и материалния му субстрат. Под материален субстрат трябва да се разбира имуществото на юридическото лице. Под персонален състав на юридическото лице се разбират следните две неща:

-корпоративният му състав, когато между членовете му съществува членствено правоотношение

-съществуват и юридически лица, които нямат корпоративен характер, но въпреки това също имат персонален субстрат – напр. университетите.