Гроздоберът беше към края си
Изтегляне 3.58 Mb.
|
| - Да - откровено призна Ирина.
- Значи, трябва да намериш още сега среда и връзки, които да те спасят от това. - Как да ги намеря? - С приятната си външност и дарба да разговаряш. Ти трябва да посещаващ чайове у добри семейства, да играеш покер и бридж. Лятото ще прекарваш във Варна или Чамкория, а зимно време няма да пропускаш нито един приличен бал. - Но за това трябват пари. - Ще ги спечелиш! - С убеждаване ли? - Да, но не ме разбирай вулгарно. - За съжаление, разбирам те именно така. - Това се дължи на твоята неопитност - каза Бимби. - Изслушай ме докрай!... Представи си, че днес пристига някой сериозен чужденец. Госпожица Дитрих или други ни поставят веднага във връзка с него. Предвзетите глупци го чакат да се заинтересува сам за тях. Ние обаче не го оставяме да скучае в хотела. Показваме му София, отвеждаме го с кола до Чамкория, запознаваме го с приятна компания и докато го забавляваме така, събираме и правим предложения за всички стоки, които го интересуват. Това е напълно естествено, когато човек е общителен, има връзки и знае чужди езици Нашето предимство е, че не сме нито отегчителни, нито алчни. Ето, това положение ще използуваме ние. - Защо казваш ние? - попита Ирина. - Ти и аз. - Но защо съм ти аз? - Слушай!... - каза Бимби с най-делови тон. - Когато поканя някой изискан чужденец на вечеря, аз искам масата да бъде украсена. Ти ще бъдеш за него екзотичната роза. -И какво трябва да правя? - Ще чуруликаш мило. Това е достатъчно, за да бъдат предпочетени при равни условия нашите предложения - Но ако чуруликането е недостатъчно, а чужденецът се окаже взискателен? - Работата няма да стигне дотам - с гримаса на негодувание каза Бимби. - Не бих позволил. - А защо се спираш именно върху мене? В курса има доста съблазнителни момичета. - Защото ти си много хубава и с крайно почтен вид, а това е от значение... Друга жена, макар и пикантна, не би имала голям успех. Не зная дали разбираш тънкостта на работата. Ирина почувствува бурно желание да се изсмее, но не направи това. У Бимби имаше някакво простодушие, което го правеше почти забавен и неспособен да предизвика гняв. Дали Ирина разбираше тънкостта на работата? Как не?... Тя направи бърз анализ на предложението и си представи мислено, че го приема. И така, тя продължава да следва медицина, влиза в света, който досега й се струваше недостъпен, изплита мрежата и улавя успеха си. При повече ловкост всичко би могло да мине незабелязано, без да опропастява името сп. Само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ. Никой не би дръзнал да се усъмни в нейната почтеност. И това щеше да бъде почтеността на обществото, в което можеше да влезе, на хората, които танцуваха тук, на младежа, с когото разговаряше сега. Това щеше да бъде почтеността на госпожицата с мургавото лице от съседната маса, която между две партии бридж бе спечелила комисионна от продажба на тютюн. Това щеше да бъде най-сетне почтеността на самия Борис, който така умело се бе издигнал в "Никотиана" чрез Мария. Наистина у Борис липсваха глупостта и нищожеството на Бимби. Той притежаваше съзнание за силата си и гордостта на хищник, но нравствено не се различаваше от Бимби и също като него беше използувал жена. Нима Ирина не можеше да последва примера му и да използува мъж?... Ала тя пак съзна, че това бяха само горчиви и глупави мисли, които никога нямаше да осъществи. Здравият й инстинкт за почтеност дори :не можеше да се шегува и забавлява с тях, ако Бимби в своето безсрамие не приличаше на смешно, покварено дете. - Ще си помисля - каза тя с най-сериозен вид. Погледът й описа дъга, - знак на кокетно Притворство, който Бимби изтълкува в полза на своята убедителност. Жените, които познаваше, размисляха винаги върху предварително решени неща. Той предложи да изпият трета бутилка вино, но Ирина отказа. Хората си отиваха и заведението бе почнало да се изпразва На дансинга се въртяха само двойки, които се, кълчеха смахнато. Джазът свиреше вече отпуснато, а келнерите проверяваха сметките си. Бяха настъпили уморените меланхолични часове на нощта. Ирина предложи да си вървят. - Чакай!... - рече Бимби. - Ще идем в бара. - Какъв бар? - Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ... Част от добрата публика се премести вече там. Ирина отказа решително и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно почва. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина изведнъж се разтупа. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара. За пръв път в живота си Ирина прибягна до непочтена постъпка с мъж. - Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? - попита тя. - Да - отговори Бимби. – Прери-аустерн!... Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости... Но пресича веднага. - Бих изпила един... - Нали те поканих. Бимби я улови подръка и я повлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам, По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга. Барът представляваше немного голям салон с персийски килими: и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стояха лампи с кремави абажури. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена От синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура. Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още, от ресторанта. Двамата представляваха приятна двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара. - Много бързо стигнахте до прери-аустерн - весело каза един женски глас. Бимби се обърна ухилено, а Ирина - малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с мургавото лице. - Сега е празникът на студентите - обясни Бимби. Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка. - Ти медицина ли следваше? - разсеяно попита Зара. - Да. Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободни движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм. - Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!... - рече Зара на немски. - Затова пък спечелих деня - отговори- германецът, като повика небрежно келнера. - Как? - попита Хайлборн. - Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш - на лов за зайци. Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо. - Какво е това момиче? - попита той бързо. - Съвсем непознато - отговори Зара, като повдигна рамене. - Харесва ли ви? - попита Хайлборн. Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага. - Това е богинята на лова!... - каза той възхитено. След това се обърна към келнера и заповяда отсечено: - Вермут! Но Ирина не забеляза, че говореха за нея. Тя гледаше към дъното на бара. Там, на една маса, смучейки цитронада, седеше жената, която й беше отнела Борис. Там, на една маса, разговаряше някакво пепеляворусо, безцветно, лишено от блясък момиче, с печални и сиви като дъждовно утро очи, с безкръвни като увехнал цвят устни. По лицето му нямаше никакъв грим. Ала тъкмо тая липса на грим заедно с простата безупречна прическа и с рокля без украшения придаваха на личността й нещо благородно, което не притежаваше нито една от жените, дошли в бара. Беше странно, но Ирина съзна, че не мразеше това момиче. И в същия миг я осени мисълта, че това бледо, кротко създание навярно не подозираше драмата й и също нямаше основание да я мрази. До Мария седеше Борис в тъмносин шевиотен костюм, а от другата й страна - високият красив господин с бяла коса, който придружаваше баща й през време на обиколките из района. Ирина се беше научила тази вечер да различава модните и елегантни мъже. Костов подобно на Бимби, Хайлборн и Лихтенфелд носеше също много светъл костюм. В това време погледите на Ирина и Борис се срещнаха Той направи вежлив, равнодушен поклон. Ирина отговори по същия начин с кимване на глава. Бъбренето на Бимби изведнъж пресекна. - Откъде познаваш новия експерт на "Никотиана"? - смаяно попита той. - Ние сме от един град. - Защо не си ми казала това досега? - Има ли някакво значение!... - Близка ли си с него? - Не - сухо отговори Ирина. - Откъде-накъде? - Питам. Откъде се познавате? - Учехме в една гимназия. - Той вероятно те е ухажвал!... - Ти си пиян и почваш да дрънкаш глупости. Бимби изглеждаше едновременно възбуден и разярен. Той гледаше към масата на Борис със злобно присвити очи. Ирина долови съвсем ясно в очите му завистта на слабия, нищожен чакал към едрия и могъщ хищник. - Защо мислиш, че ме е ухажвал? - насмешливо попита тя. - Защото всички казват, че е много опитен женкар... - злобно произнесе Бимби. - Зная историята му. Той бил Обикновен писар в склада, Но тормозел чиновниците и задирял жени... Казват, че обърнал внимание на Мария, като я причаквал всеки ден в една ливада, където отивала да чете... Рядък тип наистина... Баща му бил някакъв учител и маниак, на когото се подигравал целият град. Майка му пък просела от бакалите сирене... - Всичко това е измислица - възмутено произнесе Ирина. - Така приказват. - Завиждат му. Баща му сега е директор на гимназията, а майка му е превъзходна жена. - А как мислиш е привлякъл Мария? - Не зная. Предполагам, че всичко е станало по любов. - Ами, любов!... - цинично рече Бимби. – Той просто умее да завърта и използува жените. Инак как може да се обясни, че за двадесет и четири часа е станал от писар помощник на главния експерт на фирмата? - Той е способен и упорит. - Всички казват, че е наклонен към необмислени удари и ще докара катастрофа на фирмата... Татко Пиер е извършил голяма грешка с тоя тип. - Едва ли - каза Ирина. - Но на тебе, изглежда, ти е доста неприятен? - Аз го мразя - откровено призна Бимби. - Той ми попречи на една сделка, от която щях да спечеля много. "Никотиана" обсебва всички чужденци и задушава дребните фирми и комисионери. Тя е картел от разбойници, който монополизира печалбите и не дава на хората да дишат... Ирина се усмихна. Онеправдан в печалбите си, Бимби беше стигнал до истината, която повтаряха комунистите. Точно по същия начин говореше за едрите предприятия и Чингис. - Защо се смееш? - сърдито попита Бимби. - За картела от разбойници - отговори тя. Бимби не беше твърде сигурен в това и се почувствува унизен пред Ирина от парвенюто, което седеше в дъното на бара. Вместо да пресече действието на виното, прери-аустернът му докара по-голямо замайване и го направи обидчиво-чувствителен към дребни неща. Ирина, напротив, усещаше възбудата от коктейла приятно. - Аз ще го накарам да ме запомни - самоуверено заяви Бимби. - Кого?. - Тоя тип. - Не мога да си представя как. Очите на Бимби замигаха безпомощно, после го обзе желание да покаже своята значимост в търговския свят. Прери-аустернът го беше направил бъбрив. - Ей така!... - рече той, опиянен от съзнанието за силата си. – "Никотиана" иска да вземе лъвската част от доставките на Немския папиросен концерн... Но това няма да й се удаде. Един австриец на име Кршиванек образува дружество, което ще грабне всичко. В това дружество влизам и аз. Бимби се наслади от въздействието на думите си върху лицето на Ирина и продължи: - Този Кршиванек е близък на госпожица Дитрих и зет на Бромберг, министър на новото правителство на Райха... Разбираш, нали? Няма съмнение, че Немският папиросен концерн ще възложи доставката върху дружеството на Кршиванек. Остава да преодолеем само съпротивата на трима дръвници от представителството на концерна в София, които искат да работят с Барутчиев младия или "Никотиана". Но единият от тия дръвници е вече спечелен. - Кой го спечели? - Момичето от съседната маса, с което говорих. - Браво, браво!.. - Ирина вече се забавляваше много добре. - А останалите двама? - На единия готвим такъв номер, че няма да може да мръдне, а другият, когато получи заповед от Берлин, просто ще козирува... Разбираш, нали? И онова парвеню от "Никотиана" ще остане с пръст в уста. - Спечеленият не е ли на съседната маса? - внезапно попита Ирина. - Да, това е същият, който те погледна с монокъла... Казва се барон Лихтенфелд. - Боя се, че има намерение да ме покани за танц... Тя не довърши. Дългият елегантен мъж с малко плешива глава стана от креслото си, дойде при масата им и се поклони учтиво. В това време снобовете от "Никотиана" бяха решили да си ходят, но Костов направи знак да останат още малко. Той седеше с лице срещу масата на Зара и Бимби и видя как баронът се поклони пред Ирина. - Става забавно!... - рече Костов. - Баронът кани за танц вашата съгражданка, а тя му отказва. Гледайте, Лихтенфелд стои като прът и хората го зяпат. Потресаеща сцена!... Е, най-сетне кавалерът представя Лихтенфелд на дамата си и го кани да седне на масата, а нашата Зара се преструва на равнодушна... Положението е спасено. - На всеки случай момичето е прекрасно!... - каза Мария, като извади от табакерата си цигара. Костов й подаде огън. - Да, необикновено красиво!... - потвърди той. - Но кавалерът й е мошеник и половина... Постоянно го срещам с Кршиванек и не мога да си представя по-подходяща двойка от двамата. - Не е ли същият, който е предлагал някаква партида на италианците? - внезапно попита Борис. - Да, същият - отговори Костов. - И после Зара прокара тази партида във френската режия през главата на Торосян. - Това показва, че между двамата има връзка. - Положително работят заедно. И сега Лихтенфелд се залепя при тях. Моят съвет е да не разчитате повече на Зара. - Ние ще я използуваме за противоудар. - Как? Борис не отговори. Двамата мъже разговаряха тихо и Мария едва долавяше думите им. Тя чу само името на Зара, споменато от Костов, и това я раздразни. - Кога ще престанете да се занимавате с това нещастно момиче? - с упрек попита тя. - Ние не се занимаваме с нея, а тя с нас - отговори Костов. - Сама идва да ни продава неверни сведения от немската легация. Мария се засмя: - И затова пристигането на Лихтенфелд ви стана известно едва тази вечер в бара... Вие ме забавлявате. Мария се усмихна пак спокойно, тихо без гняв. Тя се бунтуваше само срещу жестокия похват да се използуват в търговското разузнаване жени. Настъпи мълчание. Костов гледаше неподвижно Ирина, която пиеше втори коктейл с Лихтенфелд и приятеля на Кршиванек. Експертът изпитваше желание да остане бара и да я гледа още. Стори му се, че в лицето на това момиче имаше нещо одухотворено и красиво, което измъчваше, отпечатваше се в съзнанието завинаги и оставяше след себе си тъга, копнеж и усещане за недостижимост, Мария се бореше с едно нелепо и глупаво подозрение, което се въртеше около нея като досадна муха. Тя се мъчеше да го пропъди, но не можеше. В съзнанието на Борис плуваше споменът за параклиса и първото докосване до две горещи устни, които не знаеха още да целуват. Той се опита да се откъсне от спомена, като погледна жена си, която му бе донесла "Никотиана", но не можа. Устните на Мария бяха студени, тънки, безкръвни... Костов победи тъгата си, като почна да мисли за примадоната, с която щеше да прекара няколко дни в Чамкория. Мария пропъди нелепото подозрение, когато съзна, че две години от живота й бяха протекли в тихо и равно щастие. А Борис се освободи от спомена за параклиса, като се отдаде на трескави мисли за спечелването на Немския папиросен концерн. Но когато излязоха от бара, те отнесоха със себе си някаква горестна угнетеност, сякаш Ирина приличаше на хвърлен камък, който беше развълнувал спокойствието им през тази вечер. В колата Мария каза на Борис: - В бара забелязах нещо, което не си вършил никога. За половин час изпи три чаши коняк. - Бях уморен - разсеяно произнесе той. - Може би си ядосан от Кршиванек? - Не... Просто уморен - каза той. - Развитието на работите не ме тревожи никак. Всичко зависи от фон Гайер и аз зная как да постъпя. Лихтенфелд отведе с колата си Ирина и Бимби до квартирите им. Двамата не можаха да изтръгнат от нея никакво обещание да излязат повторно. Тя се прибра в стаята си с размътена от коктейлите глава, тъжна, уморена и огорчена. Снегът продължаваше да вали. Улиците бяха пусти. Лихтенфелд подкара колата към една вила в Бояна. Когато излезе от безлюдното шосе, той спря колата и повърна шумно. VI глава
Господин генералният директор на "Никотиана" слезе от колата си и по ниските, но широки стълби се отправи към входа на зданието, в което се помещаваше търговската централа на фирмата. Той изглеждаше спокоен, млад и красив. Носеше елегантно тъмно пардесю. цветно копринено шалче и модна шапка с тясна периферия. Минаването му през първия етаж създаде, както винаги, известно напрежение у чиновниците, които го срещнаха в коридора: главният счетоводител оправи инстинктивно вратовръзката. си, която никога не умееше да върже добре, и се поклони дълбоко; една машинописка едва не се подхлъзна от вълнение, а разсилният до стълбите, който беше запасен фелдфебел, застана мирно и каза: "Здраве желаем." На всичко това господин генералният директор отговори само с леко докосване на пръста до периферията на шапката си. Личеше, че е съвсем млад, но острият леден поглед караше човека да не разчита на младежката му отзивчивост. Можеше да се помисли, че е неопитен, но отмерената сигурност на думите му отнемаше веднага желанието да почнеш игра с него. И най-сетне можеше да се предположи, че е сприхав, но всички знаеха спокойната неумолимост, с която уволняваше чиновниците за най-дребното опущение. Всъщност никой не можеше да каже, че господин генералният директор не разбираше от работата си. Бяха изминали две години от назначаването му за втори експерт на фирмата, почти една година от женитбата му с Мария и едва осем месеца от смъртта на стария Спиридонов, чието място зае веднага. Всички очакваха катастрофа и ликвидация на фирмата, тъй като новият директор показваше забележителна наклонност да закупува огромни количества тютюн, без да притежава здравите международни връзки на тъста си. Но стана тъкмо обратното: "Никотиана" погълна акционерните дружества "Струма" и "Бяло море", като ги превърна във филиали; уплете в златната мрежа на дивидентите си още няколко министри и почна да измества малките фирми от режиите. Само еврейските връзки на Коен с Немския папиросен концерн останаха неуязвими за подмолните й действия въпреки идването на хитлеристите. Това беше активът в борбата с конкурентите. Що се отнася до производителите и работниците, "Никотиана" ги стисна така здраво за гушата, щото останалите фирми побързаха веднага да последват примера й. След няколко минути господин генералният директор седеше пред бюрото в кабинета си, мобелиран най-бездушен американски стил. Върху стъклената плоча на бюрото имаше само телефон, поставка за стило, бележник и пепелница. Сега господин генералният директор изглеждаше по-пълен и по-свеж, отколкото преди две години. Изгладнялото и оръфано провинциално момче се беше превърнало в мощен диктатор на тютюневия свят. В израза на очите му също имаше промяна: те бяха станали още по-остри, по-студени и някак безпричинно зли. Зениците им трепкаха нервно като у звяр, който дебне и се готви да се хвърли върху плячката си. Облеклото му носеше всички белези на изискана и малко небрежна елегантност. Той беше същински homme d'affaires. Господин генералният директор натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят му, почти два пъти по-възрастен от него, и с бележник в ръка застана до бюрото. Борис отправи към него студен, въпросителен поглед. Правилото беше да се пести вре.ме. Секретарят отгатна въпроса и осведоми късо: - Господин Барутчиев младият чака в салона. - Ще го приема след ;малко - каза Борис. Секретарят отиде да съобщи това на Барутчиев младия. Когато се върна, извади подострения си молив и се приготви да стенографира. Най-напред Борис продиктува няколко телеграми до клоновите директори, които щяха да бъдат предадени чрез шифър. В тях той заповядваше ускоряване на манипулацията Два милиона и осемстотин хиляди килограма тютюн от миналогодишната реколта трябваше да бъдат готови за износ един месец преди определеното време. В късото мълчание, което последва, секретарят се почеса доволно с молива си по бузата: миришеше на голям гешефт. Може би господин генералният директор щеше да отпусне на персонала в централата четиринадесета заплата. Но металическият глас на Борис прозвуча отново. Сега той почна да диктува търговски писма до чужбина. "Никотиана" приемаше цените, посочени в контрапредложенията на няколко чуждестранни фирми. Писмата бяха еднообразни, в сух, търговски стил. Но опитният аналитичен ум на секретаря отгатваше бързо значението им. Не, не беше гешефт. По-скоро имаше далечни признаци на предстояща криза. "Никотиана" бързаше да се отърве от тютюните си с ниски печалби и това предвещаваше липса дори на тринадесета заплата. Дяволски усет имаше това студено, бездушно като камък момче. Може би то беше подушило навреме падането на цените през последната си обиколка в чужбина. В дъното на душата си секретарят го мразеше необяснимо и това беше омразата на мъчителния мравешки труд срещу лесното грабителство на хищника. Надеждата за четиринадесета заплата изчезна, но въпреки това секретарят почувствува глупаво злорадство и се почеса отново с молива по бузата. - Внимавате ли? - внезапно попита Борис. Ледените му очи го стрелнаха неумолимо. Секретарят се изплаши. - Да, разбира се! - каза той. - Прочетете написаното. Съжалявайки за мигновеното си злорадство, което го разсея, секретарят прочете стенограмата. Борис му посочи сухо две грешки. - Извинявам се!... Простете!... - жалко измънка секретарят. Борис отново почна да диктува. Най-сетне писмата бяха стенографирани и секретарят със струичка студена пот по гърба си тръгна към вратата. - Поканете господин Барутчиев да влезе - каза Борис. Имаше трима Барутчиев - кръвни братя. Двама от тях враждуваха помежду си като претенденти за корона, а третият, улеснявайки продажбите на тютюните им в чужбина, водеше безгрижен живот из европейските курорти и се намираше в много добри отношения с Немския папиросен концерн и хитлеристите. Барутчиев младият в това време старият лекуваше туберкулозата си в един санаториум, а средният се забавляваше из Баварските Алпи - бе нисък, пълен и образован мъж с орлов нос и малко надменни очи. У него бе много развито чувството да блести. Той жадуваше да стане всемогъщ като брат си, ала не притежаваше неговите качества и грандоманията го лишаваше от най-обикновена търговска предвидливост Когато Барутчиев младият влезе в кабинета, лицето му имаше израз на скръбно достойнство, което не се засягаше от постъпката на един парвеню. Това до вчера никому неизвестно хлапе го беше принудило да чака. Борис го покани с равнодушна вежливост да седне. Барутчиев младият се отпусна в креслото и когато срещна студения му поглед, мигна безпомощно. Настъпи мълчание. - Аз идвам отново при вас, господин Морев... - каза най-сетне Барутчиев. - Делото е насрочено към края на месеца. - Да!... - Борис извади кутия с цигари и я поднесе безразлично към госта си, но Барутчиев отказа, обиден от чакането. - Благодаря. Не пуша преди обед. Борис употреби половин минута да запали цигарата си. - Да, разбирам!... - произнесе той най-сетне. - Но боя се, че трудно ще взема решение да дам показанията, които желаете. Барутчиев младият остана за миг с тревожно разтворени очи. Отговорът го изпълни с покруса и възмущение, но все пак оставаше вратичка за изход. Хлапето имаше намерение да продължи с изнудването. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 3.58 Mb. Сподели с приятели:
|