Гроздоберът беше към края си
Изтегляне 3.58 Mb.
|
| - Иx, Джоне!... - ухили се гузно Стоичко Данкин.
- Каква си ми лисица!... - произнесе Джони, като поклати заканително глава. - Колко брашно искаш? - Дай там десетина оки да не реват децата. - Имаш да ми даваш вече над пет хиляди. - Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?... - Искам помощта. Стоичко Данкин знаеше, че това беше.само заплаха, ухили се и махна с ръка. - Не давам полица. - Тогава няма брашно. - Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес - каза. Стоичко Данкин. Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата. Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващия дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволяват само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи една щастлива усмивка. - Шмекер!... - снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. - На, за децата!... Давайки брашното, Джони почувства внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше спокойно и не се боеше от нищо. Тогава той нямаше ни пари, ни голям имот, ни кръчма и бакалница, но на душата му беше леко и подобно на хилядите други войници, чакаше с копнеж деня, в който щеше да се върне отново в селото си, да види жена си и децата си. Ех, че хубави бяха тия години!... Джони не съзна, че това, което му липсваше сега, беше спокойствието. Когато се върнаха в кръчмата, той напълни съвсем неочаквано две шишенца и тикна едното пред приятеля си. - На, къркай, дяволе!... - рече той. - Наздраве!... Да са живи децата ти - отвърна Стоичко Данкин и грапавото му лице се набръчка като увехнала ряпа от усмивката му. Двамата приятели се чукнаха и с бавни глътки изпиха ракията. Джони отново напълни шишенцата. Спомените от миналото нахлуваха в съзнанието му, ставаха все по- ярки и сладостни. Той си спомни ония дни, когато след демобилизацията се връщаха със Стоичко Данкин към родното село. Двамата говореха възбудено и жизнерадостно, а слънцето грееше по изгорялото поле и всяка измината крачка ги приближаваше към жените и децата им. Страшната война и лишенията не бяха разстроили нервите им. Наистина Джони бе заболял от ревматизъм, а Стоичко - от малария, но родният въздух щеше да ги възстанови, както слънцето и сокът на земята изправят повалените фиданки. Войната беше отминала за тях като лятна буря. Докато Джони плуваше в спомените за отлетелия си душевен мир, силната ракия се разливаше по жилите на Стоичко Данкин, като изпълваше цялото му същество с отмора и блаженство. Сега Стоичко беше забравил напълно и умрелия кон, и клетвите на жена си, и хленченето на децата си в тъмната и студена колиба. Той беше забравил също и кърпените си потури, и ниските цени на тютюна, и безмилостното шкарто, и веригите на дълга за газта и брашното, с които го беше оковал най- добрият му приятел Джони. Сега той беше щастлив, защото имаше десетина оки брашно за децата си и пиеше ракия. И всред това щастие той съзна изведнъж, че ако имаше и един кон, с който да прекарва дърва в града, не би желал нищо повече. Дали Джони след продажбата на тютюна нямаше да се съгласи да не прибере както винаги цялата сума за себе си, а да отсрочи плащането на половината от борча за после? В такъв случай Стоичко можеше да си купи кон!... Това беше внезапна и парлива мисъл, която завладя съзнанието му изведнъж. - Джоне!... - каза той небрежно, вземайки, уж без да съзнава, една цигара от кутията на приятеля си. - А тютюнът как е?... Какво се говори за покупките? Думата "покупки" накара Джони да излезе изведнъж от сладостния свят на спомените си. Бледото му лице се изпъна и удължи, а очите му пламнаха алчно. Мракът отново беше нахлул в душата му. - Добре, че ме сети!... Слушай!... Покупките почват на Божич! - Как на Божич?... - изумено попита Стоичко Данкин. - Ей така, на Божич... - повтори Джони. - Що от това?... Чорбаджиите са решили да почнат на десети, но нашият ще ги изиграе и ще пипне пак най- хубавия тютюн. Добре намислено, а?... Слушай сега, дяволе!... На тебе тая година с Баташки ще дадеме добра цена, ама на всички ще разправяш, че си продал тютюна си с ,тридесет лева по- долу та да почнем с евтино кайме... Разбра ли?... Ще има и за кон. Стоичко Данкин покорно кимна с глава. Той получаваше заповед да лъже редовно, всяка година. Но сега се смути. Дори възможността да купи кон не го зарадва толкова, колкото очакваше. В съзнанието му се пробуди усещане, че Джони искаше нещо нередно. Това беше смътен, морален рефлекс, който у Стоичко Данкин взе формата на религиозен страх. - Джоне!... - рече той. - Да лъжа хората навръх Божич... Аман, грешно е, братко... - Голтак!... - презрително изруга кръчмарят. - Улав си се родил и улав ще си останеш... Слушай, да не изтървеш езика си?... После няма да видиш ни грам брашно. Макс, Стефан и Фитилчето излязоха от кръчмата, загърнаха се в палтата си и тръгнаха надолу по течението на реката към края на селото. Върху ясното небе светеше луна. Не духаше вятър, но мразът беше силен и затрудняваше дишането. Схлупените къщурки се гушеха в снега, скован от студ. Над селото висеше меланхолична, ледена тишина. Само тук- там упорито лаеха кучета или скърцаха тъжно веригите на кладенец. На запад все още светеше червеникаво сияние, върху което се очертаваше камбанарията на черквата и голите замръзнали силуети на тополите около нея. Тримата вървяха един зад друг и газеха дълбокия синкав сняг. Когато стигнаха до площада пред общината, Макс внезапно зави надясно и поведе другарите си към недовършеното училище. Тухлените му, неизмазани и лишени от покрив стени стърчаха печално в снега и сякаш оплакваха мършавия бюджет на общината. - Къде оставихте. двуколката? - попита Фитилчето. - У Динко - отвьрна Макс. - Хм!... - Какво? - Динко ме съмнява малко - процеди Фитилчето. - Защо те съмнява? - ядосано избухна Стефан. Подобно на Макс, и той беше забелязал дългото бавене на Фитилчето след излизането му от кръчмата. Без да помисли нещо определено, това го беше раздразнило, а глупавият намек за Динко превърна раздразнението му. в гняв. Фитилчето не отговори.. - Защо те съмнява? - повторно полита Стефан. - Тъй!... Все в общината кисне. - Кисне, но събира сведения и върши работа... А ти дори за акцията против шкартото нищо не си направил. - По- тихо!... - предупреди Макс. - Приказките после. Тримата влязоха в малък селски двор, ограден с плет. В дъното му светеше прозорче на ниска къщурка. Срещу нея имаше обор,. а до него - стряха. От затвореното с решетка прозорче на обора лъхаше топла и влажна миризма на тор. Под стряхата се намираха малка копа сено, дърва за горене и една разпрегната двуколка. Стефан нагази в снега, отиде при прозорчето и без да сваля ръкавицата си, чукна три пъти върху него. Вратата се отвори и на прага й се показа едрата фигура на Динко. Той носеше тъмнокафява фланелка, кожухче без ръкави и панталони от селски шаяк. Лицето му беше обраснало с гъста руса брада, небръсната от няколко дни. Той отвърна хладно на поздрава на Фитилчето, после влезе мълчаливо в обора и изведе от там един хубав, загладен кон. - Бре... - почна да се чуди Фитилчето. - От къде намерихте тоя кон? Никой не отговори на въпроса му. Настъпи тягостно мълчание. Фитилчето се престори, че не ,го забелязва, и нахално почна да си подсвирква някаква песен, като оглеждаше коня под лунната светлина и се мъчеше да запомни отличителните му белези. Динко изтегли двуколката в средата на двора. Стефан и Фитилчето ,останаха под стряхата и запалиха цигара, а Макс отиде да помага при впрягането на коня. - С вас ли ще дойде? - тихо попита Динко. - Да - отговори Макс. - Не искаше, но ние настояхме. - Не му.позволявайте да се. отделя... Искате ли да ви придружа? - Няма нужда да се излагаме и тримата. Ти гледай да свършиш работа тук. Аз ще направя събрание в Шишманово, а Стефан ще инструктира отговорните другари в Митровци. Ако сполучим да подготвим и протестната акция срещу шкартото, успехът на стачката е сигурен. - Какво ще правим с Фитилчето? - Няма да му възлагаме повече нищо и ще го заплашим да мълчи. - Само това ли? - разочаровано полита Динко. - А ти какво искаш? остро произнесе Макс. - Да му строша някоя вечер врата. - Мисли му, ако посмееш!... Динко гневно нахлузи юздата върху главата на коня. Стори му се, че другарите от града пипаха хлабаво. "Интелигентски глупости" - помисли той, като забрави, че самия той бе вече интелигент. - Динко - прошепна Макс. - Какво? - Ние трябва да водим борбата неумолимо, но един истински комунист посяга върху човешки живот само когато няма друг изход. - Той ще ни издаде - тихо изръмжа Динко. - Може би го е направил вече. - Не сме уверени в това. - А каква полза, ако се уверим, след като стане провал? - Тогава нашите другари ще го съдят. Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стьрчишката, които Макс беше закопчал хлабаво. Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката. След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух се очертаваше билото на хълмовете, конто трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово. - Hяма жива душа- недоволно произнесе Фитилчето. - Страх ли те е? - попита Стефан. - Само от вълци. - Не се бой. Носим пистолети. Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката. В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност. - Какво има? - попита той, като срещна погледа на Фитилчето. - Нищо!... - произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. - Ще стигнем скоро... Ей къде е! - Ще стигнем и ще продължим - каза Стефан. - Как!... - възкликна Фитилчето. - Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци. - Но защо съм ти аз? - Ей така. За компания. - Ти си луд!... дърво и камък се пукат от студ, а ние ще минаваме дефилето. - В такова време комунистите пътуват най- безопасно - рече Макс. Той се изсмя тихо. - Но аз не познавам никого в Митровци!... - В гласа на Фитилчето прозвуча паника. - Каква нужда има от мене там? - Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село... Просто ще ме свържеш с нея. Касиерът се замисли. - Слушайте!... - каза той след малко. - Аз не мога да отида в Митровци... Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали? - Това е без значение. - И после, болен съм!... - глупаво допълни Фитилчето. - Истина ви казвам!... Оня ден клах прасето... Настинах. - Стига си манкирал!... - остро произнесе Стефан. Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек. - Какво значи това? - оскърбено попита той. - Значи преди всичко да не ни считаш за глупци. Разбра ли? Фитилчето почна да трепери. - Къде отиде, след като излезе от кръчмата? - внезапно попита Макс. Дъхът на Фигнлчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие. - Къде!... Вкъщи!... - обясни той с променен от уплаха глас. Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено: - Вие... се съмнявате в. мене? Настъпи мълчание. - Защо трепериш? - мрачно попита Макс. Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност.. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл. - Боя се от вас... - призна той. - Вие сте недоволни от мене и може... - Може какво... - Да ме пречукате. Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново. - Глупак!... - рече най- после Макс. - Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме. Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност. - От що сте недоволни? - горчиво попита той. - От поведението ти - натъртено и строго произнесе Макс. - От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти... Ти не си никакъв комунист. - Следят ме... - почна да се оправдава Фитилчето. - Мълчи!... - прекъсна го Стефан. - Следят те!... Кого не следят сега? - Миналата година без малко щяха да ме арестуват... - А Макс е осъждан и лежал в затвора. - Ще се поправя... - виновно измънка касиерът. - Дайте ми време... Не ме плашете... Моля ви се! - Размисли добре!... - сухо произнесе евреинът. - Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости... Засега ти казваме толкова. Бяха стигнали до мястото, от което шосето започваше да се катери по хълма, образувайки серпентини. Макс спря коня. Стефан скочи от двуколката, загърна грижливо животното с дебелия чул, отчупи от ноздрите му ледени висулки и запали цигара. Луната се беше издигнала високо. Сега тя светеше по- ярко и наоколо сред потискащата ледена тишина се простираше безкрайният саван на снега, върху който голите клони на дърветата и храстите хвърляха зловещи сенки. След като животното почина няколко минути, Стефан прибра чула и се качи в двуколката. Потеглиха бавно по стръмнината. Замръзналите главини на колелата скърцаха тихо. Изведнъж конят изцвили неспокойно, като насочи..ушите си напред. Едва доловимо някъде далеч, може би през хълмовете, долетя проточен и тъжен звук Той наподобяваше ридание на възрастен мъж, а след тава изтъня постепенно като плач на дете. - Вълци!... - задавено произнесе Фнтилчето. - Връщайте веднага назад!... Макс се засмя. Стефан откачи спокойно от пояса си един маузеров пистолет и го пъхна във външния джоб на палтото си. Зъбите на касиера почнаха да тракат отново. - Въздушното течение е срещу нас - каза евреинът, за.да го успокои. - .Няма да ни усетят. - Връщай!... Връщай!... - истерично закрещя Фитилчето. - Връщай, докато сме още в полето... Аз съм израснал на село. Знаете ли как нападат вълците в такова време? - Знаем сухо отговори Стефан. Касиерът забеляза с ужас, че дори безстрашните лица на спътниците му се бяха изопнали мрачно. Макс изплю угасналата цигара, стисна устните си и шибна нервно коня. Животното забърза с ускорен ход нагоре. Ушите му продължаваха да бъдат насочени тревожно напред. Зловещото виене долетя отново все тъй наситено с мъката на глада, с печал и жестокост. Конят изцвили повторно и забави крачките си, сякаш се колебаеше дали да върви напред. Макс улови поводите само с едната ръка, а с другата извади пистолета си и няколко пачки с патрони. Фитилчето се разскача отчаяно. Той улови единия от поводите и почна да го дърпа силно. Конят направи внезапен завой към канавката на шосето. - Внимавай, глупак!... - сърдито извика Макс. - Ще обърнеш двуколката. Стефан хвана бързо поводите, за да даде възможност на евpeинa да приготви пистолета си. - Вие сте луди!... - почна да крещи касиерът. - Вълците са от. другата страна на хълма и ще ни усетят тъкмо на билото... През такива нощи те се събират на глутници и се хвърлят наведнъж... Ще убиете два, най- много три... Ами другите?... Конят ще хукне подплашен надолу по стръмнината и ще ни разбие в някоя скала... дори огризаните ни кости няма да намерят после... Отиде ми животецът, майчице!... Връщайте назад!... Назад!... Гласът на ‚Фитилчето кънтеше отчаяно в безмълвната ледена шир. - Млъкни, диване! - извика Стефан, като го удари сурово с лакътя на ръката си. Ако тебе те е страх ние трябва да свършим работа. Ударът накара касиера да дойде малко на себе си. Но лицето му беше разкривено, а изцъклените му очи гледаха с тъп ужас. Конят изкачваше бавно стръмнината. Виенето не се чу повече. От лявата страна на шосето се издигаха високи, отвесно изсечени скали, а от дясната - белият простор на равнината Фитилчето млъкна и почна да мисли безнадеждно за дългия път, който трябваше да изминат през лабиринта от хълмовете, докато стигнат до Шишманово. После мисълта му се върна вкъщи. Той имаше млада пълничка жена, която бе взел от съседното село и която му донесе зестра дванадесет декара овощни градини. Притежаваше и прасе, което бяха заклали преди няколко дни. Фитилчето сам осоли филето и помогна на жена си да направи суджуци. Имаше и хубаво червено вино в избата си, а тази вечер се готвеха да ядат пържоли... Представата за всичко това изпълни касиера с отвращение към партията и другарите му. Веднъж да се отърве от тях!....Но след малко мисълта му се върна от ново към вълците. Сега те му се струваха по- опасни от всичко останало и в главата му се въртяха представи от страшни разкази, които бе слушал в детинството си. Конят теглеше с мъка двуколката нагоре. За да облекчи товара му, Стефан слезе и тръгна пеш. Така вървяха около половин час, докато най- сетне приближиха билото на хълма. Но оставаха още няколко хълма н няколко впадини, които трябваше да превалят, за да стигнат до Шишманово. Изведнъж виенето на вълците се чу отново, все още далечно, но много по- ясно отпреди. После към него се прибави още едно и още едно... А когато изтъня и се превърна в болезнен плач, към него се присъедини и воят на други вълци. Всичко това долетя с поразителна отчетливост в безмълвната ледена- нощ. Фитилчето замря от ужас. - Качи се в двуколката - каза евреинът на Стефан. - Още са далече - отговори младежът. Мрачният хор на гладните зверове почна отново и продължи около две минути. Стефан се качи в двуколката. Конят запръхтя и тръгна по- бързо, като от време на време цвилеше късо и нервно. - Три... четири... - почна да ги брои касиерът с прегракнал глас. - Повече са!... - Нищо подобно - отвърна Макс. Най- много два. Не ехото повтаря воя им и затова изглеждат повече... Дръж поводите! Касиерът улови поводите. Ръцете му трепереха. - Задържай колкото можеш коня, за да не се подплаши, а ние ще стреляме. Бяха стигнали до билото на хълма. Надолу се простираше дълбока падина, зад която следваха други, по- високи хълмове- пусти ледени и покрити със сняг. Повървяха още малко. - Ей!... - внезапно извика един детски глас. Не се виждаше никакъв човек. Макс и Стефан веднага забравиха вълците и стиснаха пистолетите си. - Ей!...- отвърна Стефан. - Къде си? - Тук на дървото! - отвърна гласът. Тримата забелязаха изведнъж едно малко дърво на двадесетина крачки от канавката на шосето. Сред клоните му тъмнееше човешка фигура. - Какво правиш там? - извика Стефан. - Има вълци!... Не ги ли чувате? - Ти ще замръзнеш там, бе!... - рече Макс. - Ела при нас! - Аз замръзнах вече - немощно отговори момчето. - И не мога да сляза сам... Помогнете!... Стефан се приготви да скочи от двуколката, но Макс го задържа. - Кой си ти, бе?... - сурово попита евреинът. - Момчето на Стоичко Данкин от Средорек... Ей, Стефане!... Не ме ли познаваш?... Ротфроит!... - Браво бе, малчуган!... - отвърна Стефан. - Познахте... Ти се казваше Стойне, нали? - Същият!... - отговори момчето. - дето хвърлих позиви на първи май в учителската стая... - Не дрънкай много какво Си вършил. Стойне се раздвижи между клоните, но после изведнъж падна като труп от дървото и остана да лежи неподвижно върху снега. Макс и Стефан съзнаха веднага, че ръцете на момчето трябва да бяха вкочанели от студ. Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново, после заглъхна неочаквано. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Глутницата се приближаваше и вероятно преминаваше някаква гънка на местността. Нямаше време за губене. Стефан и Макс скочиха от двуколката и се затичаха бързо към падналото момче. Стoйне се мъчеше да се изправи, но вдървените му крака не можеха да го удържат. Той бе дребно, русо шестнадесетгодишно момче - най- бедното и диво селянче в гимназията, което Стефан беше опитомил и привлякъл в Комсомола с голям труд. - Какво има бе, Стойне? - Стефане, бягай!... Предадени сме!... - успя да издума момчето. От силния студ лицето му беше посиняло. Носеше оръфано кожухче и скъсани цървули. За да защити по- добре ходилата си от студа, той бе омотал около тях парцали, стегнати с канап. Стефан и Макс почнаха да разтриват ръцете му. - Говори тихо!... - рече Стефан. - Кажи какво се е случило!... Уплашил си се като заек... Горе главата, момчето ми!...Ротфронт! - Ротфронт!... - немощно отвърна комсомолецът. Той направи усилие да свие вкочанясалата си ръка в юмрук, но не можа и само я повдигна във въздуха. - Ха така!... - насърчи го Стефан. - Един комунист не трябва да се бои от нищо... Разправяй сега! - От града пристигна камионетка с полицаи - задъхано почна момчето. - Арестуваха Цветана и сега ви чакат в засада около къщата й... Фитилчето е предупредил кмета по телефона, че отивате в Шишманово., а кметът веднага е съобщил в града. - Откъде научи това? - Иван, разсилният в общината, му каза... Чул всичко през вратата. Той е наш човек. - Браво!А ти?... - Аз бях отишъл в Шишманово да поискам малко брашно от другарите... Когато научих за полицията, тръгнах веднага назад и малко по малко стигнах дотук... После чух вълците и се качих на дървото да ви чакам... добре, че е студено... Инак полицаите щяха да тръгнат с камионетката да ви пресрещнат на шосето. Макс и Стефан се погледнаха мълчаливо. - Остави го на мене- сухо произнесе Стефан. Евреинът поклати глава отрицателно. - В никакъв случай!... - каза той. - Нямаме право без партиен съд. Двамата поведоха премръзналия Стойне към двуколката. Сега воят на вълците бе станал съвсем близък, а конят цвилеше и подскачаше непрекъснато. Фитилчето правеше големи усилия да го задьржи. Само мисълта, че не носеше оръжие и вълците можеха да настигнат двуколката, го спираше да не изостави другарите си и препусне надолу сам. - Вие сте си загубили ума!... - почна да крещи той, когато видя Стoйне. - С него ще. претоварим двуколката!... Оставете го по дяволите! - Подлец!... - тихо изхриптя Стефан. Не му се карай - прошепна Макс. В това време вълците се показаха при канавката на шосето. Те бяха цяла глутница. Удължените им сенки се хлъзнаха бързо по синкавия, огрян от луната сняг Те се хвърлиха към двуколката. Фитилчето нададе диви писъци, а конят хукна напред. Но след няколко метра двуколката се закачи в нещо и спря. От зверовете се чуваше само зловещо ръмжене. Нещо в двуколката изпращя. Макс и Стефан се затичаха към нея, но видяха само ужасната сцена с Фитилчето, който беше паднал до колелото и се бореше със свирепите зверове, докато конят цвилеше, подскачаше и риташе назад. Макс и Стефан почнаха да стрелят почти едновременно. Един от вълците.подскочи и скимтейки задавено, се просна на снега, а останалите побягнаха на няколко метра, изплашени от гърмежите и святкането на изстрелите. Два от тях се върнаха обратно, но Макс ги повали веднага с куршумите си. Евреинът беше овладял нервите си и стреляше добре, докато ръката на Стефан трепереше. Стойне се мъчеше да каже нещо, но издаваше само заекващи и неразбираеми звуци. Остатъкът от оцелялата глутница се отдалечи в ладината, но само на стотина метра, като издаваше злобно и тъжно ръмжене. На Стефан се стори, че зверовете приличаха на хора, които се готвят за ново нападение. Макс се спусна към Фитилчето. Касиерът лежеше съвсем неподвижно, с лице заровено в снега. Евреинът повдигна главата му. Зад ухото на Фитилчето зееше дълбока рана от куршум. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 3.58 Mb. Сподели с приятели:
|