Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 17
Смущаващ Спомен По-късно следобед, няколко дена след Нова Година, Хари, Рон и Джини се наредиха до огнището в кухнята, за да се върнат в Хогуортс. Министерството беше осигурило тази еднопосочна връзка, за да могат учениците да се върнат бързо в училището. Само госпожа Уизли беше там да се сбогува с тях, тъй като господин Уизли, Фред, Джордж, Бил и Фльор бяха на работа. Госпожа Уизли избухна в сълзи в момента на раздялата. Всъщност, напоследък се искаше много малко, за да се разплаче, тя ту започваше, ту спираше откакто Пърси изкочи от къщата на Коледа с очила, омазани с mashed parsnip (за което вина имаха и Фред, и Джордж, и Джини). - Не плачи, мамо, – каза Джини, потупвайки я по рамото, когато госпожа Уизли се разхлипа на рамото й, – всичко е наред… - Да, не се тревожи за нас, – каза Рон, позволявайки на майка си да го целуне по бузата, – или за Пърси. Той е такъв загубеняк, нищо особено не е станало, нали така? Госпожа Уизли зарида дори повече когато прегърна Хари. - Обещай ми, че ще се грижиш за себе си… стой далеч от неприятностите… - Аз винаги го правя, госпожо Уизли – каза Хари, – харесвам тихия живот, познавате ме. Тя му даде една мокра целувка и се отдръпна - Бъдете добри, всички вие… Хари стъпи в зеления пламък и изкрещя “Хогуартс!”. Хвърли последен поглед на кухнята на семейство Уизли и насълзеното лице на госпожа Уизли преди пламъците да го погълнат, във вихъра той видя замъглено други магьоснически стаи, които изчезнаха от погледа му преди да може да ги разгледа, след това въртенето се забави и спря напълно в камината в кабинета на професор Макгонагъл. Тя повдигна поглед от работата си, когато той излезе от огнището. - Добра Вечер, Потър. Опитай се да не цапаш много килима. - Няма, професоре. Хари си намести очилата и се опита да си оправи косата, когато Рон пристигна. Когато дойде и Джини, тримата излязоха от кабинета на Макгонагъл и потеглиха към кулата на Грифиндор. Хари погледна през прозорците, покрай които минаваха, слънцето вече залязваше, а земята беше покрита с по-дълбок сняг, отколкото имаше в градината на Хралупата. В далечината можеше да види как Хагрид храни Бъкбик пред колибата си. - Мехурчета! – каза Рон уверено, когато стигнаха до Дебелата Дама, която изглеждаше по-бледа от обикновено и подскочи от силния му глас. - Не - каза тя. - Какво искаш да кажеш с “не”? - Има нова парола - каза тя – и моля ви, не крещете. - Но ние не бяхме тук, от къде бихме могли да….? - Хари! Джини! Хърмаяни се втурна към тях с зачервено лице, облечена с мантия, шапка и ръкавици. - Аз се върнах преди няколко часа, точно бях долу да видя Хагрид и Бък, тоест Уитъруингс – каза тя на един дъх. – Добре ли изкарахте на Коледа? - Да - каза Рон, – не липсваха изненади, Руфъс Скрим…. - Хари, имам нещо за теб - каза Хърмаяни без да гледа към Рон, нито да дава признак, че слуша какво говори. – О, почакайте, парола. Abstinence. - Точно така - каза Дебелата Дама с треперещ глас и се завъртя, разкривайки прохода. - Какво й е? – попита Хари. - Препила е по Коледа, очевидно - каза Хърмаяни, въртейки очи, докато ги поведе към претъпканата обща стая. – Тя и приятелката й Виолет изпили всичкото вино в картината на пияните монаси долу в Вълшебства коридор. Както и да е… Тя порови в джоба си и извади парче пергамент с почерка на Дъмбълдор върху него. - Чудесно - каза Хари, развивайки го, за да види кога ще е следващият му урок с Дъмбълдор и откри, че ще е утре вечерта. – имам много да му разказвам… и на вас също. Хайде да седнем… Но в този момент се чу силен писък “Уон-Уон” и Лавандър Браун изкочи от някъде и се метна на врата на Рон. Няколко човека наоколо се разкикотиха, Хърманяни се изсмя приглушено и каза: - Там има свободна маса… идваш ли, Джини? - Не, мерси, казах на Дийн, че ще се видим - каза Джини, въпреки че Хари забеляза, че не звучи много ентусиазирано. Оставяйки Рон и Лавендър заключени в нещо, което изглеждаше като вертикална свободна борба, Хари поведе Хърмаяни към свободните места. - Как беше твоята Коледа? - О, добре - сви рамене тя, - нищо особено. А как беше в Уон-Уонови? - Ей сега ще ти кажа - каза Хари. – виж, Хърмяни, не можеш ли… - Не, не мога – каза тя с равен тон, – дори не си го и помисляй. - Мислех си, че може би след Коледа… - Дебелата Дама изпи котел петстотин годишно вино, Хари, не аз. Какви бяха важните новини, които искаше да ми кажеш? Тя изглеждаше прекалено ядосана, за да се спори с нея в този момент, така че Хари се отказа от темата за Рон и си припомни всичко, което беше подслушал между Малфой и Снейп. Когато приключи Хърмаяни помисли за момент и каза: - Не мислиш ли, че… - …той се е преструвал, че предлага помощта си, за да изиграе Малфой да му каже какво точно прави? - Ами, да – каза Хърмаяни. - Бащата на Рон и Лупин мислят така – каза Хари раздразнено. – Но това определено доказва, че Малфой планира нещо, не можеш да го отречеш. - Не, не мога – каза тя бавно. - И той действа по заповедите на Волдемор, точно както казах! - Хммм…някой от тях спомена ли наистина името на Волдемор? Хари се намръщи, опитвайки си да си спомни. - Не съм сигурен… Снейп определено каза “твоят господар” и за кого другиго би могло да се отнася това? - Не знам - каза Хърмаяни, хапейки устните си. – Може би за баща му? Тя се загледа към общата стая, очевидно отнесена в мисли, без дори да забелязва как Лавендър гъделичка Рон. – Как е Лупин? – Не много добре - каза Хари и й каза всичко за мисията му сред върколаците и трудностите, които имаше. – Чувала ли си за Фернир Грейбек? – Да, чувала съм! – каза Хърмаяни развълнувано. – И ти също си чувал за него, Хари! - Кога, История на Магията? Знаеш, че никога не съм слушал… - Не, не История на Магията – Малфой заплаши Боргин с него! – каза Хърмаяни. – В Мраконали, не помниш ли? Той каза на Боргин, че Грейбек е стар семеен приятел и че ще проверява напредъка му. Хари запня срещу нея: - Забравих! Но това доказва, че Малфой е Смъртожаден, как иначе би могъл да поддържа връзка с Грейбек и да му казва какво да прави? - Много е подозрително - отрони Хърмаяни. – Освен, ако… - О, хайде стига, - каза Хари, - не можеш да приемеш и това. - Ами…има вероятност да е фалшива тревога. - Вие сте невъзможни - каза Хари, клатейки глава.- Ще видим кой е прав…и накрая ще съжаляваш за думите си, Хърмаяни, и ти, и Министерството…О да, имах и спор с Руфъс Скримджър също така… Остатъкът от вечерта двамата прекараха приятно, сипейки обиди към Министъра на Магията, защото и Хърмаяни, както и Рон, мислеше, че след всичко, което преживя Хари миналата година по вина на Министерството, беше много нагло да го молят за помощ сега. Новият срок започна на следващата сутрин с приятна изненада за шестокурсниците: голяма обява беше залепена на таблото за обяви в общата стая: УРОЦИ ПО ОТПЪТУВАНЕ Ако сте на седемнадесет години, или ще направите седемнадесет прези 31ви Август, вие имате възможност да участвате в 12-седмичен курс по Отпътуване с инструктор от Министерството на Магията. Моля, запишете се долу, ако искате да участвате. Цена: 12 галеона. Хари и Рон се присъединиха към тълпата, която се беше събрала около обявата и изчакаха реда си да напишат имената си отдолу. Рон точно вадеше перото си за да се запише след Хърмаяни, когато Лавендър се промъкна зад него, закри очите му с ръце и изписка: - Познай кой е, Уон-Уон? Хапи се обърна и видя, че Хърмаяни се забърза нанякъде, настигна я, тъй като нямаше никакво желание да стои при Рон и Лавендър, но за негова изненада, Рон също ги настигна съвсем скоро след прохода, ушите му ярко червени и с омърлушена физиономия. Без да каже дума, Хърмаяни ускори крачка и се изравни с Невил. - Така, Отпътуване - каза Рон, с тон, който ясно показваше, че не желае Хари да коментира станалото преди малко. – Ще бъде забавно, нали? - Не знам - каза Хари. – Може би е по-добре, когато го правиш сам, на мен не ми хареса особено, когато Дъмбълдор ме взе с него. - Забравих, че вече си го правил…Аз по-добре да изкарам изпита от първия път – каза Рон нетърпеливо. – Фред и Джордж успяха. - Чарли се провали, обаче, нали? - Да, но Чарли е по-голям от мен – Рон разпери ръце, все едно е горила, – така че Фред и Джордж не го коментираха особено… не и пред него, във всеки случай. - Кога можем да държим същинстия изпит? - Когато станем на седемнадесет. Това значи Март за мен! - Да, но няма да можеш да Отпътуваш тук, в замъка… - Няма значение. Всеки ще знае, че мога да Отпътувам, стига да искам. Рон не беше единственият, който се вълнуваше при мисълта за Отпътуването. През целия ден се говореше доста за предстоящите уроци, да можеш да изчезваш и пак да се появяваш по своя воля беше голяма работа. - Колко готино ще бъде когато и ние ще можем просто да… - Шиймъс разпери пръсти, за да покаже изчезване. – Братовчед ми Фърдис го прави само за да ме ядоса, само почакай когато ще мога да го правя и аз. Няма да има и един миг спокойствие…. Отнесен в мисли за това щастливо бъдеще, той замахна прекалено ентусиазирано с пръчицата си, така че вместо да се получи фонтанче чиста вода, което беше обект на днешния урок по Вълшебства, той произведе силна струя, която рикушира от тавана и уцели лицето на професор Флитуик. - Хари вече е Отпътувал – каза Рон на Шиймъс, след като професор Флитуик се изсуши с едно замахване на пръчицата и наказа Шиймъс да пише “ Аз съм магьосник, а не бабун, размахващ тояга” – Дъм…ем, някой го е завел. Паралелно Отпътуване, нали се сещаш. - Уау! – прошепна Шиймъс, и заедно с Дийн и Невил си наведе главата още малко, за да чуе какво беше чувството, когато Отпътуваш. През целия ден Хари беше обкръжен от шестокурсници, които го караха да го описва отново и отново. Всички те изглеждаха привлечени, а не отблъснати, когато им каза колко е неудобно и той все още отговаряше на подробните им въпроси в 8 без 10, когато му се наложи да излъже, че има да връща книга в библиотеката, за да може да избяга за своя урок с Дъмбълдор. Лампите в кабинета на Дъмбълдор бяха запалени, портретите на предишните директори похъркваха леко в рамките си, а Мислоемът вече беше на бюрото. Ръцете на Дъмбълдор бяха от двете му страни, дясната все така черна и изгорена, както преди. Никак не изглеждаше по-добре и Хари се зачуди, за стотен път, какво беше причинило такова сериозно нараняване, но не попита. Дъмбълдор беше казал че ще му каже някога, но във всички случаи, сега имаше други теми за обсъждане. Но преди Хари да успее да каже каквото и да е за Снейп и Малфой, Дъмбълдор проговори: - Чувам, че си срещнал Министъра на Магията около Коледа? - Да - каза Хари. – Той не беше много доволен от мен. - Не е – въздъхна Дъмбълдор. – Не е много доволен и от мен. Трябва да се опитваме да не се поддаваме на нашия anguish, Хари, но продължавай. Хари се ухили: - Той искаше да кажа на магьосническия свят, че Министерството се справя чудесно. Дъмбълдор се усмихна: - Това беше идея на Фъдж. По време на последните му дни на служба, когато се опитваше отчаяно да се задържи на поста си, той искаше да се види с теб, надявайки се, че ще му дадеш подкрепата си. - След всичко, което Фъдж направи миналата година? – каза Хари ядосано. – След Ъмбридж? - Казах на Корнелиус, че няма шанс, но идеята не отмря дори когато той напусна кабинета.Часове след назначението на Скримджър ние се срещнахме и той настоя да му уредя среща с теб… - Значи за това сте се скарали! – възкликна Хари.- Това го пишеше в Магьоснически Вести. - Дори Вестите понякога уцелват истината – каза Дъмбълдор. – Дори само по случайност. Да, това беше причината за спора ни. Но изглежда, че Руфъс е намерил начин да те срещне, в края на краищата. - Той ме обвини че съм човек на Дъмбълдор до мозъка на костите си. - Колко грубо от негова страна. - Казах му, че съм. Дъмбълдор отвори уста да каже нещо и после я затвори пак. Зад Хари, Фоукс, фениксът, издаде тих, мек, музикален звук. Смутен, Хари осъзна, че ярко сините очи на Дъмбълдор изглеждаха насълзени и заби поглед в колената си. Когато Дъмбълдор най-накрая проговори, гласът му беше спокоен. - Много съм трогнат, Хари. - Скримджър искаше да знае къде ходите, когато не сте в Хогуартс - продължи Хари, все още с поглед закован в коленете си. - Да, той вдига много шум за това - каза Дъмбълдор, звучейки по-скоро весело и Хари реши, че е безопасно да вдигне поглед отново – Дори е заповядвал да ме проследяват. Забавно, наистина. Той сложи Дауиш да ме следи. Не беше много мило, вече ми се беше налагало да го омагьосвам, сега ми се наложи да го направя отново, за най-голямо съжаление. - Но те все още не знаят къде отивате? – попита Хари, надявайки се да изкопчи повече информация по този толкова интригуващ въпрос, но Дъмбълдор просто се усмихна над очилата си с форма на полумесец. - Не, не знаят и времето не е подходящо и за теб да узнаеш. Сега предлагам да продължим, освен ако няма нещо друго…? - Всъщност има, сър - каза Хари. – Става дума за Малфой и Стейп. - Професор Снейп, Хари. - Да, сър. Подслушах ги по време на партито на Слъгхорн…всъщност ги проследих… Дъмбълдор изслуша историята на Хари с безизразно изражение на лицето. Когато Хари приключи, той не проговори за известно време, после каза: - Благодаря ти, че ми разказа това, Хари, но ти предлагам да не мислиш много по този въпрос, не мисля че е много важно. - Не е важно? – повтори Хари възмутено. – Професоре, не разбирате ли…? - Да, Хари, надарен съм с необикновено остър ум, разбрах всичко, което ми каза - каза Дъмбълдор малко рязко. – Не мисля, че ти хрумва възможността, че съм разбрал малко повече от тебе. И отново, много съм благодарен, че ми се довери, но нека те уверя, че не си ми казал нищо, което да ме обезпокои. Хари запази мълчание взирайки се в Дъмбълдор. Какво ставаше? Значеше ли това, че Дъмбълдор наистина използваше Снейп, за да разбере какво ще прави Малфой и в този случай той вече беше чул всичко, което Хари току що му каза за тях? Или той наистина беше разтревожен от това, което му съобщи, но се преструваше, че не е? - Значи, сър - каза Хари, с тон, който се надяваше да е спокоен и вежлив, - Вие определено все още вярвате на…? - Вече съм бил достатъчно любезен да отговаря на този въпрос - каза Дъмбълдор, но вече не звучеше любезно. – Отговорът ми не се е променил. - Аз не бих си помислял… – каза един глас, Финъс Найджелъс очевидно само се преструваше на заспал. Дъмбълдор го игнорира. - И сега, Хари, настоявам да продължим. Имам по-важни неща да обсъдя с теб тази вечер. Хари се почувства неловко. Какво щеше да стане, ако той откажеше да промени темата, ако настоеше да продължат да обсъждат Малфой? Като че ли прочел мислите на Хари, Дъмбълдор поклати глава. - Ех, Хари, колко често става това, дори между най-добри приятели! Всеки от нас вярва, че това, което има да каже е много по-важно от каквото и да има да каже другият! - Не мисля, че това което имате да кажете е маловажно, сър – промърмори Хари. - Добре, защото си съвсем прав, не е - каза Дъмбълдор бързо. – Имам да ти показвам още два спомена тази вечер, и двата придобити с много трудности, а вторият от тях е най-важният спомен, който съм събирал някога. Хари не каза нищо, все още беше ядосан от смяната на темата, но не виждаше полза от това да продължи да спори. - Така - каза Дъмбълдор със звънлив глас, - тази вечер сме се събрали да продължим разказа за Том Ридъл, когото оставихме миналия урок да се наслаждава на годините си в Хогуортс. Помниш, колко развълнуван беше той, когато разбра, че е магьосник, че отказа компанията ми при пътуването към Диагон-али и че аз го предупредих да не продължава с кражбите, когато пристигне в училище. Така дойде началото на учебната година и с него дойде и Том Ридъл, тихо момче в роби втора ръка, който се нареди с останалите първокурсници, за да бъде разпределен. Той беше сложен в Слидерин почти в момента, в който Разпределителната шапка докосна главата му. – продължи Дъмбълдор, махайки с почернената си ръка към полицата над главата си, където Разпределителната шапка стоеше, древна и неподвижна. – Колко скоро Ридъл е научил, че известният основател на Дома е можел да говори със змии, не знам, но може би е било още същата вечер. Този факт само го е развълнувал и е повишил самочувствието му. Както и да е, ако е използвал змийския език за да плаши или впечатлява своите съученици от Слидерин в тяхната обща стая, това не достигна до преподавателите. Външно той не показваше нито знак за арогантност или агресия. Като необикновено надарено и много добре изглеждащо сираче, той естествено привличаше вниманието и симпатиите на преподавателите, почти от момента, в който пристигна. Той изглеждаше мил, тих и жаден за знания. Почти всички бяха много впечатлени от него. - Не им ли казахте, сър, какъв е бил, когато сте се срещнали в сиропиталището? – попита Хари. - Не, не им казах. Въпреки че не го показа, беше възможно да е съжалявал, че се е държал така преди и че е решил да започне на чисто. Избрах да му дам този шанс. Дъмбълдор спря и погледна към Хари, който беше отворил уста, за да говори. Ето пак, пример за склонността на Дъмбълдор да вярва на хората, въпреки очевидните доказателства, че те не го заслужават! Но след това Хари си спомни нещо…. - Но Вие не му вярвахте, нали сър? Той ми каза… този Ридъл, който излезе от дневника, каза: “Дъмбълдор никога не ме е харесвал толкова, колкото другите учители.” - Нека да кажем, че не приемах на готово, че може да му се има доверие – каза Дъмбълдор. – Аз, както вече казах, бях решил да го наблюдавам отблизо, както и направих. Не мога да предентирам, че разбрах много от първоначалните ми наблюдения. Той беше много резервиран към мен, сигурен съм, че усещаше, че съм на път да разкрия истинската му самоличност, за която той вече ми беше казал прекалено много. Той беше внимателен никога повече да не се разкрива толкова отново, но не можеше да върне назад това, което се беше изплъзнало в момента, когато беше развълнуван, нито това, което госпожа Коул ми беше споделила. Както и да е, той никога не се опита да ме очарова така, както очарова толкова много от колегите ми. С годините, прекарани в училището, той събра около себе си група от предани приятели, наричам ги така, защото не мога да се сетя за по-добра дума, но както вече казах, Ридъл несъмнено не чувстваше никаква привързаност към някой от тях. Тази група имаше мрачно излъчване. Те бяха интересна колекция – смес от слаби, търсещи защита, амбициозни, търсещи споделена слава и подмазвачи, които гравитираха около лидер, който можеше да им покаже по-финните измерения на подлостта . С други думи, те бяха предшествениците на Смъртожадните и, наистина, някои от тях по-късно се превърнаха в първите Смъртожадни, след като напуснаха Хогуортс. Държани изкъсо от Ридъл, те никога не бяха хванати в откровено нарушаване на правилата, въпреки че през седмата им година в Хогуортс бяха забелязани редица неприятни инциденти. Никога не се намериха доказателства, които да ги свържат с тях, като най-сериозният беше, разбира се, отварянето на Стаята на Тайните, което причини смъртта на едно момиче. Както знаеш, Хагрид беше погрешно обвинен за това престъпление. Не успях да намеря много спомени за Ридъл в Хогуортс, - каза Дъмбълдор, слагайки ранената си ръка върху Мислоема. – Малко от тези, които го познаваха бяха готови да говорят за него, всички бяха прекалено изплашени. Каквото знам, го разбрах след като той напусна Хогуортс, с цената на много и трудоемки усилия, след като проследих малкото, които можеха да бъдат прилъгани да говорят, след претърсването на стари архиви и разпитване на очевидци мъгъли и магьосници, останали живи. Тези, които успях да предразположа да говорят, ми казаха, че Ридъл е бил обсебен от своя произход. Това е разбираемо, рабира се, той беше израстнал в сиропиталище и естествено е искал да знае как е стигнал до там. Изглежда, че отчаяно е търсил някакви следи от Том Ридъл старши на полиците в стаята с трофеи, в списъка на префектите, в старите училищни архиви, дори в историческите магьоснически книги. Накрая, той трябвало да приеме, че баща му никога не е стъпвал в Хогуортс. Вярвам, че именно тогава се е отказал от името си завинаги, приемайки самоличността на Лорд Волдемор и е започнал да разследва семейството на майка си, което бе пренебрегвал до тогава – майка му, жената която той мислел, че не може да е вещица, след като се е поддала на срамната човешка слабост – смъртта. Всичко, което имал било едно единствено име – “Марвало”, което, както знаел от сиропиталището, било името на бащата на майка му. Накрая, след изтощително изследване из старите книги за магьосническите семейства, той открил съществуването на единствените потомци на Слидерин. През лятото на своята шестнадесета година той напуснал сиропиталището, където се връщал всяка година, за да потърси своите роднини от фамилия Гаунт. И сега, Хари, ако застанеш тук… Дъмбълдор се изправи и Хари видя, че отново държи малко кристално шишенце, пълно с блестящ, перлен спомен. - Бях голям късметлия да събера този - каза той, след като изсипа сияещата течност в Мислоема. – Което ще видиш и сам, след като го преживеем. Да започваме? Хари пристъпи до каменната купа и се наведе, докато лицето му не потъна под повърхността на спомена. Той почувства познатото усещане на пропадане през нищото и тогава се приземи върху мръсен каменен под, почти в пълен мрак. Трябваха му няколко секунди, за да разпознае мястото. През това време Дъмбълдор се приземи до него. Къщата на семейство Гаунт сега беше по-разнебитена, от колкото Хари я помнеше. Таванът беше покрит с паяжини, подът с мръсотия, плесенясала храна беше разпръсната по масата сред бъркотията от неизмити съдове. Единствената светлина идваше от една единствена трепкаща свещ, сложена в краката на човек с коса и брада, толкова прораснали, че Хари не можеше да види нито очите, нито устата му. Той се беше проснал в стол до огъня и за момент, Хари се зачуди, дали не е мъртъв. Но тогава се почука силно на вратата и човекът оживя, вдигна магьосническата си пръчица в дясната си ръка и къс нож в лявата. Вратата се отвори. Там, на прага, държейки старомодна газена лампа, стоеше момче, което Хари веднага разпозна – висок, блед, тъмнокос и красив – юношата Волдемор. Волдемор се огледа и тогава видя човека в стола. За няколко секунди те се гледаха, после мъжът се изправи, карайки празните бутилки в краката му да извънят и се залюла към вратата. - ТИ! – изкрещя той. – ТИ! И се отправи към Ридъл с пиянска походка, размахвайки магьосническата си пръчка и ножа си. - Спри. Ридъл проговори на змийски език. Човекът се блъсна в масата, събаряйки съдините, които се разбиха на земята. Той се вгледа в Ридъл. Последва дълго мълчание докато те се изучаваха един друг. Мъжът проговори пръв: - Ти го говориш? - Да, говоря го - каза Ридъл. Той влезе навътре в стаята, оставяйки вратата да се затвори след него. Хари не можа да се сдържи да не се възхити на пълната липса на страх у Волдемор. Лицето му изразяваше само отвращение и, може би, разочарование. - Къде е Марвало? – попита той. - Умря - каза другият. – Умря преди години, нали така? Ридъл се наежи: - Кой си ти тогава? - Аз съм Морфин, не е ли така? - Синът на Марвало? - Разбира се, че съм… Морфин отмести косата от мръсното си лице, за да види по-добре Ридъл и Хари забеляза, че носеше пръстена с черния камък на дясната си ръка. - Помислих си че си мъгълът – прошепна Морфин. – Много приличаш на онзи мъгъл. - Кой мъгъл? – попита Ридъл остро. - Този мъгъл, по който си падаше сестра ми, този мъгъл, който живее в голямата къща от другата страна на пътя - каза Морфин и почти се строполи на пода между тях. – Изглеждаш точно като него. Ридъл. Но той сега е по-стар, нали? Той е по-стар от теб, сега като се замислих… Морфин изглеждаше леко замаян и се олюляваше, все още стискайки ъгъла на масата за подкрепа. - Той се върна, така е – добави той с глупаво изражение. Волдемор гледаше към Морфин все едно обмисляше възможните си ходове. Той се приближи още малко и каза: - Ридъл се е върнал? - Ами да, той я напусна, така й се пада като се ожени за мъгъл!- каза Морфин, свличайки се отново на пода – Ограби ни преди да избяга… къде е огърлицата, хм, къде е огърлицата на Слидерин? Волдемор не отговори. Морфин пак изпадаше в състояние на безпомощен гняв, той размаха ножа и изкрещя: - Обезчести ни, обезчести ни малката мръсница! И кой си ти, идваш тук и питаш всичките тези въпроси? Всичко свърши, не е ли така? Свръши… Той погледна настрани, треперейки леко и Волдемор се приближи. Когато го направи се появи неестествена тъмнина, която затъмни лампата му и свещта на Морфин, затъмни всичко… Пръстите на Дъмбълдор се впиха в рамото на Хари и те се върнаха обратно в настоящето. Меката златиста светлина в кабинета на Дъмбъдор раздразни очите на Хари след тази нетърпима тъмнина. - Това ли е всичко? – пита Хари. – Защо всичко потъмня, какво стана? - Защото Морфин не помни нищо от този момент нататък, - каза Дъмбълдор, приканвайки Хари да седне отново на мястото си – Когато се събудил на следващата сутрин, той лежал на земята, съвсем сам. Пръстенът на Марвало бил изчезнал. През това време в селото Литъл Хенглътън една слугиня тичала по главната улица, крешейки че има три трупа на земята в приемната на голямата къща: Том Ридъл старши, майка му и баща му. Мъгълските власти бяха обркани. До колкото знам и до днес те нямат идея как са умряли семейство Ридъл, защото Авада Кедавра обикновено не оставя никаква следа….Изключението седи пред мен. – добави Дъмбълдор, кимайки към белега на челото на Хари. – Министерството, от друга страна, веднага разбра, че става дума за магьосническо убийство. Те също така знаеха, че доказан мъгъломразец живее от другата страна на долината, мъгъломразец, който вече е бил в затвора веднъж, за нападение срещу един от убитите хора. Така че министерството прибра Морфин. Те нямаха нужда да го разпитват, нито за използват елексир на истината – той си призна за убиствата още на място, давайки детайли, които само убиецът би могъл да знае. Той беше горд, че е убил тези мъгъли, казваше, че е чакал своя шанс всичките тези години. Той предал магическата си пръчка, за която веднага било доказано, че е използвана за убийството на семейство Ридъл и се предаде да бъде отведен в Азкабан без борба. Единственото нещо, което го безпокоеше, беше че пръстенът на баща му е изчезнал. - Той ще ме убие, за дето съм го загубил - беше казал на хората, дошли да го заловят. – Той ще ме убие, за дето съм загубил пръстена. – И това, както изглежда, беше последното нещо, което той изобщо някога е казвал. Той прекара остатъка от живота си в Азкабан, тъжейки по изгубеното наследство на Марвало и после беше погребан вътре в затвора, до другите бедни души, които си бяха отишли между стените му. - Значи Волдемор е откраднал магическата пръчка на Морфин и я е използвал? – попита Хари, намествайки се на стола си. - Точно така - каза Дъмбълдор. – Нямаме никакъв спомен, който да ни покаже това, но аз мисля, че можем да сме доста сигурно какво се е случило. Волдемор е приспал чичо си, взел е неговата пръчица и е отишъл през долината до “голямата къща от другата страна на пътя”. Там той е убил човека, който е изоставил вещерската му майка, също така и своите мъгълски баба и дядо, отмъщавайки така на бащата, който никога не го е искал. После се е върнал в колибата на Гаунт, направил е сложна магия, която да вкара фалшив спомен в паметта на чичо му, оставил е магическата пръчица на Морфин до собственика й, който по това време е бил в безсъзнание, взел е древния пръстен и си е тръгнал. - И Морфин никога не е осъзнал, че не той ги е убил? - Никога - каза Дъмбълдор. – Той направи, както казах, пълно и изчерпателно признание. - Но той е имал този истински спомен през цялото време! - Да, но трябваше доста да се потрудя, за да го измъкна от него, - каза Дъмбълдор. – а защо му е на някой да се рови в мозъка на Морфин, след като той вече е признал, че е виновен за престъплението? Както и да е, успях да си осигуря посещение в килията на Морфин в последните седмици на живота му. По това време аз се опитвах да открия колкото мога повече за миналото на Волдемор. Беше ми много трудно да взема този спомен. И когато видях какво съдържа се опитах да го използвам, за да освободя Морфин от Азкабан, но преди Министерството да реши какво да прави, Морфин умря. - Но как е възможно Министерството да не разбере, че Волдемор е сторил всичко това на Морфин? – ядоса се Хари. – Той е бил под възрастта, на която се разрешава да се правят магии, не е ли така? Мислех си, че могат да засичат такава магия! - Прав си – те могат да засекат магията, но не и кой я прави. Ако си спомняш, ти беше обвинен от Министерството за Hover Charm, но то в действителност беше направено от… - Доби - промърмори Хари, спомняйки си за онази несправедливост. – Така че ако си под разрешената възраст, но правиш магия в къщата на възрастен магьосник или вещица, Министерството няма да разбере? - Те няма да могат да кажат кой е направил магията, - каза Дъмбълдор, усмихвайки се леко на недоумението, изписало се върху лицето на Хари. – Те разчитат на родителите магьосници да следят за изпълнението на заповедта от младите, докато са между стените им. - Но това са глупости! – възкликна Хари. – Вижте какво се случи тук, вижте какво се случи с Морфин! - Съгласен съм - каза Дъмбълдор. – Какъвто и да е бил Морфин, той не заслужаваше да умре така, както умря, обвинен за убийства, които не е извършил. Но става късно, а аз искам да видиш и другия спомен, преди да се разделим… Дъмбълдор извади още едно кристално шишенце от вътрешния си джоб и Хари замълча, спомняйки си, че директорът беше казал, че това е най-важният спомен, който някога е събирал. Хари забеляза, че съдържанието се оказа трудно за изливане в Мислоема, като че ли се беше сгъстило малко, дали спомените също се разваляха? - Това няма да отнеме много време - каза Дъмбълдор, след като успя да изпразни шишенцето. – Ще сме се върнали преди да си се усетил. Още веднъж влизаме в Мислоема… И Хари пропадна отново през сребристата повърхност, приземявайки се този път точно пред един човек, който веднага успя да разпознае. Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше толкова свикнал да го гледа плешив, че гледката на Слъгхорн с гъста, лъскава пепеляво руса коса го разконцентрира. Изглеждаше все едно главата му е thatched, въпреки е вече имаше лъскава дупка с размер на един Галеон на темето му. Мустаците му, по-малко внушителни от сега, бяха тъмно руси. Не беше толкова наконтен, колкото Хари го познаваше, въпреки че златните копчета на богато извезаната му роба правеха впечатление. Малките му крака си почиваха върху кадифена табуретка, беше се настанил в удобно кресло, държейки в една ръка малка чаша вино, а с другата ровичкаше в кутия захаросан ананас. Хари се огледа наоколо, когато Дъмбълдор се появи до него и видя, че се намираха в кабинета на Слъгхорн. Половин дозина момчета седяха около масата, всички на по-ниски или на по-високи столове от неговия и всички бяха по средата на юношеството си. Хари веднага разпозна Волдемор. Той имаше най-красивото лице и изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Дясната му ръка беше небрежно преметната върху облегалката на стола и Хари усети леко бодване, когато видя, че носеше пръстена на Марвало, вече бе убил баща си. - Сър, вярно ли е, че професор Меритру се пенсионира? – попита той. - Том, Том, и да знаех, не можеше да ти кажа - каза Слъгхорн, посочвайки го обвинително със захаросания си показалец, въпреки че развали ефекта като премигна. – Трябва да призная, че много ми се иска да знам от къде получаваш информацията си, момче, знаеш повече от половината преподаватели. Ридъл се усмихна, останалите момчета се засмяха и го погледнаха с възхищение. - И тази твоя способност да знаеш неща, които не би трябвало да знаеш, и деликатното привличане на вниманието на важни хора… благодаря за ананаса, между другото, наистина ми е любимото… Няколко от момчетата се разсмяха и тогава стана нещо много страно. Цялата стая се изпълни изведнъж с дебела бяла мъгла, така че Хари не можеше да види нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който седеше до него. Тогава се чу гласът на Слъгхорн, неестествено висок в мъглата: - Ще загазиш, момче, помни думите ми. Мъглата изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила и изглеждаше сякаш никой не я беше забелязал, нито че нещо необичайно се бе случило. Озадачен, Хари се огледа из стаята, докато малкият златен часовник на бюрото на Слъгхорн отбеляза единадесетия час. - Божи милостиви, толкова късно ли стана? – каза Слъгхорн. – По-добре да тръгвате, момчета, или ще загазим. Лестриндж, искам есето ти до утре или ще има наказание. Същото важи и за теб, Авери. Слъгхорн стана от стола и остави празната си чаша на бюрото, докато момчетата излизаха. Волдемор, обаче, остана в стаята. Хари беше сигурен, че се забави нарочно, за да може да остане насаме с професора. - Том - каза Слъгхорн, когато се обърна и видя, че той още е там, – не искаш да те хванат извън леглото в този час, а ти си и префект… - Сър, исках да ви попитам нещо. - Питай, момчето ми, питай. - Сър, чудех се какво знаете за…за Хоркруксите? И ето, че пак се случи. Плътната мъгла изпълни стаята така, че Хари не можеше да види нито Слъгхорн, нито Волдемор, само Дъмбълдор, който се усмихваше спокойно до него. Тогава прозвуча гласа на Слъгхорн, точно както се беше случило и преди малко. - Не знам нищо за Хоркруксите и не бих ти казал, дори и ако знаех! Сега излез от тук и да не съм те чувал да ги споменаваш повече! - Това беше - каза Дъмбълдор. – Време е да вървим. Подът се изгуби под краката на Хари, за да се появи пак, секунди по-късно, но вече в кабинета на Дъмбълдор. - Това ли беше всичко? – попита Хари леко разочарован. Дъмбълдор беше казал, че това е най-важният спомен от всички, но той не виждаше нищо особено в него, освен мъглата и факта, че никой не я забелязваше, но нищо друго не се беше случило, само Волдемор зададе въпрос, на който не получи отговор. - Както може би забеляза - каза Дъмбълдор, сядайки отново зад бюрото си, - този спомен е бил обработван. - Обработван? – повтори Хари, сядайки си на мястото. - Със сигурност. Професор Слъгхорн се е ровил в собствената си памет. - Но защо би направил такова нещо? - Може би, защото го е срам от това, което помни - каза Дъмбълдор. Опитал се е да преработи този спомен, за да се покаже в по-добра светлина, затъмнявайки тези части, които не иска аз да виждам. Което, както сам видя, е много непохватно направено, което е добре за нас, защото значи, че истинският спомен все още е там. И сега, за пръв път от както имаме уроци, ще ти дам домашно, Хари. Ще бъде твоя задача да предразположиш професор Слъгхорн да сподели истинския спомен, което без съмнение ще бъде най-важното парче от пъзела, който сглобяваме. Хари зяпна срещу него. - Но, сър - каза той - нямате нужда от мен – можете да използвате Legilimency или елексир на истината… - Професор Слъгхорн е много способен магьосник и ще очакаква и двете - каза Дъмбълор. – Той е много по-навътре в Отварите от бедния Морфин Гаунт и ще съм удивен, ако не си носи антидот за елексира на истината още от времето, когато го принудих да ми даде този непълен спомен. Така че, мисля, че ще е глупаво да се опитвам да измъкна истината от професор Слъгхорн със сила и това може да донесе до много повече вреде, отколкото полза, а не искам той да напуска Хогуортс. Но той си има слабости, както всички нас, и ми се струва, че ти си единственият, който може да пробие неговата защита. Много е важно да си осигурим този спомен непокътнат, Хари…Колко точно, ще разберем чак след като видим какво наистина се е случило тогава…Така че, късмет… и лека нощ. Малко замаян от възложената му задача, Хари се изправи на крака и също му пожела лека нощ. Докато затваряше вратата на кабинета, той ясно чу гласа на Финъс Найджелъс да казва: - Не мога да разбера защо момчето би го направило по-добре от теб, Дъмбълдор. - Не съм очаквал, че ще го разбереш, Финъс - отговори Дъмбълдор и тогава Фоукс издаде още един тих, музикален звук. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|