Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Глава 25 Подслушаната прорицателка
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 25
Подслушаната прорицателка Това, че Хари Потър излиза с Джини Уизли изглежда заинтригува много хора, повечето от тях момичета, но Хари остана по новому и щастливо неотзивчив към клюките през следващите няколко седмици. В края на краищата, беше много хубава промяната да го одумват заради нещо, което го правеше по-щастлив, отколкото можеше да си припомни да е бил от много време, вместо това да е въвлечен в ужасяващи сцени на Черна магия. - Човек би помислил, че хората биха имали по-добри поводи за клюки – каза Джини, седнала облегната на краката на Хари в общата стая, четейки “Пророчески вести”. – Три нападения на диментори за една седмица, а Ромилда Вейн седнала да ме пита вярно ли е, че имаш татуиран на гърдите хипогриф. Рон и Хърмаяни избухнаха заедно в смях. Хари не им обърна внимание. - Какво и каза? - Казах и, че е унгарски шипоносец – отвърна Джини, отгръщайки лениво страницата. – Много по-мъжкарско. - Благодаря – ухили се Хари. – А какво и каза, че има Рон? - Пигмейско пухче, но не и казах къде. Рон се намръщи, когато Хърмаяни се запревива от смях. - Внимавайте – каза той, сочейки предупредително към Хари и Джини. – Това, че съм ви дал разрешението си не значи, че не мога да го отменя. - Твоето разрешение – присмя му се Джини. – Че откога ти ми даваш разрешение да правя нещо? Във всеки случай ти сам каза, че би било по-добре да е Хари, отколкото Майкъл или Дийн. - Да, казах – рече неохотно Рон. – И само докато не почнете да се натискате един друг на публични места... - Мръсен лицемер такъв! А какво да кажем за теб и Лавендър, дето се мачкахте навсякъде подобно на двойка змиорки? – настоя Джини. След началото на юни обаче нямаше поводи да се подлага на изпитание търпението на Рон, тъй като времето, което Хари и Джини прекарваха заедно, намаляваше прогресивно. Изпитите СОВА на Джини приближаваха и тя беше принудена да преговаря с часове през нощта. Един такъв следобяд, когато Джини се беше оттеглила в библиотеката, а Хари седеше до прозореца в общата стая, уж завършвайки домашното си по билкология, а всъщност припомняйки се особено щастливия час, който бяха прекарали с Джини край езерото след обяда, Хърмаяни седна на стола между него и Рон с неприятно решителен израз. - Искам да поговорим, Хари. - За какво? – попита подозрително Хари. Предния ден Хърмаяни го беше нахокала, че отвличал Джини, когато тя трябвало да се готви сериозно за изпитите. - За така наречения Нечистокръвен принц. - О, не пак – простена той. – Защо не го зарежеш, моля? Той не бе посмял да се върне в Нужната стая, за да си вземе учебника и резултатите му по отвари съответно пострадаха (макар Слъгхорн, който одобряваше Джини, да твърдеше на шега, че това било, защото Хари бил болен от любов). Но Хари беше сигурен, че Снейп още не е изоставил надеждата да пипне учебника на Принца, и затова бе решил да го остави там, където е, докато Снейп е нащрек. - Няма да го зарежа – каза решително Хърмаяни, - докато не ме изслушаш. Опитвах се да открия нещо по въпроса, кой би могъл да направи свое хоби изобретяването на Черни заклинания... - Той не го е правил свое хоби... - Той, той – откъде знаеш, че е “той”? - Вече обсъждахме това – каза сърдито Хари. – Принц, Хърмаяни, принц! - Правилно! – каза Хърмаяни и на бузите и пламнаха червени петна, когато извади от джоба си едно много старо парче вестник и го тръсна на масата пред Хари. – Виж това! Виж снимката! Хари взе смачкания къс хартия и се взря в движещата се фотография, пожълтяла от годините; Рон също се наведе да погледне. Снимката показваше мършаво момиче на около петнайсет години. Не беше хубава; изглеждаше едновременно сърдита и враждебна с гъстите си вежди и издълженото си, бледо лице. Под фотографията пишеше: “Ейлийн Принц, капитан на отбора на “Хогуортс” по наплюващи топчета”. - Е, и? – попита Хари, преглеждайки късото известие, към което принадлежеше снимката; беше доста скучна история за междуучилищни състезания. - Тя се е казвала Ейлийн Принц. Принц, Хари. Те се спогледаха и Хари разбра, какво се опитва да му каже Хърмаяни. Той избухна в смях. - Няма начин. - Какво? - Ти мислиш, че тя е била Нечистокръвният...? О, я стига. - Е, защо не? Хари, в света на магьосниците няма истински принцове! Това или е прякор, или измислена титла, която някой си е присвоил, или би могло да е нечие истинско име, нали? Не, слушай! Ако, да кажем, баща и е бил магьосник с фамилията Принц, а майка и мъгълка, това би я направило Нечистокръвната Принц! - Да, Хърмаяни, много остроумно... - Но би могло! Може да се е гордеела, че е наполовина Принц! - Случай, Хърмаяни, аз зная, че не е момиче. Просто зная. - Истината е, че ти не мислиш, че едно момиче може да е достатъчно умно – каза гневно Хърмаяни. - Как може да съм висял покрай теб пет години и да не мисля, че момичетата са умни?- каза Хари, жегнат от това. – Личи от начина, по който пише. Просто знам, че Принцът е бил момче, казвам ти. Това момиче няма нищо общо с това. Впрочем, къде го намери? - В библиотеката – отговори Хърмаяни, както можеше да се очаква. – Там има цяла сбирка от стари броеве на “Пророчески вести”. Е, ако мога, ще науча още нещо за Ейлийн Принц. - Приятно прекарване! – каза раздразнително Хари. - Ще го направя – каза Хърмаяни. – А първото място, където ще погледна – изстреля тя, когато стигна до отвора с портрета – са списъците със стари награди по отвари! Хари се намръщи подире и, а после продължи да съзерцава притъмняващото небе. - Тя просто никога няма да се примири с това, че я надминаваш по отвари – каза Рон, поглеждайки в учебника си “Хиляда магически билки и плесени”. - Ти не мислиш, че съм луд, като си искам учебника обратно, нали? - Разбира се, че не – каза твърдо Рон. – Той, Принцът, е бил гений. Във всеки случай... без намека му за безоара... – той многозначително прекара пръст по гърлото си – аз нямаше да съм тук, за да го обсъждам, нали? Искам да кажа, не мисля, че заклинанието, което ти направи на Малфой, беше чудесно... - Нито пък аз – каза бързо Хари. - Но той се оправи напълно, нали? Изправи се на крака за нула време. - Да – каза Хари; това беше съвършено вярно, макар че съвестта му малко го глождеше въпреки всичко. – Благодарение на Снейп... - И тази събота ли имаш задържане със Снейп? – продължи Рон. - Да, и следващата събота, и съботата след нея – въздъхна Хари. – А сега той намеква, че ако не свърша с всички кутии до края на срока, ще продължим догодина. Той намираше тези задържания особено тягостни, тъй като съкращаваха и без друго ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Всъщност напоследък той често се чудеше, дали Снейп не знае това, защото той задържаше Хари всеки път до все по-късно, като правеше явни подмятания, как Хари пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага. Хари се отърси от тези горчиви размисли от появата на Джими Пийкс, който му подаде руло пергамент. - Благодаря, Джими... хей, това е от Дъмбълдор! – каза развълнуван Хари, развивайки пергамента и прочитайки го. – Иска да ида в кабинета му колкото може по-бързо! Те се спогледаха. - По дяволите – прошепна Рон. – Не мислиш ли... да не би да е намерил...? - Най-добре да ида и да разбера, нали? – каза Хари, скачайки на крака. Той напусна общата стая и седмия етаж колкото можа по-бързо, без да срещне никого освен Пийвс, който връхлетя отсреща, замеряйки Хари с тебешири по обичайния си начин и се разкикоти силно, когато успя да се изплъзне от защитното заклинание на Хари. След като Пийвс изчезна, в коридорите настана тишина; повечето хора вече се бяха прибрали по общите стаи, защото оставаха само петнайсет минути до вечерния час. И тогава Хари чу писък и трясък. Той замръзна и се ослуша. - Как.. смееш... ти... аааааа! Шумът идваше от близкия коридор; Хари хукна натам, приготвил пръчката си, профуча край един ъгъл и видя професор Трелони простряна на пода. Главата и бе покрита с един от многобройните и шалове, а няколко бутилки от шери се търкаляха край нея, едната от които счупена. - Г-жо професор... Хари бързо се приближи и помогна на професор Трелони да стане. Няколко от лъскавите и огърлици се бяха оплели в очилата и. Тя шумно хлъцна, оправи косата си и се надигна, държейки се за протегнатата ръка на Хари. - Какво е станало, г-жо професор? - По-добре не питай! – каза пискливо тя. – Разхождам се аз наоколо, размишлявайки над някои тъмни предзнаменования, които бях успяла да съзра... Но Хари не внимаваше много. Той току-що беше забелязал, къде се намираха: отдясно бе гобленът с танцуващите тролове, а отляво – онази гладка, непроницаема повърхност на каменната стена, прикриваща... - Г-жо професор, в Нужната стая ли се опитвахте да влезете? - ...прокоби, с които съм била удостоена... какво? Тя внезапно доби несигурен вид. - Нужната стая – повтори Хари. – Опитвахте се да влезете в нея ли? - Аз... хм... не знаех, че учениците знаят за... - Не всички знаят – каза Хари. – Но какво се случи? Вие извикахте... сякаш ви боли... - Ами... аз... - каза професор Трелони, увивайки се в шаловете, сякаш за да се защити и гледайки го с неимоверно уголемените си очи. – Аз исках да... ах... да оставя някои... ъъ... лични вещи в Стаята... – и тя промърмори нещо за “противни обвинения”. - Така – каза Хари, поглеждайки бутилките от шери. – Но не успяхте да влезете и да ги скриете? Това му се видя много странно; в края на краищата Стаята се бе отворила пред него, когато искаше да скрие учебника на Нечистокръвния принц. - О, влязох без затруднения - каза професор Трелони, взирайки се в стената. – Там обаче вече имаше някой. - Някой беше вътре? Кой? – настоя Хари. – Кой беше там? - Нямам представа - каза професор Трелони, малко объркана от настойчивостта в гласа на Хари. – Пристъпих в стаята и чух глас, което никога преди не ми се беше случвало през всичките ми години на криене... искам да кажа, на ползване на стаята. - Глас? Какво казваше? - Не зная, дали казваше нещо - рече професор Трелони. – Той... викаше от радост. - Викаше от радост? - Ликуваше – кимна тя. Хари се вгледа в нея. - Мъжки ли беше, или женски? - Бих се осмелила да предположа, че беше мъжки - каза професор Трелони. - И изглеждаше щастлив? - Много щастлив - каза презрително професор Трелони. - Сякаш тържествуваше? - Съвсем определено. - И после...? - И после аз извиках: “Кой е тук?” - Нима не можехте да разберете кой е, без да питате? – запита Хари, леко разочарован. - Вътрешното ми око – каза с достойнство професор Трелони, оправяйки шаловете си и множеството си блестящи огърлици – бе съсредоточено върху неща далеч извън досадните сфери на викащите от радост гласове. - Ясно – каза бързо Хари, който вече беше чувал доста често за Вътрешното око на професор Трелони. – И каза ли гласът кой е? - Не, не каза – отвърна тя. – Всичко стана абсолютно тъмно и следващото, което усетих беше, че ме изхвърлят с главата напред от Стаята! - И Вие не видяхте, че това ще се случи? – не се сдържа Хари. - Не, не видях, както казах, беше абсолютно... – тя спря и се взря подозрително в него. - Мисля, че би било добре да съобщите на професор Дъмбълдор – каза Хари. – Той трябва да знае, че Малфой е ликувал – искам да кажа, този, който Ви е изхвърлил от стаята. За негова изненада, професор Трелони се изправи надменно при това предложение. - Директорът намекна, че би предпочел да го посещавам по-рядко – каза тя студено. – Не съм човек, който би натрапвал компанията си на тези, които не я ценят. Щом Дъмбълдор предпочита да пренебрегне предупрежденията, които картите показват... Внезапно костеливата и ръка стиска китката на Хари. - Отново и отново, както и да ги редя... И тя извади драматично една карта изпод шаловете си. - ...поразената от мълния кула – прошепна тя. – Гибел. Бедствие. През цялото време приближава... - Ясно – каза пак Хари. – Ами... аз все пак мисля, че трябва да кажете на Дъмбълдор за този глас и как всичко е станало тъмно и са Ви изхвърлили от стаята... - Така ли мислиш? - професор Трелони сякаш за момент обмисляше въпроса, но Хари знаеше, че и харесва идеята да разкаже малкото си приключение. - Аз тъкмо отивам при него – каза Хари. – Имам среща с него. Можем да идем заедно. - О, в такъв случай, добре – каза с усмивка професор Трелони. Тя се наведе, взе бутилките от шери и ги тръсна безцеремонно в една голяма синьо-бяла ваза, стояща в близката ниша. - Липсваш ми на уроците, Хари – каза тя с чувство, когато тръгнаха заедно. – Никога не си бил особено прозорлив... но пък си чудесен обект... Хари не отговори; той мразеше да бъде обект на непрекъснатите предсказания за гибел на професор Трелони. - Боя се – продължи тя, - че крантата... съжалявам, кентавърът... не разбира нищо от гледане на карти. Попитах го – като гадател гадателя – дали не е усетил също далечните вибрации на приближаваща катастрофа? Но той сякаш ме намери почти смешна. Да, смешна! Гласът и се извиси истерично и Хари долови силен дъх на шери, макар бутилките да бяха останали зад тях. - Сигурно конят е чул хората да казват, че не съм наследила дарбата на своята прапрабаба. Тези слухове се разпространяват от години от завистниците. Знаеш ли, какво казвам аз на такива хора, Хари? Би ли ми позволил Дъмбълдор да преподавам в това знаменито училище, би ли ми гласувал такова голямо доверие през всичките тези години, ако не се бях доказала пред него? Хари промърмори нещо неясно. - Добре си спомням първото си интервю с Дъмбълдор - продължи професор Трелони с гърлен глас. – Той беше дълбоко впечатлен, разбира се, дълбоко впечатлен... Бях в “Свинската глава”, което между другото не препоръчвам – дървеници, мило момче... но средствата не достигаха. Дъмбълдор беше така любезен да ме посети в стаята ми в страноприемницата. Той ме разпитваше... трябва да призная, че в началото си помислих, че изглежда зле настроен към пророкуването... спомням си, че започнах да се чувствам малко особено, не бях яла много през деня... но после... И сега Хари я слушаше внимателно за пръв път, защото знаеше, какво се бе случило после: професор Трелони бе направила пророчеството, променило целия му живот, пророчеството за него и Волдемор. - ...но тогава бяхме грубо прекъснати от Сивиръс Снейп! - Какво? - Да, пред вратата настъпи суматоха и тя се отвори, и там стоеше оня толкова недодялан барман със Снейп, който дрънкаше глупости, че уж бил объркал пътя по стълбите, обаче се боя, че аз самата всъщност си помислих, че са го заловили да подслушва интервюто ми с Дъмбълдор – нали разбираш, по това време самият той си търсеше работа и несъмнено се е надявал да получи ценни сведения! Е, виждаш ли, след това Дъмбълдор изглеждаше много по-склонен да ми даде работата и не мога да не си мисля, Хари, че това беше така, защото той оцени очевидната противоположност между собствените ми скромни обноски и тих талант, сравнени с отракания, натрапващ се млад човек, готов да подслушва по ключалките... Хари, миличък? Тя погледна назад през рамо, току-що усетила, че Хари вече не е с нея; той беше спрял да върви и сега те бяха на три метра един от друг. - Хари? – повтори тя несигурно. Навярно лицето му бе побеляло, за да я накара да изглежда така загрижена и изплашена. Хари стоеше неподвижен и вълни на шок се блъскаха в него, вълна след вълна, изличавайки всичко освен сведенията, които бяха крили толкова дълго от него... Снейп е бил тоя, който е подслушал пророчеството. Снейп е бил тоя, който е занесъл вестта за пророчеството на Волдемор. Снейп и Питър Петигрю заедно са пратили Волдемор да преследва Лили, Джеймс и сина им... В този момент нищо друго нямаше значение за Хари. - Хари? – каза отново професор Трелони. - Хари... нали щяхме да вървим заедно при директора? - Стойте тук – промълви Хари през вцепенените си устни. - Но, миличък... аз щях да му разказвам, как са ме нападнали в Стаята... - Стойте тук! – гневно повтори Хари. Тя го погледна разтревожена, когато изтича край нея и зави по коридора на Дъмбълдор, където самотният водоливник стоеше на пост. Хари изкрещя паролата на водоливника и хукна нагоре по спиралната стълба, прескачайки по три стъпала наведнъж. Той не почука, а заблъска по вратата на Дъмбълдор и спокойният глас каза “Влез”, след като Хари вече бе нахлул в стаята. Фениксът Фоукс го погледна бързешком с черните си очи, блестящи с отразено злато от залеза зад прозореца. Дъмбълдор стоеше до прозореца с дълго черно пътническо наметало в ръце и гледаше навън. - Е, Хари, обещах ти, че можеш да дойдеш с мен. За миг-два Хари не разбра; разговорът с Трелони бе изместил всичко останало от ума му и мозъкът му сякаш съобразяваше много бавно. - Да дойда... с Вас? - Само ако желаеш, разбира се. - Ако... И тогава Хари си спомни, защо толкова бързаше да дойде в кабинета на Дъмбълдор. - Намерил сте? Намерил сте хоркръкс? - Вярвам, че е така. Гневът и негодуванието се бореха с шока и вълнението: за няколко мига Хари не можеше да продума. - Естествено е да се боиш – каза Дъмбълдор. - Не ме е страх! – каза веднага Хари и това беше самата истина; страхът беше чувство, което той изобщо не усещаше. - Кой хоркръкс е това? Къде е? - Не съм сигурен кой е - макар да мисля, че можем да изключим змията – но вярвам, че е скрит в пещера на морския бряг на много мили оттук, пещера, която много отдавна се опитвам да намеря: пещерата, в която Том Ридъл някога е тероризирал две деца от своето сиропиталище по време на годишната им екскурзия; помниш ли? - Да – каза Хари. – Как е защитен? - Не зная; имам подозрения, които могат да се окажат напълно погрешни. – Дъмбълдор се поколеба, после каза: - Хари, аз ти обещах да те взема със себе си и държа на обещанието си, но би било много лошо от моя страна да не те предупредя, че ще бъде извънредно опасно. - Идвам – каза Хари почти без да дочака Дъмбълдор да завърши. Кипящ от гняв срещу Снейп, желанието му да извърши нещо отчаяно и опасно беше нарастнало десетократно през последните няколко минути. Изглежда това бе изписано на лицето му, защото Дъмбълдор се отдръпна от прозореца и се взря по-отблизо в Хари, леко сбърчил сребристите си вежди. - Какво ти се е случило? - Нищо – излъга веднага Хари. - Какво те е разстоило? - Не съм разстроен. - Хари, ти никога не си бил добър оклумант... Тази дума беше искрата, която възпламени яростта на Хари. - Снейп! – каза той много високо и Фоукс меко изкряка зад тях. – Това, което се случи, е Снейп! Той е казал на Волдемор за пророчеството, той е бил, той е подслушвал пред вратата, Трелони ми каза! Изражението на Дъмбълдор не се промени, но Хари видя, как лицето му побеля под кървавите багри, хвърляни от залязващото слънце. Един дълъг миг Дъмбълдор не проговори. - Кога научи за това? – попита най-сетне той. - Току-що! – каза Хари, който с огромни усилия се сдържаше да не се разкрещи. А после внезапно вече не можеше да се спре. – И ВИЕ МУ ПОЗВОЛЯВАТЕ ДА ПРЕПОДАВА ТУК, А ТОЙ Е КАЗАЛ НА ВОЛДЕМОР ДА ПРЕСЛЕДВА МОИТЕ МАЙКА И ТАТКО! Като дишаше така тежко, сякаш се биеше, Хари се извърна от Дъмбълдор, който все още не помръдваше, и закрачи из кабинета, разтривайки кокалчетата на ръката си и напрягайки последните си капки самообладание, за да не почне да мята предмети. Искаше му се да беснее и ругае Дъмбълдор, но искаше също да иде с него и да се опита да унищожи хоркръкса; искаше да му каже, че е стар глупак, задето вярва на Снейп, но се ужасяваше, че Дъмбълдор не би го взел със себе си, освен ако не овладее гнева си... - Хари – каза тихо Дъмбълдор. – Моля те, изслушай ме. Да спре неспокойния си вървеж беше също толкова трудно, колкото и да се сдържи да не крещи. Хари спря, хапейки устната си, и погледна набръчканото лице на Дъмбълдор. - Професор Снейп направи ужасна... - Не ми казвайте, че е било грешка, сър, той е подслушвал зад вратата! - Моля те, позволи ми да довърша. – Дъмбълдор изчака, докато Хари кимна отсечено, и после продължи. - Професор Снейп направи ужасна грешка. Той още служеше на лорд Волдемор в нощта, когато чу първата половина от пророчеството на професор Трелони. Естествено е побързал да каже на господаря си, какво е чул, тъй като това е засягало най-дълбоко господаря му. Но той не е знаел – не е имало начин да разбере – кое момче е щял да преследва Волдемор оттогава нататък, или пък че родителите, които е щял да унищожи в смъртоносното си издирване, са били хора, които професор Снейп е познавал, че те са били твоите майка и баща... Хари се изсмя безрадостно. - Той е мразил баща ми, както мразеше Сириус! Не сте ли забелязал, г-н професоре, как хората, които Снейп мрази, имат склонността да умират? - Ти нямаш представа за разкаянието, което изпита професор Снейп, когато разбра как лорд Волдемор е изтълкувал пророчеството, Хари. Вярвам, че това е най-голямото разкаяние в живота му и причината да се върне... - Но той е много добър оклумант, нали, сър? – каза Хари с глас, който трепереше от усилието му да го задържи спокоен. – И не е ли Волдемор убеден, че Снейп е на негова страна, дори сега? Г-н професоре... как можете да сте сигурен, че Снейп е на наша страна? Дъмбълдор известно време не проговори; изглеждаше, сякаш се мъчеше да събере мислите си за нещо. Накрая рече: - Сигурен съм. Вярвам напълно на Сивиръс Снейп. Хари задиша дълбоко, мъчейки се да се успокои. Не се получи. - Е, аз не му вярвам! – каза той силно както преди. – Той прави нещо заедно с Драко Малфой точно сега, точно под носа Ви, а Вие пак... - Ние обсъждахме това, Хари - каза Дъмбълдор и сега гласът му бе отново строг. – Аз ти казах гледището си. - Напускате училището тази вечер и се обзалагам, че дори не помисляте, че Снейп и Малфой могат да решат да... - Да какво?- попита Дъмбълдор, вдигайки вежди. – Какво точно ги подозираш, че правят? - Аз... те кроят нещо! – каза Хари и ръцете му се свиха в юмруци при тия думи. – Професор Трелони тъкмо е била в Нужната стая, опитвайки се да скрие бутилките си от шери и е чула Малфой да вика от радост, да ликува! Той се опитва да поправи нещо опасно там и ако питате мен, най-после го е оправил, а Вие се каните просто да напуснете училището, без... - Достатъчно – каза Дъмбълдор. Каза го съвсем спокойно, но въпреки това Хари млъкна веднага; той разбра, че най-накрая е преминал някаква невидима черта. – Мислиш ли, че съм оставил дори веднъж училището незащитено през време на моите отсъствия тази година? Не съм. Тази нощ, когато тръгна, тук пак ще има допълнителна защита. Моля те да не изказваш предположения, че не вземам на сериозно безопасността на учениците си, Хари. - Аз не... – смънка Хари, малко засрамен, но Дъмбълдор го прекъсна. - Не желая повече да обсъждаме това. Хари преглътна отговора си, изплашен, че е отишъл твърде далеч, че е провалил възможността да придружи Дъмбълдор, но Дъмбълдор продължи: - Искаш ли да дойдеш с мен довечера? - Да – каза веднага Хари. - Много добре тогава: слушай. Дъмбълдор се изправи в цял ръст. - Вземам те с мен при едно условие: че ще се подчиняваш на всяка моя евентуална заповед веднага и без въпроси. - Разбира се. - Постарай се да ме разбереш, Хари. Искам да кажа, че трябва да изпълняваш дори заповеди като “бягай”, “скрий се” или “върни се”. Даваш ли ми думата си? - Аз... да, разбира се. - Ако ти кажа да се скриеш, ще го направиш ли? - Да. - Ако ти кажа да бягаш, ще се подчиниш ли? - Да. - Ако ти кажа да ме оставиш и да спасяваш себе си, ще направиш ли, каквото ти казвам? - Аз... - Хари? Те се спогледаха за миг. - Да, сър. - Много добре. Тогава искам да идеш да вземеш твоята мантия и да ме чакаш във Входната зала след пет минути. Дъмбълдор се обърна да погледне през огненочервения прозорец; сега слънцето блестеше рубиненочервено на хоризонта. Хари излезе бързо от кабинета и слезе по спиралната стълба. Внезапно умът му странно се избистри. Той знаеше, какво да направи. Когато се върна, Рон и Хърмаяни седяха заедно в общата стая. - Какво иска Дъмбълдор? – попита веднага Хърмаяни. – Хари, добре ли си? – добави тя тревожно. - Добре съм – каза кратко Хари, профучавайки край тях. Той се стрелна по стълбите в спалното помещение, където отвори куфара си и извади Хитроумната карта и чифт навити на кълбо чорапи. После хукна обратно надолу по стълбите към общата стая и се хлъзна, преди да спре пред слисаните Рон и Хърмаяни. - Нямам много време – каза задъхан Хари, - Дъмбълдор мисли, че си вземам мантията-невидимка. Слушайте... Той набързо им каза къде ще ходи и защо. Не спря нито заради ужасените ахкания на Хърмаяни, нито заради бързите въпроси на Рон; по-късно щяха да успеят сами да съобразят по-тънките подробности. - ...значи разбирате, какво означава това? – завърши Хари в галоп. – Тази нощ Дъмбълдор няма да е тук, така че Малфой ще има още една благоприятна възможност за това, което върши.Не, чуйте ме! – изсъска той ядосан, когато и Рон, и Хърмаяни се наканиха да го прекъснат. – Зная, че именно Малфой е ликувал в Нужната стая. Ето... – той пъхна Хитроумната карта в ръката на Хърмаяни. – Трябва да го наблюдавате, трябва да наблюдавате и Снейп. Използвайте всеки, когото успеете да намерите от ВОДА. Хърмаяни, нали онези галеони за връзка още работят? Дъмбълдор казва, че е сложил допълнителна защита в училище, но ако е замесен Снейп, той ще знае, каква е защитата на Дъмбълдор и как да я избегне – но той няма да очаква, че вие ще сте нащрек, нали? - Хари – започна Хърмаяни с разширени от страх очи. - Нямам време да споря – каза рязко Хари. - Вземете и това – той пъхна чорапите в ръцете на Рон. - Благодаря – каза Рон. - Ъъ... защо са ми чорапи? - Трябва ти това, което е увито в тях, това е Феликс фелисис. Разделете го помежду си, дайте и на Джини. Кажете и довиждане от мен. По-добре да вървя, Дъмбълдор чака... - Не! – каза Хърмаяни, когато Рон разви мъничкото шишенце със златиста отвара, изпълнен с благоговение. - Не го искаме, вземи го ти, кой знае какво те чака? - Аз ще съм добре, аз ще бъда с Дъмбълдор! – каза Хари. – Искам да знам, че и вие сте добре... не ме гледай така, Хърмаяни, ще се видим по-късно! И той излезе, бързайки обратно през портрета към Входната зала. Дъмбълдор чакаше до дъбовите входни врати. Той се обърна, когато Хари долетя до най-горното каменно стъпало, силно задъхан, с остри бодежи отстрани. - Бих желал да сложиш мантията си, моля - каза Дъмбълдор и изчака, докато Хари я наметне, преди да каже: - Много добре. Да тръгваме ли? Дъмбълдор веднага се отправи надолу по каменните стъпала, а пътническото му наметало едва потрепваше в спокойния летен въздух. Хари забърза до него под мантията-невидимка, все още задъхан и потейки се силно. - Но какво ще си помислят хората, когато Ви видят да заминавате, г-н професор? – попита Хари, мислейки за Малфой и Снейп. - Че съм прескочил до Хогсмийд да пийна нещо – каза безгрижно Дъмбълдор. – Понякога отивам при Розмерта, друг път посещавам “Свинската глава”... или поне така изглежда. Не е по-лош от който и да е друг начин да прикриеш истинската си цел. Те слязоха по алеята в сгъстяващия се полумрак. Въздухът бе изпълнен с миризми на топла трева, езерна вода и пушек от дърва откъм колибата на Хагрид. Беше трудно да се повярва, че отиваха към нещо опасно или страшно. - Г-н професоре – каза тихо Хари, когато портите в долния край на алеята се показаха, – ще се магипортираме ли? - Да – каза Дъмбълдор. – Вярвам, че вече можеш да се магипортираш? - Да – каза Хари, - но нямам разрешително. Чувстваше, че е най-добре да бъде искрен; какво би станало, ако провалеше всичко, появявайки се на сто мили от мястото, където трябваше да отиде? - Няма значение - каза Дъмбълдор, - мога пак да ти помогна. Те излязоха от портите на полутъмната, пуста алея към Хогсмийд. Докато вървяха, тъмнината се спускаше бързо и додето стигнат “Хай стрийт”, нощта беше настъпила. През прозорците над магазините трепкаха светлини, а когато наближиха “Трите метли”, чуха буйни викове. - ...и стой вън! – извика мадам Розмерта, изхвърляйки насила някакъв мърляв магьосник. – О, здравейте, Албус... излязъл сте късно... - Добър вечер, Розмерта, добър вечер... извини ме, тръгнал съм за “Свинската глава”... не искам да те обидя, но тази вечер бих желал по-спокойна атмосфера... След минута те завиха по една странична улица, където фирмата на “Свинската глава” леко скръцна, макар да нямаше и полъх. За разлика от “Трите метли” кръчмата изглеждаше съвсем празна. - Няма да е нужно да влизаме – измърмори Дъмбълдор, оглеждайки се. – Стига никой да не ни види, че тръгваме... сега си сложи ръката на моята, Хари. Няма нужда да стискаш много силно, аз само те водя. На три – едно... две... три... Хари се завъртя. Веднага настъпи ужасното усещане, сякаш го прокарваха през дебел гумен маркуч; не можеше да си поеме дъх, всяка негова част бе притисната почти непоносимо и тогава, когато си помисли, че ще се задуши, невидимите обръчи сякаш се разкъсаха и той стоеше в хладната тъмнина, вдишвайки с пълни гърди свеж, солен въздух. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|