| Очарованието на живота
Често се учудваме, защо Бог е направил човека толкова слаб, че той най-често сякаш е обречен да бъде лош — дори съзираме в това Божия несправедливост. Но това не е вярно и този въпрос е изтълкуван прекрасно в арабските приказки от „Хиляда и една нощ“.
Един цар имал за слуга голям пияница. Веднъж, за да се повесели, царят заповядал на останалите слуги да напоят човека докато загуби съзнание и да го сложат в царското му легло. Когато се съмнало, засвирили музиканти, както било прието и дузина момичета запели в спалнята, за да го събудят. Събуждайки се, слугата помислил: „Какво е станало с мен? Миналата вечер бях слуга, сега лежа в царските постели и всичко наоколо изглежда царски! Слуга ли съм аз или цар?“ Той погледнал момичетата, а те всички му се поклонили. Всяко го наричало „Ваше Величество“. Той станал, излязъл от спалнята, отишъл в Дурбар и седнал на трона. Влезли везирите, поклонили му се и се обърнали към него с приветствени речи. Тогава слугата решил: „Аз навярно съм цар. Ако бях цар само в леглото, това не би значело нищо, но и тук всички до един се кланят и ме наричат «Ваше Величество!»“ През целия ден той се наслаждавал на царския живот. Вечерта дошла неговата жена. Предишната нощ, като не се върнал в къщи, тя решила, че се търкаля някъде пиян. Търсила го и като не го намерила никъде, дошла в двореца. Никой не я спрял, защото такава била заповедта на царя. Когато влязла в залата, мъжът й я погледнал, сякаш виждал смъртта. Помислил си: „Аз не мога да бъда цар, защото, ако бях цар, тя нямаше да е моята жена. Трябва да си отида с нея!“ Тя му казала: „Какво правиш тук? Ти не се върна в къщи и у нас няма парче хляб, а ти се наслаждаваш тук. Да вървим“. Той отговорил на жена си: „Не те познавам, махай се оттук“. Но тя възразила: „Ти си мой мъж, тръгвай с мен“. И жената го отвела със себе си, макар че той продължавал да твърди: „Аз съм цар, аз съм цар“. Всяка ситуация, в която се намираме, ни кара да вярваме, че сме това или онова. Това, което душата изпитва, за такова възприема и себе си. Ако душата възприеме своя външен „аз“ като дете, тя вярва: „Аз съм дете“. Ако види своя външен „аз“, когато е като старец, ще си помисли: „Аз съм старец“. Ако възприеме своя външен „аз“ в дворец, ще си каже: „Аз съм богата“. Ако види този „аз“ в колиба, ще помисли: „Аз съм бедняк“. А в действителност е само едно: „Аз съм“.
Има неща в живота, които са омагьосали човека. Хафиз е казал: „Преди нашето раждане Ти ни даваш да глътнем вино“. А Джами казва: „О, Саки, виночерпецо, прости ми, това е моята младост. От време навреме се хващам за бутилката с вино и я целувам, а понякога я отблъсквам“. Такива сме всички ние. Детето ту гали и целува куклата, ту я хвърля на земята и я чупи, а в замяна взема друга. Понякога наричаме някого свой приятел, друг път го обявяваме за враг. Понякога казваме, че ни харесва някоя националност или раса, а в следващия момент враждуваме с нея. Ние сме като децата и затова сме непостоянни.
Човекът, в своя сън за живота, постоянно гони бягащите облаци. А когато се събуди? Когато дойде неговата жена? Коя е тя, тази жена? Жената е разрушителната стихия на природата; когато тя идва като смърт, човек вижда, че всичко, което е притежавал и което е считал за свое, остава назад — неговото име, слава, имущество. Всичко това го има само за онзи, който е жив, а за него остава само гробът. Не може да вземе нищо със себе си. В този миг осъзнава, че нищо наоколо не може да му даде вечно спокойствие и удовлетворение, и започва да търси нещо истинско.
Това е въпрос на егото, на съзнанието. Има една индийска пословица, която гласи: „Унижението на мъдрия не пропада даром. Семето пада в праха, за да прерасне“. След като мъдрият човек унизи себе си до праха, този прах ще осигури неговия разцвет. Това все още няма да бъде истинско господство, но ще го подготви към по-висока степен на развитие.
В Корана се казва: „Муту кубла анта Муту“, което означава: „Умри преди смъртта“. Суфият умира преди своята физическа смърт и още приживе разбира какво ще бъде след нея. С други думи, той кани жена си да го посети и я приветства в своята царственост, тъй че вместо да й позволи да го отведе със себе си от двореца, може дори да се наслаждава на живота с нея, със своята жена, на земята. Казано с други думи — той става жив мъртвец.
Когато човек разбере с ума си, че всички прояви в този свят са проява на единната същност, той възкликва: „На кого трябва да се кланяме, какво да почитаме, щом като самите ние сме всичко? И от кого да се страхуваме?“ И той забравя собствената си личност. Щом като се състои от много различни органи и различни атоми и измерения, и в същото време си остава личност, защо тогава единната същност да не може да бъде Личност? С ума си признаваме, че всички ние сме едно. Но когато някой ни причини болка, не можем да го понесем и вече не мислим, че той и ние сме едно. Когато някой ни причини вреда, ние го проклинаме. Но ако считаме, както по-рано, че той е същото, което сме и ние, нима ще го проклинаме?
Сподели с приятели: |
