Хенрик Сенкеевич

> Втора част

>> I

Остра болка пробуди Виниций. В първия момент той не можа да разбере къде се намира и какво става с него. Главата му бучеше, а очите му бяха премрежени като от мъгла. Постепенно обаче съзнанието му се възвръщаше, докато най-после през тая мъгла той съгледа трима души, наведени над него. Двамата позна: единият беше Урс, а другият — оня старец, когото беше съборил, отвличайки Лигия. Третият, съвсем не познат, държеше лявата му ръка, опипваше я от лакътя чак до рамото и ключицата и му причиняваше такава страшна болка, че Виниций сметна това за особен род отмъщение и каза през стиснатите си зъби:

— Убийте ме.

Те обаче не обръщаха внимание на думите му, сякаш не ги чуваха или пък ги взеха за обикновен болезнен вик. Урс, със своето загрижено и сурово варварско лице, държеше вързоп бели парцали, накъсани на дълги ивици, а старецът казваше на човека, който натискаше рамото на Виниций:

— Главк, сигурен ли си, че раната в главата не е смъртоносна?

— Да, почтений Крисп — отвърна Главк. — Когато служех като роб във флотата и после, когато живеех в Неапол, превързвах много рани и с дохода, който ми носеше това занятие, откупих най-после себе си и семейството си… Раната на главата е лека. Когато тоя човек (тук той посочи с глава Урс) е грабнал девойката от младежа и го е блъснало стената, при падането сигурно младежът се е закрил с ръка, която изкълчил и счупил, но така спасил главата си — и живота си.

— За мнозина от братята си се грижил — отговори Крисп, — ти се славиш като опитен лекар… Затова пратих Урс да те повика.

— Той ми призна по пътя, че вчера бил готов да ме убие.

— Преди да признае намерението си пред теб, той го съобщи на мен; но аз, който познавам тебе и твоята любов към Христа, му обясних, че не ти си предателят, а непознатият, който го подстрекавал към убийство.

— Беше зъл дух, пък аз го помислих за ангел — отговори Урс с въздишка.

— Друг път ще ми разкажеш това — рече Главк, — а сега трябва да мислим за ранения.

Като каза това, той започна да намества ръката на Виниций, който губеше съзнание от болка, при все че Крисп пръскаше лицето му с вода. Впрочем това обстоятелство за него беше благоприятно, защото не усещаше нищо, докато му наместваха крака и превързваха счупената ръка, която Главк постави между две вдлъбнати дъсчици и я превърза бързо и здраво, за да не се движи.

След тая операция Виниций пак се събуди и видя над себе си Лигия.

Тя стоеше до леглото му и държеше пред себе си бакърен съд с вода, в който Главк потапяше от време на време една гъба и мокреше главата му.

— Лигия…

Съдът затрепера в ръката й, но тя обърна към него пълни с тъга очи.

— Мир на тебе! — отвърна му тихичко.

И стоеше така с отпуснати ръце и с лице, изпълнено със състрадание и печал.

А той я гледаше, сякаш искаше да насити зениците си с нея така, че след като отпусне клепки, образът й да остане. Гледаше лицето й, по-бледо и по-слабо, отколкото преди, гледаше вълните на тъмната й коса и бедното облекло на прислужница; гледаше така упорито, че под тоя поглед снежното й чело започна да поруменява; той първо помисли, че все още я обича, а после, че тая нейна бледност и тази нищета са негово дело, че той именно я бе изпъдил от оня дом, където беше обичана и където я заобикаляше изобилие и удобство, и я бе поставил в тая мизерна стая и облякъл в тоя бедняшки плащ от черна вълна.

Тъй като искаше да я облече в най-скъпи златотъкани дрехи и да й даде всички скъпоценности на света, обхвана го учудване, тревога, състрадание — и толкова голяма скръб, че би паднал в краката й, ако можеше само да се помръдне.

— Лигия — каза той, — ти не позволи да ме убият.

А тя отговори гальовно:

— Нека бог ти върне здравето.

Виниций съзнаваше обидите, които по-рано й беше причинил, и тая, която съвсем скоро й беше нанесъл, затова думите й бяха истински балсам за него. В тоя момент той забрави, че през устата й говори може би християнското учение, а само чувстваше, че говори любимата жена и че в отговора й има някаква нежност и неземна доброта, която го трогва до дън душа. Преди той премаля от болка, а сега от вълнение. Обхвана го някаква силна и сладка немощ. Стори му се, че потъва в някаква пропаст, но се чувстваше добре — и беше щастлив. В тоя миг на слабост той помисли, че над него стои божество.

В това време Главк проми раната в главата му и я намаза с целебен мехлем. Урс грабна бакърения съд от ръката на Лигия, а тя взе от масата приготвената чаша с вода, смесена с вино, и я опря до устните на ранения. Виниций пи жадно и изпита голямо облекчение. След като го превързаха, болката почти изчезна. Раните и ударените места започнаха да се успокояват. Той се свести напълно.

— Дай ми да пия още — рече той.

Лигия отиде в другата стая с празната чаша; а Крисп, след като размени няколко думи с Главк, се приближи до леглото и рече:

— Виниций, бог не допусна да извършиш злодеяние, но запази живота ти, за да се опомниш. Оня, пред когото човек е само прах, те остави беззащитен в нашите ръце, ала Христос, в когото вярваме, ни е заповядал да обичаме дори и враговете си. Затова ние превързахме раните ти и, както каза Лигия, ще се молим на бога да ти върне здравето, но да се грижим по-дълго за тебе, не можем. Обмисли спокойно и реши, подобава ли ти и занапред да преследваш Лигия, която си лишил от покровители и покрив — и нас, които ти се отплатихме за злото с добро?

— Искате да ме оставите? — попита Виниций.

— Искаме да напуснем тоя дом, защото можем да бъдем преследвани от префекта на града. Твоят приятел е убит, а ти, който си влиятелен между своите, лежиш ранен. Това стана не по наша вина, но гневът на закона може да се излее върху нас…

— Не се страхувайте от преследване — рече Виниций. — Аз ще ви запазя.

Крисп не искаше да му каже, че става въпрос не само за префекта и полицията, но че нямат доверие и на него и затова искат да предпазят Лигия от по-нататъшното му преследване.

— Господарю — рече той, — дясната ти ръка е здрава — ето таблички и стило: напиши на слугите си да дойдат тази вечер при тебе с лектика и да те отнесат в дома ти, дето ще ти бъде по-удобно, отколкото тук в нищета. Живеем тук у една бедна вдовица, която скоро ще дойде със сина си — и момчето ще отнесе писмото ти, а ние всички трябва да търсим друго убежище.

Виниций побледня, защото разбра, че искат да го отделят от Лигия и че ако я изгуби отново, може би никога в живота си не ще я види вече… Той разбираше наистина, че между него и нея са станали неща, по силата на които, ако иска тя да бъде негова, трябва да търси някакви нови начини, но за тях още не беше имал време да мисли.

Разбираше също, че каквото и да каже на тия люде — даже и да им се закълне, че ще върне Лигия на Помпония Грецина, те имат основание да не му вярват и не ще му повярват. Та нали това той можеше да извърши отдавна; вместо да преследва Лигия, би могъл да отиде при Помпония и да й се закълне, че се отказва от преследването; в такъв случай Помпония сама би намерила и взела девойката. Не! Той чувстваше, че никакви увещания от тоя род не ще успеят да ги въздържат и никаква тържествена клетва не ще бъде приета, още повече, че не беше християнин и би могъл да им се закълне само в името на безсмъртните богове, в които сам твърде не вярваше и които те смятаха за зли духове.

Желаеше обаче горещо да се помири с Лигия и нейните покровители, на всяка цена, но за това беше необходимо време. Искаше му се също да я вижда още поне няколко дни. Както давещият се открива във всяко парче дъска или весло спасение, така и на него му се струваше, че през тези няколко дни може би ще успее да каже нещо, което ще го сближи с нея, че може би ще намисли нещо или пък че ще се случи нещо благоприятно.

И като събра мислите си, каза:

— Християни, послушайте ме. Вчера бях заедно с вас в Остриан и слушах вашето учение, но дори и да не го знаех, делата ви биха ме убедили, че сте почтени и добри люде.

Кажете на вдовицата, която живее в тоя дом, да си остане в него, останете и вие също и позволете и на мене да остана. Нека този човек (тук той обърна поглед към Главк), който е лекар или поне умее да превързва рани, да каже мога ли днес да бъде пренесен. Болен съм и е счупена ръката ми, която трябва да остане поне няколко дни неподвижна — затова ви заявявам, че оттук няма да се помръдна, освен ако ме изнесете насила.

Понеже в смазаните му гърди не достигаше въздух, той спря, а Крисп рече:

— Господарю, никой няма да извърши над тебе насилие, ние само ще се махнем оттук, за да спасим главите си.

Непривикналият на възражения млад човек сви вежди и каза:

— Позволи ми да си поема дъх.

След малко отново започна да говори:

— За Кротон, когото Урс удуши, никой няма да запита; днес той трябваше да отпътува за Беневент, където го викаше Ватиний, и всички ще помислят, че е заминал.

Когато влязохме с Кротон в тая къща, не ни видя никой освен един грък, който беше с нас в Остриан. Ще ви кажа къде живее, доведете ми го — аз пък ще му заповядам да мълчи, защото му плащам. Ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал за Беневент. Ако гъркът вече е съобщил на префекта, ще му заявя, че лично аз съм убил Кротон и че той ми е счупил ръката. Така ще постъпя — кълна се в сянката на баща си и майка си! — затова можете спокойно да останете тук, косъм няма да падне от ничия глава. Доведете ми по-скоро гърка, който се нарича Хилон Хилонид.

— Тогава при теб ще остане Главк, господарю — рече Крисп, — и заедно с вдовицата ще се грижи за тебе.

Виниций се намръщи още повече.

— Стари човече, слушай добре какво ще ти кажа — рече той. — Дължа ти благодарност, ти изглеждаш добър и честен човек, но не ми казваш това, което таиш дълбоко в душата си. Страхуваш се да не повикам моите роби и да им заповядам да грабнат Лигия? Така ли е?

— Така е! — отвърна Крисп малко сурово.

— Тогава слушай, с Хилон ще говоря пред вас и във ваше присъствие ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал — и други пратеници освен вас не ще търся… Обмисли сам това и не ме дразни повече.

Тук Виниций се развълнува, а лицето му се сгърчи от гняв и той продължи раздразнен:

— Нима ти си мислил, че аз ще скрия желанието си да остана, за да я виждам?… И глупецът би разбрал това, даже и да отричах. Но с насилие аз не искам вече да я взема…

Ще ти кажа и нещо друго. Ако тя не остане тук, със здравата си ръка ще скъсам превръзката на раненото рамо, не ще взема нито храна, нито питие — и нека причина за смъртта ми бъдеш ти и твоите братя. Защо ме превърза, а не заповяда да ме убият?

Той побледня от гняв и изтощение. Лигия, която слушаше целия разговор от другата стая и беше убедена, че Виниций ще изпълни казаното, се уплаши от думите му.

За нищо на света тя не желаеше смъртта му. Ранен и беззащитен, той будеше у нея само състрадание, а не страх. От времето на бягството си тя живееше сред погълнати от непрестанен религиозен унес хора, които мислят единствено за саможертва, самоотверженост и безгранично милосърдие, сама се увлече до такава степен в това ново учение, че то замести дома, семейството, изгубеното й щастие, като същевременно направи от нея една от ония девойки християнки, които по-късно обновиха остарялата душа на света. Виниций повлия много върху съдбата й и беше изиграл твърде голяма роля в живота й, за да може да го забрави. За него тя мислеше по цели дни и неведнъж молеше бога да дойде момент, когато в духа на новото учение би могла да му се отплати за злото с добро, за преследването с милосърдие, да го пречупи, да го спечели за Христа и да го спаси. Сега й се струваше, че този момент е дошъл и че молитвата й е чута.

Тя се приближи до Крисп с вдъхновено лице и започна да говори, сякаш друг някакъв глас говореше от нейните уста:

— Крисп, нека той остане между нас и ние ще останем при него, докато Христос го излекува.

Старият презвитер, навикнал да търси във всичко божествено вдъхновение, виждайки екзалтацията й, тутакси помисли, че чрез нея говори може би висша сила, изплаши се и наведе глава.

— Нека бъде тъй, както казваш — рече той.

На Виниций, който през цялото време не откъсваше от Лигия очи, тая покорност на Крисп направи странно и силно впечатление. Стори му се, че между християните Лигия е някаква Сибила или жрица, заобиколена с почит и послушание. Пред тая почит и той самият неволно се преклони. Към любовта, която чувстваше, сега се прибави и някаква боязън, затова му се струваше, че любовта му е едва ли не дързост. Освен това той не можеше да свикне с мисълта, че отношенията им са променени, че сега не тя зависи от неговата воля, а той от нейната, че лежи болен, съкрушен, че е престанал да бъде нападателна и завладяваща сила и че се намира като беззащитно дете под нейното покровителство. За неговата горда и самоволна натура подобно отношение спрямо всеки друг би било унижение. Но в тоя случай той не само не се чувстваше унизен, а дори й бе благодарен като на своя господарка. За него тия чувства бяха непознати; ден по-рано не биха се дори поместили в главата му; те и сега биха го смаяли, ако можеше да си даде ясна сметка за тях. Той обаче не се питаше защо е така, сякаш това бе нещо напълно естествено — чувстваше само, че е щастлив, понеже остава тук.

Искаше да й благодари — и с благодарността си да изрази някакво друго чувство, толкова непознато за него, че не знаеше даже как да го назове, а то беше просто покорност. Изпитаната от него възбуда толкова бе го изтощила, че той не можеше да говори и само със светнали от радост очи й благодареше, че остава при нея и че ще има възможност да я гледа утре, в други ден, а може би още дълго. Радостта му се помрачаваше само от страха да не изгуби това, което вече е придобил; и тоя страх беше толкова голям, че когато Лигия му подаде след малко вода и го обхвана желание да улови ръката й, той се страхуваше да стори това, страхуваше се — той, тоя същият Виниций, който на пиршеството у цезаря насила целуваше устните й, а след нейното бягство беше решил, че ще я влачи за косите в кубикулума или пък ще заповяда да я бичуват.