Хенрик Сенкеевич

>> XXII

Виниций едва в преддверието разбра колко трудна беше задачата им. Домът беше голям, няколкоетажен, една от ония сгради, които строяха в Рим с хиляди само за да се използва наемът от тях; обикновено ги строяха набързо и лошо, така че почти всяка година се срутваха по няколко от тях върху главите на хората, които живееха там. Това бяха същински кошери, много високи и тесни, пълни със стаички и тъмни забутани кътчета, в които се гнездеше бедно и многочислено население. В града, където много улици нямаха имена, тези къщи нямаха номера; собствениците възлагаха събирането на наема на свои роби, а те не бяха задължени да дават на градските власти имената на обитателите, често пъти и сами не ги знаеха. Да намериш някого в такъв дом, като разпитваш, беше извънредно трудно, защото нямаше вратар.

Виниций с Кротон мина през дългото, подобно на коридор преддверие и се озова в тясно дворче, застроено от четирите страни, което беше нещо като общ за целия дом атрий, в средата с фонтан, чиито струи падаха в кръгъл каменен басейн, взидан в земята.

Край всички стени нагоре се изкачваха външни стълби, отчасти каменни, отчасти дървени, и водеха до галериите, през които се влизаше в жилищата. На долния етаж също имаше жилища, някои от тях с дървени врати, други пък отделени от двора само с вълнени завеси, повечето парцаливи и изтрити.

Беше още рано и на двора нямаше жива душа. На вярно в целия дом спяха всички, с изключение на тези, които се бяха върнали от Остриан.

— Какво ще правим, господарю? — попита Кротон, като спря.

— Ще чакаме тук; може да излезе някой — отвърна Виниций.

Но веднага си помисли, че съветът на Хилон беше практичен. Ако имаше няколко десетки роби, можеха да обсадят вратата, която, изглежда, беше едничкият изход, и да претърсят всички жилища, а сега трябваше веднага да открие жилището на Лигия, защото иначе християните, които сигурно не бяха малко в този дом, можеха да я предупредят.

Затова беше опасно да разпитват непознати. Виниций се замисли дали няма да е по-добре да се върнат, за да вземат роби, когато внезапно иззад една от завесите на по-нататъшните жилища излезе човек с решето в ръка и се приближи до фонтана.

Младият човек от пръв поглед позна Урс.

— Това е лигиецът — пошепна Виниций.

— Веднага ли да му строша костите?

— Чакай.

Урс не ги забеляза, защото те стояха в мрака на преддверието, и започна спокойно да мие зеленчуците, с които бе пълно решетото. След нощта, прекарана на гробището, той смяташе да приготви закуска. След малко, като свърши, той взе мокрото решето и изчезна зад завесата. Кротон и Виниций се спуснаха след него, смятайки, че ще попаднат право в жилището на Лигия.

Затова учудването им беше голямо, когато забелязаха, че завесата отделяше от двора не жилище, а друг тъмен коридор, в края на който се виждаше малка градинка с няколко кипариса, няколко миртови храста и малка къщица, долепена до сляпата задна стена на друга висока каменна къща.

И двамата веднага разбраха, че това обстоятелство е благоприятно за тях. На двора можеше да се струпат всички, които живееха в дома, а пък при тази отстранена къщица задачата им ставаше по-лесна. Бързо ще се справят със защитниците или по-право с Урс, после също бързо ще се озоват на улицата с отвлечената Лигия и там вече ще успеят да избягат. Навярно никой не ще им попречи; ако пък ги спрат, ще кажат, че става въпрос за избягала заложница на цезаря; в краен случай Виниций ще се открие на вигилите и ще ги повика на помощ.

Урс вече влизаше в къщицата, когато шум на стъпки привлече вниманието му. Той се спря и като видя двамата, сложи решетото на балюстрадата и се обърна към тях.

— Вие какво търсите тук? — попита той.

— Тебе — отговори рязко Виниций.

После, като се обърна към Кротон, извика му с бърз и тих глас:

— Убий го!

Кротон се хвърли като тигър и в миг, преди още лигиецът да се опомни или да познае неприятелите, го сграбчи в своите железни ръце.

Но Виниций бе премного уверен в неговата свръхчовешка сила, затова не намери за нужно да чака края на борбата; спусна се към вратата на къщицата, бутна я и се озова в полутъмна стая, осветена от огъня в огнището. Блясъкът на пламъка падаше направо върху лицето на Лигия. Другият човек седеше до огнището; това беше оня старец, който придружаваше девойката и Урс по пътя на връщане от Остриан.

Виниций нахлу тъй внезапно, че преди още Лигия да го познае, той я хвана през кръста, вдигна я и се спусна пак към вратата. Старецът наистина успя да му препречи пътя, но Виниций, като притисна девойката с една ръка до гърдите си, блъсна го с другата свободна ръка. Качулката падна от главата му и тогава, като видя това познато и страшно в тоя миг лице, кръвта на Лигия замръзна от ужас, а гласът й замря в гърлото. Искаше да вика за помощ, но не можеше. Напразно се мъчеше да се хване за рамката на вратата, за да окаже съпротива. Пръстите й се плъзнаха по камъка и тя би изгубила съзнание, ако не беше ужасната картина, която се изпречи пред очите й, когато Виниций изтича с нея в градината.

Там Урс държеше в ръце някакъв човек, препънат назад, с увиснала глава и уста, цялата в кръв. Като ги видя, той още веднъж удари с юмрук тази глава и в миг скочи като разярен звяр към Виниций.

„Смърт!“ — помисли си младият патриций.

А след това чу сякаш насън вика на Лигия: „Не убивай!“, после усети, че нещо като гръмотевица разтвори ръцете му, с които я бе обхванал, земята се завъртя заедно с него и светлината на деня изгасна за очите му.
* * *
Хилон обаче, скрит зад ъгъла, чакаше да разбере какво ще стане; любопитството у него се бореше със страха. Освен това той мислеше, че ако успеят да отвлекат Лигия, ще бъде добре и той да е около Виниций. От Урбан вече не се страхуваше, защото беше сигурен, че Кротон ще то убие. Затова пък смяташе, че ако на пустите сега улици се съберат хора и в случай че християните или други поискат да попречат на Виниций, той, Хилон, да им заговори като представител на властта, като изпълнител на волята на цезаря, а в краен случай да повика вигилите да помогнат на младия патриций против уличната сган и с това да спечели нови милости от страна на Виниций.

Той все още смяташе, че постъпката на Виниций е безразсъдна, но като виждаше страхотната сила на Кротон, надяваше се да успеят. „Ако им се случи нещо лошо, то трибунът сам ще носи момичето, а Кротон ще му проправи път.“ Времето обаче минаваше бавно, тревожеше го тишината на преддверието, към което поглеждаше отдалеч.

„Ако не открият веднага нейното скривалище и се вдигне шум, ще я изплашат.“

Тая мисъл не му беше неприятна. Той разбираше, че в такъв случай пак ще бъде необходим на Виниций и пак ще успее да изтръгне от него добра сума сестерции.

— Каквото и да направят — казваше си Хилон, — все ще бъде в моя полза, макар че никой не се сеща, че е така… Богове, богове, позволете ми само…

Но изведнъж млъкна, защото му се стори, че някой се подаде от преддверието; той се притисна до стената и започна да гледа със затаен дъх.

Не се бе измамил: показа се наполовина някаква глава и почна да се оглежда наоколо.

Но след миг тя изчезна.

„Това е Виниций или Кротон — помисли си Хилон, — но ако са я отвлекли, защо тя не пищи и защо назъртат на улицата? И без това ще се натъкнат на хора, защото още преди да стигнат Карини, улиците ще са вече пълни. Какво е това? Кълна се в безсмъртните богове… във всичките!…“

И изведнъж остатъците от коса по главата му настръхнаха.

На вратата се показа Урс с тялото на Кротон през рамо, огледа се още веднъж и затича с него по пустата улица към реката.

Хилон така се притисна до стената, че стана плосък като пласт хоросан.

„Ако ме види — загубен съм!“ — помисли той изтръпнал.

Но Урс изтича край ъгъла и се изгуби зад съседната къща. Хилон пък, без да чака повече, почна да тича към дъното на напречната уличка, като тракаше зъби от уплаха и с бързина, на която би завидял и юноша.

— Само да ме съгледа на връщане, дори и да е далеч, ще ме догони и убие — казваше си той. — Спаси ме, Зевс, спаси ме, Аполон, спаси ме, Хермес, спаси ме, боже християнски! Ще напусна Рим, ще се върна в Месемврия, но спасете ме от ръцете на този демон.

И лигиецът, който беше убил Кротон, в тоя миг наистина му се струваше като някакво свръхчовешко същество. Бягаше и мислеше, че това е може би някой бог, който е приел, образа на варварин. Сега вярваше във всички богове на света и във всички митове, на които обикновено се подиграваше. Минаваше му през ума и това, че Кротон може да е бил убит от бога на християните, и косите му пак настръхнаха, като помисли, че е започнал да се бори с толкова могъща сила.

Чак след като пробяга няколко улички и съгледа, че отдалеч се зададоха насреща някакви работници, той се поуспокои. В гърдите му вече дъх не бе останал, затова седна на прага на един дом и почна с края на плаща си да бърше изпотеното си чело.

„Стар съм и се нуждая от спокойствие“ — рече си той.

Хората, които идеха отсреща, свиха в някаква странична уличка и пак го обгърна пустота. Градът още спеше. Сутрин движението започваше по-рано в по-богатите квартали, където робите на заможните домове бяха принудени да стават, преди да съмне; а в тези квартали живееше свободно, издържано от държавата население, което лентяйстваше; хората ставаха, особено през зимата, доста късно. Хилон, след като поседя на прага, почувства, че го прониза хлад, затова стана и като провери дали не е изгубил кесията, която бе получил от Виниций, отправи се вече с по-бавни крачки към реката.

— Може би ще видя къде е тялото на Кротон — казваше си той. — О, богове! Този лигиец, ако е човек, би могъл за една година да спечели милиони сестерции. Щом удуши един Кротон като кученце, кой би могъл да му се опре? За всяко излизане на арената биха му дали толкова злато, колкото тежи. И това момиче той пази по-добре, отколкото Цербер — ада. Но дано го погълне и него този ад! Не искам да имам работа с него. Премного е… костелив. Но сега какво да правя? Станало е нещо страшно! Ако той на един Кротон е строшил костите, сигурно и душата на Виниций стене там над онзи проклет дом и чака погребение. Кълна се в Кастор! Това е патриций, приятел на цезаря, роднина на Петроний, господар, известен в целия Рим, и военен трибун. Ще отговарят за неговата смърт — няма да им се размине. Ами ако отида например в лагера на преторианците или при вигилите?

— Горко ми! Кой го доведе в тази къща, ако не аз?… Неговите освободени роби, а и робите му знаят, че ходех при него, а някои знаят и с каква цел. Какво ще стане, ако ме обвинят, че нарочно съм му показал този дом, в който го намери смъртта? После в съда дори и да се види, че не съм искал тая смърт, пак ще кажат, че аз съм причина за нея… А пък това е един патриций, да, и следователно в никой случай няма да ми простят. Но ако тихо напусна Рим и се преместя някъде далеч, само ще засиля подозрението.

Каквото и да стори — все лошо! Въпросът беше да се избере по-малкото зло. Рим беше огромен град и все пак Хилон почувства, че в него може да му стане тясно. Защото всеки друг би могъл да отиде направо при префекта на вигилите, да разправи какво е станало и макар да падне върху му някакво подозрение, да чака спокойно следствието. Но цялото минало на Хилон беше такова, че всяко по-близко познанство с префекта на града или с префекта на вигилите би му навлякло сериозни неприятности и би потвърдило всички подозрения, които можеха да се появят в главата на управниците.

От друга страна, да бяга, значеше да даде повод на Петроний да мисли, че Виниций е бил издаден и убит със заговор. А Петроний беше човек могъщ, който можеше да разполага с полицията в цялата държава и който непременно би се постарал да намери виновниците и накрай света дори. Но сега на Хилон му мина през ума дали не е по-добре да отиде право при него и да му разкаже какво е станало. Да, това бе най-добрият начин.

Петроний беше човек спокоен и Хилон можеше да бъде сигурен поне в едно, че той ще го изслуша докрай. Петроний, който знаеше всичко от самото начало, по-лесно би повярвал в невинността на Хилон, отколкото префектите.

Но за да отиде при него, трябваше да знае с положителност какво е станало с Виниций, а той не знаеше. Наистина видял бе лигиеца да се прокрадва към реката с тялото на Кротон, но нищо повече. Виниций можеше да е убит, но можеше и да е ранен или хванат. Чак сега Хилон се сети, че християните сигурно не биха се осмелили да убият толкова влиятелен човек, августиан и военен с висок сан, защото това би могло да им навлече всеобщо преследване. Най-вероятно бе да са го задържали насила, за да дадат време на Лигия отново да се укрие на друго място.

Тази мисъл изпълни Хилон с утеха.

„Ако този лигийски дракон не го е разкъсал в първия изблик на ярост, тогава той е жив, а щом е жив, сам ще свидетелства, че не съм го предал. Тогава не само нищо не ме застрашава (о, Хермес, разчитай отново на две яловици), но пред мене се отваря и ново поле… Мога да съобщя на някой от освободените роби къде да търси господаря си, а дали той ще отиде при префекта, или не, то си е негова работа, важното е аз да не ходя при него… Може също да отида при Петроний и да разчитам на награда… Търсих Лигия, сега ще търся Виниций, а после пак Лигия… Но най-напред трябва да разбера жив ли е, или не.“

Тук му хрумна, че би могъл вечерта да отиде при хлебаря Демас и да го запита за Урс. Но веднага отхвърли тази мисъл. Не искаше да има никаква работа с Урс. Щом Урс не уби Главк, сигурно е бил предупреден от някой от християнските старейшини, комуто е изповядал своето намерение, че това е нечестиво дело и че този, който го е накарал да го извърши, е бил предател. Само при спомена за Урс тръпки побиваха Хилон от главата до петите. Затова той си каза, че вечерта ще изпрати Евриций да разбере какво се е случило в оня дом. А сега чувстваше нужда да се подкрепи с храна, да се изкъпе и отпочине.

Безсънната нощ, пътят до Остриан и бягството от Задтибрието го бяха изтощили.

През цялото време се утешаваше с това, че имаше две кесии: тази, която Виниций му бе дал в дома си, и другата, която му бе подхвърлил на връщане от гробището. Това щастливо обстоятелство, както и всички вълнения, които бе изпитал, го накараха да реши този път да се нахрани по-добре и да пийне по-хубаво вино от обикновено.

И когато най-после отвориха винопродавницата, той така си пийна, че забрави да се окъпе. Искаше му се преди всичко да спи. Сънливостта така го лиши от сили, че той, залитайки, се дотътра до жилището си в Субура, където го чакаше купената, с пари на Виниций, робиня.

Там, като влезе в тъмния като лисича дупка кубикулум, той се хвърли на постелята и веднага заспа.

Събуди се чак вечерта или по-скоро събуди го робинята, като му викаше да стане, понеже някой го търси и иска да се види с него по бърза работа.

Хилон в миг се опомни, наметна набързо плаща с качулката, каза на робинята да се дръпне настрана и първо надзърна внимателно навън.

И се вцепени! Защото пред вратата на кубикулума съгледа огромната фигура на Урс.

Като го видя, Хилон усети, че краката и главата му изстиват като лед, сърцето престава да бие в гърдите, а по кръста му пълзят рояци мравки… Известно време не можа да проговори, а после, тракайки зъби, едва можа да каже или по-право да простене:

— Сиро! Няма ме… не познавам… този… добър човек…

— Казах му, че си тука и спиш, господарю — отговори момичето, — а той поиска да те събудя…

— О, богове!… Ще заповядам да те…

Но Урс, изгубил търпение да чака, се приближи до вратата на кубикулума и като се наведе, пъхна вътре главата си.

— Хилон Хилонид! — рече той.

— Pax tecum! Pax! Pax! — отговори Хилон. — О, най-добър от християните! Да, аз съм Хилон, но това е грешка… Не те познавам!

— Хилон Хилонид — повтори Урс, — твоят господар Виниций те вика да дойдеш при него заедно с мен.