Хенрик Сенкеевич

>> IX

Викът „Християните — на лъвовете!“ се разнасяше непрекъснато из всички квартали на града. Отначало не само никой не се съмняваше, че те са истинските виновници за катастрофата, но и никой не искаше да се съмнява, защото тяхното наказание щеше да бъде в същото време и великолепно развлечение за народа. Ширеше се и убеждението, че бедствието не би взело такива страшни размери, ако не е бил гневът на боговете; затова бе наредено да се принесат в храмовете пиакула или очистителни жертви. Според указанията в Сибилинските книги сенатът устрои тържества и публични молитви към Вулкан, Церера и Прозерпина. Матроните принасяха жертви на Юнона; тяхната процесия се отправи чак към морския бряг, за да вземе вода и да поръси с нея статуята на богинята. Омъжените жени устройваха трапези за боговете²¹ и нощни бдения. Целият Рим се очистваше от греховете, принасяше жертви и умилостивяваше безсмъртните. А в това време сред пепелищата се прокарваха нови широки улици. Тук и там вече поставяха основи на величествени домове, палати и храмове. Но преди всичко строяха с нечувана бързина огромни дървени амфитеатри, където щяха да гинат християните. Веднага след съвета в дома на Тиберий последваха заповеди до проконсулите да доставят диви зверове. Тигелин опразни вивариумите на всички италийски градове, дори и на по-малките. В Африка устроиха по негово нареждане огромни ловни хайки, в които бе длъжно да вземе участие цялото местно население.

Докараха слонове и тигри от Азия, крокодили и хипопотами от Нил, лъвове от Атлас, вълци и мечки от Пиренеите, свирепи кучета от Хиберния, кучета-молоси от Епир, биволи и огромни зли турове от Германия. Поради големия брой на затворените зрелищата щяха да надминат с огромните си размери всичко виждано дотогава. Цезарят поиска да удави спомените от пожара в кръв и да упои с нея Рим и затова никога преди кръвопролитието не беше обещавало да бъде толкова внушително.

Настървеният народ помагаше на стражата и на преторианците в преследването на християните. Това не беше мъчна работа, тъй като цели групи от тях лагеруваха още заедно с другото население из градините, изповядвайки гласно вярата си. Когато ги обкръжаваха, те коленичеха, запяваха песни и позволяваха да ги отвличат без съпротива.

Но кротостта им само увеличаваше гнева на народа, който не разбираше нейните източници и я считаше за упоритост и закоравялост в престъплението. Преследвачите изпаднаха в бясна ярост. Случваше се тълпата да изтръгва християните от ръцете на преторианците и да ги разкъсва с ръце; влачеха жени за косите до затворите, разбиваха о камъните глави на деца. Хиляди хора тичаха денем и нощем с вой из улиците. Търсеха жертви из развалините и в зимниците. Пред затворите устройваха край разпалени огньове и бъчви с вино вакхически пирове и танци. Вечер слушаха с упоение подобния на гръм рев на лъвовете, от който ехтеше целият град. Затворите бяха препълнени с хиляди хора, но всеки ден тълпата и преторианците докарваха нови жертви. Милостта угасна. Изглежда, хората бяха забравили да говорят и в дивото си безумие бяха запомнили само един възглас: „Християните — на лъвовете!“ Настанаха страшно горещи дни и такива задушни нощи, каквито никога преди не бе имало: сякаш самият въздух беше пропит от бясна ярост, кръв, престъпление.

А на тази препълнена чаша на жестокост отговаряше също тъй препълнена чаша на жажда за мъченичество. Последователите на Христа отиваха доброволно на смърт или даже я търсеха, докато не ги възпряха суровите заповеди на техните наставници. По тяхно нареждане те започнаха да се събират вече само извън града, в подземията по Апиевия път й в някои лозя около града, принадлежащи на покръстени патриции — никой от тях още не беше затворен. В Палатин знаеха отлично, че към последователите на Христос принадлежаха и Флавий, и Домицила, и Помпония Грецина, и Корнелий Пуденс, и Виниций; самият цезар обаче се опасяваше, че тълпата не ще се поддаде на внушението, че такива хора са подпалили Рим, и тъй като целта беше преди всичко да се убеди народът, наказанието и отмъщението бяха отложени за по-далечни дни. Други мислеха, че запазването на тези патриции се дължи на влиянието на Актея. Това мнение беше погрешно. След като се раздели с Виниций, Петроний наистина отиде при Актея да търси помощ за Лигия, но тя не можеше да му предложи друго освен сълзите си, тъй като живееше в забрава и скръб и все още я търпяха само защото не се мяркаше пред очите на Попея и цезаря.

Обаче Петроний не можеше да забрави, че ако не беше той и неговата идея за отвличането на Лигия от дома на Авъл, тя навярно нямаше да бъде сега в затвора; освен това искаше да спечели играта с Тигелин и не си скъпеше нито времето, нито труда. В продължение на няколко дни той се срещна със Сенека, с Домиций Афер, Криспинила, чрез която искаше да стигне до Попея, с Терпнос, с Диодор, с красивия Питагор, а най-после с Алитур и Парис, на които цезарят обикновено нищо не отказваше. С помощта на Хризотемида, която беше сега любовница на Ватиний, той се опитваше да спечели дори и неговата помощ, не жалейки и пред него, както и пред другите, нито обещания, нито пари.

Но всички усилия останаха безплодни. Сенека, сам несигурен в утрешния си ден, започна да му доказва, че християните, дори и да не са запалили Рим, трябва да бъдат изтребени за неговото добро, с една дума, оправдаваше предстоящото избиване по държавни съображения. Терпнос и Диодор взеха пари и не направиха нищо. Ватиний съобщи на цезаря, че са се опитвали да го подкупят. Само Алитур, който в началото беше враждебно настроен към християните, а сега ги съжаляваше, се осмели да спомене пред цезаря за затворената девойка и се застъпи за нея, но получи само отговора:

— Нима мислиш, че аз съм по-малък по дух от Брут, който за доброто на Рим не пожали собствените си синове?

Когато Алитур повтори този отговор пред Петроний, той каза:

— Щом вече се сравнява с Брут, няма спасение.

Обаче беше му жал за Виниций и се страхуваше той да не посегне на живота си.

„Сега — мислеше Петроний — го крепят още опитите за нейното спасение, нейният образ и самата мъка, но когато всички средства пропаднат и угасне последната искра от надежда, кълна се в Кастор, че той няма да я преживее и ще се хвърли върху меча си.“

Петроний много добре разбираше, че човек може да свърши така, но не разбираше как може така да се люби и страда. В това време Виниций правеше всичко, каквото му идваше наум, за да спаси Лигия. Посещаваше августианите, и той, който беше някога толкова горд, просеше сега тяхната помощ. Чрез Вителий предложи на Тигелин сицилийските си земи и всичко, каквото би поискал. Обаче Тигелин, вероятно за да не предизвика Попея, отказа.

Да отиде при самия цезар, да му прегърне коленете и да го моли — и това нямаше да доведе до нищо. Наистина Виниций искаше да направи и това, но Петроний, като чу за намерението му, го попита:

— Ами ако ти откаже, ако ти отговори с подигравка или с неприлично заплашване, какво ще направиш?

Лицето на Виниций се сгърчи от болка и яд, а от стиснатите му челюсти се чу скърцане.

— Да! — каза Петроний. — Затова те съветвам да не отиваш. Ще затвориш всички пътища за спасение.

Но Виниций се овладя и като триеше с длан челото си, покрито със студена пот, каза:

— Не! Не! Аз съм християнин!…

— И ще забравиш за това, както беше забравил преди малко. Имаш право да погубиш себе си, но не и нея. Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.

Като говореше тъй, Петроний не беше съвсем искрен, защото мислеше повече за Виниций, отколкото за Лигия. Но знаеше, че с нищо друго няма да го предпази от такава опасна крачка, както ако го убеди, че би могъл с това да стане причина за нейната гибел.

Впрочем той беше прав, тъй като в Палатин предвиждаха, че младият трибун ще дойде и бяха взели съответните предпазни мерки.

Обаче мъките на Виниций надминаха всичко, което могат да понесат човешките сили. От минутата, когато Лигия беше затворена и когато върху нея падна ореолът на предстоящото мъченичество, той не само я обикна стократно повече, но просто започна да й отдава в душата си почти религиозна почит, като на някакво неземно същество. А сега при мисълта, че той трябва да загуби това любимо и същевременно свято същество и че освен смъртта могат да я постигнат мъки, по-страшни и от самата смърт, кръвта му замръзваше в жилите, цялата му душа се превръщаше в стон, съзнанието му се помътяваше. Понякога му се струваше, че черепът му се изпълва с жив огън, който ще го изгори или пръсне. Престана да разбира какво става, престана да разбира защо тоя милосърден Христос, тоя бог не идва да помогне на своите последователи, защо почернелите стени на Палатин не се провалят вдън земя, а заедно с тях и Нерон, августианите, лагерът на преторианците и целият този град на престъплението. Той мислеше, че не може и не трябва да бъде иначе и че всичко това, което гледат очите му, от което се къса душата му и вие от болка сърцето му, е сън. Но ревът на животните му говореше, че е действителност, а воят на народа и препълнените затвори също потвърждаваха това. Тогава се разклащаше вярата му в Христос и това беше за него нова мъка, може би най-страшната от всички.

А Петроний му казваше:

— Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.