Хенрик Сенкеевич

>> X

И всичко беше напразно. Виниций се унижи до такава степен, че търсеше поддръжка от освободените роби и от робините на цезаря и на Попея, плащаше скъпо за техните празни обещания, печелеше с богати подаръци тяхното разположение. Намери първия мъж на Попея, Руфий Криспин, и измоли от него писмо; подари вилата си в Анций на нейния син от първия й брак, Руфий, но с това само разгневи цезаря, който мразеше доведеника. По нарочен пратеник писа в Испания на втория мъж на Попея, Отон, пожертва целия си имот и самия себе си, докато най-после си даде сметка, че е бил само играчка в ръцете на хората и че ако се бе преструвал, че затварянето на Лигия не го засяга толкова, по-скоро би я освободил.

Същото забеляза и Петроний. А между това дните минаваха. Амфитеатрите бяха завършени. Раздаваха вече тесери, тоест входни билети за ludus matutinus. Но този път „утринното“ зрелище поради нечувания брой жертви щеше да продължи с дни, седмици и месеци. Не знаеха вече къде да слагат християните. Затворите бяха натъпкани и в тях върлуваше треска. Общите трапове, в които погребваха робите, взеха да се препълват.

Явиха се опасения, че болестите могат да се разпространят из целия град, и бе решено да се бърза.

А всички тези вести стигаха до ушите на Виниций и угасяваха последните искрици от надежда в него. Докато имаше време, можеше да се самоизмамва, че още може да постигне нещо, но сега вече нямаше и време. Зрелищата трябваше да започнат. Всеки ден Лигия можеше да се намери в цирковия куникулум, откъдето изходът беше само един — към арената. Като не знаеше къде ще я хвърли съдбата и жестокостта на насилието, Виниций взе да обикаля всички циркове, да подкупва пазачите и бестиариите, като им възлагаше задачи, които не можеха да изпълнят. Понякога съзнаваше, че вече търси начин само да направи смъртта й по-малко страшна, и тогава именно чувстваше, че вместо мозък в черепа му има разпалени въглени.

Впрочем той не мислеше да преживее Лигия и беше решил да загине заедно с нея.

Но му се струваше, че мъката може да изгори живота му, преди да дойде страшната минута. Приятелите му, и Петроний също, мислеха, че всеки ден пред него може да се отвори царството на сенките. Лицето му почерня и заприлича на онези восъчни маски, които се пазеха в ларариумите. В чертите му беше замръзнал отпечатъкът на недоумението, сякаш не разбираше какво е станало и какво може да стане. Когато някой му говореше, той вдигаше механично ръце към главата си и като притискаше слепите си очи, гледаше говорещия с ужасен и въпросителен поглед. Нощите прекарваше заедно с Урс край вратата на Лигия, в затвора, а ако тя му кажеше да си отиде и да си отпочине, връщаше се у Петроний и се разхождаше до сутринта из атриума. Робите го намираха често и коленичил, с издигнати нагоре ръце, или легнал ничком на земята. Молеше се на Христа, понеже той беше последната му надежда. Във всичко друго беше се излъгал.

Само едно чудо можеше да спаси Лигия и Виниций удряше чело о каменните плочи и се молеше да стане чудото.

Но все още му беше останало съзнание, за да разбере, че Петровата молитва струва повече от неговата. Петър беше му обещал Лигия, Петър беше го кръстил, Петър сам вършеше чудеса: нека той му даде спасение и помощ.

И една нощ Виниций тръгна да го търси. Християните, които бяха останали вече малко, го криеха сега грижливо дори един от друг, за да не би някой от по слабите духом да го издаде неволно или съзнателно. Сред общата суматоха и погром, зает изцяло с грижите за спасяване на Лигия от затвора, Виниций беше изгубил апостола от очи, тъй че от времето на кръщението си го беше срещнал само един път, още преди да започне гонението. Но сега той отиде при оня копач, в чиято хижа бе кръстен, и узна от него, че християните ще се съберат в лозето на Корнелий Пуденс, отвъд Порта Салария. Копачът се наемаше да заведе Виниций, като го уверяваше, че там ще намерят и Петър. Те излязоха по здрач и като преминаха отвъд стените, а след това вървяха през обрасли с тръстика оврази, стигнаха до лозето, разположено в едно диво и отстранено място.

Християните се бяха събрали в барака за мачкане на грозде. Още от входа Виниций дочу шум от повече гласове, които се молеха, а като влезе, видя в слабата светлина на лампадите няколко десетки фигури, коленичили и потънали в молитва. Те произнасяха нещо като литания, хор от гласове, както мъжки, така и женски, повтаряше всяка минута:

„Христе, помилуй нас!“ В тези гласове трептеше дълбока, сърцераздирателна скръб и жалост.

Петър беше тук. Бе коленичил отпред, пред дървен кръст, прикован о стената на бараката, и се молеше. Виниций позна отдалече бялата му коса и вдигнатите ръце.

Първата мисъл на младия патриций беше да мине през хората, да се хвърли в нозете на апостола и да извика: „Спаси я!“ Но тържествеността на молитвата или някаква слабост подгъна нозете му и той, коленичил до входа, започна да повтаря със стенещ глас и притиснати длани: „Христе, помилуй нас!“ Ако имаше ясно съзнание за това, което ставаше наоколо, би разбрал, че не само в неговата молба звучеше стон и че не само той беше донесъл тук своята болка, своята скръб и тревога. Тук нямаше нито една човешка душа, която да не бе загубила скъпи същества, а когато най-ревностните и най-смелите последователи бяха вече затворени, когато всяка минута се разнасяха нови вести за оскърбления и мъки в затворите, когато размерите на бедата надминаха всички представи, когато от тях беше останала само тази шепа хора, нямаше нито едно сърце, което да не се беше огънало във вярата си и да не се беше питало в съмнение къде е Христос и защо той позволява да стане злото по-могъщо от бога.

Но сега те още молеха Христос отчаяно за милост, защото във всяка душа тлееше още искра от надежда, че той ще дойде, ще премахне злото, ще хвърли Нерон в бездната и ще се възцари над света. Те още гледаха към небето, още напрягаха слух, още се молеха с трепет. Като повтаряше думите: „Христе, помилуй нас!“, и Виниций потъна в същия екстаз, както по-рано в хижата на копача. Ето, те зоват Христа из глъбините на скръбта, из бездната, ето че го зове и Петър, и небето всеки миг може да се разтвори, земята да се разтърси из основи и да слезе той в безкрайно сияние, със звезди под нозете си, милосърден, но и страшен, и да въздигне верните нему, а да заповяда на бездната да погълне гонителите.

Виниций закри лицето си с ръце и се свлече на земята. Веднага го обгърна тишина, сякаш някаква боязън беше сковала по-нататъшните възгласи в устата на всички присъстващи. И струваше му се, че непременно трябва нещо да стане, че ще дойде минутата на чудото. Беше уверен, че като се изправи и отвори очи, ще види светлина, която заслепява смъртните зеници, и ще чуе глас, от който сърцата отмаляват.

Но беше все така тихо. Най-после женско хълцане наруши тишината.

Виниций се изправи и загледа с изтръпнал поглед пред себе си.

В бараката, вместо неземно сияние, блещукаха слабите пламъчета на лампадите, а лъчите на месеца, които проникваха през отвора на тавана, я изпълваха със сребриста светлина. Хората, коленичили около Виниций, бяха устремили мълчаливо потъналите си в сълзи очи към кръста; тук и там се чуха и други хълцания, а отвън достигаха предпазливите подсвирквания на поставените пазачи. В тоя миг Петър стана и като се обърна към събраните, рече:

— Деца мои, извисете сърцата си към нашия Спасител и му поднесете в жертва сълзите си.

И замълча.

Изведнъж сред събраните се разнесе женски глас, пълен с горестна жалба и безгранична болка:

— Аз, вдовицата, имах един син, който ме хранеше… Върни ми го, наставнико!

Настана пак кратко мълчание. Петър стоеше пред коленичилите християни, стар, угнетен, и в тоя миг им изглеждаше като олицетворение на старостта и безсилието.

В това време се оплака друг глас:

— Палачите, посрамиха дъщерите ми и Христос допусна това!

След това трети:

— Останах сама с децата си, а като ме отвлекат, кой ще им даде хляб и вода?

След това четвърти:

— Лин, когото бяха оставили, е взет отново и е подложен на мъки, наставнико!

След това пети:

— Като се върнем по домовете си, ще ни хванат преторианците. Не знаем къде да се укрием.

— Тежко ни! Кой ще ни защити?

И тъй редяха жалба след жалба в нощната тишина. Старият рибар притвори очи и разтърси бялата си глава над тази човешка мъка и тревога. Настана отново мълчание, само поставените пазачи подсвиркваха тихо навън.

Виниций отново скочи, за да се промъкне през хората до апостола и да поиска от него спасение, но изведнъж му се стори, че вижда пред себе си някаква пропаст и краката му се подкосиха. Какво ще стане, ако апостолът признае безсилието си, ако потвърди, че римският цезар е по-могъщ от Назарянина? И при тази мисъл косите му настръхнаха от ужас, понеже почувства, че тогава пропастта ще погълне не само остатъка от надеждата му, но и него самия, и неговата Лигия, и любовта му към Христа, и всичко, с което той живееше — ще остане само смърт и безбрежна като морето нощ.

А в това време Петър започна да говори с глас, отначало толкова тих, че едва можеше да се чуе:

— Деца мои! На Голгота видях как приковаваха бога на кръста. Чувах чуковете и видях как изправиха кръста нагоре, за да гледа тълпата смъртта на сина человечески…

… И видях как му прободоха ребрата и как умря. И тогава, като се връщах от кръста, и аз виках от болка, както вие викате: „Горко! Горко! Господи, ти си бог! Защо позволи това, защо умря, защо изпълни със скръб сърцата на тези, които вярваха, че ще дойде царството ти?…“

… А той, господ наш и бог наш, възкръсна на третия ден и беше между нас, докато се възнесе с велика слава в царството си…

А ние, като видяхме малката си вяра, станахме по-силни в сърцата си и оттогава сеем неговото зърно…

При тези думи той се обърна натам, откъдето се чу първата жалба, и започна да говори вече с по-силен глас:

— Защо се оплаквате?… Бог сам се подложи на мъки и смърт, а вие искате вас да запази от тях. О, маловерни! Нима сте разбрали неговото учение, нима той ви е обещал само този живот? Ето, той идва при вас и ви казва: „Елате след мене“, ето, той ви издига към себе си, а вие се държите с ръце за земята и викате: „Господи, спаси ни!“ Аз, който съм прах пред бога, но пред вас съм апостол и наместник божи, ви казвам в името на Христа; вас ви чака не смърт, а живот, не мъки, а безкрайно блаженство, не сълзи и стонове, а песни, не робство, а царстване! Аз, божият апостол, казвам на тебе, вдовице: твоят син няма да умре, а ще се възроди в слава за вечен живот и ти ще се съединиш с него. На тебе, родителю, чиито невинни дъщери палачите са опетнили, обещавам, че ще ги намериш по-чисти от криновете хебронски! Вам, майки, които ще откъснат от сирачетата ви, вам, които ще загубите бащите си, вам, които се оплаквате, вам, които ще гледате смъртта на свои любими, вам, угнетени, нещастни, смутени, и вам, които ще умрете в името на Христа, казвам, че ще се пробудите като от сън за щастливо бодърстване и като от нощ за божията светлина. В името на Христос нека падне завесата от очите ви и нека се стоплят сърцата ви!

Казвайки това, той вдигна ръка, като че заповядваше, а те усетиха нова кръв в жилите си и ги побиха тръпки до мозъка на костите, защото пред тях стоеше вече не грохнал и горестен старец, а великан, който увличаше душите им и ги издигаше от праха и паниката.

— Амин! — извикаха няколко гласа.

А от неговите очи бликаше все по-силна светлина и се излъчваше сила, излъчваше се величие, излъчваше се светост. Главите се склониха пред него, а той, след като стихна възгласът „амин“, продължи:

— Сейте в плач, за да жънете в радост. Защо се плашите от силата на злото? Над земята, над Рим, над градските стени е господ, който се всели във вас. Камъните ще се просмучат от сълзи, пясъкът ще се напои с кръв. Траповете ще се изпълнят с вашите тела, а аз ви казвам: вие сте победители! Господ ще дойде да покори този град на престъплението, тиранията и самолюбието, а вие сте неговото войнство. И както само той изкупи с мъките и кръвта си греховете на света, така иска сега вие да изкупите с вашите мъки и кръв това гнездо на неправдата!… Това вещае той чрез моите уста!

И Петър разпери ръце и впи поглед нагоре, а в гърдите им сърцата почти престанаха да бият, защото почувстваха, че неговият поглед вижда нещо, което техните смъртни зеници не могат да съзрат.

Наистина лицето му се измени и се обля в светлина и той остана известно време загледан мълчаливо, сякаш онемял от възторг, но след малко гласът му се чу отново:

— Ти си тук, господи, и ми сочиш своите пътища!… Така ли е, Христе?… Не в Ерусалим, а в този град на сатаната искаш да основеш своята столица? Тук от тези сълзи и от тази кръв искаш да изградиш своята църква? Тук, където днес царува Нерон, трябва да се издигне твоето вечно царство? О, господи, господи! И заповядваш на тези изпаднали в ужас хора да изградят с костите си основите на световния Сион, а на моя дух заповядваш да вземе властта над тях и над народите на земята?… И ето, ти изливаш извора на силата върху слабите, за да станат силни, и ето, заповядваш ми да паса отсега нататък овцете ти, докато свят светува… О, бъди прославен в своите промисли, ти, който ни заповядваш да побеждаваме. Осанна! Осанна!…

Тези, които бяха изпаднали в смут, се изправиха; в ония, които се бяха усъмнили, се вляха струите на вярата. Някои гласове извикаха едновременно: „Осанна!“, други: „Pro Christo!“, после настана тишина. Ярки летни светкавици осветяваха вътрешността на бараката и лицата, пребледнели от вълнение.

Петър, унесен във видението си, се моли още дълго, но най-после се съвзе, обърна към събраните вдъхновеното си, светнало лице и каза:

— Ето, както господ победи във вас съмнението, така и вие идете да побеждавате в негово име!

— А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт, за вечен живот!

Но те го заобиколиха с викове: „Ние сме вече готови, но ти, свети учителю, се пази, защото ти си наместник, който упражнява Христовата власт.“ И се хващаха за дрехите му, а той поставяше ръце върху главите им и прекръстваше всекиго отделно, както бащата прекръства децата си, които изпраща на далечен път.

И веднага започнаха да излизат от бараката, понеже вече бързаха за домовете си, а оттам — за тъмниците и за арените. Мислите им бяха се откъснали от земята, душите им бяха се устремили към вечността и вървяха като насън или в екстаз да противопоставят оная сила, която беше в тях, на силата и жестокостта на Чудовището.

Апостолът излезе заедно с Нерей, слуга на Пуденс, който го поведе по скрита в лозето пътечка към своя дом. Но в светлата нощ след тях се промъкваше Виниций и когато стигнаха до Нереевата колиба, се хвърли неочаквано в нозете на апостола?

А апостолът, като го позна, запита го:

— Какво искаш, сине мой?

Но след това, което бе слушал в бараката, Виниций не смееше за нищо да го моли, само прегърна с две ръце нозете му и притискаше към тях с хълцане челото си, като призоваваше безмълвно милостта му.

А той му каза:

— Зная. Взели са ти девойката, която ти обичаше. Моли се за нея.

— Учителю! — простена Виниций, прегръщайки още по-силно нозете на апостола.

— Учителю! Аз съм жалък червей. Но ти си познавал Христа, моли го ти, застъпи се ти за нея.

И трепереше като лист от страдание, и удряше чело в земята, защото, познал силата на апостола, знаеше, че само той може да му я върне.

А Петър се трогна от това страдание. Той си спомняше как някога Лигия, съкрушена от думите на Крисп, лежеше също тъй в нозете му и го молеше да се смили над нея, спомни си, че я изправи и утеши, сега изправи и Виниций.

— Синко — рече той, — ще се моля за нея, но ти помни какво казах на онези, които се съмняваха, че сам бог е преминал през кръстните, мъки, и помни, че след този живот започва друг, вечен.

— Аз зная!… Аз чух — отвърна Виниций, като поемаше въздух с пресъхналите, си уста, — но виждаш учителю… не мога! Ако е нужна кръв, моли Христа да вземе моята… Аз съм войник. Нека да удвои, нека да утрои мъките, предназначени за нея, ще ги издържа, но нея нека запази. Тя е още дете, господарю, а той е по-силен от цезаря, вярвам! По-силен!

Ти сам я обичаше. Ти ни благослови! Тя е още невинно дете!…

Той коленичи отново и като притисна лице с коленете на Петър, започна да повтаря:

— Ти си познавал Христа, учителю, ти си го познавал, той ще те чуе. Застъпи се за нея!

А Петър затвори очи и се молеше горещо.

Летните светкавици започнаха отново да озаряват небето. Виниций се взираше при тяхната светлина в устата на апостола, очаквайки от тях присъда — живот или смърт. В тишината се чуваха пъдпъдъци, които се зовяха из лозята, и далечен, глух отглас от тепавиците около виа Салария.

— Виниций — попита най-после апостолът, — ти вярваш ли?

— Господарю, щях ли иначе да дойда тук? — отговори Виниций.

— Тогава вярвай докрай, защото вярата помества планини. И дори да видиш тази девойка под ножа на палача или в челюстите на лъва, вярвай пак, че Христос може да я спаси. Вярвай и му се моли, а аз ще се моля заедно с теб.

След това, като обърна лице към небето, каза високо:

— Христе милосърдни, погледни на това скръбно сърце и го утеши! Христе милосърдни, отреди вятъра според кожухчето на агнето! Христе милосърдни, който си молил бога отца да отвърне горчивата чаша от твоите уста, отвърни я сега ти от устата на този твой слуга! Амин!

А Виниций, протегнал ръце към звездите, говореше още:

— О, Христе, аз съм твой! Вземи ме вместо нея!

На изток небето започна да светлее.