Хенрик Сенкеевич

>> XVIII

В продължение на три дена или по-скоро на три нощи нищо не смущаваше спокойствието им. Когато свършваха обикновените задължения в затвора — да се отделят умрелите от живите и тежко болните от по-здравите — и когато тъмничарите си лягаха да спят в коридорите, Виниций влизаше в подземието, където беше Лигия, и оставаше там, докато през решетката на прозореца просветнеше зората. Лигия облягаше глава на гърдите му и разговаряха тихо за любовта и за смъртта. Двамата неусетно в мислите и разговорите, а дори в желанията и надеждите си се отдалечаваха все повече от живота и губеха представа за него. Двамата бяха като хора, които са отплували с кораб от сушата и не виждайки вече брега, потъват бавно в безкрайността. Двамата се превръщаха постепенно в печални духове, предани един на друг и на Христос и готови да отлетят.

Понякога само в сърцето на Виниций като вихър се втурваше болка, понякога блясваше като светкавица надежда, породена от любовта и вярата в милосърдието на разпнатия бог, но с всеки изминал ден и той все повече се откъсваше от земята и се предаваше на смъртта. Сутрин, като излизаше от затвора, гледаше вече на света, на града, на познатите, на живота като през сън. Всичко му се струваше чуждо, далечно, празно и нищожно.

Престана да го плаши даже ужасът на мъките, защото имаше чувството, че те са нещо, което може да се преживее в някакъв унес с очи, устремени към нещо друго. На двамата им се струваше, че вече започва да ги обгръща вечността. Разговаряха за любовта, за това, как ще се обичат и ще живеят заедно, но в отвъдния свят, и ако понякога мислите им се връщаха към земните неща, те бяха като мислите на хора, които се готвят за далечен път и разговарят какво им е нужно за из път. И най-после ги обкръжаваше такава тишина, каквато обкръжава два стълба, поставени в някаква пустош и забравени. За тях вече беше важно само едно — да не ги раздели Христос; а тъй като всеки миг у тях се засилваше увереността, че няма да ги раздели, те го обикнаха още повече като брънка, която щеше да ги съедини за безкрайно щастие и безкрайно спокойствие. Още тук, на земята, те вече се отърсваха от земния прах. Душите им станаха чисти като сълза. Под заплахата на смъртта, сред мизерията и страданията, в тъмничната бърлога започваше за тях небето, защото тя хващаше Виниций за ръка и го водеше, сякаш беше вече избавена и свята, към вечния извор на живота.

А Петроний се учудваше, като виждаше лицето на Виниций все по-спокойно и озарено от някаква странна светлина, каквато по-рано не беше виждал. Понякога даже в мисълта му се раждаха предположения, че Виниций е намерил някакъв път за спасение и му беше обидно, че той не му доверява своите надежди.

Най-после Петроний не издържа и му каза:

— Сега ти изглеждаш по-друг, но не пази тайна от мене, защото искам и мога да помогна: нагласил ли си нещо?

— Нагласил съм — отговори Виниций, — но ти не можеш да ми помогнеш. Защото след нейната смърт аз ще призная, че съм християнин, и ще отида след нея.

— Значи, нямаш надежда?

— Разбира се, че имам. Христос ще ми я даде и никога вече няма да се разделя с нея.

Петроний взе да се разхожда из атриума разочарован и раздразнен, а после каза:

— За това не е нужен вашият Христос, защото същата услуга може да ти направи и нашият Танат.

А Виниций се усмихна тъжно и рече:

— Не, скъпи, но ти не искаш да разбереш това.

— Не искам и не мога — отговори Петроний. — Сега не е време за спорове, но помниш ли какво казваше ти, когато не успяхме да я измъкнем от Тулианум? Аз бях загубил всякаква надежда, а ти каза, като се прибрахме в къщи: „Аз пък вярвам, че Христос може да ми я върне.“ Нека сега ти я върне. Ако аз хвърля скъпоценна чаша в морето, не е в състояние да ми я върне никой от нашите богове, но ако и вашият не е по-добър, не зная защо би трябвало да го почитам повече от предишните.

— Той пак ще ми я даде — отвърна Виниций.

Петроний вдигна рамене.

— Знаеш ли — попита той, — че утре градините на цезаря ще бъдат осветявани от християните?

— Утре? — повтори Виниций.

И при близката опасност, която му носеше страшната действителност, сърцето му все пак трепна от болка и ужас. Помисли си, че това е може би последната нощ, която би могъл да прекара с Лигия, и като се раздели с Петроний, побърза при надзирателя на путикулите за своята тесера.

Тук обаче го чакаше разочарование, защото надзирателят отказа да му даде тесерата.

— Извинявай, господарю — рече той, — направих за тебе каквото можех, но не мога да излагам живота си. Тази нощ ще изкарат християните в градините на цезаря. В затвора ще бъде пълно с войници и чиновници. Ако те познае някой, ще загина и аз, и децата ми.

Виниций разбра, че би било напразно да настоява. Проблесна му обаче надеждата, че войниците, които го бяха виждали преди това, може би ще го пуснат и без тесера.

Затова на мръкване той се преоблече както обикновено в кълчищена туника, овърза главата си с парцали и тръгна към вратите на затвора.

Този път обаче проверяваха тесерите още по-внимателно, а отгоре на това центурионът Сцевин, строг и предан с цялата си душа воин на цезаря, позна Виниций.

Сигурно в неговите обковани с желязо гърди тлееха още някакви искри на съжаление към човешкото нещастие, защото, вместо да удари копието о щита си в знак на тревога, отведе Виниций настрана и му каза:

— Господарю, върви си. Познах те, но ще мълча. Не искам да те погубвам. Да те пусна, не мога, връщай се и нека боговете ти пратят успокоение.

— Да ме пуснеш, не можеш — каза Виниций, — но позволи ми да остана тук и да видя тези, които ще бъдат изведени.

— Получената от мене заповед не забранява това — отговори Сцевин.

Виниций застана пред вратите и зачака, докато почнат да извеждат обречените.

Най-после около полунощ тъмничните врати се разтвориха широко и се появиха цели върволици затворници: мъже, жени и деца, заобиколени от въоръжени отряди преторианци. Нощта беше много ясна — а имаше и пълнолуние, — така че можеха да се различат не само фигурите, но и лицата на нещастниците. Вървяха двама по двама в дълго, мрачно шествие и всред тишина, прекъсвана само от звъна на войнишките оръжия.

Бяха толкова много, че на Виниций му се струваше, че всички подземия ще останат празни.

В края на върволицата Виниций забеляза ясно лекаря Главк, но между жертвите не беше нито Лигия, нито Урс.