Земите на редовите селяни и на казаците не били конфискувани

Съветската власт облагала средните селяни с данък, но не допускала никакво насилие над тях. Дори им правила редица отстъпки и ги подмогала с премии, за да бъдат приобщени към извършващите се социалистически преобразования.

Социализацията на земята била посрещната с ентусиазъм от преобладаващото селско насаление, което започнало да обработва и изоставените при царизма безмерни пустеещи земи. Но вместо да се отдадат на дълго очаквания мирен труд, много селяни е трябвало да защитават раздадените им земи от стотиците хиляди царски и чуждестранни войски, които били изпратени да воюват за завладяване на Москва и унищожаване на болшевишките лидери, за реставрация на монархията и възстановяване собствеността върху земеделските земи на аристократите и помешиците.

Докато отблъснат и унищожат (през 1919 г.) тръгналите към Москва стотици хиляди царски, английски, американски, френски и т.н. интервентски войски, болшевишките ръководители са били принудени да действат „по военному” и в съветската държава да въведат така наречения „военен комунизъм”. Прибягнали са до централизирано събиране и планово разпределение (разверстка) на хранителните продукти, включително за командваната от големи пълководци работническо-селска „червена армия”. Но през 1921 г. започва да се прилага разработената от В.И. Ленин Нова икономическа политика (НЭП). Вместо планово разпределение на хранителни излишъци или предоставянето им на работническо-селската държава под формата на данък е преминато към свободен търговски обмен на селскостопански и промишлени стоки.

В.И. Ленин отчита, че болшевишката власт е „отишла твърде далече по отношение на национализацията на търговията и промишлеността, по пътя на закриването на местния оборот” ⁹ Но при създалата се военната обстановка, „тази политика била правилна”.

Извършеното изравняване на поземлената собственост на селяните (посредством национализацията на земята) способства за повишаване на производителността на селскостопанския труд и за ускорено развитие на руското селско стопанство. Още през 1925 година в Съветска Русия е достигнато довоенното (1913 г.) равнище на селскостопанското производство, а за периода 1920-1928 г. обема на общата селскостопанска продукция в страната е увеличен близо два пъти.

През 20-те и първата половина на 30-те години на ХХ век, Съветския съюз (в т.ч. Русия) е единствената социалистическа държава в света. Дори и след разгрома (1919 г.) на чуждестранните интервенти, нейното право на съществуване не е било признавано от повечето западни правителства, включително от германския по произход български цар Борис ІІІ. За оцеляването на тази огромна държава, тогава е трябвало да се избегне обхваналата (1929-1933 г.) САЩ „велика стопанска депресия” и да се извърши повсеместна индустриализация на изостаналата в промишлено отношение руска икономика. При това, като се следва политика на опора на собствените сили и на доставяне на западна техника срещу износ на местно зърно.

Но практиката показала, че в онази обстановка на империалистическо обкръжение на съветската страна и на дребно и средно фермерство е почти невъзможно да се увеличава производството, износа и потреблението на пресни и преработени селскостопански стоки. Ставало все по-належащо да се прилага политика на масова колективизация на дребните и средните селяни и на формиране на едри и високомеханизирани държавни и кооперативни земеделски стопанства, където земята може да се използва рационално и да се води модерно земеделие, да се произвеждат нужните за населението и промишлеността селскостопански хранителни и нехранителни продукти.

Срещу започналата (началото на 30-те години на ХХ век) кампания за колективизация на селяните в съветската срана се опълчили наколкостотин хиляди кулаци. Тези „рожби” на извършените през периода 1906-1911 г. „реформи” на министър-председателя П.А Столыпин (убит през м.септември 1911 г. в театъра на гр.Киев) са успяли върху предоставените им общински земи да създат едри по размер земеделски стопанства и да заемат господстващо положение в селата. Те криели от властите своето жито и отказвали да дават определените им от държавата наряди. Саботажите им срещу болшевишката власт се засилили и през 1932-1933 г., когато имало голяма суша и масово гладуване на населението. В отговор на тези провокации съветското правителство, начело с Й. В. Сталин е приложило политика на разколачване и изземване земята на кулаци, както и на принудително изселване на стотици хиляди кулашки семейства в Сибир (по примера на руския цар Николай ІІ и на премиера П.А.Столыпин).

След Втората световна война (1941-1945 г.) в Русия и другите републики на Съветския съюз земята продължава да бъде държавна собственост и да се владее предимно от държавни земеделски стопанства (совхози) и кооперативни земеделски стопанства (колхози). През 1989 г в совхозите са стопанисвани 68% от земеделските земи на страната, в колхозите – 30% , а в личните, вилните-1-2%.

През 70-те години на ХХ век е извършена масова „совхозизация” (превръщане на колхози в совхози), междустопанска кооперация и аграрно-промишлена интеграция. Тази държавна политика е оправдавана с теорията за по-бързо сближаване и сливане на кооперативната (груповата) с държавната собственост.

В совхозите и колхозите е постигнато рационално използване на земята. Прилагана е модерна техника и са внедрявани подходящи за местните почвено-климатични условия сортове растения и породи животни. Получавана е сравнително добра реколта от земеделските култури и средно висока продуктивност на селскостопанските животни. Чрез влагане на огромни държавни инвестиции за обновяване на основните производствени фондове и за увеличаване на поливните площи значително е повишена рентабилността на селскостопанското производство. Чувствително са увеличени и доходите на земеделските производители.

В приетия през 1964 г. граждански кодекс на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) е потвърдено, че цялата нейна земя е собственост на държавата. Отделните поземлени площи са изключени от гражданския търговски оборот и не могат да бъдат предмет на покупко-продажба. Дадено е право на граждани безплатно и вечно да ползват предоставени им парцели земя.

Но след 1985 г. в СССР е прилагана политика на „перестройка” на социализма. Вместо усъвършенстване на този обществен строй (подобно на реформирането му в Китай) фактически е взет курс към реставрация на капиталистическите („рыночные”) обществени отношения. Приети (1990 г) са конституционни поправки, (обявяващи земята за собственост на народите на СССР и РСФСР) и серия от поземлени документи (закони, кодекси, декларации), които допускат частна собственост върху земеделски земи, ползвани за индивидуално земеделие, градинарство и животновъдство. Въведено е правото на гражданите да предават по наследство ползваните (основно вилни) парцели, а също и да ги дават на лизинг. Освен това те можели да продават своите парцели на държавата. По този начин са открити юридически възможности за извършване на сделки със земи. .

По време на „перестройката” на социализма (1985-1991 г.) на съветска земя са създадени хиляди американо-руски финансови и търговски компании и са прехвърлени в САЩ огромни количества руско злато, алуминии, мед и други ресурси. По този начин американската икономика е изведена от поредната циклична капиталистическа криза (1987 г.). В Русия е формирана икономически и политически мощна класа на финансовата олигархия, чиито представители се съединяват с американски олигарси и успяват да създадат икономически и юридически предпоставки за разрушаване (през 1991 г.) на могъщия Съветски съюз.

Представителите на отвъдокеанската финансова олигархия (начело със собствениците на дванадесетте частни банки на федералния резерв на САЩ) придобиват абсолютна глобална власт и преразпределят националните територии и пазари. За целта чрез подвластните на Федерални резерв международни финансови институции - Световна банка и Международен валутен фонд (МВФ) се прилагат познатите до болка политически и икономически механизми („нежни революции”,приватизация, реституция, либерализация на международните валутни и поземлени отношения). При определени обстоятелства се водят войни, включително и като се използват войските на военно-политическия междудържавен блок НАТО.

В Руската федерация (изоставена от Украйна, Грузия, Литва и другите четиринадесет републики) е въведено буржоазно президентско и парламентарно държавно управление, което определя насоките на поземлената политика в съвременна Русия. Тази политика е насочена главно към денационализация и приватизация на руските земеделски земи и предаването им в собственост на местни и чуждестранни земевладелци.

Основополагащ елемент на тази политика е приетия още през декември 1990 г. „закон за селската ферма”, позволяващ разделяне на колхозната и совхозната земя между отделните работници и служители. Всеки от тях може да прекрати членството си в колективното стопанство, да получи полагащия му се дял земя и да създаде отделна ферма. Той може също да получи своя землен дял във вид на акции и удостоверения и след това да остави физическия парцел земя за съвместно ползване в съответното колективно стопанство.

Мотивите за приемането на този закон били национализираната земя под друга форма да се даде на селяните, т.е. на тези, които ще я обработват. Но без право да се извършват покупко-продажби на земеделски земи, както е повелявала действащата по онова време Конституция.

В приетата през 1993 г Конституция на Руската федерация е гарантирана частната собственост върху земята. Нейното реализиране е възложено на централните и регионалните власти. Тогавашният руски президент Борис Елцин (изпълнител на политиката на налагане на отвъдокеански световен ред) е издал укази, разрешаващи сделки с разделените колхозни и совхозни земи. Така в Русия е започнало формирането на обществена каста от поземлени спекуланти, които смятат десетилетия наред да се препитават от търговия със земеделски земи.

В изпълнение на въпросните укази за едно десетилетие (1990-2000 г.) в частна собственост са превърнати около 1,3 млрд дка (130 млн хектара) или близо 70% от руските земеделските земи. По-късно са приети федерални закони за узаконяване на сделките с такива земи (2003 г) и за тяхното ипотекиране (2004 г).

По данни (от 2009 г.) на руската Федерална служба на регистрацията, кадастъра и картографията в изпълнение на въпросния закон, земеделската земя в Русия е разделена на много участъци, които на свой ред се състоят от по няколко стотин дялове. Един дял може да бъде в размер на няколко ара, а също и няколко хектара. Поземлени дялове са получили 11,8 млн. граждани.

„Книжното земеразделяне” е довело до сегашното положение, при което не е известно кои са собствениците на руската земеделска земя. Макар правната логика да показва, че собственици на тази земя продължават да бъдат държавата и общините(муниципалы).

Впрочем с разрешаването на търговиата с поземлени дялове в Русия е направена първата стъпка към постигане на отвъдокеанската геополитическа цел – създаване на свободен поземлен пазар и изкупуване на руски плодородни земи от чужденци. Такава е лелеяната мечта на новите господари на земята и на банковите и борсовите спекуланти и мошеници. При преследването на въпросната стратегическа цел те подлъгват притежателите на поземлени дялове, че в бъдеще ще арендуват своите земи и ще получават големи ренти т.е. нетрудови доходи. А когато решат да продадат земления си участък наведнаж ще получат огромни парични суми.

По онова време и в Република България имаше васален президент, който призоваваше за разграбване на земите от кооперативните стопанства с лъжата, че всеки който получи пет декара землена площ ще стане милионер, тъй като може да я продаде за един милион долара. Понастоящем такъв размер плодородна земя у нас може да бъде продадена най-много за 700-800 долара.

Политиката на денационализация и прокапиталистическо земеразделяне задълго задържа развитието на обществените производителни сили в селата. При нейното прилагане се отприщват частнособственическите фурии на отделни индивиди и групи в обществото и се задълбочават противоречията в поземлените отношения, семействата и обществото. Ангажира се цяла армия от държавни чиновници и безполезно се изразходват огромни парични ресурси на държавата.

След двадесет години ясно се вижда, че Елциновите укази са върнали с близо сто години развитието на руските поземлени отношения. Изкуствено са породени поземлени проблеми ( уточнаване на титулите на собственост върху земеделските земи, безсмислени държавни разходи на парични и трудови ресурси, спекула, пристъпност), чието решаване ще се проточи още десетилетия наред и ще забави възстановяването на великата руска държава.

При така осъществяваната поземлена „реформа” в съвременна Русия доминира арендната форма на стопанисване на земята. Понастоящем делът на арендуваната земя в руските селскостопански предприятия (кооперативни, акционерни, държавни) и фермерски стопанства е средно около 60%. Това показва, че още дълго време в руската страна ще се запази безстопанственото отношение към земята и ще се влошава нейното плодородие, а руското земеделие ще бъде монокултурно (пшенично) и слабопродуктивно. Вместо да бъдат използвани ефикасни механизми за стимулиране на неговото развитие, в центъра на руската поземлена политика отново ще бъдат поставяни инструментите за разширяване на пазара на земеделските земи. Обикновено арендаторите плащат на притежателите на землени дялове рента в натура (главно зърнени храни). Паричната рента на хектар арендувана земя е средно 450 рубли (16 долара) или на декар – 45 рубли (1,6 долара).

Съвременната руска поземлена политика е насочена главно към формиране и разширяване на поземления пазар в Русия. Началото на узаконяване на този пазар е поставено с приемането (2002 г.) на закона „за оборота на земи със селскостопанско предназначение” („Об обороте земель сельскохозяйственного назначения”). С посочения закон фактически е легализиран съществуващия след 1990 г. нелегален пазар на земеделски земи. Засега на руския поземлен пазар се продават предимно дялове земя (физическа и във вид на акции) на бивши и настоящи колхозници и совхозници. За проучването и рекламирането му са учредени множество агенции и бюра. На руска територия са разположени филиали на западни финансови и имотни компании.

Във водената десетилетия наред кампания за създаване на свободен поземлен пазар в руската държава са включени политици (космополити) и представители на специализирани печатни и електронни медии. Те твърде рафинирано втълпяват на обществото измамната теза, че сегашния упадък на руското селско стопанство се дължи единствено на липсата на свободен пазар на земеделски земи. Твърди се например, че „изоставените”, пустеещите земи са „в местата,където няма търсене на земя”. ¹⁰ Под формата на международни сравнителни анализи на „пазарните показатели” , индиректно се правят внушения, че стеснения местен поземлен пазар е причина за сравнително ниската ефективност на руските земеделски земи и за слабата производителност на труда на един зает в селското стопанство. Например в такъв контекст е представен факта, че през 2005 г. в Русия ефективността на използване на руските земеделски земи, измерена като обем на селскостопанското производство на един хектар е била около 250 евро, а в 15-те стари страни-членки на Европейския съюз (ЕС) –над 2000 евро (Холандия-над 10 хил.евро).¹¹ Обемът на произведената продукция от един зает в руското селско стопанство (производителността на труда) възлиза на 6 хил. евро, а в 15-те стари страни-членки на ЕС- 44 хил.евро, т.е. 7 пъти повече.

Впрочем стотиците милиони декари неизползвани руски земи могат да се въвличат в сеидбооборота и да се използват рационално главно чрез увеличаване на земеделските доходи. Жизненият опит показва, че за по-високи доходи много млади хора са готови да се трудят и в най-отдалечените кътчета на земята. Вместо да водят такава ефикасна политика, руските федерални власти възнамеряват да прокарат закон за изземване на изоставени земеделски земи и предаването им на фонд Развитие на жилищното строителство (РЖС). Смятат да решават проблема с пустеещите земи и като увеличават данъците върху тях (по двадесетина долара на хектар). Така сигурно ще принуждават собствениците на такива земи да ги продават на „инвесиционни” фондове с чуждестранен капитал.

С оглед на опростяване на процедурите, свързани с разпродаването на руската земеделска земя, се използват легални и нелегални методи и средства за нейното разделяне и раздробяване на малки (лесно и бързо продаваеми) землени участъци. Глобализаторите и спекулантите немогат да се примирят с факта, че в руската земеделска земя все още около 95% от парцелите са с размер над 50 га (500 дка). Върху тях се създават едри, високомеханизирани земеделски стопанства, които могат успешно да се конкурират с притежаващите средно по 2000 дка американски ферми. Големите землени площи дават неограничени възможности за внедряване и използване на най-новите постижения на науката и техниката. Запазването им е от решаващо значение не само за осигуряване на продоволствената безопасност на руската държава, но и за гарантиране на нейната независимост и териториална цялост.

В този смисъл извършената в съветска Русия национализация на земята е епохално, прогресивно и народополезно дело. Всичко, което се прави за денационализация на руските поземлени ресурси и за превръщането им в обикновена стока обслужва интересите на отвъдокеанската финансова олигархия.

В сравнение със западните фермери, руските земеделски производители имат освен комасирани земи и други останали още от съветско време предимства, като безплатно земеползване и евтини енергиини и материални ресурси. ¹² Засега в Русия са ниски и цените на земеделските земи, вариращи между 180 и 1100 долара на хектар или между 18 и 110 долара на декар (в САЩ цената на хектар орна земя е около 5-6 хил. долара). Евтините земеделски земи са в основата и на сравнително ниското равнище на пазарните цени на селскостопанските стоки, продавани от местните производители.

Фарисейски са твърденията, че след като се разпродадат на отделни лица, разделените частни землени участъци ще могат с малки разходи и доброволно да бъдат отново съединени чрез комасация. Както показва практикта в западноевропейските държави пазарната комасация на земята е многовековно, насилствено и скъпо струващо мероприятие. Но това се премълчава от служителите на Световната банка, която предоставя на България и други бивши социалистически страни щедри държавни заеми („помощи”) за разделяне и предпазарна подготовка (включително изготвяне на кадастри) на местните земеделски земи. С тези високолихвени заеми се осигуряват стабилни доходи на глобалните лихвари и се откриват възможности за мирно завладяване и заселване на набелязаните национални територии.

В акцията за разделяне на земеделските масиви на малки участъци е сезиран и Конституционния съд на Руската федерация (РФ). Към края на 2008 г. съдиите са издали решение, потвърждаващо конституционната разпоредба, че като специфични обекти на гражданските права, земята и землените ресурси се регулират от публичните власти т.е.право да се разпореждат с руските земи все още имат държавните и общинските органи.

В наше време отвъдокенската финансова олигархия налага политика на завладяване на земеделски земи , чрез тяхното изкупуване от банки и „инвестиционни” фондове. Тази политика се осигурява финансово от Световната банка и МВФ и се реализира с долари (без златно покритие), печатани във Федералния резерв на САЩ. Официално това е признато през м. май 2008 г. в Рим на конференция на международната организация по земеделие и прехрана (ФАО), чийто ръководител Жак Диуф, заявява, че закупуването на земи от чуждестранни компании е „нова форма на неоколониализъм”. То води до смяна на собственика на територията и до принудително изселване на местните жители от собствените им парцели.

Засега с изпълнението на отговорната геостратегическа задача да бъдат изкупувани плодородни земи в Русия, Украйна, Казахстан, Нигерия, Аржентина и други страни са натоварени компаниите Goldman Sachs, Morgan Stanly, Black Rock, Louis Dreyfus. Тези компании приоритетно получават парични ресурси от Световната банка и МВФ, които освен, че финансират операцията, заставят (посредством отпускане на държавни заеми и „помощи”) правителствата на определените страни да прокарват закони, позволяващи на чужденци да придобиват собственост върху местни земеделски земи.

Голямо постижение на руските власти е приетата през 2002 г. забрана на чужденци да придобиват собственост върху земеделски земи в Русия. В закона (2002 г.) „за оборота на земите със селскостопанско предназначение” изрично е записано, че в руската държава тези земи немогат да се продават на чужденци. Чуждестранни инвеститори могат да стопанисват руски земеделски земи под аренда.

Но през последните години този закон се заобикаля от западни корпорации, които под формата на осигуряване на парични ресурси на руски селскостопански компании, постепенно ги изкупуват и установяват контрол над техните земеделски земи. Същевременно с помоща на лобита, „неправителствени организации”, медии, адвокатски кантори и т.н. подготвят почвата за узаконяване на придобитата поземлена собственост.

Босовете на западните корпорации, които влагат милиарди долари за закупуване на руски земеделски земи, сигурно са поощрявани от представителите на отвъдокеанския глобализъм и неоционизъм (политическа и финансова котерия за създаване на глобална държава, ръководена от американска земя). Навярно имат и уверения, че в Кремъл отново ще бъде поставен проамерикански ръководител, който ще ги направи законни господари на заетите руски земеделски земи.

Сега в Русия чужденци контролират 1 млн.хектара (10 млн. дка) орни земи.¹³ Сред чуждестранните земевладелци са: шведския инвестиционен фонд Black Earth Farming, владеещ 300 хил хектара (чрез руската компания „Агро-инвест”) ; шведската компания Alpcot agro – 49 хил. хек.; израело-американо-британска компания „Пав Агро-про” – 150 хил. хектара; датската компания „Trigon Agri”-120 хил. хектара; китайска компания- 80 хил. хектара (в Далечния изток).

По сведения на масовия печат шведи изкупуват (по 30-60 дол.на дка) милиони декари руски земеделски земи в района на гр.Пенза т.е. на източния край на Черноземието. Активно участват в направляваната отвъдокеана кампания за завладяване на Русия чрез изкупуване на нейните необятни земи от чужденци.

Напоследък ръководители на руски продоволствени холдинги (вероятно в съдружие със западни „инвеститори”) и селскостопански предприятия, изкупуват землени дялове на работници и пенсионери. Във Федералното събрание на Руската федерация се повдига въпроса за материализиране на землените дялови акции и сертификати, като срещу тях се предоставят реални земи. Предлага се тази процедура да се извършва за сметка на държавата. По изчисления на учени, разходите за натурализацията на съществуващите землени дялове в Русия ще възлезат на „годишния бюджет на страната”¹⁴ т.е. на стотици милиарди евро.

Междувременно целенасочено се дава невярна информация относно правото на чужденци да закупуват земеделски земи в западните страни. Например по интернет е разпостранена фантасмагорията, че всеки руснак може незабавно и свободно да си купи участък германска земеделска земя или ферма срещу определена сума в евро.

В представените разработки на информационно, аналитичната служба на Федералния портал, почти липсват сведения за реалните възможности на чужденец да купи земеделска земя или ферма в САЩ и западноевропейските държави (Англия, Франция и т.н.). Само се споменава, че някои страни „предоставят право на собственост на земя на свои и чуждестранни граждани, някои – не предоставят съвсем или с определени ограничения”. ¹⁵

Истината е, че чужденец неможе да отиде в нито една западна държава и свободно да купи земеделска земя или ферма. Това неможе да стане поради ред законови разпоредби и традиции. Например в Германия още действа вековния закон за майората, съгласно който фермата е неделима и се наследява от най-големия син (във Франция от наследника, притежаващ диплом за агрономическо образование). Ако някой фермер реши да продаде своята ферма е длъжен най-напред да я предложи на своите съседи. В случай, че всички се откажат (което е малко вероятно, поради предоставяните от държавата боноси и стимули за уголемяване на фермите) той трябва да предостави грижата за бъдещето на тази ферма на общината.

Земеделска земя или ферма трудно може да се купи и по линия на договорите и споразуменията между страните-членки на Европейския съюз (ЕС). В тях покупко-продажбите на земеделски земи са регламентирани отделно от спогодбите за свободно движение на стоки, капитали и хора между страните-членки на Евросъюза. Придобиването на собственост върху фермерска земя от гражданин на една страна в друга е отнесено към частта за правото на „установяване” т.е. на заселване. Например едни клаузи на Римският договор (1957 г.) формално разрешават заселвания и покупки на ферми и земеделски земи в рамките на ЕС, но други - поставят неизпълними изисквания за спазване на това право.

Чужденци нямат законово право да придобиват собственост върху земеделски земи и в Полша. Такова право не е дадено дори и след нейното присъединяване към ЕС.

Впрочем апологетите на свободния поземлен пазар трудно могат да посочат данни за покупко-продажби на земеделски земи и ферми от граждани на различни страни-членки на ЕС. Трудно може да бъде намерен и чужденец, закупил ферма в „свободните” САЩ, преди да се е сдобил с така наречената „зелена карта” за работа и постоянно пребиваване на американска територия.

След 1996 г., когато в България бяха поставени марионетни правителства,