Холографската вселена

и разбудени реалности

Той използва тези термини, защото вижда проявлението на всички форми във вселената като резултатът от безбройни забулвания и разбулвания между тези два реда. Например Бом смята, че електронът не е нещо единично, а цялост, обгръщаща (забулваща) от край до край цялото пространство. Когато инструмент открие присъствието на единичен електрон, то е просто защото един аспект от целостта на електрона се е разбулил (подобно на начина, по който една мастилена капка се разбулва от глицерина) в това конкретно място. Когато изглежда, че един електрон се движи, това се дължи на една непрекъсната серия от подобни забулвания и разбулвания.

Казано по друг начин, електроните и всички частици не са по-постоянни или по-трайни, отколкото формата, която приема гейзер вода, когато избликва от извор. Те са поддържани от един постоянен приток от имплицитния ред и когато изглежда, че дадена частица е разрушена, тя всъщност не е изгубена. Просто се е забулила обратно в по-дълбокото ниво, от което е изникнала. Една холографска фотоплака и образът, който тя поражда, са пример за имплицитен (забулен, неявен) и експлицитен (разбулен, явен) ред. фотоплаката е неявен ред, тъй като закодираният в нейните интерференчни картини образ е скрита цялост, напълно забулваща цялото. Прожектираната от филма хо-лограма е явният ред, защото тя представя разбуле-ната и достъпна за възприятието версия на образа.

Постоянният и плавен обмен между двата реда обяснява как частици, като например електронът в атома на позитрония, могат да променят формата си от един вид частици на друг. Такива изменения могат да бъдат наблюдавани, когато една частица, да кажем електрон, се забулва обратно в неизявения ред, докато друга, фотон, се разбулва и заема нейното място. Според Бом и двата аспекта са винаги забулени в един квантов ансамбъл, но начинът, по който наблюдателят взаимодейства с ансамбъла определя кой аспект ще се разкрие и кой ще остане скрит. Сама по себе си ролята, която един наблюдател играе в определянето на формата на един квант, не изглежда по-мистериозна от факта, че начинът, по който даден ювелир обработва скъпоценен камък, определя кои от неговите фасети ще станат видими и кои не. Тъй като терминът холограма обикновено обозначава образ, който е статичен и не предава динамичната и винаги активна природа на неизброимите забулвания и разбулвания, които миг след миг създават нашата вселена, Бом предпочита да описва вселената не като холограма, а като „холодвижение".

Съществуването на по-дълбок и холографски организиран ред обяснява също защо реалността става нелокална на субквантовото равнище. Както видяхме, когато нещо е организирано холографски, всяко подобие на местоположение изчезва. Да кажем, че всяка част от една холографска плака съдържа цялата информация, притежавана от цялото, е в действителност друг начин да речем, че информацията е разпределена нелокално. Следователно, ако вселената е организирана съобразно холографски принципи, би следвало да се очаква, че тя също има нелокални свойства.
Неделимата цялостност

на всички неща

Предположението е проницателно и мъдро. В своята обща теория на относителността Айнщайн смайва света, когато казва, че пространство и време не са отделни неща, а са плавно свързани и част от едно по-голямо цяло, което той нарича времепространст-вен континиум. Бом придвижва тази идея гигантска крачка напред. Той казва, че всичко във вселената е част от един континиум. Въпреки привидната отде-леност на нещата на равнището на явния ред, всичко е едно безшевно продължение на нещо друго, а в края на краищата дори неявният и явният ред взаимно се преливат и сливат.

Нека за момент поразсъждаваме върху това. Погледнете ръката си. Сега погледнете светлината, идваща от лампата над вас. Отправете поглед и към кучето, излегнало се в краката ви. Вие сте не просто направени от едни и същи неща. Вие сте едно и също нещо. Едно нещо. Цяло, неразчупено. Едно огромно нещо, което разширява своите неизброими ръце и израстъци във всичките видими обекти, атоми, неспокойни океани и премигващи звезди в космоса.

Това не означава, предупреждава Бом, че вселената е една гигантска недиференцирана маса. Нещата могат да бъдат част от едно неделимо цяло и все пак да притежават свои собствени уникални качества. За да илюстрира мисълта си, той посочва малките вър-топчета и водовъртежи, които често се образуват в една река. На пръв поглед тези въртопчета изглеждат отделни и притежават много индивидуални характеристики като размер, скорост, посока на въртене и т. н. Но внимателното вглеждане разкрива, че е невъзможно да се определи къде завършва даден водовъртеж и къде започва реката. Следователно Бом не твърди, че разликите между „нещата" са без значение. Той просто иска да осъзнаваме непрекъснато, че да се подразделят различни аспекти на холодвижението на „неща" е винаги една абстракция, начин за създаване на тези аспекти, които изпъкват във възприятието ни поради нашия начин на мислене. В опит да поправи това вместо да нарича различните аспекти на холодвижението „неща", той предпочита да ги назовава „относително независими подцялости"10.

Всъщност Бом смята, че нашата почти универсална наклонност да фрагментираме света и да пренебрегваме динамичната взаимосвързаност на всички неща е отговорна за много от проблемите ни, не само в науката, но и в живота и в обществото ни. Например ние смятаме, че можем да извлечем ценни части от земята, без да засегнем цялото. Вярваме, че е възможно да лекуваме части от нашето тяло и да не се занимаваме с цялото. Убедени сме, че можем да се занимаваме с различни проблеми в нашето общество, каквито са примерно престъпленията, бедността и наркоманията, без да адресираме проблемите към обществото като цяло и т. н. В своите трудове Бом страстно отстоява, че нашият съвременен начин на разделяне на света на части не само не върши работа, но дори може да доведе до нашето изчезване.
Съзнанието като по-фина форма на материята
В допълнение към обяснението защо квантовите физици намират толкова много примери за взаимосвързаност, когато проникват в дълбините на материята, холографската вселена на Бом изяснява много други загадки. Една от тях е въздействието, което изглежда има съзнанието върху субатомния свят. Както видяхме, Бом отхвърля идеята, че частиците не съществуват, докато не са наблюдавани. Но по принцип той няма нищо против да се опита да обедини съзнанието и физиката. Той просто смята, че повечето от физиците се залавят с него по погрешния начин, като отново се опитват да фрагментират реалността и да казват, че едно отделно нещо - съзнание, взаимодейства с друго отделно нещо - елементарна частица.

Тъй като всички подобни неща са аспекти на хо-лодвижението, той смята, че няма смисъл да се говори за съзнание и материя като взаимодействащи. В известен смисъл наблюдателят е наблюдаваното. Наблюдателят е също измерителното средство, експерименталните резултати, лабораторията и бризът, който подухва извън лабораторията. Всъщност Бом е на мнение, че съзнанието е по-фина форма на материя, а основата за каквото и да било отношение между двете не лежи в нашето равнище на реалност, а дълбоко в неизявения ред. Съзнанието е представено в различни степени на забулване и разбулване в цялата материя, което може би обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества. По израза на Бом: „Способността на формата да бъде активна е най-характерната черта на ума, а при електрона ние вече имаме нещо, което е подобно на ум."11

По същия начин той смята, че разделянето на вселената на живи и неживи неща е лишено от смисъл. Одушевената и неодушевената материя са неотделимо преплетени, а животът също е обгърнал от край до край целостта на вселената. Даже един камък е по някакъв начин жив, казва Бом, защото животът и ра-зумността са представени не само в цялата материя, но и в „енергията", „пространството", „тъканта на цялата вселена" и всичко друго, което ние абстрахираме от холодвижението и погрешно разглеждаме като отделно нещо.

Идеята, че съзнание и живот (и всъщност всички неща) са цялости, обгърнали от край до край вселената, има една също толкова смайваща разтърсваща страна. Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото. Това означава, че ако ние знаем какъв подход да изберем към нея, можем да открием галактиката Андромеда върху нокътя на палеца на лявата си ръка. Можем също да открием Клеопатра, когато среща за пръв път Цезар, защото по принцип цялото минало и неявните следствия за цялото бъдеще са също забулени във всяка малка част на пространството и времето. Всяка клетка в нашето тяло обгръща целия космос. Същото прави и всеки лист, всяка дъждовна капка и всяка прашинка, което изпълва с нов смисъл известното стихотворение на Уилям Блейк:

Да видиш свят в пясъчно зрънце

И рай в диво цвете,

Задръж безкрайността в дланта си

И вечността в час един.

Някои физици отказват да приемат това изчисление на сериозно и смятат, че трябва да има някаква грешка. Бом е на мнение, че този безкраен океан от енергия наистина съществува и ни казва поне малко за необятната и скрита природа на неявния ред. Той смята, че повечето физици пренебрегват съществуването на този чудовищен океан от енергия, защото, подобно на рибата, която не усеща водата, в която плува, те са научени да се съсредоточават главно върху обектите, закрепени в океана - върху материята.

Възгледът на Бом, че пространството е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него, достига пълна зрялост в идеите му за неизявеното море от енергия. Материята не съществува независимо от морето, от т. нар. празно прост-

ранство. Тя е част от пространство. За да обясни какво разбира под това, Бом предлага следната аналогия: Един кристал, охладен до абсолютната нула, ще позволи на поток от електрони да премине през него, без да ги разсее. Ако температурата се повиши, различни цепнатини в кристала ще изгубят своята прозрачност, така да се каже, и ще започнат да разсейват електрони. От гледна точка на електрона такива процепи ще изглеждат като парчета „материя", плаващи в някакво море на празнотата, но всъщност не е така. Празнотата и парчетата материя не съществуват независимо едно от друго. И двете са част от една и съща тъкан, от по-дълбокия ред на кристала.

Бом смята, че същото е вярно и за нашето собствено равнище на съществуване. Пространството не е празно. То е пълно (пълнота, противоположна на вакуум) и е основата за съществуването на всичко, включително на нас самите. Вселената не е отделна от този космически океан от енергия, тя е вълничка върху неговата повърхност, относително малка „структура на възбуда" в средата на един невъобразимо необятен океан. „Тази структура на възбуда е относително автономна и поражда приблизително повтарящи се, стабилни и отделими проекции в един триизмерен експлицитен ред на проявеност", казва Бом12. С други думи, въпреки своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведеното дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата.

Това безкрайно море от енергия не е всичко, което е загърнато в неявния ред. Тъй като неявният ред е основата, която поражда всичко в нашата вселена, той най-малкото съдържа всяка субатомна частица, коя-

то е била или ще бъде; всяка конфигурация на материя, енергия, живот и съзнание, която е възможна, от квазарите до мозъка на Шекспир, от двойната спирала до силите, които управляват размерите и формите на галактиките. И дори това не е всичко, което той може да съдържа. Бом признава, че няма основание да смята, че неявният ред е краят на нещата. Може би съществуват други невъобразими редове отвъд него, безкрайни етапи на по-нататъшно развитие.
Експериментална подкрепа за

холографската вселена на Бом

Друга непреодолима част от доказателствата идва от едно скорошно експериментално откритие. През 70-те години наличната технология вече позволява да се проведе експеримента с двете частици, замислен от Бел, и мнозина изследователи опитват да решат задачата. Въпреки че откритията са обещаващи, никой не е в състояние да получи убедителни и окончателни резултати. Най-сетне през 1982 г. физиците Ален Аспе, Жан Далибар и Жерар Роже от Института по оптика при Парижкия университет успяват. Първо те създават серии от двойки фотони, като загряват калциеви атоми с лазери. След това позволяват на всеки фотон да отлети в противоположни направления през тръба с дължина 6,5 метра и да преминава през специални филтри, които го насочват към един от два възможни анализатора на поляризацията. 10 билионни части от секундата отнема на всеки филтър превключването от единия към другия анализатор, около 30 билионни части от секундата по-малко, отколкото отнема на светлината да пропътува целите 13 метра, отделящи всеки набор фотони. По този начин Аспе и неговите колеги са в състояние да изключат всяка възможност за комуникация между фотоните посредством някой от познатите физически процеси.

Аспе и неговият екип откриват, че, както предсказва квантовата теория, всеки фотон все пак е способен да съотнася (корелира) своя ъгъл на поляризация с този на неговия двойник. Това означава, че или Айн-щайновата забрана за комуникация със скорост по-голяма от тази на светлината бива нарушена, или двата фотона са нелокално свързани. Тъй като повечето физици се противопоставят на допускането за процеси със скорост по-голяма от тази на светлината, експериментът на Аспе обикновено се разглежда като действително доказателство, че връзката между двата фотона е нелокална. Освен това, както отбелязва физикът Пол Дейвис от университета на Нюкасъл на Тайн^*, Англия, тъй като всички частици са постоянно взаимодействащи и отделящи се, „нелокалните аспекти на квантовите системи са следователно общо свойство на природата"13.

Откритията на Аспе не доказват, че моделът на вселената, предложен от Бом, е правилен, но те наистина му дават страхотна подкрепа. Всъщност, както отбелязахме, Бом не смята никоя теория за правилна в един абсолютен смисъл, включително своята собствена. Всички са само приближения до истината, крайни карти, които ние използваме, за да картографираме територия, която е и безкрайна, и неделима.Това не означава, че той смята своята теория за недоказуема. Той е уверен, че в някакъв бъдещ момент ще бъдат развити техники, които ще позволят да бъдат проверени неговите идеи (когато Бом е критикуван в този пункт, той отбелязва, че има редица теории във физиката, като например „суперструнната теория", които вероятно няма да е възможно да бъдат проверени в течение на няколко десетилетия).

Въпреки този скептицизъм, има и физици, които симпатизират на идеите на Бом, включително такива светила като Роджър Пенроуз от Оксфорд, създателят на модерната теория за черната дупка; Бернар д'Еспан от Парижкия университет, един от водещите световни авторитети по идейните основания на квантовата теория; Брайън Джоузефсън от Кеймбридж, носител на Нобелова награда за физика през 1973 г. Джоузефсън смята, че неявният ред на Бом може някой ден да доведе до включването на Бога или Духа в рамката на науката - идея, която Джоузефсън поддържа16.

Този синтез кара Прибрам да осъзнае, че обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме. Това, което е „извън нас", е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази холографска мъглявина и да я обърнат в пръчките, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят. Как мозъкът (който сам е изграден от честоти на материята) е в състояние да възприеме нещо толкова невеществено като мъглявината от честоти и да я превърне в нещо, което изглежда твърдо при допир? „Видът математически процеси, който Бекеши симулира с неговите вибратори, играе основна роля в начина, по който нашите мозъци конструират образа на един външен свят", казва Прибрам17. С други думи, гладкостта на едно парче фин порцелан и усещането на пясъка под краката ни при разходка по плажа са в действителност само разгърнати версии на синдрома на илюзорния крайник.

Според Прибрам това не означава, че няма порцеланови чашки и зрънца пясък извън нас. Това просто означава, че една порцеланова чашка има два различни аспекта на нейната реалност. Когато преминава през филтъра на лещите на нашия мозък, тя се проявява като чаша. Но ако можем да се отървем от нашите очни лещи, ние ще я преживеем като една ин-терференчна картина. Кой от тези аспекти е реален и кой - илюзия? „И двата са реални за мен - казва Прибрам - или, ако искате да го изрека, нито един от тях не е реален."18

Това положение на нещата не се ограничава само до порцелановите чашки. Ние също обладаваме два твърде различни аспекта на нашата реалност. Можем да разглеждаме себе си като физически тела, движещи се през пространството. Или можем да се разглеждаме като мъглявина от интерференчни структури, за-булили от край до край космическата холограма. Бом смята, че тази втора гледна точка може да бъде дори по-правилна, защото да мислим себе си като холографски ум/мозък, гледащ към една холографска вселена, е отново абстракция, опит за отделяне на две неща, които в крайна сметка не могат да бъдат отделени19.

Не се измъчвайте, ако това е трудно за схващане. Относително лесно е да разберем идеята на холизма в нещо, което е външно за нас, като ябълка в холограма. Това, което създава затруднения в случая е, че ние не гледаме холограмата. Ние сме част от холограмата.

Трудността е и друг показател за това, колко радикални са измененията, които Бом и Прибрам се опитват да внесат в нашия начин на мислене. Но това не е просто едно коренно преразглеждане. Твърдението на Прибрам, че нашите мозъци конструират обекти, бледнее пред друг от изводите на Бом: че ние дори конструираме пространството и времето20. Последствията от този възглед са само една от темите, които ще бъдат обсъдени, когато изследваме въздействието, което идеите на Бом и Прибрам имат върху работата на изследователи в други области.

Част II
УМ И ТЯЛО
Ако се взрем внимателно в някое отделно човешко същество, ние незабавно ще забележим, че само по себе си то е уникална холограма - самостоятелна, самопораждаща и самопознаваща се. Все пак ако откъснем това същество от неговия планетарен контекст, бързо ще разберем, че човешката форма не се различава от една мандала или символична поема, защото вътре в нейната форма и енергиен поток съществува изчерпателна информация за различните физически, социални, психологически и еволюционни контексти, в рамките на които тя е създадена.

Д-р Кен Дайчтуалд

в Холографската парадигма

(под редакцията на Кен Уилбър)

Глава трета
Холографският

МОДЕЛ И ПСИХОЛОГИЯТА

Станислав Гроф

Отвъд мозъка
Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията. Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение. Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и, подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват почти толкова бързо, както се и появяват.

Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник - колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.