И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
Изтегляне 4.04 Mb.
|
| Понякога тя се заглеждаше в Ганаила. Гледаше я вторачено и лукаво, но в същото време възторжено и занесено, както дивакът гледа истукана си. Очите й горяха, мълчеше. После, предпазливо, като че се боеше да не й причини болка, гладеше с коравите си пръсти бялата й заголена до лакът ръка й шепнеше
- Каква си ма... бяла, бяла... каква си хубава... Ганаила се смееше. А Божура си беше циганка и тоя изблик на искрена нежност не искаше да отиде току-тъй изпросваше си някоя стъклена гривна, някоя износена дреха. И тъй като смелостта й растеше, откъсваше си сама най-хубавия карамфил и накичена с него, оглеждаше се наедно с Ганаила в стъклото на прозореца. В това време хаджи Вълковица се потъкмяваше с Калуда. И още с гребача в ръка, с който си беше изнесла брашно, старата жена поглеждаше двете момичета със своя кротък, извиращ отдълбоко поглед и се усмихваше. Вън беше и хаджи Вълко, висок, побелял, важен като цар. Той наглеждаше дюлгерите, които копаеха в двора и слагаха червени кюнци - хаджи Вълко правеше чешма в двора си, едничкото нещо, което още липсваше на славата му. И той виждаше какво става пред прозореца. Но освен Ганаила, той нямаше нито син, нито дъщеря, затова я оставяше да прави каквото си иска, но в същото време внимателно следеше къде пипат ръцете на двете циганки. Едно нещо не можеше да разбере Божура. Хубава беше Ганаила, но защо от толкова време насам тя връщаше всички, които бяха дохождали да я искат Кого чакаше Ганаила, за кого се надяваше Божура ходеше из цяло село, знаеше всички клюки, всички сплетни, знаеше какво говорят за Ганаила, за кого я тъкмят. Тя събираше тия тайни, радваше им се, като че се отнасяха за нея. И когато някой ден дохождаше и изприкажеше всичко на Ганаила, струваше й се, че са я ограбили. Замълчаваше и чакаше да види какво поне ще каже Ганаила. Но дъщерята на хаджи Вълка оставаше все тъй отпусната и равнодушна, каквато си беше винаги. Тогава очите на циганката пламваха от страшна омраза. Една хилядна частица само от това, което беше й казала, можеше да направи самата нея честита. А тая бяла кукла като че ли имаше в гърдите си не сърце, а камък! Веднъж, надвечер, Божура и майка и се връщаха от гората. Откъм противоположния край на селото, отвъд къщите, по пътя, който излизаше иззад баира и сечеше зелената поляна под кориите, се показаха двама конника. Бяло облаче дим се появи над тях, чу се гърмеж. Конниците като че се плъзгаха към селото, още две бели облачета се появиха над тях и урвите при Старча повториха други два гърмежа. По стар обичай, пътниците обаждаха с гърмежи, че си идат. Само това си помислиха майката и дъщерята и го забравиха, уморени от пътя и от тежката пръст, с която бяха задянати. Когато влязоха в село, беше вече тъмно и първото нещо, което забелязаха, беше, че по всички порти бяха наизлезли жени. Калуда вървеше напред, не обръщаше внимание на жените и ако поглеждаше наляво и надясно, гледаше да види дали не е забравено някъде нещо, за да го пъхне под престилката си. По-назад след нея идеше Божура. Товарът й ни най-малко не я превиваше, снагата й си оставаше права и гъвкава, като стълбеца на вихрушка. Беше вече тъмно, но очите й от време на време проблясваха. Цялата сюрия дечурлига тичаха подир нея и викаха - Божуро! Божуро! Дай ни божур, Божуро! - Хайде бре! - викаше тя весело и без да се сърди. - Отде ще ви взема божур... И като оставяше децата да си викат, колкото си щат, тя се спираше в тъмнината и слушаше какво приказват жените. На едно място тя чу, че споменават все едно и също име - Василчо. На друго приказваха пак за тоя Василча, изреждаха роднините му, богатствата му. На трето, освен Василча, споменаваха и името на Ганаила. Божура даде ухо. - Няма да го бъде, не! - говореше една и Божура позна Жечевица, тая, която винаги носеше голям здравей на ръченика си и много знаеше. - Няма да го бъде, помнете ми думата. Не други, а хаджи Вълко ще даде дъщеря си на тогоз пиения Василча! Любопитството на Божура растеше. Като преминаваше от една купчина жени на друга, все скрита в тъмнината на стрехите, тя неочаквано се озова при Бончовия хан. Ярка, жълта светлина излизаше от прозорците и от вратата и цепеше тъмнината надве. Двама конника стояха там и ту се губеха в мрака, ту излизаха на светло. Божура се притаи до дувара. Кой е Василчо Не ще да е тоя възстар човек, когото виждаше сега. Но ето в мрака се разигра кон, зазвъниха подкови по калдъръма и сред светлината се показа други конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му, разпуснал тежка грива, сам той беше млад, левент, с рус перчем под накривения калпак, и развени чепкени отзад. Ето, тоя беше Василчо. Той вдигна голяма чаша, пи и колкото остана, изля го върху гривата на коня. Божура чу как сърцето й, долепено до камъните на дувара, чукаше. Разиграха се пак конете ту в тъмното, ту на светлото, завиха и препуснаха нагоре из улицата. Под копитата им заизхвърчаха искри. Божура гледаше след тях, залепена за дувара. Ето кого чакала Ганаила, помисли си тя и омразата и към хаджи Вълковата дъщеря избухна с всичката си сила. Но тозчас тя си спомни думите на Жечевица - хаджи Вълко нямаше да даде дъщеря си на тоя пиения Василча. Това я зарадва, отлепи се от дувара и си тръгна към къщи. Искаше й се да пее, искаше и се да тича. Едри звезди трептяха над черните покриви и сякаш й се усмихваха. Зад нея шумяха кориите. Чувала ги беше и други път. Сега като че бяха бодри мъжки гласове, които пееха... Това се случи в събота. Следният ден, неделята, като всеки празник, мина с гайдите по хората, с блясъка на атлазените премени, със смеховете по чешмите. Дойде понеделник и селото утихна. Гърмяха само станове, бръмчаха чекръци. Но ето рано-рано, на Бръдо, на механата, засвириха цигулки. Пиеше Василчо. И не беше мъчно да се разбере защо е уж весел, а очите му са гузни и натъжени и защо, като вдигне чашата си, поглежда към къщата на хаджи Вълка и остава тъй замислен. Ганаила беше върнала още едни сватовници. Понякога цигулките се отместяха от Бръдо, заглъхваха някъде из тесните сокаци, проечаваха ясно по мегданите. С разпуснати чепкени и с цигуларите пред себе си, Василчо минаваше покрай хаджи Вълкови. Но портата си оставаше затворена, дуварите бяха високи като на крепост и по тъмните стъкла на прозорците не се повдигаше крайчецът нито на едно перде. Василчо се връщаше пак на механата. Току под чердака, на който стоеше, беше къщата на Божура. Цял ден циганката се тули в сянката на овошките и гледа през плета. Надвечер тя взе метлата и се залови да мете двора. На масата пред Василча, между чашите с черно вино, бяха сложени куп ябълки. Василчо взе една и я хвърли към Божура. Не можа да я удари, Божура се престори на невидяла. Василчо хвърли втора ябълка и удари Божура по ръката, гривните й иззвъняха и се посипаха по земята. Божура се изправи. И напразно тя искаше да се покаже сърдита - с мъка свиваше веждите си, с мъка прогонваше веселия смях из очите си. - Василчо! - извика тя - челеби, чиляк си. Защо си биеш шега с мене Аз съм циганка. Баща ми прави вретена, майка ми ги продава... И тя се обърна, метна косите си назад и забърза към къщи. Василчо гледаше как снагата й се превива и гъне в плавния й вървеж. И когато тя се изгуби, той вдигна чашата си. Цигуларите засвириха, задумка гръмко тъпанът. Оттогава насетне Василчо всеки ден беше на Бръдо, на механата. Някога му свиреха цигулки, някога - не. Но никога той не минаваше вече покрай къщата на хаджи Вълка. Стоеше на чардака и гледаше все към двора на Божура. Дойде есен, малко хубави дни за работа останаха и Божура, баща й и майка й отидоха в гората. Баща й сечеше осенови дървета за врътена, липови - за копанки. Калуда, разчорлена и грозна като юда, ходеше по скалите, губеше се в усоите и събираше лековити корени. Имаше работа и за Божура. Тя правеше питки от бяла пръст и ги сушеше на слънце, събираше вършина. Всичко това и омръзна и по едно време, щом забеляза, че не я виждат, изплъзна се и избяга. Излезе от гората, мина от единия бряг на реката на другия и тръгна нагоре. Изпречиха се скали пред нея и тя се покатери по тях. Горе, на върха, тя се спря и се изправи. Пред нея, голям като езеро, лъсна Куков вир. Слънцето го огряваше и го разделяше надве на една страна беше сянка, там водата беше зелена, подмолите се тъмнееха, а от бреговете надолу, като черни змии, се спущаха дълги корени. Но скалата, гдето стоеше Божура, беше цяла огряна от слънце, водата под нея беше бяла, тиха и гладка като стъкло. Като че нямаше дъно; в нея се виждаше и небето, и белите облаци. Божура слезе надолу, стигна до самия край на скалата, приседна на колене и се наведе. Във водата, като огледало, изплува образът й, погледна я и й се усмихна. Ето тайната й от няколко дни. Никога тя не беше се виждала тъй добре. Беше се оглеждала понякога в прозорците на хаджи Вълковата къща, но и се струваше, че е черна, като опушена с дим. По-черна може би, защото при нея стоеше Ганаила. А тука тя е сама. И е хубава. Ето каква била косата й, черна като зърната на бъз. А тия очи, а тая луничка под едното от тях. И по-хубава е, когато се смее. Не е бяла, но не е и черна. Лицето й е като пръст на стомна, поляна с глеч. Тя изпъна ръце със скопчени едни в други пръсти, островърхите й гърди, които бодяха отвътре ризата й, се заповдигаха, премрежи очи и въздъхна. После трепна, съвзе се и се огледа. Нямаше никой. Синееха се надалеч планините, полето долу беше жълто, в гората се чуваше брадвата на баща й. И слънце, слънце падаше навсякъде като дъжд от лъчи. Стана й мъчно, прихвана коленете си с ръце и остана тъй на скалата, неподвижна, с наведена глава. Нещо трепна във водата. Божура се наведе и погледна изплава пак образът й, тя се усмихна, усмихна се и другата Божура във водата. Изведнъж малко остана да извика. Друг образ се яви във водата, образът на Василча. Гледаше я и се усмихваше. Една минута Божура се обърка, стори й се, че той иде отдолу, от глъбините, там, гдето се синееше небето и се виждаха белите облаци. После се обърна - Василчо стоеше зад нея. Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга. Но някаква сладка топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха. Василчо я хвана за ръката. И тя се противеше, но пак вървеше след него, където той я водеше. Скриха се в гората. Тук-таме някои вейки с почервенели листи се разклащаха и показваха още пътя им. Не оставаха неоткрити тайни за селото, не оставаха тайни най-вече за Жечевица. Накичена с голям здравец, който подскачаше, когато приказваше, тя шепнеше на жените - Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. Ами, ще се върне той, когато се върне и баща ми от оня свят. Рекъл й Чакай ме, ще се върна; само ако доведат коня ми и донесат калпака ми, да знаеш, че са ме убили и няма да се върна. И това се говореше вечер по всички порти. Година беше се минало, откак Василчо, яхнал черния си кон, беше се изгубил от очите на Божура. Година се мина и много неща се случиха. Ганаила беше се оженила, но нещастието потропа и на вратата на хаджи Вълковата къща. Хаджи Вълко умря тъкмо тогаз, когато беше привършил чешмата, която беше направил в двора си. Божура ходеше, както по-рано, из село, но сега сама и задяната с дете. Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си. И вярваше, че Василчо ще се върне. - Просто, просто! - викаха жените. - И ти вярваш, че онзи пияница ще се върне. Ще се върне той на Куковден! - Ще се върне, как щяло да се не върне! - отговаряше търпеливо Божура. Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше. - Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо... Спомняше си понякога за Ганаила и когато минаваше покрай тях, надникваше през отворените порти. Тъмнееха се като големи кълба чимширите, асмата хвърляше сянка върху половината двор. И сред двора се белееше чешмата, новата чешма на хаджи Вълка. Веднъж тя свари там поп Миндо, който, като крепеше с две ръце очилата си, сричаше надписа на чешмата Овая чешма на хаджи Влъка, синъ Пеновъ... Той пи с бакъреното тасче и като си бършеше устата и гледаше Божура с не дотам добри очи, каза й - Пий и ти, Божуро, пий, дъще. Пий и кажи бог да прости хаджи Влъка! Добро или лошо, когато тръгне някому, върви му. Не бяха сторили и три месеца на хаджи Вълка, когато се помина и Ганаилина мъж, Радул. Ганаила остана вдовица и ходеше като сянка из двора, още по-бяла в черната си забрадка. Божура не я съжали. Голяма беше нейната собствена мъка и нямаше място в сърцето и за чужди жалби. Тя повече слушаше какво се говори из село. А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха я насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка. Веднъж чу, че Василчо си иде; но още същия ден чу, че Василчо си иде, това е истина, но щял да се ожени за Ганаила. И тя, която беше чувала толкова приказки, тоя път в дъното на душата си усети, че това може да стане. Искаше да отиде у Ганаила, да се хвърли отгоре й, да издраще лицето й, да изскубе косата й, да я убие. Но веднага след това изпадаше в отчаяние, силите й я напущаха. И без да вика, без да скубе косата си, тъй, както си стоеше, подпряла глава на ръката си, тя плачеше и сълзите й течаха по отслабналото й лице. Какво е крива Ганаила, мислеше си тя. Ганаила е господарка. Ганаила е богата, а тя е циганка. И нека се ожени Василчо за нея, те са си лика-прилика. А тя ще отива у тях, ще милва бялата й ръка, русите й коси. Ще се простре на плочите и ще целува нозете й. Само да я пуща в къщата си, само да не затваря вратите си за нея! Цяла нощ тя не спа. И все и се струваше, че по калдъръма на улицата тича кон и звънтят подкови. На сутринта тя излезе, задянала детето си, пристъпваше като сянка и самата не знаеше къде отива. Изведнъж висок плач, плач на жена, процепи селото. Божура изтръпна. Плачът идеше от къщата на Василчо, плачеше майка му. Свят се зави на Божура, нозете й се подкосиха. Едва можа да се довлече до къщи и седна до плета. Отвън минаваха хора, приказваха, но тя не разбираше нищо. Късно, като през сън, тя чу дебелия глас на поп Минда. - Божи работи, Пено, божи работи! - говореше попът на клисаря. - Не знаеш какво те чака. Какво е челяка Машина. Каже нещо цък, и се счупи. Ей на, хаджи Вълко, зет му Радул - отидоха си. Сега и Василчо бре коне, бре мухабети, и... конец! На, довели коня му, донесли и калпака му. Убили го в Дъбравата. Божи работи, Пено, божи работи!... Божура чу това, което вече знаеше. Колко време стоя така, тя не помнеше. После стана и по най-краткия път излезе вън от село. Беше ранна пролет, полето се зеленееше, насреща планините се зачервяваха от залеза на слънцето. Божура мина покрай гробищата и между гробовете, по които блещукаха свещи, видя Ганаила. Тя не плачеше, не се помръдваше дори, сама сякаш черен кръст между черните кръстове. Божура не усети ни злорадство, ни съжаление. Болката й падна дълбоко и се притъпи. И тя продължи да слиза надолу към полето. Като че някой я водеше и тя покорно вървеше след него. Видяха я - това отпосле си спомняха - сред полето при голямата саморасла канара, все тъй задяната с детето си, все по пътеката, която криволи и слиза към реката. А по-късно, когато горите потъмняваха и долищата се пълнеха с мрак, други бяха я видели седнала на самия край на скалата над Куков вир. Тя стоеше там, превита, неподвижна, обхванала коленете си с ръце, загледана в тъмните и хладни води на Куков вир. Мръкна се, други вече не минаха, за да я видят. А Божура стоеше на скалата. В ума й нямаше мисъл, пред очите й беше тъмно, не виждаше водата, не чуваше плясъка й. По едно време детето зад нея проплака. Тя трепна и жалостта, която беше се спряла като буца в гърдите й, изби навън, сълзите и рукнаха. Заплака за първи път през тоя страшен ден. И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха, прозрачна като стъкло. Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше Синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг - образът на Василча. Той е млад, той е хубав, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата... Никой повече не я видя. Дрямката на Калмука Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към Балчишката скеля и към водениците в Ватова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица. Тогава тук започваха весели дни. Вън всякога можеха да се видят разпрегнати коля и докато прегладнелите коне дремеха под чуловете си-в хана свиреха гайди, чуваха се провиквания, а от време на време дюшемето захващаше да бумти, като че се продънваше под юнашката ръченица. Влезеше ли човек вътре, виждаше от пода до тавана да плува синя мъгла от цигари, а сред нея - калпаци, обърнати кожуси и мустакати, опалени от слънцето и от вятъра лица. Всички гълчаха и ако и да имаше и седнали, повечето стояха прави, с чаша вино в едната ръка и с камшик в другата - уж все готови да си ходят. А зад тезгяха, сред пушека и мъглата на печените наденици, стоеше Сарандовица, снажна, мъжествена, хубава и в напредналата си възраст, със завити около ръченика си коси и със запретнати ръкави. Тя наливаше вино, приготвяше закуски, командуваше слугите и макар да беше претрупана с толкоз работа, пак сварваше да отвърне на някоя подхвърлена отдалеч шега, да се усмихне, дето трябва, да посрещне и изпрати гостите си с по някоя добра дума. В кьошето до тезгяха пък, чужд на всичката тая глъчка, полегнал върху масата или отхвърлил глава назад тъй, че бялата му брада стърчеше напреки във въздуха, дремеше Калмука... Тъй бях запомнил аз Антимовския хан. Чак до късно през есента, докато времето беше хубаво и пътищата сухи, ханът се пълнеше с хора и веселбите продължаваха непрекъснато. Старото вино се изпиваше и започваха вече да идат колата на преславските винари, които носеха големи бомби с непрекипяло вино, с душници от тръстика и с възглавници от сух папур. Ето това време беше най-приятното за нас с дяда Гена. Приятелството и спомените ни бяха свързани най-вече с него и с Антимовския хан. Дядо Гено беше близо седемдесетгодишен човек, но въпреки голямата разлика във възрастта ни, ние бяхме големи приятели; между другото и затова, защото и неговото, и моето положение в къщи беше едно и също. И той, и аз, можеше да се каже, бяхме донейде излишни хора. Аз се опитвах понякога да работя на хармана, но не ми спореше, не издържах и подгонен от шегите и подигравките на ония, които нито ги беше еня от жаравата, що сипеше слънцето, нито пък им ставаха пришки на ръцете от ябата и от греблото, бягах назад при книгите си, а когато ми омръзваха и те, отивах в кафенето на Алекси и сядах под сянката на салкъмите. Тук или намирах вече дяда Гена, или след малко той ме намираше. Дохаждаше обикновено сърдит, току-що се карал със синовете си, които, както казваше той, не искали да го слушат. А всъщност синовете му, вече възрастни мъже, широкоплещести исполини, които, колкото работата биваше по-тежка, толкоз с по-голямо настървение се нахвърляха върху нея, не че не искаха, а нямаше защо да слушат стареца. Дядо Гено не харесваше нещо, настояваше да се направи инак, но като виждаше, че всеки работи, както си знае, и само се подсмива под мустак, кипваше, нахокваше хубаво оня, който му се случеше пред очи, напущаше хармана и дохождаше при мене под сянката на салкъмите, "Чуден свят се навъдил! - говореше той, още развълнуван, като смъркаше емфе от тенекиената си кутийка. - Ти му говориш едно, то - друго!" Аз изслушвах търпеливо оплакванията му, давах му право във всичко и моето съчувствие, наедно с емфето, успокояваше малко по малко дяда Гена. Тогава ние оставяхме настрана катадневните злоби, заговорвахме за големи работи, за политика и за световните събития, а тъй като дядо Гено четеше Вечния календар, говорехме понякога за зодиите и за предсказанията на прочутия Казамия. Но дошло беше време да се ходи на скеля и затуй сянката на салкъмите и астрологията не ни задоволяваха вече. Ние видяхме да се измъкват първите натоварени кола по балчишкия път и, като закъснели жерави, усетихме страшно нетърпение и мъка. Влечеше ни скитничеството по пътищата и повече не можехме да стоим. Защото все пак ние не бяхме съвсем излишни с дяда Гена и ако някои работи ни се отказваха или не можехме да ги вършим, имаше една, която се предоставяше напълно на нас: да отиваме на скеля в Балчик. Това време беше дошло вече, а наедно с него - и нашият ред. И в срещите си под сянката на салкъмите през последните два-три деня ние не говорихме за никоя зодия, не споменахме нито веднъж името на Казамия. Говорехме само за предстоящия път, определяхме деня и часа на тръгването, не пропущахме и най-малките дреболии. А наедно с това ние си припомвахме за предишните си пътувания и твърде често говорехме за Антимовския хан. Най-после уреченият ден дохожда и вие тръгваме. Колата са препълнени с жито, пристегнато в козините джебелници, зад нас е хвърлен по чувал със слама, ние поемаме юздите, охранените коне бодро поемат пътя, а от голямата тежест колата не друска и колелетата леко се поклащат настрана, но не дрънчат. Тръгваме на заход слънце, тъй като дългия път трябва да минем през нощта, да бъдем рано сутринта на скелята и още същия ден да можем да потеглим назад. Пред нас се точи бялата ивица на пътя; където има малка урва, слизаме и си приказваме с дяда Гена. После пак се качваме. Започва да се свечерява, стърнищата и кукурузите тънат в здрач, не виждаме ни хора, ни добитък и само в някоя угар стърчи неподвижният силует на някой грамаден орел. Вървим още дълго време, всеки стои на колата си и. мълчи. Не се виждаме един други, не виждаме нищо и наоколо - тъмно е и полето се затваря около нас в черен кръг, над който свети небето, осеяно със звезди. Близо към полунощ, когато умора наляга конете и нас, изведнъж ниско под звездите, които постоянно притеглят погледите ни, виждаме познати очертания на дървета - големи черни кълба, под които слабо се белеят къщи. А малко след това, в тъмнината светват редица осветени прозорци и широко разтворена врата, от която излиза сноп светлина и залива мегдана. Това е Антимовският хан. Ние спираме и разпрягаме, конете захрупват ечмяната слама и щом обърнем стъпките си към хана и зачуем гласа на Сарандовица, тъмното поле и звездите избягват сякаш далеч зад нас и в душата ни изведнъж нахлува сладостта на почивката. Ненавикнали на светлината, ние се спираме с дяда Гена на прага и оглеждаме кръчмата. Тоя път имаше малко хора. Щом ни забеляза, Сарандовица подигна очите си от тезгяха и весело се поздрави с дяда Гена. Веднага тя пак се залиса в работата си, но след малко, когато ние с дяда Гена бяхме вече седнали на една близка маса, тя излезе от тезгяха, спря се сред кръчмата и като тури запретнатите си ръце на кръста и се усмихна с оная усмивка, която веднага се появяваше на лицето й, щом поискаше, каза: - Е, дядо Гено! Сега вече пред всички мога да кажа, че познаваш. Каза, че таз година ще има берекет, и ей на, сбъдна ти се думата. Такъв берекет рядко е имало. Ама как позна, я кажи! - Знаци имаше! - каза дядо Гено, малко възгордян от хвалбата, и смръкна емфе. - Знаци имаше! Естеството дава знаци, стига само човек да ги види и да ги проумее. - Аз не съм видяла нищо. Какви знаци е имало? - А големите дъждове по Спасовден? Таквиз дъждове бяха, че овчарите разправяха, че уж били видели една нощ да пада от облаците огнен змей. Ама хайде да оставим туй, може да е било змей, може да е било светкавица, а птичетата, птичетата, дето се появиха на другия ден! Колко много бяха, на облаци, на облаци, небето почерня. И все на тая страна вървяха, отдето изгрява слънцето... - Наистина - каза Сарандовица ниско, като че си спомваше нещо. - Тия птичета ги видяхме и ние. Е, че какво пък от туй - птичета, като птичета. Дядо Гено се усмихна съжалително, потърси емфе-то си и каза: - Сарандовице, чуеш ли какво ще ти река: не си глупава жена, ама нито знаеш какво нещо е зодия, нито си чувала що дума Казамия. Казваш - птичета, като птичета. Не е тъй то! Дядо Гено, току-речи, се разсърди и кихна. - Тия птичета - продължи той - какви бяха, колко бяха? Небето почерня. Не бяха те от тия птичета, дето всеки ден ги гледаш. А който знай и от тебе, и от мене повече, е казал: тез птичета идат от презморски земи, от островите, що са накрай света. Там живеят тия птичета, никой не ги вижда, никой не ги стига, но дигнат ли се и полетят, да знаеш, че ще има берекет, ама ще има и война... Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.04 Mb. Сподели с приятели:
|