И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
Изтегляне 4.04 Mb.
|
| - Ще си иде снегът... Още ден - два – земи си лятото. Ама да си сега в гората и да гледаш. Всичко пощурява... тревата расте, пъпките растат. Ей тъй - на, с очи се вижда как растат... Хе! – разпалва се Никола. – Хубаво е там! Вземи си пушката, вземи си кучето – и баста!
- Не може сега, забранено е. - Забранено... Нека си е забранено. Ние да знаем по-добре кое трябва да се бие и кое не. В гората, приятелю, горският е и цар, и господ. Илия се завръща отнякъде и изведнъж, като че из земята се изправя при тях. - О, Илия! Голубчик! - посреща го възторжено Никола. - Намери ли го? - Ананий го няма. Ама аз влизах в землянката... тенджурата ври на огъня... - А, ври! Харашо, брат, харашо! Будем кушат. Само ти да не избягаш. Май си такъв гражданин. - Фелдфебелят заповяда да ти кажа. Утре си караул. Илия казва това наглед равнодушно и спокойно, но той чака и с усмихнати и дяволити очи следи Никола. А Никола като че не чува и продължава да нарежда раницата си, но ръцете му затреперват, той все не успява да намести добре едни сгънати надебело бели навои. Изведнъж той кипва, блъсва ядосано раницата и се изправя. - Пак аз ли! Няма да ида! Нека ме обесят, ако искат. Онзи ден не бях ли аз! по-онзи ден не бях ли пак аз? Кажи, не бях ли? Какво се хилиш... Илия престава да се усмихва, черви се и наистина се обижда. - Що се караш на мене... Аз не зная, фелдфебелят заповяда. Кажи му, каже, да е готов. - Казал той. Ред няма ли тука? Ред няма ли, а? Никола се навежда, прибира захвърлената раница и отново се залавя за работа. С фелдфебела той отдавна е в обтегнати отношения. Буцов говори, че не може да търпи войник, който си позволява да възразява и иска много да знае. Никола е уверен пък, че Буцов просто му завижда, че е по-грамотен от него, по-образован, и главното, че е по-представителен - това вече всички го виждат! Тая мисъл го успокоява донякъде и той най-после успява да намери място за навоите в раницата. - Туй вече много стана - говори той малко по-спокойно, но упорито, - много стана! Я си помислете откога е туй тегло. Право да си кажа, вече не мога. - Никола има право - намесва се и Димитър. - Много стана, много. Душица не остана, и силица... - Ще ми притъмнее някога на очите и –баста! Замръкнал съм, а не съм осъмнал. Ако ме видиш, пиши ме! Стоил слуша, добродушно и кротко усмихнат. - Где ще идеш? - обажда се той. - Котката ако рече да бяга - най много до плевника ще иде. Где ще идеш? Можеш ли се показа в село? Никола мълчи, наведен над раницата си. - В гората ще иде! - засмя се Илия. - И в гората може. Не е да не зная. И колибата ми стои. - Аз там, до колибата де, имам една нива - започна Стоил с друг, по-сериозен тон, защото бурята беше вече преминала. - Онази година бях я сял с кукуруз. Сега на, трябва да се сее. И с жито. Хубаво жито става подир кукуруза. Само трябва по-честичко да се сее. Хаджи Павел казваше: "Кога сееш, на вола под копитото трябва да има седем зърна: три са за мишките, три - за птичетата и едно – за тебе"... - Хе! тънка сметка - говори Никола, - и едно стига, а! Хубаво! Хубаво, ама тази година и толкоз не ще има. Кой ще ти сее? Нали тъй, Димитре, кой ще сее? - Тъй ами, кой щи сее... - съгласява се Димитър и навежда очи. - Хайде, пак старата песен! Я се оставете! - казва Стоил. - И аз го знам, не виждам ли. Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е. Той се заглежда за минута към полето и замислено, но твърдо прибавя: - Не може. И тука трябват хора. Захванали сме една работа, трябва да се доизкара до края. Всичко си има край. И туй ще се свърши... Димитър беше закърпил как да е куртката си и сега обличаше шинела си. Стоил пристъпва към него и поправя гънките отзад, помага му и да опаше пояса си. Това трогва Димитра и той веднага и решително минава на негова страна. - Право е - говори той. Стоил право казва, търпение - спасение! Ти Никола, затъ си малко бръз... Никола се обръща изведнъж, среща погледа на Димитра и насмешливо и упорито го гледа, както ястребът гледа някое врабче. - Ах ти, умнико! - говори той. - Твоят ум ще доде, кога ти израсте коса... и мустаци... А то знаеш ли кога ще е? Кога върба грозде роди или ракитак жълти дюли... Илия се смее високо, Димитър сконфузено се върти, като че търси нещо, иска да отвърне, но не знае какво, среща погледа на Стоила, двамата се гледат в очи и изведнъж се усмихват. Те се разбират добре." Какво ще го правиш - като че си казваха те, - такъв си е той!" Стоил отива пак извън лагера, бавно се разхожда и гледа към полето. По едно време Никола забелязва, че го няма, гледа го насмешливо и като сочи през рамото си с ръка, казва на Димитра: - Виждаш ли го? Обърка конците, сиромахът. Пекна малко слънце и той все в къра гледа. На бивола окото все в просото... - Тъй си е той, Стоил - отговаря кротко Димитър. - Работа му дай нему. Със земята той... таквоз... като кърт... - Строй се! извика някой високо и властно. Това е фелдфебелът Буцов. Той стои пред землянката си, избръснат и стегнат, но намръщен и сърдит, макар че поне днес времето е тъй хубаво. - Седма рота, строй се! - повтори Буцов. Бъклица ли чакаш! - Ей го, полудя - каза Никола и забърза. Те се стегнаха, грабнаха пушките и се затекоха към мястото, гдето вече се строеше ротата. Буцов съгледа Никола. - Никола Тодоров! - извика той. - Казаха ли ти, че утре си в наряд? - Тъй вярно, господин фелдфебел!... Никола отговори правилно и точно по войнишки, но като стигна Димитра и Илия, навярно каза нещо ниско за фелдфебела, защото и тримата се засмяха. Буцов се загледа подир тях подозрително и намръщено, помисли малко и бързо тръгна към ротата. Изгллеждаше, че той се разсърди и крои нещо. Но в тая минута при него се изправи Стоил. Лицето на фелдфебела се смекчава, прояснява се, дори се усмихва. - А, Стоил Първанов... какво има? Буцов е нисък и за да говори със Стоила, трябва да гледа нагоре. Покрай другата си работа в село, Стоил беше и черковен псалт. И тук, през войната, когато минаваха през някое село или град и се случеше да отидат в черква, той всякога заставаше при аналоя и пееше. Той вземаше участие и във всички молебени и панихиди, които се отслужваха в полка. Стоил обяснява сега на Буцова, че попът го е викал пак да му помага, пък и сам той иска да отиде. - Аз питах и подпоручика - прибавя той. - Искам да ида по-рано. - Добре, добре. Иди! - съгласява се Буцов. - Хайде, ще додем да те послушаме. Несръчно и вяло Стоил премята пушката си на ремъка, обръща се и тръгва към село. Той изглежда по-приведен от всеки друг път и по-силно се поклаща ту на една, ту на друга страна. IV част
Панихидата се отслужваше в селото, на мегдана пред щаба на полка. Един ден по-рано това място беше приготвено и пречистено нарочно. Панихиди и молебени под открито небе ставаха често през войната. В тия религиозни обреди, които се извършват на бойното поле, има нещо чисто войнишко и трогателно интимно. Покойниците - това са офицери и войници от полка; живите - техни другари и близки. Свещеникът, който служеше - той е познатият на всички поп Върбан, който навсякъде следва полка с малкото си черно конче. Поп Върбан има сурово и енергично лице на фелдфебел и сега дори, под златните черковни одежди виждат се тежките му войнишки чизми. Прислужникът, който поемаше и подаваше кадилницата - и той е войник. Певците - също. В средата на мегдана е поставена маса и там се извършва самата служба. Няколко крачки по-назад е знамето, после командирът на полка и зад него - офицерите. Тук е и поручик Варенов, пригладен и чист. Наоколо са войниците, наредени в голямо и плътно каре, което изпълва целия мегдан. Те са близко един до друг, сивите шинели се сливат в една обща и тъмна маса, над която по-ясно изпъкват откритите глави. Върху лицата падат ярките лъчи на слънцето, очите са премрежени. От тия лица, почернили и обветрени, лъха сурова и мъжествена сила, калена в много боеве. Всички са неподвижни и в еднакви пози: очите устремени в една точка, едната ръка е отпусната, другата държи едновременно пушката и над дулото и - фуражката. Никола, Димитър и Илия се случиха в една от първите редици и можеха да виждат всичко. Отначало те следяха внимателно службата, но подир обикновената литургия доде молебенът, а след него - панихидата. Службата се продължи с часове и като че нямаше да има край. Те се умориха, не слушаха нищо вече, скрито се прозяваха и често се отпущаха ту на единия, ту на другия си крак. Но панихидата стигна до това място, когато започват да се пеят ирмосите. Те имат хубава и трогателна мелодия. Вниманието изведнъж става общо, престава и най-малкото движение, никой дори не се покашлюва. Командирът на полка не беше изменил мястото си, но едва сега като че ли се забелязваше колко той е неподвижен и благоговейно строг. Настъпва напрегната и тържествена тишина. Слънцето сипе ярки потоци от лъчи, вятърът леко развява знамето, за минута блясват ярките бои и златните букви и когато след службата настъпи къса пауза, ясно се чува тихият шум на копринения плат. Стоил пее хубаво. Гласът му е сипкав и дори развален, но понякога, особено в по-ниските ноти, той изведнъж прозвучава задушевно и топло, разливат се меки басови струи, изпълнени с молба, упование и някаква кротка скръб. Това просто и безизкуствено пеене неволно и властно завладява, вълнува и трогва. - Господи! - пее високо Стоил. - Отпада душата ми от униние, утвърди мен в твоите слова... Алилуйя! Между всички, които са около него, Стоил е най-висок и най-едър. Но в цялата му фигура има сега нещо угнетено и скръбно. Той е приведен много, шинелът му е смачкан и отзад издигнат, ръкавите му са извънредно къси и откриват китките и ръцете му, големи и груби. Двамата певци си служат с един и същи требник. Когато Стоил свърши, без да погледне настрана, подава требника на другаря си и като допява края на ирмоса, привежда се ниско, прави широк размах с ръка, прекръства се, задържа дясната си ръка на гърдите и остава тъй, неподвижен и загледан в земята. Той има изглед на човек, изтръпнал и вцепенен в някакво голямо страдание. Тишината е все така напрегната и дълбока. Слънцето ослепително блещи върху златните одежди на свещеника, върху пагоните и саблите на офицерите. Като в някаква просъница, знамето се раздипля, развява се и едва чуто прошумява. Никола, Димитър и Илия не снемат очи от Стоила. Никола има строго, свирепо лице, а Димитър и Илия гледат с широко разкрити очи и разтворени уста. Те не внимават и не слушат, когато пее друг псалт. Те чакат, когато доде ред на Стоила. Когато той се прекръства - кръстят се и те. Ето Стоил поема пак требника и запява: - Заблудих се, като изгубена овца. Запази твоя раб, господи, защото не съм забравил заповедите ти! Алилуйя! Тоя път ирмосите се пееха не на черковнославянски, а на български език. Всяка дума получаваше по-ясен и по-дълбок смисъл и когато пееше Стоил, като че това беше лична негова изповед. Никола, Димитър и Илия чувствуват това, става им мъчно и за него, и за себе си, но в същото време тях ги обзема примирението пред една неотвратима воля и тая сладостна и спокойна скръб, която изпитват всички, които трябва да умрат за нещо велико и скъпо. Дългата служба се свършва. Но сега идва ред на речите. най-напред говори поп Върбан. От чисто духовна тема той изведнъж преминава в политиката, прави възторжен и лиричен апотеоз на българския войник и след това свирепо се нахвърля върху всички велики сили и тая велика безпътица, която се казва Европа. Той, както се виждаше, има много нещо събрано на сърцето си, но погледът на полковника често се спира върху му, поп Върбан си спомня ограниченията на цензурата и започва да приказва тъй двусмислено и неясно, че войниците почти нищо не разбират. Подир него говори командирът на полка. Още преди да почне, той спира строг и продължителен поглед върху войниците, от който веднага настъпва ледено мълчание. Полковникът пристъпва, обръща се ту на една, ту на друга страна, върху саблята му падат тежките бантове на шарфа. Той прави жестове, които приковават, и след това изговаря думите си отсечено и тъй натъртено и рязко, като че с усилие захвърля нещо далеч пред себе си. - Войникът - говори той по едно време - трябва да бъде храбър, послушен, издръжлив... Но той трябва да има още една добродетел: той трябва да бъде и търпелив. Войници! Трябва търпение, търпение и търпение! Полковникът свършва и офицерите се разотиват по местата си. Настъпва облекчение, движение из редовете и лек шум. Стоил незабелязано беше взел отнякъде раницата и пушката си и се връщаше в строя. Лицето му е още бледно и съсредоточено. Никола, Димитър и Илия го посрещат мълчеливо само с очи, но в тия неми погледи има много умиление и любов. Димитър се върти неспокойно на мястото си, явно е, че той иска да каже нещо и не може да се въздържи. Стоил е в първата редица, Димитър се навежда близо до него и ниско му шепне: - Стоиле! - Е! - Помниш ли... таквоз... сушавата година. За дъжд молебен правихме. При могилата де, в сушавата година... - Е, че какво? - Текна ми... Ти, таквоз... пак тъй пееше... Никола чува всичко, усмихва се, но нищо не казва. В погледа му няма и сянка от насмешка и предизвикателство. Той е сериозен и някак унесен в себе си. Прозвучават високи и напевни команди. Почваше се парадът. най-после всичко се свърши и войниците се завърнаха в лагера. Никола е поуморен и зачервен от маршировката, снема паласките си и сърдито ги захвърля в землянката. - Търпение, търпение и търпение! - говори той. - А ти се надяваш за мир! Никола се сърди, дразни Димитра и подигравателно имитира гласа му и изражението на лицето му. - Ще ни съобщят... таквоз... че има мир... Чу ли сега? На ти тебе сега таквоз. Таквоз с таквоз! - Е, че какво... ще търпим - говори Димитър и прави явно усилие да не каже и тоя път "таквоз" - Търпи, казак, атаман будеш! Търпи ти, Митко. Косата няма да ти побелее. Аз не мога. Желязото, като желязо, и то се изтрива... Неочаквано над тях се зачуват викове на жерави. Всички обръщат очи нагоре и ги търсят. Войниците от близките землянки се събират на групи, викат високо ония, които са вътре, и гледат към небето. - Ей ги! - вика Илия и показва с ръка. - Ей ги! Също като ле... Лято, значи. Гледай, също ле! Високо под тънките бели облаци минава ято жерави. Те са наредени, като всякога, в две редици под остър ъгъл, обърнат с върха си към север. Това прилича на голямо ръкописно "Л" и, както обяснява Илия, означава лятото, което иде. - Много високо не са - говори Никола. - Аз да гръмна - ударям някой. Ей тоя, подирния. - Ударяш го, ама да стои - казва Димитър. - Той гледа нагоре и настойчиво повтаря: - Не стои, а хвърчи... Не стои, а хвърчи. - Нека си хвърчи той. Аз и тъй съм ги бил. Бум! и - баста! Димитър повече не се препира. - Право към нас отиват - говори тихо той. - Право към Брешлян, нали, Илия?... - Хем наистина! Право към Брешлян! Една внезапна и луда радост обзема Илия, той сваля фуражката си, размахва я с ръка и загледан подир жеравите, високо се провисва: - Хей! Много здраве! Много здравеее!... Тоя вик се подзема от целия почти лагер. Подига се глъчка, шум и наблизо, и надалече подема се и се повтаря, като ехо, само това: - Хо - хо - хо! Много здраве! Много здраве! Земляците гледат още подир жеравите. Стоил досега не беше казал ни дума и като че още повече притихна. Никой нищо не говори, всички стоят неподвижни и запазват първите си пози. Жеравите се отдалечават все повече и повече и виковете им по-слабо и по-рядко се чуват. Никола снема най после очи, кашли се някак пресилено и без нужда и влиза в землянката. Но той много малко се бави вътре. Бог знае имаше ли някаква работа там, или не. Той се изправя пред вратата и гледа пак в небето. Лицето му е изменено. Вместо предишното надуто самодоволство стои сега едно страдалческо изражение, накривената фуражка и воинствените му бакембарди го правят смешен. Всичко това като че е фалшиво и чуждо сега, както веселата маска на клоун, когато под нея самият човек плаче. - Виждат ли се, Илия? - пита той и гласът му потреперва. - Едвам,едвам... отидоха! Илия престава да гледа, усмихва се пресилено, бавно нахлупва фуражката си и повтаря: - Отидоха! V част В лагера се подигна глъчка. "Строиха се! На чорбаа!" - викаха дневалните. Ротите се строиха и тръгнаха към селото. Хранеха се при кухните, мястото на които лесно се познаваше между развалините по гъстия дим, който се издигаше над тях. Никола и Илия останаха в лагера. Един малък, сух и черен войник се показа на вратата на една землянка. - Хайде! Готово! - извика им той. Никола и Илия отидоха при него и влязоха в землянката. Тоя войник е Ананий, също техен земляк, но той е тръбач на ротата и затова живее наблизо около Буцова. Ананий е суетен и тщеславен човек, завижда тайно на Никола и се мъчи да му подражава. Тия дни той беше намерил една костенурка в гората, днес беше я сготвил и за да постави на изпитание Никола, покани го на обяд. Да се яде такава гозба беше цял подвиг, а у Димитра само мисълта за това възбуждаше не само отвращение, но и някакъв религиозен ужас. Но Никола разбра коварството на Ананий и се съгласи, а според него и Илия. Ананий беше намерил отнякъде и вино. В лагера и в селото беше настъпила една странна и дълбока тишина: тъкмо в това време войниците се хранеха. Но не мина много, и те почнаха да се завръщат в безредни и широки групи. Времето беше все тъй хубаво и топло,южен вятър и много слънце. Снегът таи, намалява се и все повече се разкъсва. Цялото поле се изпъстря с тия бели и черни ивици, които напомнят шарките на зебра. Това време опиянява, като вино. Войниците приказват високо, смеят се, гонят се и се замерят със сняг. Идеха тия часове на разглезено веселие и вдетиняване, когато някаква лудост обхваща всички и расте в една ненормална прогресия. - Когато Стоил и Димитър се завърнаха, те завариха пред землянката Никола и Илия. Те бяха свършили обяда си, но изглеждаха виновни и гузни, пък и лицето на Илия беше болезнено и страдалческо. И двамата се подсмиват и поглеждат дяволито. Готви се някаква шега. Никола става, той е наглед равнодушен и сериозен. Ръцете си държи отзад и крие нещо. - Е, Митко! Голубчик! Ще си хапнеш, нали? Димитър се спира. - Кое, от жабата ли? Аз не съм протестантин! - Де, де, хапни си! Как е сладко, да знаеш! На, питай Илия! Никола пристъпва по-близо и все държи ръцете си отзад. - Слушай! Не ща! - рязко отговаря Димитър и отстъпва назад. Никола се хвърля изведнъж върху него, но не успява да го хване и го подгонва. Малък и лек, Димитър скоро взема преднина, но Никола продължава да се носи подир него стремително и тежко, като бомба. Подир тях тича Илия. На едно място Димитър се подхлъзва, фуражката му пада, но той продължава да тича. Скоро те се изгубват между войниците, които, жадни сега за зрелища и смехории, трупат се отвсякъде. Там е голям куп от хора, смях и шум. След малко тримата се завръщат. Те са зачервени, уморени и тежко дишат. Лицето на Димитра е изкривено от отвращение и болка. Той плюе постоянно и бърше устата си с ръкава на шинела. - Какво стана? - пита Стоил, който беше следил всичко. - Глупак! - ядосано говори Никола. - Глупак! Трябва да го завалиш като говедо, та да яде. Ама глътна пак едно парче. А плюе сега! Голубчик, туй е царско ядене... - Аз не съм цар - говори Димитър и плюе. - Не съм цар, не съм протестантин аз! Ще видиш ти... таквоз, на Буцов! Стоил ги гледа и добродушно се усмихва. Тия възрастни и зрели мъже ставаха същински деца. У тях вражда и приятелство бързо се редяха едно подир друго, като дъжда и слънцето през марта. Дохожда Ананий и всички без Стоила започват да играят на карти. Играят на много дребни суми, но дълго време в землянката има такъв шум, като че там се делеше голямо наследство. Ананий губи, обвинява Никола в кражба, разсърдва се и най-после си отива. Картите са негови и затова той напуща землянката, надменно важен и неумолим. Никола ядосано гълчи подир него. "Голубчик! - чува се вътре. - Аз за твоите карти пет пари не давам. Разговорът постепенно утихва и най-после замлъква съвсем. Не след много време Стоил надникна в землянката: вътре всички спяха. Денят мина спокойно. Откъм позициите не се чуваха топовни гърмежи. Днес дори и Байчовото куче не се обади. Надвечер, когато слънцето заседна и небетона запад стана цяло червено, към средата на лагера се зачу кавал. Играеха хоро. Там се събираха войници от всички краища. Тогава и земляците бавно и разсеяно се упътиха нататък с наметнати шинели, защото още беше топло. Те искаха само да се поразвлекат и да погледат. Сред голям кръг от войници свиреха двама души, единият с кавал, другият - с гъдулка. Играеха войници от всички роти и между тях беше и Ананий. И тук той гледа да се отличи, но все някак не успява. Никола гледа хорото, гледа Анания и презрително се усмихва. По едно време той сваля шинела си, подава го на Илия, намества добре фуражката си и като поема още от мястото си такта, леко и грациозно притичва и се хваща начело на хорото. Неговото появяване изведнъж се забелязва, всички разбират, че настъпва нещо извънредно и интересно. Кръгът се стеснява, войниците се приближават, за да видят по-добре. Никола играе хубаво и леко. Свирачите захващат да обикалят наспоред него, цялото хоро се подчинява на него. Той ту пристъпва точно и отсечено в такта на мелодията, привежда се и гледа надолу, като че следи и отмерва всяка своя стъпка, ту изведнъж се изправя, леко и бързо се понася назад и заедно с него и цялото хоро се люшва като вълна в същата посока. С вирната назад глава, излъчен, Никола гледа отвисоко и гордо, зачервен, здрав, снажен и хубав. Заситни ли на едно място, като държи едната си ръка на кръста, или пък стремително и плавно се понесе напред, като високо размахва фуражката си - всяко негово движение е мъжествено, уверено и сурово грациозно. Ананий се държи още и, както се вижда, не щади силите си. Стоил, Илия и Димитър следят играта на Никола. В тая минута те се гордеят с него. - Кой е тоя, дето води хорото? - пита Димитра един непознат войник. Той има големи и увиснали жълти мустаци, пуши с лула, която постоянно тъпче с палеца си, без да я снема от устата си. - А, кой е тоя, дето води хорото, брадатият? Димитър бави отговора си. - Наш е... земляк... От Брешлян. Димитър говори въздържано, но все пак в гласа му ясно звучи въпросът: "Какво ще кажеш, а?" - От Брешлян, казваш? Гледай го ти! А на мен разправяше, че бил казак, Ама играе челякът.., Юначага!... Ананий напряга последните си сили, той играе, вее тъй лудо и под око следи за ефекта. Но никой вече не го гледа, той се пуща, отива настрана и бърше лицето си с червена кърпа. Усмивката изчезва от лицето му, наедно с другите той гледа Никола, но в очите му има страдание и ненавист. И тоя път Ананий е победен. Хорото става все по-буйно и по-голямо. Лицата на всички проясняват, очите блещят, всички се чувствуват близки и сърдечно добри. Никола изпада в някакво вдъхновено и юнашко увлечение, размахва фуражката си и всеки път, когато премине покрай Стоила, високо се провиква: - Хвани се на хорото, земляк! Не му мисли!.., Той преминава напред, хорото се люшва и Стоил го изгубва от очи. Но през натрупаните войници той вижда войника, който свири на кавал. Лицето на кавалжията е неподвижно и безстрастно, като че мисълта му е някъде далеч. Мелодията бърза, прелива се, вълнува и трогва. И пред очите на Стоила се мярка ту мегданът в Брешлян, зима, хорото до черковните порти, ту поляната извън село, пак хоро, зелена трева и разхвърляни по нея черупки от червени яйца. Мръква се и небето потъмня и тук - там се появиха звезди. Едвам сега хорото свърши и войниците се разотидоха по землянките. До късно тая нощ земляците стояха будни в землянката си. Няма свещ, но на огнището гори огън. Цялата вътрешност на землянката е тъмна и само лицата са наполовина ярко осветени, половината в тъмни рязко очертани сенки. Никола е полегнал на ръка, а върху него, също като по-малък брат, е сложил глава Илия. Очите и на двамата са широко разкрити и мечтателни, каквито биват у хора, които доскоро са слушали нещо привлекателно и хубаво. И наистина, Димитър току - що беше свършил една приказка и сега щеше да почва втора. Той е срещу Никола и Илия, а до него, съвсем скрит в сянката, е Стоил. Димитър седи с подбити под себе си нозе и като притваря очи и сбира вежди, продължително смуче цигарата си и нарочно продължава тая пауза, за да се наслади от достигнатия успех и да доведе вниманието до най-голямо напрежение. най-после той изпуща облак тютюнев дим и започва: "Имало едно време двама братя: Гудо и Агу - до"... Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.04 Mb. Сподели с приятели:
|