I-ви етап палеолит (стар камък) характеристика на палеолитни изображения

NB!!!>>>

• 
  откритие на Готиката, светлината директно очаства в изображението;
  
• 
  Тематиката разнообразена, но винаги е свързана с религията;
  
• 
  Направата: каменна, държана от метални пояси, разделена на оловни плетки(шинни); предимството на оловото е, че не раждясва, разтапя се лесно и при корекции по лесно се измъква сгрешеното пърче;
  
• 
  В изобразяването на живопистта навлиза преспективата – предпоставка за създаване на естествена среда и добро, реално порпорциониране – края на ХІVв.
  

Кралската власт направила изкуството свои монопол. За жалост лицето на тогаващна Франция изчезнало от Френското изкуство и на негово място се настанила сянката на Гърция и Рим. Френската аристокрация предпочитала да изразява възвишените си стремежи чрез величавите антични митове и исторически събития. В началото на 17-ти век Френските крале започнали да строят. Те имали нужда от архитектурни паметници, които трябвало да разкажат чрез величието си за тяхната мощ и абсолютна власт. Архитектите се постарали да ги задоволят, стараейки се да проявят пълна умереност във възприемането на чуждото и некопирали сляпо всички приумици на италиянския барок, който заливал Европа. Тяхната грижа от епохата била да предадат грандиозност на творенията си не само чрез украсата им, а главно чрез техните пропорции. През 17-ти век френската монархия издигнала много нови дворци и летни резиденции, големи черкви, грамадни обществени сгради и други здания, сред които най-известни са построеният от Фламанския архитект Соломон Дьо Бросе “Люксембурски Дворец”, “Пеле Роял” и резиденциите “Шато Де Мезон” и “Во Льо Виконт”. Но тяхната красота бледнеела пред най-голямото творение на френския 17-ти век – Версайският дворец, планиран от архитектите Луи Льо Во и Франсо Мансар. Дворецът първоначално бил малък ловен павилион на Людовик ХІІІ, но синът на Людовик ХІV решил да го превърне в приказен палат. Архитектът Андре Льо Нотр проектирал вълшебният му парк, окрасен с безброй нимфи, басейн, фонтани и други декоративни подробности. Във Версайския дворец всичко било подчинено на фасадите и това създало в неговата вътрешност много неудобства.

Френските аристократи и богатеещите буржоа също започнали да си строят нови скъпи жилища в заобиколения от Сена блатист остров Сен Луи, или пък покрай двата и бряга. Те допринесли не малко за подобряване общият облик на Париж.

Класицизмът във Френската живопис направил първите си стъпки в ателието на Симон Вуе – придворен живописец и декоратор без особен талант, който имитирал италиянците и бил превъзходен педагог. Необикновенно продуктивен Вуе изписвал фрески, олтарни картини, портрети, декоративни пана и проекти за гобляни. Макар и лишен от оригиналност, той бил обявен от съвремениците си за обновител на френската живопис от 17-ти век. Впрочем Вуе е един от пърните художници във Франция, който пренесъл изкуството й някои елементи на италианският барок и се опитал да създаде национална декораторска школа. Той бил най-яркият предвесник на класицизма във френската живопис.

През 1621г. във Франция от Италия се завърнал още един голям живописец и график – Жак Кало. За разлика от Симон Вуе той притежавал ярък и самобитен талант, намерил върховен израз в неговите многобройни офорти. Творец-реалист, Кало винаги се мъчел да обощи видяното и да му даде творческа оценка. Буен темперамент, той предпочитал да изобразява масови сцени – панаири, турнири, дворянски празници, ловни или бойни сцени. Особено място в творчеството на Жак Кало заема неговата серия от гравюри, озаглавена “Бедствията на войната”, в която звучи гневен протест срещу ужасите й. Между 30-те и 40-те години в Париж работели и тримата прочути братя Льонен. Най-известният сред тях бил Луи – майстор на разсеяната дневна светлина, чийто тъбла с малки размери и не особено ярък колорит били интересен и спокоен разкъс за живота на френските хора от народа. Картините били изпълнени със много настроение и вкус.

Сред портретистите от първата половина на 17-ти век, които също не стоели с кръстени ръци, най-ярко изпъквал Филип Дьо Шампен. Неговият портрет на Ришельо е знаменито портретно изображение, в което ярко личи властният характер и желязната воля на самият държавник.

Тенденцията към строг композиционнен ред към равновесие и завършеност на образите в живопистта на френският класицизъм се проявили с най-голяма мащ в изкуството на прочутият френския художник Никола Пусен. Тъй като столицата не могла да му предложи учител, той се озовал в Рим и проучил старателно изкуството на древните майстори и на Рафаело. Той останал чужд към модния магнетизъм на епохата и насочил своето самобитно творчество напоено с мисъл и обществено звучение към сферата на историческите сюжети, които давали възможност да се обобщават характери и чувства. Тънък познавач на природата, Пусен често рисувал и пейзажи, в които се прокрадвали и някои нотки на меланхолична поетичност. Най-характерният белег бил строгият композицизен ред при разпределението на човешките фигури в творбите му, които напомняли много театрален мизансцен. Самите фигури били мощно моделирани и предадени с точни очертания. Приличали на антични статуи. Цветът имал второстепенно значение за Пусен и той го подчинявал на линията и формата – типичните изрази на рационалното начало в изобразителното изкуство. Между най-известните му творби са “В царството на Флора”, “Великолепието на Сципион”, “Заспалите Нимфи”, “Пийзаж с Полифен” и много други.

След него се нарежда пейзажистта Клот Лорен (с истинско име Клот Желе). Той също прекарал по голямата част от животът си в Италия. Неговите предпочитани сюжети били селските идилии и пейзажът. Живописец на яркото южно слънце и на ярките наситени багри, Лорен познавал отлично светлината на италианския ландшафт и умеел да предава всичките му нюанси. Талантливият майстор изписвал с особено удоволствие изгледи от пристанища с кораби. Той ги обливал с контражурно осветление, идващо от дъното им, и нарисуваните срещу светлината хора и предмети в тях добивали осбено поетично очарование. В огромното си творчество Лорен има много пейзажи, които са шедиоври в този жанр.

През втората половина на 17-тото столетие, когато върху трона на френските крале се изкачил Людовик ХІV(Кралят Слънце) – който обичал най-много славата и величието, френското изкуство преминало в служба на монархията. Академията просто “изригвала” добре дресирани, подчинени на официалното изкуство “кадри” и в изкуството на Франция се създал ред, който задължавал артистите да спазват строго дворцовия етикет и да изпълват произведенията си с надут блясък, салонна изисканост и приповдигнато благородство. Все пак няколко хора – Хиацинт, Риго, Никола Ларжириер и Пиер Миняр – които създали редица добри портрети на френската аристокрация. Н тях личал стремеж за подчертаване и преувеличаване качествата на моделите им – често празноглави сановници или дворцови фаворитки.

Склуптерите на Франция от 17-ти век също работели за двора. Жирардон, Коазвокс и някои други майстори изпълнили парка на Версай с безброи прекрасни нимфи и най-разнообразни митически герои, изваяни от мрамор и бронз, а Пиер Пюже, най-големият скулптур от епохата прибавил към тяхното каменно общество и статуята на своя мощен “Милон Крутонски”. Той проявил много странни дарби с почти еднакъв успех в архитектурата, живопистта и скулптурата, но най-интерените му творби са “Кариатидите” и прочутият му “Барелеф” чумата в Милано.

Нуждите на Версай и желанието на богатата аристокрация да подражава на краля довели до голям разцвет френските художествени занаяти. Под раководството на Льобрьон майтори правили прекрасни златни украшения, скъпи мебели и гоблени. В произведенията той показвал истинска фантазия и за разлика от хладната живопис ги изпълвал с много живот и динамика.

Франция 18-ти век

(РОКОКО)
Преходът между 17-ти и 18-ти век показал кризата на абсолютната монархия във Франция. Страната кипяла от селски въстания, ала кралят нехаел и Версай ставал все по-пищен и разточителен за сметка на обедняващите народни маси.

Първата грижа на дворцовите архитекти от 18-ти век била да изместят старите класически форми останали от миналото столетие и да ги заменят с нови. Родил се стилът “рококо”! Създателят на новата архитектурна приумица бил кралският алхитект Робер дьо Кот и неговите последователи Бофран и Опенор, които работели за аристократите и буржоазния патрициат в Париж, изпълнили столицата с много частни дворци в новия стил. Една област в архитектурата, където рококо неможел да проникне напълно, била строителството на обществени сгради. В него французите предпочитали семплостта на класицизма и създали някакъв своеобразен архитектурен хибрид, познат в историята на архитектурата, като лъжекласически стил. Един от неговите най-характурни паметници в Париж е “Пантеонът” – дело на архитекта Суфло.

Художниците се обърнали към богатите любители. В Лувър започнали да се организират изложби и тъй като те ставали на всички две години в “Квадратната зала” на стария дворец, взели да ги наричат направо “Салона”. Към практиката на изложбите преминала и самата Академия. За първи път изкуството слязло така близко до обикновения гражданин.

Родоначалник и най-ярък представител на новото течение в живопистта на Франция бил Жан Антоан Вато – един от най-големите колористи на Франция. По-късно той въплатил скръб и меланхолия в своя прочут “Жил” – изоставения любовник от италианската комедия. Бавно, но сигурно Вато напреднал – той бил приет за член на Академията. Жан създал своите най-хубави произведения в един кратък период от около десет години и в тях се отразило като в огледало ежедневието на парижката театрална сцена и празния и безцелен живот на френската аристокрация – една жадна за удоволствие, но осъдена на гибел класа. Между най-известните творби на големия майстор освен споменатия “Жил” се нареждат “Отплуването за острова на Цитера”, “Полски развлечения”, “Капризната”, “Концерт”, “Любовта в италианския театър”. Жан Антоан Вато оставил двама верни последователи – Ланкре и Патер – но те си останали подражатели и никога не го достигнали по майсторство и настроение.

Заедно с Буше и Фрагонар работили майсторите Франсоа Льомоан, Шарл Ванлоо, Франсоа дьо Троа и др. Те също били добри и талантливи, но едностранчиви артисти, които не допринесли почти нищо за развитието на френското национално творчество.

Жозеф Верне – най-известния пейзажист от епохата на Людовик ХV; прекарал по голамата част от живота си в Италия; Верне нарисувал по поръчка на Людовик ХV цяля серия с изгледи от френските пристанища и заливи на Атлантическия бряг и по Средиземно море; много добър художник – маринист и бляскав колорист.

Худон

Духът на 19-ти век в Англия  може да се персонифицира с Кралица Виктория и годините познати като Викторианска епоха. Този период е през 64-те години на управление на кралицата, когато Британската империя била най-могъща, а Англия най-модерна и просперираща страна в света.

   The faith that science and its objective methods could solve all human problems was not novel. The idea of human progress had been gradually maturing. The world was truly progressing at break-neck speed, with new inventions, ideas, and advancements - scientific, literary, and social - developing. The middle class became self-made men and women who reaped of profits. Prosperity brought a large number of art consumers, with money to spend on art.

  Когато повечето хора чуят за Викторянската епоха, си правят асоциации с луксозна мода, позлатени години, богати с елегантност, изобилие и романтика, стриктен етикет на поведение, както и декорация от плюш – но всъщност тези години са много повече от това с което си правим асоциации. Викториянската епоха покрива Класицизма, Неокласицизма, Романтизма, и пост-импресионизма. Classicism, with the accurate and apparently objective description of the ordinary, observable world, was specially viewed as the opposite of Romanticism. Paintings of the Romantic school were focused on spontaneous expression of emotion over reason and often depicted dramatic events in brilliant color. Impressionism, a school of painting that developed in the late 19th century, was characterized by transitory visual expressions that focused on the changing effects of light and color. Post-Impressionism was developed as a reaction to the limitations of Impressionism. Victorian art was shown in the full range of artistic developments, from the development of photography to the application of new technologies in architecture.