И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
Изтегляне 2.89 Mb.
|
|
Когато в смисъла на днешното окултно развитие човек се изправи срещу света и всичко външно приеме за знаци, за сравнения, в нашия „Душевен календар"32 той ще има една червена нишка. Не трябва да се вярва, че знаците на зодиакалните съзвездия представляват самите съзвездия. Знакът на Овена не означава съзвездието Овен, а това, че Слънцето или Луната се намират в определено съотношение към въпросното съзвездие и от това произхождат особени сили. Тези знаци не означават нещо поставено в пространството, а че дадени сили действат така, или иначе. Това, което се нарича пространство, е фантазия.1 Отвсякъде действат духовни сили и знаците изразяват как те действат. Например когато сутрин Слънцето изгрява над съзвездието Риби, тази констелация е израз на съвсем определен начин на въздействие от духовни сили надолу към Земята. Всичко това ние можем да почувстваме и да превърнем в имагинативно познание. Това, което може да покълне в нашата душа, когато наистина почувстваме какво се излъчва от духовния свят, ние се опитахме да изразим в календара, който тази година се появи в рамките на теософското движение. Там намираме други знаци, различни от традиционните стари календарни знаци, като нов израз на това, което душите трябва да научат като нещо ново в тази епоха. Те възникнаха така, че се проследи с чувството, не с разсъдъка това, което наблюдавахме като ритмични промени върху нашата Земя заспиването през пролетта на духовните същества, които стоят във връзка с нашата Земя и тяхното събуждане през есента. Необходимо е обновление на тези неща, които са влети в нашите празници от прастарата ясновиждаща мъдрост. Те трябва да се обновят, понеже през петата епоха отново ще възкръсне това, което е било съкровище на мъдростта през третата епоха. За страничния наблюдател би трябвало да изглежда като най-голяма ексцентричност, че поставяме годината 1879 като начало на нашия календар. Тук искаме да обърнем внимание на това, че е особено важно да се постави годината на Мистерията на Голгота като начало на нашето летоброене, а не годината на раждането на Исус. През един петък на 3 Април 33 година в три часа следобед се извърши Мистерията на Голгота. И тогава се извърши раждането на Аза в онзи смисъл, който ние често сме характеризирали. И е все едно на коя земна точка живее човек или към кое религиозно вероизповедание принадлежи; това, което дойде в света чрез Мистерията на Голгота, важи за всички хора. Както важи за целия свят, че в един определен ден Цезар е умрял и няма друг ден за китайците или за индийците, така важи също и фактът, че Мистерията на Голгота се е извършила на този ден и тук става въпрос за раждането на Аза; това е просто един факт на окултния живот. Това е събитие от интернационален характер. И човек се учудва като чуе, че от една известна страна се твърди, че това, което тук се прави, че нашата розенкройцерска теософия, която поставя Мистерията на Голгота като централна точка на всичко, била скроена за немците и не е подходяща за другите народи. Където се твърдят такива неща, там не е налице склонността да се разглеждат нещата, с които ние тук се занимаваме. Там просто нищо не се разбира относно Христос и Мистерията на Голгота. Разпространяват се изопачения в света и за съжаление на такива изопачения се вярва. Но да се предпазват хората от заблуждения е свещено задължение. Не е приятно задължение да им се казват такива истини, но това трябва да се прави. Казва се от друго място, че същото право важи за всички, но правото се изопачава. Не става въпрос да се кажат или напечатат някои неща, а за това, да се възцари истината между нас и истината да бъде наш свещен закон. В нашия календар искаме да покажем раждането на Аза. С това обаче е свързана необходимостта да вземем за изходна точка момента на това раждане. Значи трябваше да броим от Великден до Великден, а не от Нова година до Нова година. Ако поради това може би има нови неприятности и се предизвикат подигравки и присмех, това не трябва да ни засяга, понеже знаем, че ако искаме винаги да повтаряме по същия начин нещо старо, което вече е отминало, не би се породил никакъв нов живот. Винаги да се повтаря същото е смърт; животът е: Да се въведе несъщото в същото. Нашият календар обаче е една жизнена задача. И макар че сега сме го направили лошо, през следващата година ще го подобрим. Преди всичко е важна втората част на този „Душевен календар". Аз се опитах да дам такива медитативни формули за всяка седмица, каквито душата да може да изживее вътрешно-медитативно и те да действат в нея така, че тя да намери взаимните връзки между своя собствен вътрешен живот и това, което се дирижира от божествено-духовните същества в протичането на времето. Тези медитации, когато се правят сериозно и с отдаване, наистина довеждат дотам, че можем да изживеем срещата си с тези същества. В петдесет и две медитативни формули са събрани продължителни окултни опитности и изследвания, които могат да бъдат времеви форми за един вътрешен душевен живот, който може да се свърже чрез това с процесите на божествено-духовното изживяване. Те са нещо вечно, което изобразява отношението между духовнои сетивно-възприемаемото. Постепенно всеки ще види ценността на този „Душевен календар", който ще запази своето значение за всички години и постепенно ще изведе човешката душа по пътя към Духа, който живее и твори в целия Космос. Но не е лесно човек съвсем да изчерпи дълбокия смисъл на тези медитативни формули. За това човешката душа се нуждае от дълги години. В този календар е документирано не само едно просто хрумване, което изведнъж се е появило, а едно действие, което стои в органическа връзка с цялото наше движение и постепенно ще бъде разбрано защо в него това е направено така, а онова другояче. ПРЕДСКАЗАНИЕ И ПРЕДИЗВЕСТЯВАНЕ НА ХРИСТОВИЯ ИМПУЛС. ДУХЪТ НА ХРИСТОС И НЕГОВИТЕ ОБВИВКИ ПОСЛАНИЕТО НА ПЕТДЕСЯТНИЦА Кьолн, 8. май 1912 Днешният ден изисква едно въведение към нашето разглеждане. Днес е денят, който в теософското движение определяме като „белия лотосов ден", който всяка година ни напомня напускането на физическия план от Елена Петровна Блаватска, основателката на теософското движение в сегашното време33. И само малко е нужно да се каже, за да прозвучи този тон, който се намира във всяка душа, която днес присъствува тук, за да се извикат усещания и чувства на възхищение, на благодарност към тази индивидуалност, която се прояви на Земята в личността на госпожа Блаватска и отново изостри погледа на хората за прастарите свещени мистерии на човечеството, от които за хората винаги е произтичало това, което духовното развитие изисква като сили и импулси. Обхващайки с разбиране задачата на новото време Е. П. Блаватска можа да даде в популярна форма това, което й беше достъпно, така че тази популярна форма да е различна от начина и вида, по който по тайни пътища и течения в човешките дела и в човешкото творчество се е вляла мистерийната мъдрост. Точно това е значението на новото време в това отношение, че трябва в общодостъпна форма да бъде дадено онова, което по-рано е било достъпно само за малко хора. Да действа в смисъла на това течение на новото време беше мисията на госпожа Блаватска. Така тя насочи човешкото мислене към нещо, което наистина през всички времена е било свещено за тези, които знаеха нещо за него. Че наистина е така, ще изясним още сега като изходна точка на нашето днешно разглеждане и обръщайки се към стиховете на един мислител, когото голяма част от образованите познава или по-добре казано не познава като един сух мислител, обхващащ света само с понятия като строител и изразител на лежащи далеч, далеч идейни образи. Че този мислител, който изглежда да е дал само кристални идейни построения, в себе си е притежавал най-топли чувства и не само идеи са били дрехата за всичко излизащо от неговото сърце, ни показва едно стихотворение, в което той се обръща точно към днешните мистерии. „Мислителят на Европа" както може да се нарече Хегел, е станал толкова познат на модерните образовани хора, че човек може да намери все още много неразрязани страници в неговите книги, намиращи се в библиотеките, ни е оставил едно написано с кръвта на сърцето си стихотворение. Имам предвид стихотворението „Елевзин", което ще бъде представено тук от госпожица Сиверс. С това стихотворение от средноевропейската култура искаме да поднесем почитта си в памет на Е. П. Блаватска. "Елевзин"* На Хьолдерлин (1770-1843) /* Оригиналният текст на немски език е на стр. 306. Бел. пр./ Около мен, в мен е спокойствие. Спят неуморимите грижи на заетия човек. Те свобода и вдъхновение ми предоставят, благодарение на теб, спасителко, о нощ! С бяла дреха от мъгла върха далечен обгръщаше Луната. Приятелски просветва на езерото светлото лице отвъд. Шумът на дните скучни потъва в спомена, като че години дълги са отминали. И твоят лик, любими, пред мен изплува, и радостта на дните отлетели. Но скоро той отстъпва и идва сладката надежда за срещата ни нова. Рисува ми се вече дългоочакваната пламенна прегръдка, въпросите потайни и сцената на погледи изпълнени с въпроси, дали във времето видът, държанието на приятеля, ликът са променени; на сигурността насладата във стария съюз отново да намериш, по-здрава още верността, в съюза без положената клетва: В посоката на истина свободна само да живееш,
И преговаря мисълта ми с бавната реалност, и над реки и планини към тебе леко ме понася. Раздора техен оповестява скоро въздишка плаха, отлита с нея сънят на сладките фантазии. Очите ми издигат се нагоре към свода на небето вечно, към теб простор блестящ от светлината на звездите в индигосиня нощ! Насреща към надежди и желания забрава блика, извираща от вечността потайна твоя. И мислите потъват в съзерцание, каквото мое мислех и наричах аз, изчезва. Понасям се в неизмеримото, аз в него съм, аз всичко съм, самото то съм аз. И връщайки се мисълта в безкрайността изтръпва
и не разбира на съзерцанието дълбините. До мисълта фантазията доближава вечността. Сгодява я със формата.
сенки
от гордите чела сияе съвършенство и мисълта не се изплашва. Това родината е моя, чувствам аз, сериозността и блясъкът, които ви обливат. Ха! Разбиват се вратите на светилището твое, о Церес, ти която в Елевзин цареше! В опиянение възторжено усещам аз сега на твойта близост трепета и ясни стават откровенията твои. Откривам аз на образите смисъла дълбок, дочувам химни от пира на боговете, величествените думи на техния съвет. Но твоите зали са заглъхнали, богиньо! Отлитнал е кръгът божествен от Олимп далеч от осквернените олтари, отлитнал е от гроба на човечеството осквернен на невинността геният, който я твореше. И мъдростта на твоите жреци мълчи. Заглъхнало е ехото на светите ритуали останал е копнежът на търсещия, но напразно търси нещо повече от любов към мъдростта. Достигат я търсачите, а теб презират. Да я изкажат, търсят думи, в които твоят смисъл висш се би таил. Напразно! Частици прах и пепел докопват само те, където никога животът твой при тях не ще се върне. Но в гнилота и бездушевност харесват себе си вечно мъртвите, доволните! Напразно! Не остана ни знак от твоите празници, нито следа. Свещени бяха мъдростите висши и дълбочината неизказана на чувствата за тоз, който дете на посвещението бе и той не искаше със сухи знаци тях да почете. Самата мисъл не обхваща веч душата, усещаща безкрайността извън пространството и времето, потъвайки, забравяйки самата себе си и пак отново идваща в съзнание. Който това на други да разкаже пожелае, би го изказал само с ангелски слова, понеже чувства на изречените думи бедността. Потръпва той, свещеното така дребнаво да изкаже,
чрез думите така невзрачно да направи, че грях изглежда му това, и сам треперещ, устата си затваря. Забраната, сам посветеният пред себе си поставя, а на душите бедни, един закон премъдър забранява, със думи да изкажат, каквото са видели, почувствали и чули в свещена ясна нощ. За да не пречи шумът на техните безчинства на по-добрия, потънал в съзерцание, и празнодумието им да не го настройва срещу свещеното дори. Като че във калта се би стъпило, ако на паметта то би се доверило, и да не стане свещеното за подбив, за играчка и за стока на софистите, които тя за левче там продаваше, за покривало на дарените със слово лицемери, или дори за пръчката на весело дете тъй празно свещеното накрая да остане, че само като ехо от чуждите уста, живота свой то да крепи. Не носеха дори скъпернически синовете ти, богиньо, честта ти свята по улици и по пазари, в светинята потайна своя, в гърдите си я съхраняваха. Затуй ти не живееше в устата им. Животът им за теб бе чест. В делата им останала си жива. И в тази нощ долавям те, богиньо лъчезарна. Животът на децата ти разкрива те пред мен, усещам те аз често като душа на техните дела! Ти висша същност си, свещена вяра, на божествеността, която дори когато всичко срине се, не се поклаща. Чувствам се в пълно съзвучие с индивидуалността на Е. П. Блаватска, когато за нея точно на този ден се изговарят думи, човек би искал да каже, на пълна, ясна истина. Беше й присъщо, когато тя беше напълно вярна на себе си, преди всичко да иска да бъде истинна. Затова ние я почитаме най-добре, когато насочим нашите благодарни мисли към нея и произнесем няколко думи, свързани с най-чистата истина. Точно Е. П. Блаватска с нейната цялост, с нейната индивидуалност показваше каква вътрешна сила, какви мощни импулси са присъщи на онова духовно движение, което наричаме теософско движение. За да подчертаем това, достатъчно е да посочим първото голямо произведение от Е. П. Блаватска „Разбулената Изида". При обикновения читател тази книга създава впечатление за едно хаотично произведение. Но ако го вземе в ръцете си някой, който знае, че има една прастара, опазвана в мистериите мъдрост, която е скрита от обикновените погледи и който знае, че тя е била подготвяна не във външните човешки дела, а в тайните общества, той все пак ще намери нещо хаотично в книгата, но и нещо съвсем друго. Той за първи път ще срещне едно произведение, което смело и открито поставя пред обикновения свят някои тайни на мистериите. И който разбира тези тайни, ще види колко безкрайно правилно са изтълкуваните, така както можеха да тълкуват само посветените. Хаотичното впечатление остава и човек може да си го обясни чрез следното разумно наблюдение: Външната личност на Е. П. Блаватска, доколкото тя беше въплътена в нейното физическо тяло, с нейния интелект, също и с нейните лични качества, симпатии и антипатии, ни показва според начина, по който „Разбулената Изида" е написана, че тя не е могла да създаде от своята личност, от своята собствена душа това, което имаше да даде на света. Тя споделя неща, които сама не е могла да разбере и когато се проследи пътя на мислите, той е доказателство за това, че велики духовни индивидуалности са използвали тялото и личността на Е. П. Блаватска, за да разкрият това, което е било необходимо да се влее в човечеството. Обстоятелството, че на Е. П. Блаватска не може да се припише това, което тя даде, представлява живо доказателство за това, че онези индивидуалности, които са свързани с теософското движение, учителите на мъдростта и на съзвучието на усещанията, са намерили в нея един инструмент. Тези, които виждат ясно нещата, знаят, че те не произлизат от самата нея, че са протекли през нея от страната на духовните индивидуалности. Разбира се, днес не е възможно да говорим в детайли за това. Човек би могъл да зададе въпроса и той често се задава: Защо тези висши индивидуалности са избрали точно госпожа Блаватска за техен инструмент? Защото въпреки всичко, тя е била най-подходяща. Защо не е избран за инструмент един от учените господа, които се занимават със сравнителното проучване на различните религии? Ние можем да вземем най-големия, уважавания познавач на ориенталските религиозни системи, известния Макс Мюлер35 и от неговите собствени изказвания ще видим защо той не би могъл да оповести това, което трябваше да бъде разкрито чрез човешкия инструмент на госпожа Блаватска. Той имаше особена преценка за това, което даде Е. П. Блаватска относно ориенталската религиозна мъдрост; той казваше: „Ако някъде на улицата се види едно прасе, което грухти, не би изглеждало нищо особено, но когато един човек на улицата върви и грухти като прасе, тогава изглежда твърде забележително. " Ще рече: Който не изопачава това, което са ориенталските религиозни системи в смисъла на Макс Мюлер, той е като човек, който грухти като прасе. Не ми изглежда да има много логика в това сравнение. Защо човек трябва да се учудва, когато едно прасе грухти? Но когато един човек грухти, тогава това вече е изкуство, това не всеки го може. Това сравнение не е удачно, но че изобщо е могло да бъде направено показва, че личността на Макс Мюлер не е била подходяща. Трябвало е да бъде избрана една личност, която интелектуално не е стояла особено високо и това, разбира се, има всевъзможни неудобства. Поради това госпожа Блаватска внесе всички симпатии и антипатии произлизащи от нейния характер, притежаващ бурни чувства. Тя изпитваше силна антипатия срещу този светоглед, който произтича от Стария и Новия Завет. Тя изпитваше силна антипатия срещу еврейския и християнския елемент. Едно обаче е необходимо, за да може да се опознае премъдростта на човечеството в нейния чист праобраз и това е: Да се застане с пълно владеене на чувствата пред откровенията, които идват от висшите светове. Антипатията и симпатията образуват един вид мъгла пред нашите вътрешни очи. Така се стигна до там, че госпожа Блаватска все повече беше притисната и около нея се разпространи една мъгла и тя можеше да вижда ясно само това, което е преминало през така наречените чисто арийски традиции. Това тя видя в неговите духовни дълбочини с особена яснота, но тя стана едностранчива и се достигна до там, че във второто й голямо произведение, „Тайната доктрина", тя едностранчиво представи могъщата стара арийска прарелигия. Не бива да се търси Мистерията на Синайската планина и на Голгота, понеже тя изпитваше към тях антипатия. Поради това тя беше насочена към сили, които с голяма мощ и голяма яснота можаха да дадат всичко онова, което е извън християнството. Това се намира в чудесните „Дзиан-строфи", които госпожа Блаватска изнесе в „Тайната доктрина". Поради всичко това тя беше изтласкана от пътя на инициацията във физическия свят, която се долавя в „Разбулената Изида", но само в пречупени лъчи. В „Тайната доктрина" обаче понеже беше подложена на едностранчива инициация госпожа Блаватска можа да представи само едностранчивото течение, което беше ръководено чрез онзи извънхристиянски мироглед. Така в „Тайната доктрина" се появи единствена по рода си книга, в която стоят най-големите откровения, които човечеството по това време можа да получи. Там се намират неща, които са изтъкнати и в едно друго произведение в писмата от „Учителите на мъдростта и съзвучието на усещанията", така наречените „Писма от Учителите"36. Там също се намира нещо велико, което е било открито на човечеството. Но има и други части в „Тайната доктрина". Там например има изчерпателни сведения за теорията на масата. Точно който причислява „Дзиян-строфите" и „Писмата от Учителите" към най-великото, което е споделяно с човечеството, получава от тези обширни части в книгата относно теорията за масата впечатлението, като че ли те са написани от някой, който е страдал от писателска лудост, който непрекъснато е писал каквото му е хрумнало и не е могъл да остави перото от ръката си. Има и други части, в които прозира дълбока, страстна природа относно научните неща, без да е налице точно познание на предмета. Така „Тайната доктрина" е книга, съставена от събрани неща, които би трябвало да се изключат, но също и от факти на най-висша мъдрост. Това става понятно, когато се узнае обяснението на един дълбок познавач и добър познат на госпожа Блаватска37. Той казва: „Госпожа Блаватска беше една тройственост. Най-напред малка, грозна жена с нелогично мислене, със страстен характер, която винаги се ядосваше от нещо, която всъщност беше добра, любвеобилна и състрадателна, но не би могла да мине за надарена жена. Освен това, когато от нея излизаха най-велики истини тя беше ученичка на Великите Учители. Тогава се променяха нейните черти, жестове, тогава тя беше друга, тогава духовните светове говореха от нея. И имаше една трета страна, това беше едно царствено явление, надвишаващо всичко и предизвикващо страхопочитание. Това ставаше в редките моменти, когато самите Учители говореха от нея и се възвестяваха в нейните думи и писания. " Тези, които са одушевени с чувството за истината, винаги грижливо ще различават, също и в произведенията на госпожа Блаватска, за какво става въпрос. Няма по-голяма услуга, която би могла да се направи точно на госпожа Блаватска, към която ние днес насочваме погледа си, от тази, да я познаем в светлината на истината; няма по-голяма услуга от това, да се води теософското движение в светлината на истината. Естествено беше, че в началото теософското движение стоеше в една индивидуална насока; но то стана голямо и значително и е необходимо в това теософско движение да се внесе едно друго течение. Вече е необходимо към теософското движение да се добави течението, което през четиринадесетото столетие произлезе от окултните извори чрез розенкройцерството и което беше заключено за госпожа Блаватска. Така днес ние напълно изпълняваме задачите на теософското движение като не само признаваме ориенталските вероизповедания и светогледи, но прибавяме към тях и мирогледите, които намират своя израз в откровенията на Синайската планина и в Мистерията на Голгота. И днес може би трябва да се наблегне на един въпрос: Има ли смисъл в това да се изработи обширно разбиране на истинския импулс, който трябва да лежи в теософското движение и да се прибави към мирогледа на Е. П. Блаватска онова, което не е могло да бъде дадено в неговото начало, или има смисъл едно специално мнение от извънредно съмнителен характер да се издигне в догма и тя да се означи като всеобхватността на теософското движение? Аз от моя страна открито казвам: Знам, че ще извършим грях по отношение духа на Е. П. Блаватска, който е в духовния свят, ако направим последното. Знам, че няма да се провиним пред този дух, а ще държим сметка за него, ако сторим това, което тя иска днес, ако към теософското движение прибавим онова, което тя не беше в състояние да даде докато беше жива. И аз знам, че не само не ви говоря срещу нея, но говоря в пълно съзвучие с госпожа Блаватска, когато казвам: Бих искал нашето западноевропейско течение да навлезе в това теософско движение. През последните години се прибавиха някои нови познания и истини. Нека предположим, нека наистина предположим, че след петдесет години всичко би трябвало да се коригира, да допуснем, че както нещата днес се представят, няма да остане камък върху камък от нашата духовна сграда, че окултното изследване би трябвало в следващите петдесет години да ревизира всичко из основи: Всичко това би трябвало да бъде характеризирано от мен по такъв начин, че бих могъл да кажа само следното: То може и да се случи, но от всичко, към което се стремим, ще остане една важна подробност и тя определя основния стремеж на нашето западноевропейско теософско движение. И тази подробност се състои в това, че бихме могли да заявим: Имаше едно теософско движение, което на полето на окултизма не искаше да допусне нищо друго, освен това, което е произлязло от незамъгления най-чист стремеж към истината. Това е нашият стремеж, да може веднъж да се каже: По-добре е да не се казват съмнителни неща, отколкото по някакъв начин да се отклоним от това, за което в най-чистия смисъл на истината можем да носим отговорност пред всички духовни сили. От тук обаче произлиза нещо друго, именно, че тук или там някой се чувства призван да каже: Защо отричате това или онова, което се появява в теософското движение? Това не е толерантно! Може някои хора да свързват толерантността с някое друго понятие, обаче ние употребяваме това понятие така, че се чувстваме задължени да предпазим човечеството от това, което не може да издържи изпита пред чистата истина. Може да се изопачи каквото вършим, ние няма да се отклоним, ние ще изпълним нашата задача така, че да отхвърлим всичко, което трябва да отхвърлим, когато служим на това, което току що беше споменато. Обаче само тогава, когато нещо идва в дисхармония с нашето чувство за истината, само тогава ние го отхвърляме. Други основания, други чувства не познаваме. Ние няма да говорим в скучни речи за равенство на мненията, за братство и така нататък, ние ще знаем, че дори обичта между хората може да процъфти само когато тя е истинска и честна. Нека да сме изпълнени от чистото чувство за истината, нека днес на този тържествен ден още веднъж да бъдат изречени тези думи. По този начин се прибавя нещо ново, на дневна светлина се появяват някои неща, които могат да допринесат за изясняване на тайните на мирозданието. Няма да се казват неща, които поставят в сянка някоя голяма култура или религиозно движение на човечеството за сметка на някое друго. Колко често се е споменавало, че когато погледнем към първата следатлантска епоха с нейната духовна култура на свещените Риши, сред тази първа следатлантска културна епоха имаме една духовност, която стоеше по-високо от всичко, което следва. Също така не ни хрумва да сме несправедливи към будизма, ние изтъкваме неговите предимства, ние знаем, че той даде на човечеството неща, които християнството ще си извоюва едва в бъдеще. Но от огромно значение е, че ние винаги отново се насочваме към разликата, която съществува между ориенталската и западната култура. Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г BG%20DOCS -> Стопанство BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924 BG%20DOCS -> Окултна история BG%20DOCS -> Ga-135 рудолф щайнер прераждане и к а р м а и тяхното значение Изтегляне 2.89 Mb. Сподели с приятели:
|