И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции

В това отношение може да се случи нещо особено. Нали всеки човек, който познава фактите, ще има само най-голям респект пред може би най-големия учен на сравняващата религиите наука Макс Мюлер. А той не е дал нищо повече от това, което може да се нарече: неистината в ориенталските вероизповедания. Но той вярва, че с това казва всичко. И тогава се появява Е. П. Блаватска и говори другояче. Тя говори така, че в нея се видя: тя познава централното ядро на ориенталските вероизповедания.

Какво каза тогава Макс Мюлер? Неговата присъда е гротескна и показва, че не винаги на един учен е необходимо непременно да се опира твърдо на логиката. Той е на мнение, че хората следват Блаватска, която им дава само погрешна представа за ориенталските религии, без да се съобразява с верните представи за тях, които например той, Макс Мюлер дава. И той употребява следното сравнение: Ако хората видят на улицата едно истинско прасе, което грухти, няма особено да се учудят, но ако видят човек, който грухти като прасе, това прави впечатление. Той иска да сравни това, което по естествен начин показва религиозните системи, именно неговия начин на сравняване на религиите с прасето, което грухти по естествен начин не аз правя сравнението и искаше да сравни това, което Е. П. Блаватска даде, с един човек, който така грухти. Не искам да говоря за изискаността на сравнението, понеже то не ми изглежда особено логично, но аз бих бил изненадан, ако ме срещне един човек, който така сполучливо би могъл да грухти. Аз не бих употребил също и другото сравнение на сравняващата религиите наука със споменатото животно, наистина е учудващо, че Макс Мюлер сам го употребява.

Духовната наука ни запознава с истинското ядро на различните религии. Да вземем един очебиен момент в будизма: Будистът знае, ако е разбрал същността на своето вероизповедание, че има Бодисатви и че един Бодисатва, като една индивидуалност, в определен момент започва да се развива по-бързо от другите човешки индивидуалности и после се издига до Буда. Буда е общо име за всички онези, които в една телесна инкарнация се издигат от Бодисатва до Буда. И един от тях, който особено е отличен с името Буда, е точно синът на Судходана Гаутама Буда. И за него трябва да признаем, както за всеки Буда, че когато в двадесет и деветата година от своя живот той постига достойната степен Буда, тогава тази инкарнация, в която това се случва, е последната инкарнация и след това повече не трябва да слиза в едно земно въплъщение. Това будистът го възприема като истина. Като детска игра ще изглежда то за сравняващите религиите изследователи. Антропософът обаче, който се е запознал с тайните на религиите във всички области, няма така да пристъпи към Буда, а ще знае, че такъв факт е истина. И също както един вярващ будист, антропософът застава срещу будизма и казва: Да, аз знам, че това е така при Бодисатвите, които се издигат до Буда, знам, че те повече няма нужда да се въплъщават. Това е едно от правилата на твоята религиозна общност, аз го признавам, както ти самият и след като аз го признавам, мога с почитание да повдигна погледа си към Буда, също както самият ти. Това означава, че антропософският християнин напълно започва да разбира какво казва будистът и той също като него изпитва същите усещания и чувства, той ги споделя с него и те се разбират в това отношение.

Да вземем другия случай, когато будистът стане антропософ и се научи да познава това, което християнинът, издигнал се над тесните граници на ортодоксалната гледна точка, знае за християнството. Да приемем, че този антропософски будист чуе това, което един такъв християнин знае относно самия Христов импулс. Той чува, че в християнството, в християнската езотерика се знае как веднъж в течение на земното развитие, към човека, в неговото собствено развитие се е включило това, което наричаме Луцифер*; той чува още, че чрез това, човешкото същество е слязло по-надолу отколкото би слязло, ако не би имало никакво Луциферично влияние; той чува, че всъщност това е нещо, на което ние поглеждаме като към една работа на Боговете, когато погледнем съпротивата, бунта на Луцифер срещу прогресивните божествени сили. Значи, ние поглеждаме към нещо, което засяга Боговете. И тогава чуваме от християнина, който наистина разбира своето християнство, че уравновесяването на това засягащо Боговете събитие, което се е разиграло между прогресивните Богове и Луцифер, трябваше да настъпи чрез това, което ние наричаме Мистерията на Голгота. Но защо? /*това, което се нарича Луцифер. То се отличава от същността на самия Луцифер, защото то е само нашата представа, само създаденото от нас понятие в един определен момент. С нашите по-нататъшни занимания, с нашето все по-задълбочено мислене, обхващащо истините за духовния свят, дадени ни от духовно-научния изследовател, се разширява понятието създадено от нас за определения момент, а едва когато постигнем самостоятелното изживяване в духовните светове и възприемането на живите духовни същности, чак тогава ще узнаем какво представлява Луцифер Бел пр/.

Никога в антропософски ориентираното движение не е имало стремеж да се представят различията в религиозните вероизповедания по такъв начин, че да се дадат предимства на едно, а на друго да се припишат само отрицателни страни, тук ние характеризираме. Колко често се е казвало, че спиритуалното величие, до което е достигнала културата на старо-индийските Риши непосредствено след атлантската катастрофа, до днес изобщо не е било достигнато. То не е достигнато и от днешното християнство. Ние не изтъкваме предимства и недостатъци, а представяме отделните религии в тяхната същност. Когато насочим вниманието и към техните различия, ние пак само ги описваме.

Проследим ли повече ориенталския начин на мислене, именно онзи, който има най-много последователи, будизма, ще видим една характерна черта. Там главният интерес на хората се обръща към това, което се нарича преминаване през различните инкарнации. Там се говори за един Бодисатва; но един Бодисатва не е някой, който живее от годината на раждането до годината на смъртта, а е един, който отново и отново идва и тогава се издига до Буда; говори се за Бодисатви, как те са се появявали в човешкото развитие по различно време. Повече се генерализира, повече се обхващат индивидуалностите, които остават. А как изглежда досегашният западен мироглед? Точната противоположност. Когато хората говореха за Сократ, Платон Рафаел, Микеланджело, те имаха предвид личности и западното виждане представяше пред погледа като най-значителното, именно ограничените в себе си същества. Това имаше своите добри страни, понеже така се постигна особено възпитание, можа да се изработи, да се изгради отделната човешка личност. Това в голяма част беше точно така при тези възгледи, които например не бяха разбрани от Е. П. Блаватска; при староеврейските и ново-заветните възгледи.

Например, погледът се насочваше към пророк Илия. Окултните изследвания относно пророк Илия показаха нещо изненадващо. Аз мога само да кажа, че ни прави впечатление особеното, чрез което той е предвестител на това, което е трябвало да се случи чрез Христовия импулс. Той все още разбира нещата така, че божествената същност ще се прояви в народния Аз, но вече обръща внимание, че най-достойното средство за познанието лежи в самия Аз. Пророк Илия трябва да бъде обхванат като един вид предвестник на християнството и ми се струва, че никой от другите пророци не е бил толкова забележителен предвестник на християнството. В неговите думи още се чувстват нюансите на Йехова, но скоро виждаме, че при него Йехова максимално се доближава до човешкия Аз.

Да обърнем поглед към един друг образ, също като към отделна личност, към Йоан Кръстител. Ние виждаме как той предхожда Христовия импулс, как Йоан Кръстител се представя наистина за онзи, който с думи характеризира Христовия импулс. Той казва: „Променете мисленето, не поглеждайте назад към времената на старото ясновидство, а потърсете в собствената си човешка душа Царствата небесни!" Йоан Кръстител характеризира това, което реално е Христовият импулс. Той е превъзходен вестител на християнството. Като вид усъвършенстване на развитието, като вътрешно спиритуално усъвършенстване ни изглежда това, което живее в сърцето на Йоан Кръстител в сравнение с това, което живееше в пророк Илия.

След това обръщаме поглед към Рафаел и виждаме като че ли съвсем друг човек, отколкото е Йоан Кръстител, но щом разгледаме Рафаел да, ние трябва само наистина човешки да се задълбочим в него, тогава откриваме също и в него един вестител на християнството.

Да вземем веднъж следното. Да отворим „Деянията на апостолите" на страницата, където пише: „И апостол Павел дойде в Атина и атиняните се събраха около него, и апостол Павел се изправи пред тях и каза: Вие, жени и мъже на Атина, вие по всякакъв начин почитахте досега вашите Богове; но божествеността не живее във външните знаци на действителността! Вие всъщност имате един олтар, където пише: На непознатия Бог! Аз обаче ви казвам, онзи непознат Бог е този, който не може да бъде показан в своя истински образ чрез външни знаци, той обаче лежи в основата на всичко живо, на всичко съществуващо. Той е този, който живя на Земята и възкръсна, този, който чрез възкръсването ще поведе самите хора към Възкресението. " И апостолската история разказва по-нататък а ние буквално виждаме апостол Павел да стои пред атиняните - как някои атиняни повярваха, а други не. Между първите е Дионисий Ареопагита. Тогава поглеждаме картината, която се намира в Камера дела сигнатура в Рим и е нарисувана от Рафаел, и която се нарича „Атинската школа". Да предположим както някога беше съвсем естествено, че Рафаел прочита мястото от апостолските истории, за което стана въпрос. То оживява в него. И сега разглеждаме различните атиняни, чиито лица той е нарисувал; и дори до жестовете на ръцете виждаме как между атиняните изпъква един образ, който отново познаваме, когато обхванем с поглед апостол Павел от апостолските истории.

И така бихме могли да прегледаме различните неща при Рафаел. Когато насочим погледа към неговите различни мадони, би трябвало да се запитаме: Няма ли нещо особено при Рафаел, той е велик, когато рисува сцените, които показват идващото, израстващото в пораждането на християнството, малкия Исус като нещо, което съдържа в зародиш цялото идващо християнство. Ние обаче не намираме при Рафаел предателството на Юда, всъщност не и носенето на кръста48, понеже неговото носене на кръста ни изглежда като скалъпено, съвсем различно от другите произведения на Рафаел. Затова пък намираме Благовещението, Възнесението, значи неща, които насочват точно към бъдещето на християнството.

И как говореха тези неща на хората? Те говореха много особено. Вие знаете, че в Дрезден се намира едно от най-големите произведения на Рафаел: „Сикстинската мадона". Хората, които много не се замислят, може би смятат, че това е картина, която победоносно е дошла в Германия. На Гьоте тя изобщо не е направила впечатление, понеже вече бил чул общоприетото мнение за това произведение. Гьоте, като млад човек, още не е бил така сигурен в преценките си и се е влияел от това, което са говорили хората. Какво са му разказали музейните служители в Дрезден? Че детето с целия му израз е простовато, че Мадоната била нанесена отгоре от някой дилетант, че малките ангели долу, са допълнително нарисувани от някой чирак. Това е било настроението към „Сикстинската мадона", когато Гьоте като млад човек е бил в Дрезден. Но виждаме как стоят нещата сега. Да обхванем с поглед какво всъщност е станал Рафаел вече за хората! Рафаел работи в Рим в едно време, през което много се е спорило относно религиозни догми. Начинът, по който Рафаел рисува християнските тайни, стои над различните разновидности на вероизповеданието. Когато вземем по-късните големи италиански художници, виждаме религиозните тайни, нарисувани така, че разбираме: Това е християнството на латинската раса. Рафаел рисува така, че виждаме едно стоящо над различните народи общочовешко изобразяване на християнските тайни. Затова виждаме как за кратко време „Сикстинската мадона" спечели душите даже и в протестантските области. И ако антропософията ще трябва да допринесе за разбирането на християнските мистерии, тя ще намери най-бърз достъп до онези души, в които живеят чувствата, породени от съзерцаването на картини като „Сикстинската мадона", онези души, които са подготвени именно по този начин. И когато днес говорим, че християнството се намира още в началото на своето развитие, че едва чрез духовния ключ, който може да даде антропософията то ще добие своя истински образ, тогава знаем, че Рафаел застава като предвестник за това християнство.

И отново обръщаме поглед към един друг образ, като вземем за помощ това, което са западноевропейските възгледи: ние обръщаме поглед към фигурата на немския поет Новалис. Разгърнем ли произведенията на Новалис навсякъде до най-дребните детайли - ние виждаме зародиши на най-чистото антропософско учение, само трябва, така да се каже, да ги разнищим. Тогава се вижда как Новалис е проникнат от едно антропософско християнство.

Така разгледахме четири образа като отделни личности. Това беше западноевропейски възглед. Сега идва духовно-научното задълбочаване. Чрез него хората ще узнаят защо например Рафаел е почувствал онази магнетична притегателна сила да се инкарнира точно в един Разпети петък, за да посочи външно чрез раждането си на Разпети петък, че той има нещо общо с Великденската мистерия. Тези неща днес могат само да се загатнат; ще преминат няколко десетилетия и хората тогава ще разбират нещата, които се твърдят с това по същия начин, както днес разбират естественонаучните факти; че именно същата индивидуалност е живяла в пророк Илия, в Йоан Кръстител, в Рафаел и в Новалис. Първо ще познаят личностите, а после как индивидуалността преминава през тях. И чак сега ние разбираме това четирикратно вестителство и възходящата градация в това четирикратно вестителство. Сега към такова нещо имаме съвсем друго отношение, отколкото по-рано. Днес се знае, че оригиналите в Рим не са в тяхната някогашна форма, те са развалени, вече не са такива, каквито са били рисувани от ръката на Рафаел, и като преминат още няколко столетия, тези неща ще изчезнат. Дори и репродукциите да имат по-дълъг живот, някога ще се разпадне всичко, което е създала индивидуалността. Но дори и с течение на времето физическите произведения на Рафаел да се разпаднат на прах, ние ще знаем, че същата индивидуалност, която ги създаде, е живяла и в Новалис, за да даде по друг начин израз на това, което се намира в нея.

Така ние виждаме как към това, което е западния начин на виждане, ограниченото разглеждане на личностите, днес се прибавя индивидуалността; как най-доброто, което представлява западния мироглед, се свързва с най-доброто, което има източното виждане. Така развитието напредва във времето. Щом човечеството напредва така и разбира такива неща, няма да остане ням и духовният свят; той ще проговори на човечеството също и в ежедневните явления. И хората няма, така да се каже, само чрез един вид познание да се издигат към духовния свят, а това познание все повече и повече ще се преобразява, бих казал, в един вид опитност. Затова обаче днес е необходимо едно истинско духовно движение. Че е необходимо такова, се вижда дори от това, че вече и най-простото не може истински да се прецени.

Ще изтъкнем още една подробност. Когато човек води нормален здравословен живот, в течение на денонощието той преминава през будно и спящо състояние. Ние знаем, че когато той заспи, физическото и етерното тяло остават в леглото и че навън излизат астралното тяло и Азът. Какво тогава става с това, което остава в леглото? Когато ясновидецът погледне от своето астрално тяло към това, което се извършва в етерното и физическото тяло, вижда как там започва един по-скоро вегетативен живот, един живот, който всъщност се руши чрез дневното съзнание. Уморяването се компенсира; това означава: в етерното и във физическото тяло нещо започва да цъфти и избуява, а астралното тяло и Азът са се оттеглили. Когато сутрин те отново навлязат във физическото и етерното тяло, тогава отново допринасят за тяхната умора, те „изгризват", довеждат до увяхване на това, което е избуяло през нощта. Всичко, което е в микрокосмоса, е налице също и в макрокосмоса. Когато през пролетта виждаме как Земята оставя зеленината си да избуи в растенията, как се разтварят листа и цветове и как растенията се подготвят да завържат плодове, какво имаме тогава тук? Това, ако бъде сравнено външно, можем да го сравним със събуждането на природата през пролетта. Всъщност е точно обратното! Ние трябва да сравним разцъфтяването през пролетта със заспиването. Ние трябва да сравним появата и израстването на растенията през пролетта с това, което се извършва в етерното и физическото тяло на човека при заспиването. Тогава, когато наближава лятото, всичко става все пожизнено, както е в човешкото физическо и етерно тяло към средата на спането. А през есента става така, както когато човек сутрин се вмъква във физическото и етерното тяло; есента довежда до увяхване на всичко онова, което е избуяло през пролетта и лятото. Трябва правилно да се сравни това, което става вън и вътре, не бива да се търсят външни алегории и да се сравнява пролетта със събуждането, есента със заспиването, а точно обратното.

Така че можем да кажем: Това, което са духовете на Земята, това отива да спи през пролетта и се събужда като дух на Земята през есента и зимата. През зимата, като духове на Земята, те са свързани със Земята, за да се издигнат през пролетта и лятото отново нагоре в небесните висини, в астралните висини, както и да се свържат с другата страна на Земята, където е зима. Когато отново настъпи пролет, те отново заспиват.

На това не противоречи фактът, че Земята спи веднъж с едната, а друг път с другата си половина. В известно отношение същото имаме и при човека. Този, който ясновидски проследява процесите, вижда как през пролетта се наблюдава същото, което се вижда при човешкото заспиване, където единичният дух се оттегля в астралния свят; той вижда, че през пролетта това, което ние наричаме земни духове, се оттегля в астралния свят и обратно. Да, днешните хора с изключение на тези, които седят тук сигурно силно биха се разсмели, когато се говори така за заспиването и събуждането на земните духове. Това човечество прави всичко, за да докаже, че няма понятие от действителните процеси в света. Но не всякога е било така, съвсем не; по-рано е било другояче! Някога имаше едно старо човешко ясновидство и то правилно виждаше такива факти. Хората виждаха, че земните духове се оттеглят през пролетта, за да се издигнат в космическите висини. През есента тези духове отново слизаха долу. Това беше виждано в старите времена. Тогава беше естествено да се говори, че през средата на лятото същинската земна духовност отсъства от Земята. Затова избуява дейността на елементарните природни духове като в един пароксизъм и на Земята остава да действа земно-телесното, което именно излиза на преден план в сетивността. Когато тези неща е трябвало да бъдат илюстрирани, не е могло да се направи по-добре, освен празникът на Йоан (Еньовден Б. пр.) да бъде преместен точно в това време, за да се покаже, че действат избуяващите природни духове, а същинските духове на Земята, които са Азът и астралното тяло на Земята, ги няма.