И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции

Чрез Йехова човекът беше предопределен към груповата душевност, към постепенното проникване с обич чрез кръвното роднинство; като личност той живее чрез Луцифер. Значи първоначално съществуваше една човешка общност, после едно разделяне чрез луциферическия принцип, който подкрепя самолюбието и самостоятелността на човека. Със самолюбието в света се появи злото. Това трябваше да се случи, понеже доброто не можеше да се приеме без злото. Чрез победите на човека над самия себе си се появява възможността за разгръщането на любовта. Христос донесе на потъналия в егоизъм човек тласъка към себепреодоляване и силата, чрез това да победи злото. И сега, чрез делата на Христос, ще бъдат поведени да се съединят тези, които бяха разделени чрез самолюбието. Така в най-дълбок смисъл ще станат истина думите на Христос, които той изговаря, когато ни казва: „Каквото вие правите на един от най-незначителните ми братя, това го правите на мен!"53. Това божествено, изпълнено с любов дело, изляло се върху земния свят постепенно ще проникне човешкото развитие и въпреки умиращите физически сили, ще го оживи отново в духа, понеже то не е извършено от егоизъм, а само от духа на любовта: Per spiritum sanctum reviviscimus, „Чрез Светия Дух ще възкръснем".

Човешкото бъдеще ще се състои обаче и от още нещо друго, освен от любов. Духовното усъвършенстване ще бъде целта, към която ще иска да се стреми земното човечество. Това ще намерите описано в началото на моята мистерийна драма „Изпитанието на душата"54 но никой, който разбира делата на любовта, не ще може да види в собствения стремеж за усъвършенстване нещо, за което може да каже: този стремеж е безкористен. Усъвършенстването е нещо, чрез което искаме да засилим и поощрим нашето същество, нашата личност. Обаче нашата стойност за света трябва да виждаме именно в делата, изпълнени с любов, а не в делата за самоусъвършенстване. Относно това не бива да изпадаме в заблуждение. Търси ли някой да последва Христос по пътя на любовта към мъдростта, то от тази мъдрост, която той поставя в служба на света, е валидна само онази част, която е проникната от любов.

Мъдрост потопена в любов, която същевременно придвижва света напред и го води към Христос, тази любов към мъдростта изключва също и лъжата. Защото лъжата е противоположност на фактите и този, който се отнася с любов към фактите, той не познава лъжата. Лъжата произхожда от егоизма без изключение. Когато ние сме намерили пътя към знанието чрез любовта, тогава сме преминали през нарастващата сила на преодоляването, през самоотвержената любов, също и по пътя на мъдростта. Чрез това човекът става свободна личност. Злото беше подосновата, в която е могла да просветне светлината на любовта; тя обаче е това, което прави познаваем смисъла на злото, мястото на злото в света. Светлината е станала познаваема чрез мрака. Само свободният човек може да стане истински християнин.

Въпрос относно необходимата лъжа: Премълчаване от любов, една необходима лъжа винаги е много сложно нещо. Необходимата лъжа от любов може да е необходимост и първоначално при известни обстоятелства да изглежда като добро дело, но тя свързва хората по много сложен начин. Чрез лъжата по необходимост се свързваме кармически със засегнатия и то с неговите слабости. По-късно ще имаме отново нещо общо с него. По-късно ние ще сме длъжни да му кажем истината. По-късно ние отново ще трябва да компенсираме чрез една неприятна истина, която ще трябва да му кажем като фактор на развитието. Добре е, че това е така, понеже когато сме притиснати да изречем една необходима лъжа, това вече е кармично, значи егоистично, понеже една лъжа по необходимост също е едно егоистично дело, тя няма нищо общо с едно дело, породено от истинска любов. Защото малко хитрост винаги принадлежи към лъжата по необходимост. Тя не се казва само от обич. Духовната наука осветява и най-малкия фин детайл в човешкото сърце.
РАЖДАНЕТО НА ЗЕМНАТА СВЕТЛИНА ОТ МРАКА НА КОЛЕДНАТА НОЩ

Берлин, 24. Декември 1912

Хубаво е, мои мили приятели, че условията позволяват да се съберем днес вечерта на този празник. Между нас има много приятели, които на този ден в известно отношение са сами, докато нормално по-голямата част празнуват празника на любовта и мира навън в кръга на хората, с които те са свързани в света. Въпреки това се подразбира, че също и ние, които точно чрез духовното течение, в което се намираме, сме най-малко изключени от участие в празника на любовта и мира. Какво би било по-подходящо да ни съедини тази вечер в атмосферата на духовния въздух от взаимната любов и изпълващия нашите сърца мир, от движението, посветено на изследването на духовното? Като щастливо събитие виждам възможността, точно тази година, на тази вечер, да се съберем заедно и да доближим този празник до нашите сърца с едно малко разглеждане, понеже през тази година заставаме пред раждането на това, което, ако го разберем, ще трябва да изпълни сърцата ни: пред раждането на нашето Антропософско общество55. Ако истински сме изживявали великия идеал, на който искаме да дадем израз чрез Антропософското общество и ако сме склонни да вложим нашите сили по съответния начин в този велик идеал на човечеството, то трябва да желаем да насочим мислите си от тази наша духовна светлина или средство на светлината към изгрева на великата светлина на човешката еволюция на Земята, която се празнува чрез тази нощ на любов и мир, в която наистина имаме духовно или душевно това, което може да се нарече раждането на земната светлина, на светлината, която трябва да се роди от мрака на Коледната нощ, която обаче трябва да освети в човешките души и в човешките сърца всичко, от което те се нуждаят, за да намерят пътя, който извежда към духовните висини, който трябва да се изкачи чрез мисията на Земята.

Ако искаме да изпишем в сърцето си какво чувстваме през тази Коледна нощ, какво е то всъщност? В тази Коледна нощ в нашата душа би трябвало да се излее основното човешкото усещане за любовта, основното чувство, че в сравнение с всички други сили, могъщества и богатства на света, богатството, силата и мощта на любовта са най-великото, най-интензивното, най-действеното нещо. В сърцето, в душата би трябвало да се излее усещането за това, че мъдростта е нещо велико но любовта е още по-велика; могъществото е нещо велико още по-велика е любовта. Толкова силно трябва да се влее усещането за могъществото, силата и величието на любовта в нашите сърца, че нещо от тази свещена нощ да прелее във всички наши чувства през останалите дни на годината, да прелее нещо, за което да можем да кажем, че то изразява онова, което ние винаги чувстваме: Ние трябва всъщност да се срамуваме, когато през някой час на годината извършваме нещо, което не може да издържи изпита пред духовния поглед към онази нощ, през която искаме в нашите сърца да излеем Всемогъществото на любовта. Нека дните, нека часовете на годината така да протичат, че да не е нужно да се срамуваме пред чувството, което искаме да влеем в нашите души през Коледната нощ!

Когато можем да чувстваме и усещаме по този начин, тогава заедно с всички същества, които искат да изяснят на човечеството значението на свещената нощ, ние чувстваме значението на отношението на Коледната нощ към цялостния Христов импулс в земната еволюция.

Пред нас този Христов импулс застава, може да се каже, в тристранен образ. И днес на празника на Христос пред нас може да застане многозначителният тристранен образ на Христовия импулс. Едната страна е показана в „Евангелието на Матей". Съществото, което е родено, или чието раждане ние празнуваме през тази Коледна нощ, навлиза в човешкото развитие така, че трите върха на човечеството, тримата представители на висшата магия56 идват, за да прославят царственото същество, което навлиза в човешкото развитие. „Царе" в духовното значение на думата, магически царе идват да прославят Великия Духовен Цар, който се появява тук в този образ, който е могъл да бъде постигнат чрез това, че едно такова висше същество, каквото беше някога Заратустра, премина през своите стадии на развитие, за да достигне до величината на онзи духовен цар, когото магическите царе искаха да прославят. И пред нашите духовни очи застава духовният цар от „Евангелието на Матей", като внася в човешкото развитие неизчерпаем извор на добрина и благодат, един неизчерпаем извор на могъща любов, онази благодат и онази любов, пред лицето на която човешката злосторност бива предизвикана да се бори. Сега виждаме втората страна на образа на духовния цар да навлиза в човешкото развитие така, че това, което трябва да се изправи като омраза срещу него, се чувства призовано в образа на Ирод и че духовният цар трябва да избяга от това, което е враг на духовната царственост. Той застава пред нашия духовен поглед във величествена, магическа слава. И пред нашата душа изплува чудният образ на духовния цар, на преродения Заратустра, най-благородният цвят на човешкото развитие както е преминал от една инкарнация в друга инкарнация във физическия план и довел мъдростта до съвършенство, обграден от тримата магически духовни царе, самите те цветове и върхове на човешкото развитие.

И още под един друг образ Христовият импулс може да застане пред нашата душа; както е обрисуван в „Евангелието на Марко" и в „Евангелието на Йоан", където ние същевременно сме доведени до космическия Христов импулс, изразяващ как човекът има своята вечна взаимовръзка с великите космически сили благодарение на това, че с разбирането на космическия Христос, му става ясно как в самото земно развитие е навлязъл един космически импулс именно чрез Мистерията на Голгота. И още безкрайно по-велико и могъщо от духовния цар, който стои пред нашите духовни очи, обграден от магическите царе, пред нас застава величественото космическо същество, което иска да обхване носителя на онзи човек, който е духовният цар, цветът и върхът на самото земно развитие. Всъщност само късогледството на днешните хора пречи да се почувства цялото величие и могъщество на този момент, в който Заратустра става носител на космическия Христов дух, пречи да се почувства цялото значение на това, което като Христов носител се подготвя в онзи момент на човешкото развитие, който ние празнуваме като християнската Коледа. Едно задълбочаване в човешкото развитие навсякъде ни показва колко дълбоко променящо действа Христовото събитие в цялата земна еволюция. Нека да го почувстваме в предстоящото разглеждане тази вечер, за да може от това разглеждане нещо да се влее в цялата ни антропософска дейност.

Към това може да се прибави още много. Може да се посочи как през епохите, намиращи се по-близо до духовното, сред човечеството навлезе един съвсем нов дух, различен от онзи дух, който определяше земното развитие в предхристиянската епоха. Например беше създаден един образ, един образ, който обаче е живял реално в света и благодарение на него ние научаваме на какви въздействия е била подложена една душа от първите християнски столетия, когато тази душа все още се е усещала изцяло потопена в старите езически духовни познания, и как всичко в тази душа се променя, когато с тези стари, езически духовни познания тя безпристрастно и без предразсъдъци се отваря за Христовия импулс. Днес все повече и повече разбираме един образ като Фауст. В този образ, който Гьоте, така да се каже, отново събуди, ние чувстваме изразено най-висшето от човешкия стремеж, но и също чувстваме как в него трябва да бъде изобразена възможността да се изпита най-дълбоката вина. Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в поезията на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти. Хубава е сцената, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството. Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина. И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие. Днес ще посоча само някои места, които представят как се чувства Киприян пред вълшебната мощ на предхристиянските духовни сили. Така в поезията на Евдокия чуваме: */* Оригиналният текст на немски език е на стр 309 Бел пр/.

в сърцето си закриляте Спасителя прославен,

вижте пресния поток на моите сълзи и

разберете от кой извор идва моята тъга.

И вий, които оплетени сте още

от помрачението на идолите,

послушайте какво ще ви разкажа

за техните заблуди и лъжи.

Защото никога не е живял човек,

така предаден на фалшивите идоли,

познаващ из основи демонските дела.
Да, Киприан съм аз, като дете родителите мои,

на Аполон ме бяха посветили.

На нежното сукалче люлчената песен бе

на оргиите воят, когато празникът

на отвратителния дракон се празнуваше.

Седемгодишен посветен бях аз на Бога слънчев

Митра.

Живях тогава в Атина, прославения град

Така поискаха родителите мои.

Десетгодишен на Деметра факела запалих и

на Кора в жалбите се потопих.

Змията на Палада към храма аз понесох

във ролята на храмови слуга.

Към планините горски на Олимп

въздигнах се, където глупаците

на Богове блажени обителта представят си.

Аз Хорите видях и ятото на ветровете

как дните с крилата на фантазия обкичени,

с палячовски картини през живота

се придвижват.

Гъмжило духове възпламенено в бой видях

и подлости изпълнени със хитрост;

те от подигравка и от смях се пукаха дори,

а някои съвсем замръзваха от страх.

Редиците на Богове и на Богини аз видях.

Четирийсет и много повеч' дни прекарах там.

Когато Хелиос се спускаше надолу,

плодът на обрасналите с листаци върхове

бе мойто пиршество.

Като че ли от царски замък идваха

изпратените духове, проникващи в света.

И слизащи към него, където

с хиляди нещастия обсипваха човечеството

бедно.

Петнадесетгодишен бях, познавах вече

защото учеха ме седем главни свещенослужащи.

от всичките науки, намиращи се по Земята

във царството на ветровете и в дълбините на

морето.

падението носи, какво кипи във билките

и в сока на цветята, което в телата уморени, като проказа

се промъква;

какво змията пъстра, царят на света,

изпълнен с подлост страшна сътворява,

съвета вечен на Бога да оспорва.
В красивата страна на Аргос се преместих,

Розоволъчната. Едва започна празникът на Еос,

във мъдростите зрялата съпруга на Титонос,

и там свещенослужащ аз й станах.

Научих там, какво въздушните талази

и този кръг полярен сестрински прониква,

какво водата със ливадите сродява

какво небето с облаци дъждовни затъмнява.

когато с жертви го спечелих;

Към него се обърнах и той ласкателно ми

отговори.

Младежката ми сила и

съдбата моя искаше на делото си за прослава.

Като отплата, господството на този свят той

обеща ми.

И мощ ми даде, на духовете аз да повелявам.

Той с мойто име поздрави ме, когато се

сбогувах.

Учудващо изглеждаше величието му.

Лицето му приличаше на цвят от чисто злато;
Корона носеше от бляскави кристали,

пламтяща мантия. Земята се тресеше,

когато той пристъпваше тогава.

В редици гъсти с' сведен поглед

ограждаха копиеносци неговия трон.

Така за Бог се той представя, така маймунски

подражава

в стремежа си делата вечни нагло да оспорва.

Безсилен, сенки призрачни създава,

понеже демонската същност мираж е само.

в Антиохия дойдох, градът голям сирийски;

тук чудеса направих със вълшебства

и с магия адска.

Един, обхванат от любов младеж, потърси ме -

Аглаидас, и с него четири другари.

Живееше едно момиче там, със името Юстина.

За него пламнал той бе,

и колената ми с ръце обгърна, закле ме

в ръцете му с вълшебства нея да изпратя.

И първо тук

откри ми се демонското безсилие.

Пълчища духове към нея Демонът изпрати,

към таз девица,

и всички засрамени се завърнаха.

А мен, закрилника Аглаидов засрами ме

голямата смирена вяра на Юстина;

показа тя как е суетно моето изкуство.

Безсънни нощи там прекарах

и се измъчвах със вълшебства.

И десет седмици на духовете царят

обсаждаше сърцето на девицата.

Ерос ах, рани не само Аглаидас,

но и мен обхвана мъката любовна.

Между тях между мощта и мъдростта стои любовта и ние чувстваме, когато тя е истинска любов, че единствено тя е божествена. За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава Ариман. За всезнание можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава силата на Луцифер. „Все-любов" да кажем изглежда абсурдно, понеже тя не подлежи на усилване, когато истински е упражнявана. Мъдростта може да бъде малка тя може да се увеличи; Мощта може да бъде малка тя може да се увеличи. Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за идеали. Световна любов ние чувстваме, че понятието „все-любов" трябва да бъде изключено от нея, понеже любовта е нещо единствено.