Идеите на критика

За разлика от свои предходници (д-р К. Кръстев) или съвременници (В. Пундев), които създават литературнокритическите си „портрети”, „скици”, „характеристики” „в движение”, проследявайки как се разгръща творецът във времето, в процеса на неговото развитие чрез отзиви и статии за отделни книги, Мешеков окръгля, „произвежда”, канонизира „образа” на твореца още с първия си (всъщност единствен) текст за него. Ако немалко представители на родната интелектуално-оценъчна проза критически обогатяват, тълкувателски доуплътняват и преформулират размислите си за развоя на таланта през годините, Мешеков изгражда представата за него само с един текст и рядко се завръща към делото му отново. Най-важното е, че синхронно-типологическите му „портрети” създават смислопродуктивни модели за четене и тълкуване, почти непоклатими и до днес. А това е най-безспорното доказателство, че Ив. Мешеков е от най-проницателните български критици в историята на художествено-интерпретативната ни мисъл. Големият критик се доказва именно в срещата си с текущия литературен процес, разпознавайки яркото дарование и съ-творявайки образа му за поколенията.⁴⁵

Именно тук се крие и критическата мощ на Ив. Мешеков – да открие само по една книга – самородния талант, да портретира твореца. С други думи теоретическите постановки и критическите принципи на Ив. Мешеков не са резултат от усложнени предпоставени размисли върху литературата и нейните тълкувания, а идват от вътрешните предразположения на тълкувателя, от критическата емпатия, от страстта по интерпретация. Критическият метод на Ив. Мешеков е индуктивен, роден от конкретните аналитични наблюдения и тълкувателски открития. И макар че сборникът с есета „Към реалистична критика” представя теоретико-методологическите му възгледи за литературата и литературознанието, авторът ползва преди всичко понятието критика, употребявайки го в по-широк от тясно терминологичната му употреба смисъл, като синоним на литературознанието въобще. Ето защо, настоява Св. Игов, той: „... е по-близък до англосаксонското разбиране за criticisme, отколкото до немското litteraturwiesenchaft или до руското „литературоведение”.⁴⁶

Оттук и Мешековото верую: „Нужно е много по-голям дар за творческо вживяване и възпроизвеждане поетическата индивидуалност на един автор само по една негова книга, а когато тя е първата му книга – да се предусети по нея цялото му бъдещо творчество, да се начертае, значи, линията на развитието му, което е равнозначно на „пророчество”. С такава несъмненост и сигурност в творческото вживяване и предусещане, щото по едва набелязаното и частичното да се конструира цялостната поетическа индивидуалност, ако авторът я има у себе си и в книгата си като възможност за развитие – може да говори само призваният и голям критик артист”⁴⁷.

Вдъхновената критическа проспекция, тълкувателското пророчество, интуитивното прозрение са задължителните белези на истинската художествена критика и на творчеството на призвания рецензент. Така и разсъжденията на Ив. Мешеков върху същността на литературната рецензия някак естествено преминават в размисли върху критическия портрет като един от жанровете на оперативната критика. Защото, казахме, при Мешеков често пъти те не са жанрово разделени, а са съвместими, съсъществуващи в единно текстуално цяло⁴⁸.

В прокламираните от Мешеков качества, които трябва да притежава рецензентът, става дума за още нещо много съществено – не е достатъчна единствено способността за вчувстване, за вживяване в обекта, бил той отделна книга или цялостна творческа индивидуалност, нужна е и съответната критическа дистанция, умението за обективна преценка и оценка. За да не се превърне първоначалното пристрастие в трайна страст, житейската симпатия в професионално заслепление. От една страна е творческата емпатия, вживяващият се артистизъм, но, от друга, е оценъчно-тълкувателската дистанцираност и аналитична рефлексивност.

Въпреки че е твърде категоричен и безапелационен по отношение на интонационния регистър на рецензентското слово⁴⁹, самият Мешеков няма предпочитания към отрицателната критическа реакция. Напротив, той се реализира в посока на т. нар. афирмативна (положителна) критика. Патосът на цялостното му критическо творчество е утвърждаването на литературните феномени по пътя на задълбочената интерпретация на творческата индивидуалност, на темите и идеите, на образите и мотивите – на уникалните поетически и повествователни светове. И то без да направи грешки (с едно-две изключения) в избора на тълкуваните книги и автори.

Склонността на Мешеков към утвърждаващата рецензентска практика съвсем не е случайна. Тя е продиктувана тъкмо от „нагона” на критика към интерпретация, от обсебеността, тълкувайки – да открива, анализирайки – да прозира, „влизайки в роля” – да дешифрира философско-психологическите тайни и загадки на художествената вселена: „Като влюбения той пада на колене пред музата на автора и и се обяснява в любов; или като артиста на сцената забравя себе си и света и се превъплъщава в сценичния образ”⁵⁰.

Ако липсва вдъхновението, ако не се е случила щастливата среща между твореца и критика, по-добре е вторият да замълчи. Мълчанието, разбира се, не е равно на отрицание. То е по-скоро изпитание за „критическата съвест”, проверка на интуитивния предусет накъде ще наклонят везните – към възторга или към разочарованието. Размислите си за литературната рецензия Мешеков финализира със следната вдъхновена критическа поанта: „Но истинските творци трябва да знаят, или знаят, че и критиката е творчество, а не „приложно изкуство” към новоизлязлата авторова книга и че критикът не е автомат кантар, не е рекламно бюро”⁵¹.

Импулсите за творческо вдъхновение Мешеков получава единствено от художествения текст. Скрупульозната фактологическа уплътненост, позоваването на дати, години, исторически периоди не са присъщи на критическата му проза. Затова и С. Султанов ще отсъди, че Мешеков като че ли не се интересува от времето, че годините минават зад гърба му. За него са сякаш валидни думите на Григорий Велики „Писанието расте с четящите го”. За литератора Мешеков не съществува по-голямо благо от това да чете и интерпретира което поетите чувстват и виждат „в повече”; да размишлява посредством изкуството върху основите на битието, върху фундаментите на човешкото.