Интервю на дарина кючукова с даниела русева, председател на общинския съвет в шумен, 10. 2010 Г

Д.Р.: През последните 20 години на 20 век, от 1980-та до Милениума, до 2000 година, за мен лично.

Д.Р.: Ами лично за мен, през 1983 година завърших средното си образование със златен медал в град Шумен. Това беше така един хубав успех за мен, да кажа и аз като Бойко Борисов, че той се хвали със своя златен медал. Какви бяха спомените тогава? Ами всъщност учех в едно прекрасно училище, в паралелка с разширено изучаване на английски език, защото тогава все още нямаше езикова гимназия. Според мен това си беше най-авторитетното училище по времето, когато го завърших, гимназия Н.Й.Вапцаров. Така, освен че самият клас, в който бях, беше много силен. Завършихме с успех 5.81, преподавателите бяха много взискателни към нас и мисля, че благодарение на това получихме и много познания. Развиваше се дейност в областта на културата в гимназията. Никога няма да забравя театралните фестивали, които се организираха в края на всяка учебна година, и в които всъщност всеки един ученик можеше да прояви своя талант.

Д.Р.: Ами, мисля на самите ученици. И до ден днешен помня представленията, режисирани от Юри Дачев. Той сега е много добър режисьор в Малък градски театър зад Канала, град София. Той тогава поставяше голяма част от нашите представления в гимназията. Никога няма да забравя една режисирана от него пиеса, „Човекоядката”. Беше страхотна, при страхотно изпълнение на учениците. От неговият клас всъщност, от гимназията. И това са ми най-ярките спомени от училище, много хубави спомени, много красиви.

Д.Р.: Всъщност театралното изкуство се развива. Учениците имат като свободно избираем предмет театрално майсторство. Сега виждам подобни неща на празника на гимназията. На 6 декември всъщност е патронният празник на гимназията. И тогава честванията са наистина съпроводени с театрално творчество от страна на учениците. След това вече бях студентка и за пет години не бях в града. И през тези години не бях в града, а в Софийския университет. Аз съм юристка, право имаше само там, никъде другаде.

Д.Р.: Ами спонтанно. Аз бях решила да кандидатствам медицина и даже се готвех усилено с биология и химия, но в последния момент реших, че всеки ден ще се сблъсквам с много мъка и тогава реших по-добре право, и се насочих към правото. Друг ярък спомен от 1989 година, знаете, че тук сме смесен район, когато бяха протестите на хората с турско самосъзнание, с турски имена, по повод на смяната на имената. Беше много драстично тук в Шумен, имаше шествие по главните улици, имаше противопоставяне от страна на полицията, имаше разпръскване на групите от хора с пожарни със студена вода. Това беше нещо, което никога не бях виждала преди и наистина ми е останало много ярко впечатление. А освен това се обадих и на една приятелка, моя състудентка от София да й кажа „Абе, ако знаеш какво става в Шумен” и моментално телефонът ми беше прекъснат. Явно всички са били подслушвани, предполагам. Това е от 1989 г. друг спомен, ярък.

Д.Р.: Ами лично за мен правото на име си е право на личен избор. Всеки трябва да си избере какво име да носи, не може по насилствен начин да бъдат сменяни имената. Само, че това май не беше 1989 година, ами по-рано. 1989 година беше голямото изселване. Да, 1985 година мисля, че беше. Тогава се бях върнала от София за 24 май и си спомням, че точно тогава това видях. А след това в 1989 година, когато започна това голямо изселване, всъщност имаше голям недостиг на работна ръка в региона и представители на всички професии бяха ангажирани да работят по полето, за да събират реколтата. На 10 ноември 1989 година аз бях в София, в университета. Тогава кандидатствах за аспирантура и вестта за това, че Тодор Живков вече не е първи секретар на партията и държавен глава ме завари на четвъртия етаж в Софийския университет, ясен спомен, точно на обяд беше, и при всяко съобщаване на новините на кръгъл час, хората натискаха клаксонита на колите, за да изразят своята радост, че най-после нещо се е променило и че вероятно това ще бъдат първите стъпки към демокрацията, към демократично управление. А преди това си спомням, примерно, че купувахме само руски вестници, защото там перестройката беше с малко по-ранна дата от нашите събития, и де факто там от тези руски вестници научавахме какво се случва.

Д.Р.: Ами, в интерес на истината, може би имаше някаква предварителна информация, защото на 5 ноември 1989 година, аз бях на една сватба и там един пожарникар ми каза, че на 10 ноември Тодор Живков ще бъде свален, пет дена предварително. И аз не повярвах, но ето че стана точно на датата, която ми каза този човек.

Д.Р.: Ами, защото вече толкова години един човек ръководеше държавата и като че ли нямаше такива признаци, че ще стане вътрешен преврат в самата комунистическа партия, защото то си беше вътрешен преврат. И след това, когато завърших в 1989 година, започнах стаж в Шумен една година. Една година е нашият стаж в съда. Това бяха много хубави години, защото току що завършили студенти, млади, имахме хубави компании в града. Бяхме тогава на стаж заедно с Антон Станков – бъдещият министър на правосъдието. А след това започнах работа като младши съдия в Шуменския окръжен съд за период от две години. Тогава младшите съдии се избираха от Народното събрание. Такъв беше законът. И си спомням, че стоях до един стар ВЕФ да слушам предаването от Народното събрание, за да разбера дали ще ме изберат, дали няма да ме изберат. Датата беше 7 август 1989 година и две години работих като младши съдия в Шуменския окръжен съд. Това е един много добър стаж за мен, много добро начало, защото младшите съдии влизат с двама други съдии с много голям опит и де факто, тези другите съдии предават на младшия цялата практика, която имат до този момент, целият си професионален стаж и опит. И всъщност тримата взимат решенията заедно по делата. Отговорността е голяма естествено на съдийството като професия, затова първите две години бях подпомогната от тези по-старши от мен съдии. След това две години бях съдия пак в Шуменския районен съд. Тогава спечелих конкурс като съдия за специализация в Англия, във факултета по право на Бирмингамския университет в областта на защитата на човешките права. Годината беше 1992. България току що беше ратифицирала Европейската конвенция в защита на човешките права и нямаше никаква практика и никакъв опит в тая сфера. Когато тръгнах за Англия мои приятели ми казваха „Какво е това човешки права, с какви човешки права ще се занимаваш, такова нещо просто няма, не съществува”. Такива бяха и времената, това гражданско общество, това човешки права, бяха толкова далечни неща непосредствено след комунизма, просто хората не вярваха, че това нещо може да се случи в България, и да съществува. Три месеца бях в Англия. Изключително ползотворен период за мен, свързан с много контакти. Там бяхме представители почти на всички социалистически държави. И обучението беше на много високо ниво. Освен това, тъй като бях съдия в България, това е професия, която е много ценена в Англия. Успях да попадна в най-висшите кръгове на английското общество, точно благодарение на професията, която имах тук в България. При тях разслоението е много голямо, ако си съдия. Втората част от обучението си бях на практика в лондонски съдилища и там съдията ме караше да седна до него, защото било недопустимо един съдия да стои долу при адвокатите.

Д.Р.: Да. Бях горе на банката. Бях в Лордженсън Департмент. Това е място, където се избират съдиите в Англия и се освобождават. Имах контакти в министерството на вътрешните работи, на външните работи. Освен това ни поканиха да слушаме един дебат в камарата на лордовете на Английския парламент на тема точно защита на човешките права. Дебатът беше по повод на това, дали Европейската конвенция в защита на човешките права да стане част от вътрешното право на Англия или не. И аз бях много горда тогава, че всъщност това беше факт, защото с конституцията от 1991 година беше предвидено, всички международни договори, ратифицирани от България, да бъдат част от вътрешното право. След това, когато се върнах в Шумен. Продължих малко време да бъда съдия и напуснах по собствено желание, защото бях много отчаяна от състоянието на съдебната система в България. Просто имах чувство, че съдебната система трябваше да бъде нещо като, аз си я сравнявах тогава с изтривалка, която да изтрива всякакви грешки на управляващите. И тогава основният ми извод беше също, че никой в България няма нужда от силна съдебна система в смисъл, че тези, които са на власт, никой не иска силна съдебна система, защото ако съдебната система е силна, тя ще бъде независима, както се изисква. А никой от управляващите няма интерес от това. Затова напуснах по собствено желание и започнах адвокатска практика. Аз съм и до ден днешен адвокат. Междувременно бях и във Франция на специализация в областта на човешките права. Това е сфера, в която се опитвам да работя професионално. Всъщност бях на още една специализация в Япония за един месец по мениджмънт и от 2001 година се включих в политиката всъщност в новосъздаденото НДСВ. От 2002 година съм областен координатор, сега вече областен председател на НДСВ. Включих се в работата на тази политическа сила, защото исках да помогна по някакъв начин, чрез знанията, чрез опита, който имам, все пак бях натрупала доста практически опит до този момент, и защото си помислих, че ако всички стоят настрани и казват, че всички политици са маскари, то в политиката ще влизат само хора, които имат личен интерес от нея.

Д.Р.: Ами заради проявите на самите политици до голяма степен.

Д.Р.: Точно така, да. Аз, общо взето, като адвокат си бях извоювала име, имах собствени доходи, добри доходи, добри, всъщност нормални за един човешки живот, за едно семейство. И си мислех, че мога да помогна в политиката, още повече, че партията, в която съм е либерална партия и в нея свободата и спазването на човешките права, нещо за което съм учила и работила, е в основата в нейната идеология. Продължавам да съм областен управител на НДСВ. Втори мандат съм председател на общинския съвет. 2003 година бях избрана за първи път за общински съветник и сега вече съм втори мандат. Представлявам местните власти в Конгреса на местните и регионални власти в Страсбург. Втори мандат също. И това е накратко за мен. Сега за Шумен.

Д.Р.: Ами, аз приемам прехода като най-вече промяна на мисленето на хората, защото действително 45 години те бяха в една по-друга ситуация, беше отречена религията, единствената религия трябваше да бъде тази на комунистическата партия. Въобще хората не се чувстваха свободни по никакъв повод и, разбира се, това няма как да стане в срок от 1- 2 години да се промени това мислене, да се изкорени. Необходимо е да се сменят поколения вероятно, за да се изкорени изцяло този натиск, който е бил упражняван тогава. Мисля, че има значително по-благоприятни промени вече сега, след 20 години и по отношение на мисленето. Самият факт, с който аз се занимавам, и защита на човешките права и самите съдилища започнаха в своите решения да цитират решения на Европейския съд за човешките права. В началото, когато се завърнах от Англия и се опитвах пред съда да цитирам такива решения, буквално получавах насмешка от самите съдии - какво е това Европейски съд за човешки права. Просто нямаше такова мислене, нямаше такава практика, докато сега е съвсем различно. Мисля, че успяхме да променим.

Д.Р.: Ами като започнаха да пристигат съдебните решения, от които държавата да е осъдена да заплаща една или друга сума заради това, че нейни държавни служители не са спазвали основни човешки права. Да, по този начин.

Д.Р.: Ами мисля, че доста повече осъзнава, от колкото беше в началото и повече се бори за своите права, обществото, хората поотделно. Просто имат надежда, че има механизъм, защото държавата е една машина, която разполага с много власт, полиция, с прокуратура, с военни, с репресивен апарат, докато човек е сам, той разполага само със себе си. Той няма такава държавна природа и затова трябва да има механизъм, средства за защита на неговите основни права.

Д.Р.: Ами спомням си, че имаше палатков лагер пред Парламента. Има неща, които трябва да се променят в конституцият, но има и много неща, които са стабилни. Във всяка една държава Конституцията не трябва да се променя много често, тъй като това е основният закон на страната и хората трябва още от приемането й да си знаят всички права, които са гарантирани в Конституцията, не както законите и постановленията, и наредбите да речем да се променят през година - две, за да има стабилитет в този основен закон на страната ни.

Д.Р.: Ами аз мисля, че беше положително приета, защото беше време да се отмени старата Конституция. Първо беше отменен т.н. чл. 1-ВИ според който партията и държавата бяха едно и също нещо, и след това съвсем нормално се стигна до приемането на нова Конституция – нов основен закон на страната. То беше наложително. Не мисля, че някой е имал отрицателно становище по отношение на приемането.

Д.Р.: Преходът, да се върнем на този въпрос. От една страна имаше много икономически проблеми, не знам дали си спомняте 1992-93 година беше период, когато хората имаха пари, имаха заплати, но нямаше абсолютно никакви стоки по магазините, беше абсолютна икономическа криза, дори и най-насъщни неща като мляко и хляб трудно се купуваха.

Д.Р.: Ами доколкото знам имаше някакво стопиране на цените. Изкуствено, от страна на държавата, трябваше в определен период от време всички цени да бъдат завишени по едно и също време. И мисля, че всички магазини тогава си бяха скрили стоките. След това, когато последва увеличението, взе се правителствено решение, вече магазините бяха пълни. Докато се стигне до това, имаше няколко месеца преход, когато нищо нямаше, магазините бяха с празни рафтове. Имаше друг период от време, когато имаше режим на тока, два часа има- два часа няма.

Д.Р.: Ами пак 1993-94 година, някъде там беше. Имало е много трудности. А виждаме реформата в здравеопазването продължава и до ден-днешен. Тя въобще не е приключила, тъй като човек не може да разчита в България на добро здравеопазване и понастоящем. И поради това, че лекарите-специалисти не са достатъчно като брой, като лекари, придобили специалност, и като апаратура, и двете неща. Просто е съмнително в България дали ще ти поставят правилната диагноза, поради тези два фактора, и ако ти я поставят дали лечението ще бъде адекватно.

Д.Р.: Здравеопазването е много скъпа дейност. То изисква много пари. Осигуровките, които са били плащани в миналото, са отивали за други нужди, не за здраве. Просто осигуровките не са били отделени като един отделен фонд, за да бъдат използвани за здравеопазване, за пенсии поради старост, поради болест, а са били в общия държавен бюджет и са се използвали за най-различни други разходи. Много време се изисква докато влязат нещата в релси, докато се оправят, но това продължава да е една от кризисните точки. Мисля че съдебната система сега, по отношение на уважението към нея, е на по-добро ниво в сравнение с предишните години, но се появи парадокс, специално за съда, че много съдии напуснаха. През 1993-94-95 година имаше недостиг на кадри в съда поради низкото възнаграждение, което получаваха съдиите. Бяха назначени съдии без никакъв стаж, направо от юридическата скамейка и това води понякога до порочни съдебни решения.

Д.Р.: Да, масова. Много съдии бяха назначени по този начин, заради вакантните места, които имаше в съда.

Д.Р.: Е, не е приключил още, не е приключил. Не зная кога ще приключи. Ще приключи тогава, когато изравним своя жизнен стандарт до този на развитите европейски държав, когато се формира в България средната класа, защото тя още не е формирана. Когато се формира в България средната класа и нашият стандарт бъде толкова добър, колкото е в страните със стари демокрации, вероятно ще приключи.

Д.Р.: Нищо по-добро не е измислено досега. Като начина на управление въобще. Сега нали се обсъжда нов избирателен кодекс, до голяма степен дали той ще бъде демократичен или не, ще видим от това, което се приеме от Народното събрание. Така че демокрация, какво още да Ви кажа за нея.

Д.Р.: Ами аз мисля че мнозинството от хората ги посрещат положително тези демократични промени. Естествено има и част от старото поколение, което има носталгични усещания, носталгични нотки спрямо това, което е било преди 10 ноември 1989 година. Но това е нормално. Има различни хора. Те си имат своите идеали, някои харесват това, което е било преди, други са свободни по дух и не желаят да се връща това старо време. Мисля , че мнозинството са вторите.

Д.Р.: Към старото време ли? Не, никакви, освен от към това, че тогава бях млада. Има такива хора. Дори мисля, че има общински съветници, които изпитват носталгия, към това, което е било преди 1989 година.

Д.Р.: Вероятно защото тогава им е било гарантирано работата, заплащането за труда, докато сега трябва да поработва повече, всеки сам трябва да се грижи за себе си, и това очевидно не устройва всички хора. Някои са свикнали да получават нещата наготово, не да влагат труд.

Д.Р.: Не бях в Шумен. Бях студентка в София и този процес ми е малко далечен. Само тогава, когато бяха тези митинги и демонстраци, бях се върнала в града и станах свидетел на това, което Ви разказах в началото.

Д.Р.: Ами, аз тогава имах много ярък спомен, защото тогава бях съда стажантка и просто не можех да си стигна до работата. Имаше огромни опашки за заверка на пълномощни, за продажба на имоти, продажба на коли, за всякакви сделки. Просто тези хора разпродаваха всичко и си заминаваха. Имаше много полицаи, които пазеха огромната опашка. Тогава съдът беше долу на Руски паметник. Огромно множество хора, огромно, което чакаше точно за тези неща. Продаваха почти на безценица тогава имоти, коли, движими вещи и заминаваха. Беше много отчайваща тази картина, защото това са хора, които са родени в България, децата им са родени в България, и така да ги наблюдаваш как дори се прощават с приятели, близки, беше много неприятно, много отчайващо.

Д.Р.: Преди това ли, преди смяната? Аз не мисля, че е съществувало разделение, не съм го усещала по никакъв начин. Абсолютно по никакъв. Не зная защо беше това решение. То това и между другото предизвика след това демократичните промени, беше една от причините да се осъществи 10-ти ноември 1989 годин . Част от хората се върнаха след това. Не можаха да си намерят работа, не можаха да се устроят в Турция.

Д.Р.: Споделяха, че им харесва тук да живеят, че тук са свикнал , всеки си тежи на мястото. Особено тези, които са по-ниско образовани. Те просто не можаха да се справят там. По-високо образованите си намериха хубава работа и останаха.

Д.Р.: Ами това беше другото нещ , което прави съда . След като минаха всички тези сделки, пълномощни , след това пък пак натовариха съда д връща имената, по съдебен ред се връщаха. Тогава беше изключително натоварена съдебната система. Съдиите ходеха на пункт по селата, за да произнасят съдебно решение за връщане на имената. Защо беше необходимо това, след като по административен ред им бяха променени имената, с административно решение. А след това натовариха съдилищата в България с изключително тежката и трудоемка задача да връщат имената със съдебни решения. Беше някакъв кошмар тогава в съда. Защо беше нужно?

Д.Р.: Точно затова казах в началото, че съдебната система трябваше да изчисти всички грешки, които са правени дотогава от управляващите.

Д.Р.: То това беше чисто административна дейност. Там нямаше право, какво право е да смениш името на един човек, но трябваше да бъде по съдебен ред, със съдебно решение.

Д.Р.: Ами с българското, мисля, че беше. Беше задължително да се представят с българските си имена. Да не говорим, че имаше нотариални актове, които ги променяха служебно. Заличаваха турските имена в нотариалните актове, пишеха български на тях. Просто нещо уникално.

Д.Р.: Не знам чия беше тая безумна идея. А иначе Шумен като град винаги е бил с много културни традиции, които е съхранил и до ден-днешен. Така ние обичаме да се гордеем с много първи неща, които са се случили в града ни. И първото театрално представление, и едно от първите читалища, всъщност със Свищов се конкурираме, има разлика от няколко месеца. До голяма степен върху града са повлияли унгарските емигранти начело с Лайош Кошут, който е бил като Васил Левски за нас. Той е бил ръководител на тяхната революция, след революцията Високата порта го е приела в Шумен. Така са се заселили тук и са живели известно време. Те са донесли до голяма степен европейския дух и европейските традиции в Шумен. Създаден е първият симфоничен оркестър, още през 1813 година, даже е имало един арменски пътешественик, който описва, че в Шумен е проведено честване на светите братя Кирил и Методий пак с театър. Но понеже само този пътешественик е писал за него и за това не се приема от историците и затова за първо театрално представление се води в 1856 година Михал Мишкоед на Сава Доброплодни. Поддържаме си към ден –днешен Друмевите театрални празници, които са разкошни. През май месец от 11 май започват и продължават една седмица. Всъщност всички водещи театри в България идват на гости на шуменска сцена. Международният конкурс за цигулка и пиано Панчо Владигеров 4, който се провежда на две години. Винаги професор Минчо Минчев е председател на журито за цигулари, а професор Милена Моллова е председател за пианисти. Опитваме се да по поддържаме този музикален дух в града. Карнавал на плодородието провеждаме на всеки две години. Тази година беше разкошен, сега тези три дни, петък, събота и неделя. На две години правим също възстановка горе на Шуменската крепост на битката на Владислав Варненчик 1444 година, битката за Шуменската крепост. Идват на гости рицари от цяла Европа, поляци, унгарци, чехи, немци, за да участват във възстановката.

Д.Р.: Ами това беше 1981 година се честваше 1300 годишнината, месец ноември и че беше голям студ, и че дойде Тодор Живков да го открие. С един хеликоптер кацна горе на платото и, общо взето, това си спомням. Преди това целият Шумен беше на бригада там, за да строи стъпалата на паметника.

Д.Р.: Ами, да. И аз тогава си мислех че там толкова много бетон е налят, а тогава наистина имаше страхотна криза за жилища в града и си мислех, че е много по-разумно с толкова пари да се построят жилища за хората, отколкото огромния паметник. Защото наистина е много, много голям. Можеше да бъде нещо по-скромно. Така, нещо друго.

Д.Р.: Иначе, ако искате мога много да Ви говоря за икономиката на Шумен, ако Ви интересува.

Д.Р.: Това е един проект за 30 милиона евро, който беше спечелен де факто 2003 година. Тогава Министерството на финансите подписа договор с програмата ИСПА за финансиране точно в Шумен за подмяната на канализационната и водопроводна мрежа .Много се забави изпълнението на проекта. Дълги години.

Д.Р.: По различни, според мен, бюрократични причини. Едва през миналата година беше започнато изпълнението на проекта и трябва да приключи до нова година, до края на 2010 година. Искрено се надявам това да стане, защото държавата би се поставила пред угрозата да връща тези пари, ако не могат да се справят строителите със сроковете, и пред нас като общински съвет стои въпроса за теглене на кредит за асфалтиране на улиците, тъй като там, където са разкопките, улиците са отчайващи. И вероятно сега в края на месец октомври ще решаваме този въпрос. В Шумен има няколко структуроопределящи предприятия. Например, Алкомет АД, което е най- голямото предприятие на Балканския полуостров за производство на алуминий. Там работят около 800 човека. Около 95 процента от продукцията им е за износ. Всъщност едно много добре развиващо се предприятие. Друго голямо предприятие е бившето КТА Мадара, което сега се раздели на няколко фирми. Те също се опитват да поддържат добра дейност, да работят, като сключиха договор с КАМАЗ, за производство на мостове за камионите КАМАЗ. Има предприятия в областта на битовата химия, като пример за това мога да посоча Фикосота. Шивашки предприятия има много. Шуменско пиво беше купено от Карлсберг и затова освен Шуменско пиво се произвежда и Туборг. Също много добре стои не само на вътрешния, но и на международния пазар, като предприятие. В момента се опитваме да привлечем инвеститори в индустриалната зона. Тя беше формирана с решение на общинския съвет. Общината предостави 2400 дка земя, а частен инвеститор предоставя парични средства, като се задължава да направи цялата инфраструктура и съответно след това парцелите да бъдат продадени на потенциални инвеститори. Засега има интерес за соларни паркове в тая индустриална зона. Има запитвания за завод за преработка на отпадъци пак в тази зона. И тъй като тя се намира точно до магистралата сме много близо до Варна, на 90 км. Мисля че, надявам се да има интерес към нея. Ако се развие тази индустриална зона, такива, каквито бяха плановете и на общинските съветница, и на кмета, мисля че града, един вид ще се качи на по-горно ниво, в смисъл, че ще има много работа за повече хора. Основата на развитието на всяко едно общество, на всеки един град е икономиката. Добре развита ли е икономиката, има средства и за всичко останало – средства за културни мероприятия, за спортни, за социални нужди, за здравеопазването и мисля че това ядро е най-важното, и се стремим да развием индустриалната зона. Винаги, когато идват посланици тук я презентираме, и каквито и да са гости на общината. До голяма степен в нея ни е надеждата за оформяне на нови производства, за намиране работа на повече хора

Д.Р.: На зелено се продават терени с инфраструктура, канализация, водоснабдяване електрифицирани, и с пътищ. И вече предприятието ще бъде построено от нула.

Д.Р.: Ами там има приливи и отливи. От една страна, големият проблем е, че земята в България не беше комасирана, де факто парцелите земя са много малки и за един по-крупен производител много трудно да обработва малки парцели. Това повишава цената на продукцията. На някои места стана т.нар. пазарна комасация, т.е. един и същ наемател или арендатор получи цели землища от селата и по този начин естествено се комасираха, или си купи съседни парцел . Но в други държави, например в Румъния тази комасация беше направена по силата на закона и доста по-отдавна беше направена, което означава, че има по-добри перспективи пред земеделието, когато земята е окрупнена. Иначе като район при нас е много благоприятно развитието на земеделието, защото има и готов пазар на морето, което е много близо до града. Ние можем да бъдем продоволствената зона за големите градове и курортите по Черноморието във Варна и Бургас. Жалко, че сезона в България е кратък, 3-4 месеца. Има земеделски институт в града, в който работят много научни работници. Земеделският институт се занимава и със земеделие, и с животновъдство. Отглеждат нови сортове. Едно интересно растение произвеждат, което се казва Стевия и то има по-голяма сладост от захарта около 200 пъти. Би могло да намери своя добър пазар. Също с биволовъдството е известен този институт, също на научна основа. С Шуменския университет се гордеем. Тази година няма свободни места. Всички места са заети, има най-различни специалности, главно в хуманитарната сфера, но те разшириха специалностите, като въведоха туризъм, икономика, геодезия също.

Д.Р.: Не, много по-рано. Тази година честваха 40 години от създаването му. Преди това е било педагогическо училище, още от началото на века, даже има едно старо знаме, което възстановиха оттогава. Жалко, че военното ни училище стана само факултет към Велико Търново. Иначе имахме две висши училища, но сега е само факултет.

Д.Р.: Ами покрай съкращаването на Българската армия се случи.

Д.Р.: Градът ни е много чист и спокоен, от гледна точка на град за живеене. Мисля че в Шумен се гледат малки деца много по-добре от където и да е другаде в големите градове, просто защото разстоянията не са големи, защото има много приятни места за разходка, защото детските ни градини са много добри, когато има тържества в тях, те имат една своеобразна конкуренция помежду си и оформят наистина невероятни спектакли. Мисля, че също има много добри училища. Това, което трябва да се направи за в бъдеще е да има по-тясна връзка между образователната система като средно образование и производствените предприятия на територията на града, т.е. училищата да се стремят да произвеждат кадри за шуменските предприятия, за да имат стимул младите хора да остават в града, да не търсят своето препитание или бъдеще в други градове или в чужбина. Мисля че Шумен ще се разхубавява още повече за в бъдеще и надеждата ни е в младите хора. Тук има много активни младежи от детски ученически парламенти, от градски ученически парламенти със страхотни идеи. Част от тях ние ги приемаме, дори просто ги превръщаме в практика. Така че младите хора са бъдещето.

Д.Р.: Ами, да. Те мислят по-бързо, по-активни са от нас, по-атрактивни с по-нестандартни идеи, отколкото ние, дето по цял ден се занимаваме и с административна и друга работа, по-цветни са и затова аз с удоволствие работя с тях, и с удоволствие приемам това, което предлагат.