Интервю на кремена йорданова с калина монова1, димитровград, 02. 10. 2012 г

Р: Значи.....79-та година. Само че имам едни невзет изпит, тъй че съм само семестриално завършила. Започнах веднага работа в различни културни институции. В читалища съм работила, в домове на културата и в радио. В един момент бях по заместване в една радио уредба в циментовия завод Вулкан, върна се титулярката и аз останах без работа. И седях тук до едно кино в едно кафене. И един от шефовете на рекламна организация на театъра, с когото бяхме състуденти ме пита какво правя. И аз „Безработна съм в момента и пия кафе!” А той „Леле, трябва ми човек в рекламна организация. Заповядай!” И още същия ден дойдох и ме взеха на работа в театъра. Като организатор. Това се случи през 86- та година. Преди промените. След една седмица ме поканиха да бъда суфльор, след това ме поканиха да бъда помощник режисьор. Тя и специалността си ми е театъра. Аз имах голям мерак за театъра. Но родителите ми не ми разрешиха да кандидатствам в НАТФИЗ.

Р: Еми, защо. Тогава, де да знам, по – различно беше времето. И аз се заинатих и казах, че тогава никъде няма да канидатствам. И като разбрах, че всичките ми съученици и приятели са приети тук и там, края на август аз вече се чудих какво да правя. И това ми беше спасението. Този институт. Той е полу-висш институт. Така дойдох в театъра. След това започнаха промените, започнаха съкращенията. И от двама помощник режисьори, ние бяхме много добър театър, трябваше да остане само един. Съкаратиха ме. Направиха конкурс за шеф на рекламна организация. Явих се и спечелих. И от тогава, всъщност от 86-та година до сега, само с едно прекъсване през 2000 година по политически причини, съм в театъра.

Р: Да, бях отстранена. Всъщност не казаха, че е по политически причини, но аз го усетих. И след това отново се върнах в театъра. Защото все пак аз много си разбирам от работата.

Р: Да.

Р: Разликата е в това, че по – рано имаше, преди 89-та година, дали е правилна или неправилна стратегията, имаше стратегия накаква за развитие на културата. Сега в момента нещата се правят на парче. Това адски много ме притеснява. Защото има написана национална стратегия, но за мен това не е истинска стратегия. Това са някакви постулати, които са преписнавни от тук и от там. В града по същия начин. Аз съм и общински съветник и съм и секретар на комисията по култура. И още в предизборната кампания това беше една от основните ни задачи и цели. Че ако нашата коалиция спечели изборите (Коалиция за Димитровград), ще бъде направена такава стратегия за развитието на културата. Въпреки че е много трудно да се направи такава, защото като нямаш такава национална, регионалната е по – сложно да се направи. Но въпреки всичко в общината ни културата има доста доброжелатели. Имаме един много добре развит театър, сега тъпърва се развива. След 18-19 годишен спад, слава Богу ,че основите не бяха разрушени. Останаха 11 човека, които са си професионалисти, дългогодишни служители в тетъра. Нямаме трупа, но има на какво да се стъпи. Сега малко по-малко ще се възстановят нещата. Имаме добро отношение от страна на управляващите. Аз не съм от ГЕРБ де, но все пак те са ни доброжелатели.

Р: Да, общо взето. Той кметът винаги казва „няма пари, няма пари”. Но намират. Кметът е от ГЕРБ, а аз съм от Коалиция „Да за Димитровград”. Там сме събрани общо взето все десни партии. СДС, ДСБ, а аз съм от Гергьовден. И бившият кмет на града е председател на общинския съвет и е в нашата коалиция. Всъщност той издърпа коалицията. Ние много работим и с деца и в сферата на културата и изкуството, но проблемът е в това, че парите се дават на парче. Трябва да има по – амбициозни цели. Лошото в малкия град е, че няма място за специалистите. Аз малко разхвърляно говоря, но това е важно. За най – добрите артисти, за музиканти, те ако останат в града няма къде да идат. Артистите, ако дойдат тук ще останат на една заплата, защото тук няма телевизия, няма сериали, в които да участват. А в един град, в който няма такива хора, градът запада. Когато например в един град има детска театрална школа, тази театралана школа трябва да се води от специалист. Ние в този град нямаме. Ние имаме една димитровградчанка, която си живее в Хасково и идва специално. Вземали сме и от София специалисти. Димитровградчани, които са си в София идваха да водят по няколко месеца, защото иначе се получава вицът за чукчетата. Отивал да си представи книгата и те го питали „Колко книги сте прочел” и той отвърнал „Чукче не читател, чукче писател”. Та и наща работа става така. Децата не са виждали примерно опера и започват да правят някви сценични изяви.

Р: Да. Тогава културните министри седяха до Тодор Живков.

Р: Ми, да, смятам. Дали е имал отношение или е демонстрирал отношение, но в крайна сметка излиза, че е имал. Може да е демонстрирал, но дали благодарение на дъщеря му или на други хора той е знаел, че това е нещо изключително важно за държавата. Той е ходил непрекъснато на театър, познавал е всичките творци. Независимо от това какъв му е бил мотива, той е бил сред тези хора. Не, че Бойко Борисов не ходи. Не, че два пъти не е гледал на Камен Донев спектакъла, но как да кажа, министърът на културата, и Стефан Данаилов когато беше министър, само в министерския съвет като се наредят, седнат за някакви питания или по някакъв повод са се събрали в парламента. Стефан Данаилов с огромния си ръст стоеше винаги най – голе в най – ляво. На възможно най- последният стол! Аз имам усещането че културата ни е точно там.

Р: Да! За мен министърът на културата, трябва да седи до министър- председателя. Защото това е което остава след време, това е имиджът на една държава. Нашите заплати на времето, преди 89- та година не бяха високи, но бяха като средните заплани в държавата. Сега сме на половина на средните. Ако сега средната заплата е 750 лв. По статистика аз получавам една от високите заплати в театъра и заплатата ми е 485 лв. За какво говорим!

Р: Е ми беше безвремие. Прекалено много политика, прекалено малко духовност. Никой на никого не вярваше. Даже не вярваше и на представленията, на хората на изкуството. Те ценосттите трябваше по някакъв начин да се наместят. И всеки сам...това е като религията - трябва сам да го откриеш. Трябва да ходиш, да отидеш да речем да гледаш повече изложби. Трябва да си добронамерен. А в ония времена ние не бяхме добронамерени. В ония времена ние гледахме как да си вадиме очите. И гледахме на всеки черното под ноктите. А няма човек, които в един момент, да няма нещо черничко. И беше много страшно. Ние тогава се карахме с родителите си! Аз понеже 89-90 -та година бях в СДС. Мен ме освободиха от работа когато ме изключиха от СДС. Имах и такъв момент в живота си. Имам много хубави материали за това, които бих могла да предоставя. И тогава примерно майка ми, тя е била член ан БКП, баща ми безпартиен, но общо взето си му харесваше оня строй. Те не бяха виждали нищо друго, не бяха излизали от България и все им е останал споменът за тези хубави почивки през годината, които можехме да си позволим. Много хора казват, че тогава сме ходили по някви мизерни лагери. Не, нищо подобно. В циментовият завод Вулкан имаше една прекрасна вила на Златни пясъци. Ние се хранихме в стол като ресторант, със сервиране, с всичко, от там отивахме в Чепеларе.

Р: Да и майка ми също. Тя беше краниска, а той беше шлосер- бригадир на бригада. Имаха сравнително прилични доходи. И можехме да си позволиме за мене и за сестра ми....не сме лишавани кой знае от какво.

Р: Да, въпреки всичко. Но мен ми липсваше по някакъв начин свободата. Обаче аз не я разбирах! И тогава с баща ми почнахме да се караме. И тогава той ме изгони. Три месеца аз не ходих в тях, заради Александър Йорданов.

Р: Защото аз му обяснявах на баща ми някакви негови думи по телевизията. Баща ми ме псуваше и каза, че от мене човек няма да стане. И така, така! И ми каза „аз не искам повече да те виждам, повече не искам с теб да се разправям”. Дигна кръвното и така. Близо три месеца. Бяха страхотни драми. В семейството. Има една песен – развод ми дай, развод ми дай. Това си беше абсолютна реалност!

Р: Абсолютно!

Р: Не, тука си правихме и тук си участвахме.

Р: На първия митинг не съм била. Аз научих за него пост фактум. И хората, които са били на първия митинг ги познавам, но за мен те никога не са били някави супер демократи. По скоро е някаво стечение на обстоятелствата. Когато Тодор Живков беше свален аз бях на турне с театъра в Нова Загора. И в 6 часа сме в кафенето на читалището на Нова Загора. И в момента аз и една колежка си купуваме кафе. Пред нас, до бармана, е телевизора. Включен е и чуваме, че Тодор Живков вече не е на власт! И ние започваме да крещиме. Не знам защо! Какво толкова! Всички хора в кафенето станаха и това истина ли е. Имахме една актриса, тя беше такава. Направи няколко кълба на сцената, след като се върнаха да играят. Беше еуфория! И така почна всичко. Почнахме да разбираме от медиите какво се случва и започва времето на протестите и барикадите.

Р: Еми, имаше средства за масова информация. И от тях. Общо взето. Имахме местна кабелна телевизия, която беше единна за целия град. Някви бизнесмени се бяха събрали и я бяха напарвили тази телевизия. Имахме и общински вестник от който се информирахме, който излизаше с пари от общината, но той си беше про кметски, в зависимост кой е кметът. Тогава радио Експрес беше модерно радио и ние него слушахме. И по време на събитията през 97-ма година аз предавах по радио Експрес какво се е случило в Димитровград, на коя барикада сме, тази вечер колко човека обикалят града, цял месец го правихме.

Р: Много хора се събираха! Страхотно беше. Усещането, че нещо ново ще стане и ще се случи беше голямо и тогава, аз имама записки, ще ви ги донеса, събирахме се там..... Значи като влизате в Димитровград, в началото имаше една къща, там имаше офис на Маргарита Димитрова, жена, която имаше заложна къща. И там от нейния офис, по телефона предавахме какво се случва непрестанно по барикадите. Тъй като пред тази къща имаше барикада. И едната сутрин, отиваме ние заедно с Маргарита Димитрова, да видим какво се случва по другите барикади. Защото ние сме завардили всички ходове на града. Отиваме в т.нар. квартал Мариново. И там миньорите още не са излезли. Няма никой! Обаче полицаите спрели, застанали и препречили пътя и те напарвили барикада! Тези полицаи, които трябваше всъщност да пазят! И ние като ги видяхме и се чудиме какво става. А те викат „Хайде бе, къде са вашите хора!?” Почнахме да звъниме по телефони, за да ги извикаме и за да могат полицаите да минат от другата страна, да си съвршат работата. Но еуфория беше!!!

Р: Да, нямаше значение възраст и възгледи. Всички очакваха нещо. В Димитровград беше голям проблема екологичния. Тук покривите преди бяха абсолютно сиви. Като идвате към Димитровград, има там един хълм и се спускаш и виждаш нещо сиво. Сякаш във филм на ужасите. Въпреки че има много парктове. Та в началото всичко тръгна от еколозите, от зелената партия. Тогава дойдоха Филип Димитров и Каракачанов. Филип Димитров си ги спомням, беше с едни дънки Рила и с едни маратонки български, и с една чантичка през рамо. Даже на някои от колегите тръбантчето се беше развалило та го бутахме! Та в кино Миньор беше първата среща с тях. И учредихме зелената партия. Аз бях със зелено яке, със зелени дънки. И зелената партия след това влезе в СДС. След това взехме някакви помещения, за да работим. Минаха първите избори, които ние загубихме и много плакахме в Димитровград. След това започнаха всякакви хора да влизат в СДС.

Р: Аз не се чувствам точно излъгана, чувствам се по-скоро виновна, защото имаше много седесари като мене, които можехме да напарвим нещо, но си пазихме хляба. Всичко трябва да тръгне от долу на горе. Няма как да е иначе. А СДС тръгна от горе на долу. Много от нас бяха изолирани. Мен примерно ме изгониха от СДС защото съм била нелоялна към лидера на СДС – Максим Господинов, чиято дъщеря сега, с нея сме в една коалиция. И е много свястно момиче. Максим беше с много твърда ръка и не даваше много да му се противоречи.

Р: Той беше лидер на Подкрепа и след това стана председател на СДС. Дълги години беше. Той до миналата година беше общински съветник . И се отказа, дъщеря му е интелигентно момиче, много е готина. Но Максим в един момент......а може би така е трябвало да бъде! Аз ако знаех какво е трябвало да бъде, какво да се направи, може би щеше и аз да го напарвя. Но не бяхме достатъчвно настоятелни!

Р: И подготвени не бяхме! Да! Не бяхме!

Р: За региона най – вече екологията. Всъщност преди 89 -та година той си беше много хубав град! Е, имаше си партийна върхушка, която си правеше каквото си иска естествено. Назначаваха, уволняваха. Но промените не са в тази посока. Екологията – да, но и сега си назначават и уволняват по партийна линия. И сега примерно голяма част от специалистите, които работеха при предишния кмет се изчистиха. А специалисти не стават за година - две. Това е дълъг процес и в цяла България е така. Основно очаквахме закона да бъде над всичко. Но за съжаление......(звъни телефона). Ще идва Веселин Маринов! Само той ми липсваше.

Р: Да, но не чак толкова много. Не е толкова комунистически този град! Тук общо взето са дошли хора от различни места, те не са си харесвали живота там. И са имали някакъв опит – дошли са тук, създали са си семействата.

Р: Не. Даже казват, че е имало някакви казани, които са ги пращали тука. Общо взето доста прогресивен град е бил. Трябвали са специалисти. Имало е много руснаци, около Неохим. И добре, че е Неохим, той държи града. Защото Вулкан в момента не работи. И: Какво се случи с предприятията ?

Р: Спомням си, мисля, че Муравей Радев беше министър на икономиката, продадоха полиестерния комбинат. Този комбинат, в него работиха около 2000 човека. И дойде инвеститор, които искаше да купи завода. Обаче се оказа, че трябвало да купи и паркинга, а той струвал много пари. И не ги разделиха нещата. И инвеститорът се отказа. Мисля, че отиде в Елин Пелин. И там даже една година беше инвеститор на България. Но заради някаква глупост този завод дълго време не можеше да се продаде. После го продадоха на някакъв турски бизнесмен, който го заключи и изпродаде всичко.

И: На каква цена сещате ли се?

Р: Не мога да кажа цената, но беше смешна! Смешна е, защото то не работи. То и Неохим е продаден за малко, ама поне работи и хората работят там. Имат хората заплата, непрестанно се търсят млади специалисти. Те имат много добра политика към младите специалисти. Всичките им робтници трябва да се обучават, задължително ходят на курсове, записват ги да учат висше образование. Много добра политика има Неохим.

Р: Само Неохим като водеща фирма. То е важно за целия регион. Този турски бизнесмен дето говорех, вратите заключени и той пред портала стои с една пръчка в раката и удряше другата си ръка. Та хората ходеха и и се чудеха какво става. Та това си беше една политика, така поне съм чула, на Турция, да се спрат нашите заводи, те там си имат други. Т.е правителството на Турция, дава някави пари на бизнесмени тука, те идват и купуват предприятието. И ги затварят.

Р: За мен това е истина! Не вярвам да са слухове, защото от много хора съм го чула това нещо. И толкова много жени излезнаха от полиестерния комбинат и нямат какво да правят. Много голяма част от тях избягаха в чужбина. Друга част направиха малки цехчета, защото те са много добри специалисти.

Р: Да. Работниците отиват купуват една-две машини. Сядат си в къщи. Над мен, в блока има едно сеемйсто, което си купи от комбината две машини и започна да шие горе бански. В апартамента, за да може да се издържат. Това е деведесе и някоя година.

Р: Еми, какво става с Вулкан...и там има някаква политика, която е неразгадаема. Защо вече го няма този завод? Този завод произвеждаше най-хубавия цимент в България. Да, тромави вече мощностите, остарели, но те можеха да се подновят. И всичко се съследоточава в Девня. Фирмата, която го взе, притежава много заводи в цял свят и точно Вулкан го закриват!

Р: Смятам, че има нещо нередно. Не знам как точно да го нарека.

Р: Ами те се пенсионираха, започнаха другаде работа, в частна фирма. Знаете ли обаче всяка година пенсионерите на Вулкан се събират през юни, в един ресторант в парка „Гъбата”. Всяка година, може би вече 15-16 години. Идват бивши директори, работници, успели хора, спонсорират даже събитието, по два – три лева, за да се съберат. И се веселят, говорят си какво е било и е много мило, мъчно им е много. И на мен ми е мъчно. Аз съм израстнала в този квартал! И знам какво беше и знам какво стана. Той беше най-чистия квартал. Там нямаше цигани, турци намяше. Бяха само специалисти от завода и работниците. Там беше толкова чисто, невероятно чисто беше, нямаше едно паднало листо през есента! Имаше един дядо дето ходеше и чистеше.

Р: Не го приемам! Въпреки че може би така е трябвало да стане. Аз нямам доверие на хората които са във властта. Въпреки че и аз съм във властта, тъй като аз съм общински съветник. Мисля, че не са много чисти нещата. Мисля, че бригадата Чавдар продължава да ръководи България! (смее се)

Р: Да! Нямам нищо против.....децата не могат да отговарят за грешки на родителите си, но могат пък да се възползват от родителите си. Смятам, че продължава цялото това връзкарство, беззаконието, това нещо много ме смущава. И ако бях по – млада, съвсем откровено го казвам, не бих останала в България. Не искам ....аз имам син, който има семейство в Пловдив, завършил е, има добра професия, снаха ми е стоматолог, имам внук на 4 години, нямат много финансови проблеми, но аз се страхувам за тях, страхувам се и за внука си. Много пъти съм им казала, че с техните професиии могат да отидете да живеете навсякъде. Като чувам какво става, а и като виждам какво става в училищата...за мен това е ужасно. Всеки ден аз ще си очаквам внука с притеснениие някой да не го набие, да не го стресира, да не го унижи.

Р: Не, беше по-трудно да се случи. (влизат хора).

Р: Значи в образованието сега проблема е в това, че парите вървят с детето. Системата е такава. Когато детето отиде в друго училище и парите отиват. И на детето се гледа като на едни 1000 лв., които крачат между училищата. Системата в моменат е равнис към най – слабия, а не равнис към най – добрия. Едно време беше към най – добрия. По някакъв начин да си отличник беше нещо много хубаво. Първо ти се гордееш, родителите се гордеят, даваше ти самочувствие по някакъв начин. Аз съм дете на обикновенни родители, на работници и съм имала възможност да ходя и на фестивали и в чужбина, защото съм имала някои заложби. Да рецитирам, да речем. Това се поощряваше. А сега всичко е пари.

Р: Е ми, не, за мен това не е демокрацията! За мен демокрацията е ...... Лудвик Екгхарт, предполагам, че сте го учили, той е въвел социалната пазарна иковомика. Ето, това е, това искам да се случи в България. Социална пазарна икономика! Чакам и още да се случи. Защото ако човек няма някаква надежда....чакам още да дойдат млади хора, които са с акъла си. Защото този човек Екхарт е бил най – мразеният човек в Германия, какви мерки е въвел непопулярни, но до къде са извели Германия?! И тука трябва някой да прояви смелост, не трябва да ....... ще дам пример пак. Тука, неделният ни пазар, който е най – големия неделен в България, въобще най – голямото тържище в България, бяха струпани някви маси пред спортната зала. Бяха се нараедили едни търговци, ако искат да спортуват деца или възрастни не могат да влеза в спортната зала през пазарните дни. Предишният кмет Стефан Димитров се опълчи срещу целия пазар и срещу целия град. Каза, че там ще бъде напарвен парк, хората ще могат свободно да преминават, тези маси са незаконни и трябва да се махнат. Заплашване, и детето му заплашваха, какви ли не писания, от най- долните писания имаше по сайтовете, искаха да го бият, следяха го! Беше нещо ужасяващо за Стефан. Обаче той каза, че ще умре, но това нещо ще се махне, с тези маси. Това е една непопулярна мярка. Дребно нещо е, но идете да видите за какво стана въпрос. И сега всички викат добре, че Стефан я махна тая грозотия от там. И самите търговци, които бяха там се убедиха, че вече съвсем друг вид има пазарът. Те си искаха някакви пари, които били дали преди това на предишните управляващи, за да им разрешат да си сложат маси. Той каза, „На когото сте ги давали тези пари, ходете и си ги искайте от него”. Масите на пазара са много скъпо нещо, бяха на времето. Сега са въведени всички маси, не се плаща сега от джоб в джоб. От 2 мил. приходи, в първата година, когато Стефан стана кмет, станаха 4 мил. Представете си за какво крадене става въпрос! И никой не търси отговорност на хората, които са управлявали тогава пазара. Всичко е потънало в някаква обща безотговорност! Както и за тези приватизации – обща безотоговорност! Не знам, на кръглата маса се говореше за решение да не си дирят сметка политическите партии за това какво се е случило по линията на прехода. Има го това нещо. Така съм го разбрала и аз. И продължават обаче да не си търсят отговорностите. Ей, така е всичко. Криминализирано в икономическия сектор. И това се вижда най – добре по пазара.

(влизат хора, говорят си)

А, до къде бях стигнала? Ох, чакайте да ви кажа за семейството ми. Аз съм димитровградчанка, баща ми също. Той е роден тук преди градът да стане Димитровград, но все пак тука. Майка ми е от Свиленградско. Тя е дошла тук защото там е завършила 8 клас и започнала да работи в магазин при втори баща, тъй като е останала сираче. Добре се е държал с нея, но те са имали земя и е трябвало да ходи да помага в магазина, после на нивата, после пак в магазина. Четири братя и сестри са. Имало е военнно подделение и тя понеже е била много симпатично момиче, а във военното отделение е работил чичото на моя баща. И й казал „Стоянке, стига си стояла на село, дай ще те водя в Димитровград, ще ти намеря хубава работа, ще си завършиш там образованието, ще те ожениме. Имам там един племенник, така и така. И тя мислила, мислила и тръгнала с този чичо и със съпругата му и пристигнала тука. Още първия ден като са пристигнали тука и те се събират рода, и майка ми се запознава с баща ми и много набързо са се оженили.

Р: Да.

Р: Да. И образованието си тука завърших, гимназията си завърших тука и после отидох в Хасково. Сестричка имам, тя е по – малка, 64-ти набор е , обаче тя не издържа и трагна за Италия преди 11 години. Живее с един италианец. Той много обича България. Половин Италия доведоха на зъболекар тука! Имам и други приятели, които страшнно много обичат България. Те са холандци, които специално идват всяка година до Димитровгра. Те не могат без Димитровград.

А и тетърът ни в града има дух. Има и спадове, когото не се прави театрален продукт, това се отразява първо най – много на града. Второ се отразява на нас. Защото аз знам какво е да се създава театрално представление. За мен то е сантимент никога няма да изчезне. Както Петър Стоянов казваше „Това е най – романтичният период в моя живот.” Когато нямаше ток по Лукановата зима, през нощта пускаха ток, през деня нямахме ток. И ние сменихме целият цикъл на работа! Правехме „Хайка за вълци”, спектакъл на Петър Карапетков, това е 89 -та година, зимата на 88-ма година, защото 89- та лятото преди 10 ноеври, този Петър Карапетров, заедно с шефа на реклама и организация, тогава избягаха по случай фестивала в Чехия и не се върнаха. Вдигнали кмета на града да отиде да им подпечата някакви командировачни и че ги пускат да отиват зад граница. Подпечатали им всичко и от там те в Чехия, после в Германия, от Германия ми се обаждаха по телефона от лагер за бежанци. Пращах им някакви пари и така. Та до къде бях стигнала да говоря......да, много трудно е за нас. И жалко въобще за изкуството. Защото от тука е тръгнал Иван Бабчев, Тодор Колев тук си е взел режисьорския изпит, Явор Гърдев тук си е взел режисьорския изпит. Имаме едни албуми, които издаваме за 50 годишнината на театъра, която беше преди няколко години. В него ако прочетете какви неща има просто....театъра има дух. И много се радвам, че е запазил този дух. Сега, за съжаление, научихме една много лоша новина от някакъв сайт, че примерно паметникът на Апостол Карамитев, на гроба му, е осквернен. И сега организираме.......с една кола ще отидем с една кола, ще съберем каквото трябва, има представление, ще помолим публиката по едно левче да отдели ако може и да го възстановим. И смятаме да говорим със заместник министъра на културата. Защото не е само този гроб. Ние си унищожаваме историята. Въобще, никой не се замисля за великите хора, за големите хора, които са живели в тая България. Може ли гробът на Карамитев, на любимеца на България, да бъде в това състояние. Да разбирам – унищожили са го, но в крайна сметка нали има държава?! И ние ще се погрижим, но трябва да има политика държавна. А по – рано е имало такава политика. Или поне беше по – подредено. Или поне по – лъснато. Абе, не ми харесва, не ми харесва и тогава какво беше, но де да знам, дали не скърбя по младостта си, може и това да е.

И: Ако можехте да изберете някои от нещата, които смятате за положителни от социализма?

Р: Образователната система! На първо място.

Р: Имаше много добри фестивали, където се събираха всички артисти. Не са много артистите в България, около хиляда човека. А там можеше да се събереш, да размениш разговори, имаше творчески лаборатории. И сега има уъркшопове, но са някак си на повърхността, не са много дълбоки или пък са прекалено изкривени и аз не ги разбирам. Не мога да кажа, че искам детските градини да са като тези по – рано. Защото сега имам много и хубави детски градини. Но пък сега голяма част от софианци не могат да си дадат децата на детски градини. Или пък малко по на почит трябва да бъдат творците. И не само творците. Трябва малко повече внимание да се обръща на младите хора, защото като не са назначени в театър, в трупа, те нямат от какво да се издържат. И тръгват по американски продукции, по ...... веднага съвсем друга посока, принудени са да правят всякакви халтури! Преди да е стъпил на голямата сцена, преди да сме видели може би новия Апостол Карамитев, няма шансове обаче да се изяви. На времето ги разпределяха, нека не ги разпределят сега, да бъде ....просто ако всеки театър има една трупа, а не са кой знае колко много парите, които трябват. Трябват средства и внимание. И трябва да познават в детайли всяко едно изкуство. Защото какво разбира Вежди Рашидов от театър и какво разбира Стефан Данаилов от склуптора? Въпреки че С. Данаилов може да изиграе склуптор, на В. Рашидов ще му бъда малко трудно да изиграе актьор. Тук в нашия театър например сме доведени до там, че бяха унищожени над 3500 костюма! От немарливост! От хора! Изхвърлиха ги миналата година. Това са костюми, с коио са играли и Златина Тодева и Стоян Гъбев, и кой ли не от театъра. Значи те бяха затворени в един гардероб. Директорът никога не казваше да ги видим тези костюми и да направим ревизия, да махнем тези които са унищожени от молци и от влага, защото това беше къртовски труд. А те си идват с мандатите и си заминават директорите и все повече и повече дрехи се прояждат. Тези дрехи не могат да се пуснат в пералнята, те трябва да се пуснат на специлано почистване. В момента имаме млад директор, които е много амбициозен и той иска да постави всичко на една много здрава основа. Така ни останаха около 300-350 костюма. Няма и млади хора, които да дойдат да работят тук – шивачи, реквизитори и т.н. има си специфични изисквания за помощник режисюори, а и за това няма желаещи. Уважението на самите актьори вече го няма. Като се качвахме в автобуса преди, то си имаше система. Имаше си йерархия. Първо се качваха най – възрастните артисти, те си заемат местата които искат, след това се качват друтгите артисти, след това се качва техническият персонал и най – накрая се качва организаторът, които проверява дали всичко е там. И се тръгва. И не се пуши, освен ако възрастните артисти не кажат „Тази вечер ще пушим в автобуса”. Въобще има някаква йерархия в театъра.

Р: При нас е запазана и заради туй на всички им е приятно да идват в нашия тетаър. Защото те знаят, че когато и който актьор да влезе, аз ще стана на крака, ще го посрещна, ще го заведа там където трябва, ще му покажа каквото трябва. Просто ние сме тук, за да им създадем най – добрите условия, за да работят.

Р: Не! И не само това, те нямат чувство......Някои от тях, примерно двете млади момчета, които участваха в „Стъклен дом” ни гостуваха и те бяха много впечатлени и респектирани и прекрасно се държаха. А когато от театър „София” додйоха, играха „Тримата мускетари”, с Калин Врачански беше...... трябва да ви кажа, че след тях в мъжката гримьорна беше потоп! Те бяха изпотрошили даже пода! Имаше изпочупени бутилки, всичко беше ужас. Това е неуважение към самите тях! Даже щяхме да пишеме писмо до театър София за щетите, но решихме просто, че няма да ги каниме повече.

Р: Да. Не знам дали е истина това, което се говори, че повечето млади хора, интелигенцията е заминала за чужбина. Аз не съм убедена в това. Но липсва част от морала.

Р: Значи......индивидуални са нещата. Не мога да ги сложа всички под един знаменател. Защото си има хора с морал, има си и хора без морал. За съжаление ми се струва, че малко повече са тези без необходимия морал, без необходимата етика. Така ми се струва на мене. Но още кой беше казал, Сократ ли беше казал, че от това новото поколение, от него нищо не става! Така че...не знам дали е необходимо да се правят обобщения. Просто ми се струва, че е необходимо да се обърне повече внимание на морала, на християнската религия също. Аз скоро бях на една среща с отец Саръев, от когото разбрах, че нямаме в България, в момента няма нито едно средно религиозно християнско училище. А има 6 такива мюсюлмански. Когато го попитахме как върви процесът на похристиянчване той каза „За съжаление много трудно, за съжаление има обратен процес”. В Момчилград има средно мюсюлманско училище, което е направено с милиони пари. Там децата са по две в стая, със самостоятелна тоалетна, с трапезария, с фитнес, с не знам какви зали, много специално направено и много българчета от бедни семейства отиват и учат там за имами. И става обратния процес. Значи тия деца, християнската църква ако не е успяла да им помогне, ето намерили са се хора , които са им помогнали. Но стават еничари! Много е силна думата, но те търсят по някакъв начин препитанието си. Можеш ли да ги упрекнеш- не можеш. Но можеш да упрекнеш родителите им, нашата църква, защото това са изгубени души.

Р: Да, разбира се, аз нямам нищо против исляма. Но ние сме една християнска държава и ако продължава така ще станем мюсюлманска. Аз не бих искала. Защото аз съм вярваща и за мен е абсолютно непонятно България да стане ислямска държава. Другото нещо в двете духовни семинарии, в Пловдив и в София, са кандидатствали всичко на всичко 15 човека! От които отец Саръев каза, половината са с психически отклонениея. На къде отиваме! Как може да сме толкова загубени! Ето това, че църквата ни е в това състояние, затова са виновни и тези 45 години на Тодор Живков, там се прекъсва връзката, там са убити много от свещениците, много интелектуалци. Поне до колкото аз знам, доколкото съм чела. И там вече идва страхът, и там вече започваме да се крием, че ходим на църква. Моят син е два пъти кръстен, защото свекърва ми скрила, че го е кръстила, майка ми скрила, че го е кръстила и аз като реших да го кръщавам се оказа, че той има две кръщелни свидетелства! И кой кръстен, кой некръстен, пък той с две свидетелства. И това защото всеки се крие от другия. Щот майка ми член на БКП.

Р: Вярващи да, доколкото...ходеха на черква от време на време, но нас не са ни възпитавали да бъдеме християни, възпитавали са ни в добродетели християнски, но не и да бъдем християни. Аз не знаех за какво става въприс. Доста по – късно започнах да се интересувам и да чета. Но знам, че трябва да подхождаш с добро към всяко нещо. Даже и към изкуството. Важното е да подходиш с добро. Общо взето подхождам с добро.

Р: Има турци. Те са членове на ДПС общо взето. Аз когато бях във Вулкан, в нашия клас, ние бяхме по две паралелки в клас. И имахме две турчета. Общо взето такъв беше процентът. Цигани нямаше. Въобще! Те дойдоха по – късно.

Р: Спомням си, как идваха да говорят с майка ми хора по този въпрос…

Р: Самият ми характер, аз ви казах, че тръгвам с добро. Аз и преди малко казах на колежката на Ремарк едно изречение от Триумфалната арка „По-добре да повярваш на сто човека, които те лъжат, отколкото да повярваш на един, които ти казва истината”. И мисля, че наистина е така. Ако някой ме лъже, ако някой прави нещо лошо то си е за негова сметка. Господ гледа. Но ще се оттегля и няма да позволя да ме ударят. По тази логика аз не приемам въобще насилието в никакъв вариант, в никакъв! Аз нямам нищо против исляма, а срещу войнстващия ислям. Раждаш си се там, родителите са си, съвсем спокойно можеш да приемеш своята си религия. Няма нужда да насилваш хората, да им насаждаш нещо. Ти си такъв какъвто си. Моята приятелка, която е холандка, всъщност тя е казачка и по рождението си е мюсюлманка. Тя отива в Амстердам и след като една седмица е спала в църквата прие християнска религия. И сега е много добра християнка. Дори с „Гергьовден” събрахме пари и подарихме една икона чрез нея в православната църква в Аместердам. Грешна политика беше!

Р: Е ми, изключиха ме от СДС, защото исках Максим Господинов да го махнат. Аз нямам нищо против човека, той е много ерудиран, но имаше си там разни далавери, и не ми харесваше как се води СДС. СДС окапваха хората, непрекъснато се дистанцираха защото той е много властен човек и искаше всичко да контролира. Като започна да назначава директори тук и там .....и не бях съгласна с тази политика. И те ме изключиха на една конференция. Отвън на стълбите написаха с председателката на кварталния клуб, „Изключваме Калина Монева заради, как беше, за разпространяване на неверни слухове за лидера на СДС”, или нещо от сорта. След което мен ме подгониха едни цигани, и аз се затворих в едно заведение, едни приятели ме приютиха, това беше заведението на Зелената партия, аз вече не бях член, защото нали се претопи в СДС тя, и там от Зелената пратия ме затвориха и ме прекараха през задната улица.

Р: Гониха ме защото, не знам как ще прозвучи, но ми се струваше, че Максим ги беше накарал да ме гонят, да ме плашат. И три дни стоях в къщи, не смея да излеза, пуснала всички щори. Беше много страшно. И след това, мина се замина и седмица и ме уволниха от работа.

Р: Да, има общо. Защото освен мен съкратиха....понеже аз бях най-дългогодишната и бях най-добрата, мога да кажа, знам как и какво да направя, съкратиха, имаха четири организаторки - съкратиха ги тях, за да могат да махнат и мен! Целият отдел го махнаха. И после се чудиха какво да правят. Обаче това беше положението. И две години и половина аз където и да отида....... Ей, тука имаше едно складче при един, Господин се казва, за магазинерка отивам да питам и той ми вика „О, не мога да те взема” „Защо не можеш” „Ако Максим дойде тука да пазарува?” „Максим ще дойде точно от твоето да пазарува!”. И така две години и половина не можех да си намеря работа.

Р: Да, много. Той си е и сега силен. Но пъсле се оттегли. Аз го уважавам обаче. И тогава ми се обадиха от София да ме пита......... ( влизат хора)

За какво говорех, за Гергьовден. И тогава ми се обадиха и казаха искаш ли да направиме Гергьовден с Емил Димитров в Димитровград. И аз както седях, понеже синът ми студент в този момент, мъжът ми замина в чужбина, за да може да издържа студента, и нямах никакви преводи от него. Точно тогава бяхме...... стояхме само с някакви пари от борсата. И бях толкова отчаяна от живота....те и приятелите вече не ми звъняха, аз не можех да излизам в тия моменти без пари. И това ми дойде някак си като манна небесна, да се видя с някакви хора, аз бях свикнала да общувам, тук в театъра, с кого ли не. Била съм помощник режисьор и на Стефан ДАнаилов, и с Ивайло Христов съм работила, и човек много научава от тези хора. И така казах „добре”. Кога? Утре в 10 часа на кафето на Балкантурист. На мен ми предложиха предполагам, защото аз съм много инициативна и много хора познавам. А пък може би ме е съжалил Наско..... защото бяхме съученици и знаеше на какво дередже съм. Отидох на срещата. И много ме запалиха, защото те са много готини! Всъщност „Гергьовден” е един приятелски кръг, една приятелска партия. И сега клуб „Гергьовден” сме една шепа приятели, обаче много стойностни хора са и хора с идеи. И започнахме през юли. Предишният кмет, ние „Гергьовден” го издигнахме. След това той се поуплаши, защото беше член на БСП и реши да направи инициативен комитет, но ние го оглавявахме. И ние имахме кмет, имахме четири общински съветници. Бяхме много силни. После вълната на царя просто ни унищожи. Ние щяхме да влеземе с голяма сила в парламента. Но като дойде царят и..... и след това малко се отчаяхме. Любо Дилов си е малко и шоумен, той предишният път като се виждахме преди лятото и му викам „Или се занимавай с гмуркане (негово предаване) или се занимавай с политика!” Просто няма как да го правиш. Въпреки че той всичко знае. А на мен ми се занимава с политика. Но от младите хора зависят нещата. От вас зависи. Аз когато се оплаквам на сина ми той ми казва „Аз не те слушам”, казва ми, че се чудя за какво да седна да рева. Казва „Майко, работата е да се работи и вески да си върши както трябва работата, да знаеш, че ще вземеш едни пари, утре ще заведеш жена си на кино, сина си на гребната база и това е. Вика, вие майко, не сте свикнали да работите.

И: Така ли е според вас?

Р: Според мен младите хора, които са образовани са много по-усърдни. Говоря за истински образованите. Мисля, че много работят. Не съдя само по моите деца. Деца които са с акъла си и с добри професии. Те трябва да влезат в политикта.

Р: Не смятам, че бяха подготвени, нито на БСП, нито на СДС, на местно ниво говоря. Сега на централно ниво не мога да кажа. Кои са политици? Общо взето това са тези от общинския съвет. И аз съм там. И никой от нас не е достатъчно добре подготвен. Ние се притесняваме даже до говорим. Много често се притесняваме да кажем истината, за да не обидим някого и отново се работи на парче. Това което казах. Дългосрочна стратегия за развитието на този град няма. Има някаква написана, но никой не я чете. Тази стратегия, когато дойде новият общински съвет и да бъде връчена на всеки от участниците и да бъде казано кои са приоритетите на това управление.

Р: Ако става въпрос за филма, на мен ми хареса филмът. Два - три пъти се разплаках.

Р: Иван Тодоров –Доктора е от Димитровград! Аз го познавам лично. Причината да се появат е важна. Причината е в това, че няма закони или, че съдебната власт е изключително подкупна. Ето за съдебната власт – това е голяма язва в живота на България. Аз не харесвам съдиите, прокорорите на Димитровград. За тази съдебна власт нямам надежда. Не разчитам изобщо на тях. Даже нямам думи! Не може Максим Ставийски, какъвто и да е, е убил човек. Ти не си извън закона! Бил малко пил. И понеже няма съдебна система и понеже те са много вързани със съдии и адвокати тези борчески групировки и ....ето какво стана. Ходеха, слагаха лепенки по заведенията, по магазините, ето кой ви охранява, и си беше както едно време в дивия запад в Америка. А Доктора имаше офис тука горе, в Балкантурист. Той имаше някакви шивачки. И аз ходих при него, за да купува за тях билети за театър. Няколко пъти им е купувал. И те идваха на театър. Беше интелигентен човек, много добро впечатление ми правеше, усмихнат. И след това вече разбрах, че този същият е Доктора! Беше, така и казваха, и той беше явно зависим от някакви наркотици. Но хората много се страхуваха, много. Имаше страх в тези годни. Но те се изчистиха общо взето, поизпраха се, поизмиха се, но пак си ги има. Не мога да разбера аз има едни хора, които не знам дали са от ДС, дали са доносници, какви са, които имат страхотно влияние. Знам имена, няма да ги кажа, защото не мога да докажа това си твърдение, но ако отидеш при тях и им кажеш такъв и такъв ми е пробелмът, моля те помогни ми........ Незабележими са общо взето, не са кой знае колко богати, или на кой знае какви длъжности, но те си имат каналите по които могат да ти помогнат. Дали ще бъде срещу пари или ще бъде срещу лоялност. И още ги има тези хора, те не си отидоха. Не знам дали са кадри от соца. Не мога ада разбера каква е същността на тези хора. И това е цялостно явление. Някакви хора, които дърпат някакви конци някъде. Могат да ти помогжнат по някакъв начин. Но предполагам, че могат и да ти навредят.

Р: Еми и това немога да разбера. Нито са изявени политици, нито са изявени бизнесмени. Аз познавам двама човека поне, при които ако отида, могат да свършат някаква работа и то много сериозна работа. Те са така на моя възраст, малко по-големи. Но не са много възрастни хора.

Р: Имаше, да,. Имаше по – големи бизнесмени. Иван Евлогиев се казва. Имаше някаква банка, поддържаше театъра, спонсорираше ни. Имаше момент, в които ние нямахме заплати два - три месеца. И ведниж мина оттук и ме пита „Какво става, Калина?” „Какво да става, вече нямаме заплати два – три месеца” „Е, как така. Къде е директорът, я го извикай тука”. И тук на тротоара, аз, директорът и г-н Евлогиев. „Колко пари трябват за заплатите”, пита. Той извади от вътрешния си джоб едни долари и каза „Хайде, отивай там на чейндж бюрото да ги сменяш”. Отидох, смених ги и дадох на всички по една заплата, а на хората, които имаха малки деца дадоха по заплата и половина. Казват, че бил кредитен милионер, но много помагаше на изкуството. Много благотворителност. Но нещо с руснаците ли се развалиха нещата, съдиха го за фалита на някаква банка. Оправдаха го. Иначе сега Неохим помагат много, примерно на деца, които отиват в чужбина. А на времето даваха доста повече пари за изкуство. Даряваха. Сега няма такива неща.

(Влизат хора)

Понеже трябва да тръгвам само да в кажа накрая. Това, че нещо трябваше да се случи е ясно, но не съм сигурна че трябваше да се случи по този начин. И не съм сигурна, че съм доволна от резултата, който е постигнат. Но това е моят роден град и аз си го обичам. Смятам, че имаме бъдеще с една по – добра политика. Просто трябва да знаем каква е целта, да има ясна стратегия. Да може градът отново да си е силен индустриален град, да има повече млади хора, да има работа, за да се върнат отново в града, да има повече фирми, които се занимават с високи технологияя, за да има къде да работят младите хора, за да има тетаър, за да има изкуство, за да има деца. Градът ни е приятел на детето, общината ни. Най – зеленият град в България. Всичките ни училища са реновирани. От актьорите казват, че тук са най – хубавите детски градини. А сега аз съм отчаяна от тази образователна система. Тя е объркана отгоре. Нали в децата е бъдещето. А когато са необразовани, некултурни какво бъдеще я чака тая държава, какво бъдеще го чака този град? Когато рушат, когато чупят дръвчета, когато си плюят дъвките навсякъде.