Истории за личности и буболечки Книга 1

137 проявява по уникално безличен начин мъката си. А пък и кой да каже нещо смислено.
И това е част от прокобата на актьорския занаят – първенците му, специално тези на театъра, властват над публиката десетилетия наред, а после нищо видимо не остава след тях.
После Хамлет се разхожда гол по сцената. Още по-после сигурно ще мастурбира, докато се пита „Да бъдеш или да не бъдеш“.
Вече няма кой да съхранява дори и митовете за големите ни актьори. С анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато вече никой не го знае.
Преди години сто пъти съм карал проф. Карл Огнянов, знаменития гинеколог, да каже думата „шепот“ и той сто пъти с видимо удоволствие я произнасяше – така, както я е произнасял великият актьор Сава Огнянов, чийто племеник беше професорът.
„Шшшш-епо-тттт“ – изричаше той с благоволение и пак, и пак разказваше как и до третия балкон стигали тези магически звуци „ш“ и „т“.
Никога не бях гледал Сава Огнянов и си останах с това „шепот“, но и то ми беше достатъчно.
А сега какво – остава някакво мърляво шепнене и изобщо не можеш да бъдеш сигурен кой какво струва.
Общувал съм с някои от най-големите ни актьори и актриси, наблюдавал съм ги – и винаги ми е било мъчно, че те са прокълнати да бъдат забравени.
Кой помни днес Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита
Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях?
Правим опити да съхраним нещичко от тях поне в някакви интервюта – но това са мизерни трохи от едно пиршество, до което тези хора са ни допускали и сетне са изчезвали – сякаш никога не са съществували.
Момчил, синът на Дупаринова и Карамитев, преди време ме помоли да напиша няколко думи за майка му. Веднага се съгласих, но сетне се упла- ших – понеже е невъзможно да се предаде с думи онова, което излъчваше тази жена дори в баналното, в делничното общуване. И досега не съм изпълнил молбата на сина ѝ.
Правил съм няколко интервюта с Калата, запазил съм някакви откъси от тях – но все едно, че нищо нямам. Тогава, в онези моменти, сме се заблуждавали, че нещо се случва, дори сме се забавлявали – но сега виждам, че съм съхранил една бледа сянка на този човек, нищо повече.
А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше да изравни всички – социализмът не успя да го направи, ако изобщо го е искал, но Преходът здраво се постара. И вече сме много щедри единствено когато изпращаме някого.
Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номера,

138 навсякъде – и в Сатирата, разбира се: този бил партиен секретар (Калата играеше и тази роля), онзи профпредседател, сякаш това ги правеше по- малко актьори.
Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов направо си каза, че до 1989-а не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може дори и да е отишъл веднъж на театър.
А после започна и Голямото Разсъбличане – искаха да ги оголят и унижат до крайна степен.
И независимо от всичко немалко от тези хора удържаха и оцеляха –
Калата беше един от тях. Но през 1996 година, когато Антон Стефанов го разпитва в една книга за историята на „Всяка неделя“, той говори като смазан, като пребит човек. То една вечер тръгнали и да го пребиват в тъмното, за да му вземат чантата – и едва когато той се развикал „Не ме ли познаваш, бе, момче?“, го оставили на мира. А един от онези гадове дори го потупал великодушно по рамото и рекъл: „Добре, че си ти!“. Все пак не е спазил докрай паролата, че е нямало никаква култура.
Някакъв друг идиот пък го засякъл с колата си, Калата се подал от прозореца на своята, но докато му каже нещо, оня скочил да го бие. Но като го познал, се спрял и щедро махнал с ръка: „А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!“
Калата не можеше да се начуди какъв свят е доживял. „Една вечер се връщам от турне и за да стигна до нас, трябва да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче! – разказваше той. – Колегите ме гледат и аз им викам: Елате двама-трима да ме изпратите. Като жена ме изпращат! Това не е само с мен.
Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме...“
Той представяше с увлечение тия битови истории – обаче човек се досещаше, че има предвид друго: другите побойници – тия в изкуството му, другите нахалници и безделници, които все искат да ти отмъкнат нещо.
Лошото е, че този погром тепърва започва – над паметта, имам предвид.
Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха напълно изоставени – нямаше от кого да чуят една свястна промислена дума: какво всъщност правят, верни ли са на собствения си могъщ талант, или са го пречупили в някаква степен.
Нашите политици все се дърлят за митниците – причината ви е добре известна.
Ами митницата за продуктите на изкуството, ако ми позволите да се изразя грубо – тя къде е?
Има ли все още нещо за обмитяване – нещо ценно имам предвид, плаща ли се някакъв данък на Времето – или всичко е ментета, които се вкарват по втория начин? Или всичко се е превърнало в някакво Илиянци, където

139
Хамлет се разхожда голичък.
Две смислени думи за себе си искаха да чуят не само актьорите от генерацията на Калата. Иска го днес например и Ваня Цветкова – но кой да ѝ каже. Ангажиментите замениха критическите оценки. И всички се озоваха в блатото на Халтурата, а то е неизбродимо.
Веднъж поисках да науча как всъщност се представят актьорите от новите български телевизионни сериали, които уж били завладели света – може би се има предвид онова Илиянци, безмитното. Но гледам, че доста хора повтарят тази глупост. У нас винаги дреме този инстинкт: навремето съветските филми бяха най-хубавите, сега пък се оказаха българските сериали. Както и да е.
И реших да се обадя на известния режисьор Иван Добчев, понеже имам доверие в таланта му – да коментира във „Всяка неделя“ качествата на актьорите във въпросните фамозни сериали. Но сам се спрях и му се извиних, понеже осъзнах каква глупост съм му предложил – първо, това щеше да е непоносимо изтезание за Добчев, и второ – как би могъл да им каже дори скромна част от истината. След това сигурно трябваше да си внася актьори от чужбина.
И понеже останаха без остена на истинската, прозорливата критика,
Калата и всички останали започнаха да повтарят безкрайно, че не могат без сцената, че ако трябва – ще си играят дори у дома, че за тях няма живот извън театъра, и пр. Това ми се струва израз на някакъв компенсаторен механизъм:
„Вие не ни казвате какво правим, накъде се движим – затова пък ние ще си стоим докрай“ – ако не ви звучи много крайно това. Наистина, непрекъснато ги обласкаваха, всяко журналистическо пале ги величаеше, обаче с едната народна обич не се живее – особено когато си император на сцената.
Впрочем Калата пръв беше казал точно това: „Ще си измисля какво да играя – и пак ще играя!“ – и то още през септември 1979 година, когато имаше една постна роля в един още по-постен филм, явно си даваше сметка, че той не е от неговия калибър, но пък и нищо друго нямаше подръка.
Пак тогава Калата спомена като свои кумири и учители Константин
Кисимов, Трендафилов, Стаматов, Балабанов, Петко Атанасов, Иван
Димов – все имена от полка на отдавна забравените мъртъвци, някога безспорни господари на сцената. Сега няма кой и едно „шепот“ да произнесе за тях. Никой вече нищо не знае. Тъпанарско общество – обаче с най- хубавите в света сериали.
Това сигурно е измъчвало и Калата. И как не – как се пресича пък тази тъмна горичка на забравата, където не знаеш кой те дебне. Той даваше доста често интервюта, не го оставяха без внимание – и какво от това. Излезе и негова мемоарна книга – „Жив съм, ваш съм“, обработена от Катя
Воденичарова. Ваш – но в какъв смисъл? Да го използват тук-там, да го

140 лигавят с интервюта – това ли?
Не се сетих да го питам, какъв всъщност смисъл влага в това „Ваш съм“.
Искреният му отговор едва ли би бил еднозначен. Но нещо ми подсказва, че това „Ваш съм“ по-скоро е малък флирт на едно грамадно актьорище с публиката, нищо повече.
Имам една история с неговата книга. През зимата на 2005 година Калата и съпругата му Валя – една прекрасна, но много въздържана жена, на която той дължи много от устойчивостта си през годините – участваха в рубриката
„Двойките“. Докато се уговаряхме, понеже Валя се дърпаше, се видяхме с
Калата във виенската сладкарница на „Кемпински“. Бях го помолил да ми донесе книгата си – той ми я даде и рече: „Да ми я върнеш, че ми е последната.“
„Наистина ли?“ – попитах, а той отвърна: „Вземи я, ебал съм ѝ мамата.“
От този дребен детайл пак излиза нещо, поне за мен. Калата, изглежда, не вярваше, че подобни неща – книги и интервюта, в които обаче искаха главно да ги разсмива – могат да съхранят паметта за него. За онзи нисичък, дори донейде невзрачен мъж, който на сцената се превръщаше в истински великан и можеше да понесе целият свят на гърба си.
Има и друго. Калата ни напомняше за Трендафилов или Стаматов. А кой ще е новият Калоянчев, който след години ще напомня за самия него? Кой?
Ако вие го знаете, значи сте щастливци. Аз не го познавам. Иначе сме най- хубавата страна с най-тъпанарските сериали. Или беше обратното?
Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях.
А съвсем наскоро вкараха Калата в един мръснишки капан – колкото да го скарат с мъртвия Парцалев. И колкото да му напомнят какво го очаква оттук насетне, когато няма да го има.
Всъщност му казаха, че могат да унижат всекиго и всичко. „Ваш съм“ – но за какво всъщност?
Най-вероятно за да удовлетвори мечтите на чакалите.
Курвата-Преход има едно несъмнено постижение: хората с памет остават все по-малко. И съвсем скоро напълно ще изчезнат. А чакалите ще се разхождат голи пред нас и ще си тананикат: „Остана ли още някой с памет, хей-хей!“
***

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: