Истории за личности и буболечки Книга 1
Изтегляне 4.78 Mb. Pdf просмотр
|
| 198 ПАМЕТНИК Добре – 45 години стигат, така да е, обаче на вас пък колко ще са нужни? Колко? Замисляли ли сте се какъв трябва да бъде паметникът на Прехода? Ако изобщо този бъркоч заслужава някакъв паметник. Не искам да ви ядосвам излишно, и без това си имате достатъчно грижи – но бъдете за малко великодушни и помислете. Какво може да изрази това мъртво време, това безплътно време, наречено Преход? Кой е знакът на тази Уличница, който би могъл най-добре да изрази нейната същност? Някакъв несретник ли трябва да бъде поставен на пиедестал – някой от мрачните призраци на Гоя? Или някаква гротескна фигура от света на Бош? Как се изразява същността на един Бъркоч? Всъщност какъв е основният белег на Прехода? Някои вече го обявиха за приключил и набързо го погребаха – както престъпниците скришом зариват трупа на насилената жертва. Оперетата приключи – ни казват те – следователно няма защо да се измъчваме с въпроса за белега. Това е феноменална особеност на вечното българско прибързване: нещо дори не се е състояло както трябва, а вече е обявено за приключило. В случая това си е направо криминално отношение към този мрачен период. Питайте първия срещнат обикновен българин дали Преходът е приключил – и онова, което ще чуете, изобщо няма да ви хареса. За мнозинството българи той изобщо не се е състоял, дори не е започвал. Комунизмът приключи за 45 години. Див и направо варварски в началото, по-късно започна да мутира и да търси някакво човешко лице, но така и до края не успя да го постигне в приемлива степен. Лагерите например окончателно ги закриха малко преди да отбележат 20-годишнината от „славната деветосептемврийска революция“. 30-годишнината ѝ бе отбелязана с пълното узурпиране на властта от Живков. 40-годишнината мина без излишно врякане, защото старците от Кремъл вече се готвеха да изтикат на сцената плямпалото Горбачов. Малко след 45-ата годишнина всичко приключи. Днес вече сме преполовили половината от този период – а дори нямаме идея какъв знак може да осмисли и да изрази Прехода. Толкова години вече единствено се демонтира – може би най-продъл- жителният демонтаж в човешката история, но това се дължи не толкова на 199 устойчивостта на комунистическото наследство – наистина впечатляващо в областта на материалното строителство, колкото на некадърността на разру- шителите. И на арогантността им също: колко акъл трябва да имаш, за да взривиш мавзолея на Димитров – и то да успееш едва от втория път, а и да не си даваш сметка, че завинаги във врата ти ще диша въпросът какво пък ще остане след самия теб. В дните след Преврата, организиран от личните предатели на Живков на 10 ноември 1989-а, един от най-използваните лозунги беше „45 години стигат!“. Тогава той изглеждаше разумен и справедлив лозунг – макар че най-често го издигаха хора, които дотогава си бяха най-кротките мушици, а и следващите 1000 години няма да ги направят по-големи смелчаци. Един истински страдалец като Илия Минев, който беше изкарал десетилетия в комунистическите затвори и лагери, никога не би изрекъл подобно нещо, защото в онзи ад и 45 дни са прекалено много. Но нещо липсваше във въпросния бодър призив. Добре – 45 години стигат, така да е, обаче на вас пък колко ще са нужни? Колко? Ако толкова години все още се туткате около демонтажа на проклетия комунизъм и сте я докарали дотам, че тягата към него и Узурпатора се увеличава от година на година, хиляда години ли ще са ви нужни? Ами да бяхте го казали още през 1989-а, щеше да е по-честно. Но кой пък тогава щеше да ви обърне внимание. Днес разрухата в много отношения е очевидна, а съзиданието е предимно на думи. Но поне може да се каже на какво се дължи тази разруха: на лъжата, която вече е почти единственият успешен политически инструмент в годините на Прехода. Но как да изразиш Лъжата, как да ѝ придадеш монументалността на един паметник? И как да изразиш пък привидното съзидание – с какъв символ? Може да бъде изграден един внушителен постамент – той трябва да е поне 100 метра висок, тъкмо ще изразява грандоманщината на Прехода – защото това е една от особеностите му, макар и не най-важната. Помните колко много никакви хора обуваха пет номера по-големи обувки, за да изглеждат по-внушително. Във фолклора на Прехода, доста дърварски впрочем, са останали обвинения за малките крачета на този или онзи, сякаш ако си някакъв гардероб, това е гаранция, че си повече стока. Но какво да се сложи върху стометровия постамент? Макар че, ако се остави празен, това също може да бъде възприето след години като сполучлива метафора: напъвали са се ония и нищо не могли да измислят празните им кратуни. Но това ще бъде прекалено лесно решение, затова да размишляваме още малко за същностния знак/белег на Прехода. 200 В Будапеща близо до парламента има един паметник на Имре Наги, премиера, който оглавява антисъветската революция през 1956 година и е обесен две години по-късно – скромен по размери, но с изключително въздействие: един малък мост, в средата на който Наги се оглежда накъде да тръгне; лаконично е изразено колебанието на истинския политик, който преживява съдбовните въпроси на Отечеството си като свои. Нещо, което е абсолютно нетипично за нашия Преход: неговите герои никога не са изпитвали дори и най-нищожното колебание, като диви прасета те са тръгвали в една или друга посока; дивата безкнижна решителност е типична за тия хора, те се разпореждат с всичко така, сякаш им е бащиния, най-лесно вземат най-трудните решения. Но не върви да сложиш диво прасе върху стометров постамент. Между другото разрушаването на материалните постижения на соца беше последица не само на нагона да притежаваш или направо да разграбваш чуждото под една или друга форма, а сетне пък да изоставяш присвоеното поради невъзможност да го управляваш разумно – нещо, което беше основ- ната черта на Костовата приватизация. Имаше и още един мотив, може би не съвсем ясно осъзнат, но не по-малко важен от лакомията: тези материални знаци винаги щяха да бъдат един опасен фон, който щеше да показва собствената незначителност на новите герои. Затова разрушавай – не спирайте, къртачи, славната си песен! Новите герои винаги най-много са се страхували от съизмерването. Забравата е тяхното спасение. И ако продължаваме по този начин, след още няколко години Големият Къртач – Костов, наистина може да засенчи дори самия Стамболов – така впрочем го нарече преди време един тъпак. И това понесе слухът ни. Докато се ръфат дали да не направят паметник на Аспарух – обаче на мястото на паметника на Старчев до НДК, все същият грях ги води – да събарят и след това да градят криво-ляво – вече има паметник на Лучников, един номинален човечец, Бог да го прости – едно от безбройните глухарчета, които вятърът на Демокрацията довя и отвя. Глухарче върху постамент? Е, не, не върви. Макар че, от друга страна, на фасадата на нашия парламент съвсем спокойно може да бъде изписан нов девиз: „Съединението на глухарчетата прави силата!“. След време Историята ще приеме това като рядка проява на честност от страна на Прехода. Малките крачета, за които стана дума по-горе, а и думите на Нейчо Неев, изпуснати в порядък на просветление: „Ега ти и държавата, на която аз съм вицепример!“ – също са едни от най-важните символи, макар и гротескни, на Прехода. Но под каква форма да ги качиш върху постамента? Комичните човечета, дюстабанлиите мили на Прехода не бива прекалено 201 да отклоняват вниманието ни – защото вече сме свидетели на прекалено много екзекуции и гъст барутен дим се стеле над много достойни пости- жения и личности. Гледах как се напъват по телевизиите на 3 март да се сетят за Вазов и Ботев – но иначе нямат нищо против да ги изхвърлят от учебниците; и тяхната екзекуция наред с останалите трае 23 години. А един рефрен съпровожда воя на къртачите: „Забрави! Забрави!“ През 2013-а Костов пак поиска да прави правителство, понеже пет пари не дава какво помнят българите за него, той ги смята за идиоти; Станишев е помъдрял, нали, и се надява никой да не сравни програмата му от 2005-а година с тази от 2013-а; Плевнелиев стоеше чинно до Бойко и откриваше отсечка след отсечка по магистралите, дори се беше превърнал в личния со- мелиер на Бойко, ах, колко сладко хвърляше бутилките шампанско по муцуните на багерите – а сега вече казва, че магистралите не били толкова важни, колкото образованието. Всички са еднакви, едно и също са, и едно и също самодоволство ги изпълва. Но как да ги изобразиш върху постамента – няма скулптор, който да го постигне, това са образи, които се разтичат пред погледа ти, щом се опиташ да ги запазиш за времето; въртеливи като пумпали, склонни на всичко, нашите любими Водачи, които обаче не знаят една проста истина: „Както и да се въртиш, задникът ти остава все отзад!“ Всички те от дълги години насам ви хранят с отровата на Забравата и по всякакъв начин насилват паметта ви – за да не си спомняте какво се случи, след като онези 45 години ни бяха дошли до гуша. Ето една идея: качете една гигантска НУЛА върху стометровия постамент на паметника на Прехода. 9 март 2013 |