Истории за личности и буболечки Книга 1
МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ
Изтегляне 4.78 Mb. Pdf просмотр
|
| МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ Дали вече не сме в епохата на Златната Псувня, в която ругатнята се превръща в златна акция – ругаеш и приемаш да ти платят, ругаеш и са готови да те купят ТУК – това е сцената на Народният театър, където Морфов има пости- жения, които през последните години го превърнаха във водещия ни театрал. ТАМ – това е една друга сцена, където зад привидно чистите вълнения надничаха, а сетне и грубо се проявиха откровен кариеризъм, жажда за себеустройване и пр. Тук, там... Тук, там... – и накрая скалпът на Морфов се оказа закачен за пояса на Вежди Рашидов. Назначаването на Морфов за директор на Народния театър, макар и временно, е оглушителен плесник върху лицето на днешното българско бунтарство. То и поначало винаги е изглеждало донейде неестествено, леко наси- лено, дори някак комично; хъшовщината често е вземала превес над добре промислената съпротива; ураджилъкът е надделявал над разума. Българ- ският бунт винаги е бил от ден до пладне – толкова, колкото трае едно гърлено „Вашата мама“, без значение към кого е отправена тази ругатня. Хайде да придадем известен блясък на бунтарството ни и да кажем, че то трае колкото един изстрел на топчето на Боримечката – пуф-паф, у, бря, отиде коня в реката. Ето, това е – нашите херои се възприемат като Бори- мечки, Крали-Марковци – а иначе са си клети мравчици. Предпочитат да врякат при някой като Странджата, отколкото да излязат в пущинака на неизвестното. А пък и в пущинака на Разума им, доколкото той се е състоял, няма свястна идея за онова, което трябва да се случи... Как тогава Странджата – в случая Вежди Рашидов, да не ги прикотка един по един и по този начин да ги набучи на пояса си. Морфов е по-специален случай, който обаче прави пропадането още по- плашещо. Той не е като онова хилаво музикантче, което – след като се помота известно време на Улицата – българската Улица, която не води доникъде – сега ръководи Филхармонията. Не е и като онзи Христо Иванов, дето стана правосъден министър, макар че не е годен и за клерк в някоя адвокатска кантора. В неговия случай специално притворството е изящно – имаш здрав комунистически произход, а пък ставаш разносвач на новите западни ценности – което си е лесна работа, като се има предвид и фактът, че самият 203 Запад днес не е наясно какви са му ценностите. Тъй или иначе успеваемостта на нашите Уличници бе зашеметяваща: няколко седмици врякане и вече имат министър, шеф на Филхармония, сигурно и нещо друго са получили, нетолкова видимо, но не по-малко сладко. Например публичност, която иначе и в третия си живот нямаше да имат. Само един още не са уредили. Помните онзи идиот, който се качи на един заводски комин – и тъкмо да започнат да пеят химни за смелостта му, той зарева, че иска да слезе, но не можел сам – и трябваше да го свалят, храбрецът мамин, вместо да го хвърлят надолу върху чугунената му главица. Свалиха го – и така пропуснахме да се уредим с главния Херой на Бунта. Вместо това получихме един страхливец, който не може да слезе обратно от комина. А ако беше устискал още малко, можеха да го направят и президент – тъкмо бе погледнал в далечината и сигурно вече имаше визия за Българското Утре. Затова от комина – направо в канцеларийката на Плевнелиев да урежда българското ни Бъдеще. А пък Плевнелиев – на комина. И за него това нямаше да е малка компенсация: от германските паркинзи – върху заводския комин с поглед в бъдещето, с което ни уредиха идиотите... А иначе след две години, когато му изтече мандатът, вместо да се вее на комина, трябва да брои паричките на Прокопиев и да пише статийки за вестници, които всъщност не излизат – например за ценността на частните пенсионни фондове. Никак няма да е малко: Плевне- лиев специален кореспондент за новини от частните пенсионни фондове. Между другото Менда Стоянова изрече най-зашеметяващото нещо от месеци насам: доходността на частните пенсионни фондове през последните 12 години била отрицателна! Отрицателна доходност. За последните 12 години. Но не чухме и тази бомба. Ние изобщо чуваме ли нещо вече? Да се върнем към сцената на Народния театър, където също изтрещя една бомба. Преди време се чу, че са направили шеф на Народния театър Емил Бо- нев – известен от телевизията с комедийната си роля на Киро Слепото, шеф на митница. Е, рекох си, Вежди здравата се шегува. Какви хора са седели зад дирек- торското бюро там – и накрая опряхме до Слепото. Вярно е, че това щеше да бъде чудесна метафора на непрестанния ни възход, но прекалено горчива. „Нали много ми ядохте кокалите – сигурно си е казал Вежди, – на ви сега Слепото, да ви води към светлите ви бъднини!“ От Владимир Василев и Лилиев – до Слепото: какъв възход, какъв триумф на българското можене и прочие. 204 Обаче Бонев отказа поста. И тъкмо се канех да го похваля, тогава пък Морфов прие – след всичките си клетви и хули по адрес на Вежди, Бойко и който друг се сетите. Слепото внезапно проглежда – и отказва. Обаче Морфов внезапно ослепява и приема... И защо? Това е големият въпрос. В следващите петстотин думи ще умувам върху него, макар че отговорът е много прост. Защото са го купили някак. Така изглежда отстрани. Другото са празни приказки. Купили са примирението му. Или признанието му, че е говорил глупости. Защо се случва това, по дяволите, дори с човек като Морфов? Той е властелинът на Народния театър. Бил е вече негов директор. Винаги е могъл/може да стане – без да ругае онези, чиято ръка сега е целунал, а може би и нещо друго да е целунал. Има чудесна репутация и в Меката на театъра – Русия, макар че напоследък при налудната русофобия на нашите първенци това не изглежда като някакъв плюс. Морфов не е случайник като Човека от комина, като онзи от Филхармо- нията или като онзи разносвач-неосъществен адвокат. Обаче сега се представи като перлата в тенекиената корона на временно протестиращите. Топчето на неговия бунт дори не успя да кихне. Тягостно е да се размишлява върху тази метаморфоза. Излиза, че дори за хора като Морфов думите нямат никакво значение. Днес ругаеш и хулиш, само дето магия не си направил на Вежди – а утре приемаш той да те назначи. Морфов е безспорен лидер на трупата на Народния театър, това признание е по-ценно от всичко друго. Възможно е актьорите да са го поощрили да заеме поста, за да не попаднат под диктата на някое Слепо. Но това не е добър съвет, в никакъв случай. А и поначало във вечната си екзалтация от чуждите думи, чрез които живеят, актьорите не са добър съветник. Можели са до го предпазят от словесните му изхвърляния – но не са го направили, нали са си „хъшове“ – пуф-паф, ура, бря – това им подхожда. А ако сега са поощрили любимия си режисьор да приеме поста, те са го тикнали към една нова роля – тази на Ренегата. Това е и най- светкавичното ренегатство – от бунтарство към съглашателство само в рамките на няколко седмици. Обаче в крайна сметка с ренегатството на Морфов самото Слово на Бунта прокапа като от срамна болест. Казваш нещо – и след това отваряш уста, за да приемеш хапката, която ти подават. 205 Така изглежда случилото се за непокварените свидетели, особено за по- младите от тях. Те вече изобщо няма да могат да проумеят шизофренността на Българския Бунт. Да сме наясно. Не ме интересува толкова съвременното българско бунтарство или неподчинение, особено в пошлите му площадни форми – пак български патент. „Българската пролет“ се оказа най-водевилната. Тя бе за пред телевизионните камери – и всъщност никаква пролет не бе. Друго ми е любопитно: превращенията на някои от неговите водачи. Морфов сигурно се утешава, че отстъпничеството му е за доброто на Народния театър. Но той не си дава сметка, че беше стъпил на една далеч по- важна сцена. И сега не предава само себе си или собствените си думи, а постига един далеч по-зловещ ефект. Хоризонтите на българското ругателство стават опустошително мрачни, не можеш да ги обозреш дори от комина на онзи посерко. И човек се пита: дали вече не сме в епохата на Златната Псувня, в която ругатнята се превръща в златна акция – ругаеш и приемаш да ти платят, ругаеш и са готови да те купят. Обаче онзи, който налага този модел или му се поддава, някой ден горчиво ще съжалява. Вежди не е никак лесен, както се струва на наивниците. Между другото неговите постижения и известност са далеч по-впечатляващи от успехите на ония, които вряскат срещу него. Той сега може да свърши още нещо. Има и други вресльовци – например от Столичния общински съвет. Един от тях (Прошков) казал за паметника на Старчев пред НДК, че е „триизмерно Пикасо“. Триизмерно Пикасо! Представяте ли си за какъв идиотизъм става дума – и какви хора събарят у нас паметници. Този дори не си струва да го купуваш. Обаче Вежди ще направи много за личната си репутация, ако запази паметника на Старчев. Не бива по негово време да се събарят паметници. Той добре знае какъв позор е това. Защото между смяната на имената и събарянето на паметници няма никаква разлика. Вежди знае и друго за разлика от пикасоведите: дори в годините на соца, които отхвърляме, все пак успяваха да се промъкнат откровено модерни творби, продукт на една нетърпима за старите комуняги артистична разкрепостеност. Дървените глави скърцаха, но ги търпяха. Сега събаряме – а пък сме много модерни. Пак добре, че някой пикасовед не го навряха в Народния театър. 10 януари 2015 |