История на исляма
Изтегляне 368.39 Kb.
|
Стълбове на исляма Ислямът е третата монотеистична религия след юдаизма и християнството. Главният му принцип е строгото единобожие и отхвърлянето на езическия принцип за съществуването на много божества. Единобожието се утвърждава с клетвената фраза (шахада): “ла илаха илла л-лаху уа мухаммадун расулу л-лахи” (لا إله إلا الله ومحمد رسول الله)16 – “Няма божество освен Аллах, а Мухаммад е пророкът на Аллах”. Произнасянето на тази клетва е достатъчно условие за приемане на ислямската вяра. Всеки мюсюлманин е длъжен да се придържа към още четири главни принципа. Първият от тях е молитвата (салат - صلاة). Първоначално посоката на извършване на молитвата не е важна. След хиджрата Мухаммад заповядва на своите последователи да се молят обърнати към Ерусалим. Това е явен опит да се спечелят християните и юдеите, но след провала му, посоката на молитвата (кибла القبلة) е окончателно установена към Мека. Мюсюлманите се молят пет пъти на ден. Според разпространеното предание за нощното пътуване на пророка да Ерусалим, а оттам – до седмото небе (الإسراء) първоначално Господ наредил молитвите да бъдат петдесет, но впоследствие ги намалил до пет17. Първата е при изгрев слънце, втората – по пладне, третата – следобед, четвъртата при залез слънце и петата – при настъпването на нощта18. Впрочем тези часове са съвсем условни, а всяка от молитвите може да се извършва в определен отрязък от време. Показателен за това е хадисът, който Малик ибн Анас цитира с иснада на Абу Хурайра: عن عبد الله بن رافع مولى أم سَلَمَة زوج النبي (صلى الله عليه وسلم) أنه سأل أبا هريرة عن وقت الصلاة، فقال أبو هريرة: أنا أخبرك. صلِّ الظهر إذا كان ظلُّك مثلك، والعصر إذا كان ظلك مثليك، والمغرب إذا غربت الشمس، والعِشاء ما بينك وبين ثلث الليل، وصلّ الصبح بغَبَشٍ، يعني غلس: “От Абд Аллах ибн Рафи‘, клиента на Ум Салама, съпругата на пророка (Бог да го благослови и със здраве го дари), че той [Ибн Рафи‘] попитал Абу Хурайра за времето за молитва. Абу Хурайра отговорил: Нека ти кажа. Прави обедната молитва, когато сянката ти стане колкото теб. [Прави] следобедната, когато сянката ти стане два пъти колкото теб. [Прави] вечерната молитва, когато слънцето залязва. [Прави] нощтната молитва между теб и третината от нощта. Прави сутришната молитва при развиделяване”19. От този хадис може да се заключи, че са маркирани единствено рамките на периода, в който съответната молитва трябва да бъде извършена. С особена почит сред изповядващите исляма се ползва петъчната молитва. За това говорят както ритуалите по нейното извършване, така и вярата, че тази молитва спечелва на всеки правоверен особено божие благоволение. За значимостта на молитвата в петъчния ден говорят най-ранните сводове богословска литература. Муслим ан-Найсабури (поч. 875), автор на един от най-авторитетните сборници с хадиси, цитира думите на пророка Мухаммад, че преди петъчна молитва мюсюлманите, които са се омърсили, трябва да се изкъпят (غُسْلٌ), а не да се ограничават с ритуално измиване (وضوء), както при останалите молитви: الغسل يوم الجمعة واجب على كل محتلم20. Според друг хадис отиващите на петъчна молитва трябва не само да се изкъпят, но и да си измият зъбите и да се напръскат с благовония: غسل يوم الجمعة على كل محتلم وسواك ويمس من الطيب ما قدر عليه21. Благовонията в случая могат да бъдат дори и женски (ولو من طيب المرأة)22. Пророкът насърчава своите последователи да присъстват на петъчна молитва, като посочва, че в петък има час, в който всяка молба към Аллах за нещо добро ще бъде непременно удовлетворена: إنَّ في الجمعة لساعةً لا يوافقها مسلمٌ قائم يصلي، يسأل الله خيرا، إلا أعطاه إياه23. Същевременно пророкът предупреждава, че Аллах ще постави печат върху сърцата на всички, които пренебрегват петъчната молитва24. От особена важност за мюсюлманите е ежегодното поклонничество в Мека – хадж, което според Корана при възможност трябва да извърши всеки вярващ. Поклонниците пристигат в Мека на седмия ден от месец Зу-л-хиджджа. Обличат специални обредни дрехи (ихрам) и онези от тях, които желаят извършват обреда умра – малък хадж. Умрата започва с Каабата. Поклонниците идват до черния камък и го целуват (такбил) или докосват с ръка (истилам) След това обикалят Каабата седем пъти. Първите три пъти тичат, а следващите четири - ходят. Обиколката (тауаф) завършва на входа на Каабата. Поклонникът се допира до него, вдига дясната си ръка нагоре и възславя Аллах. После поклонникът тича седем пъти между хълмовете Сафа и Маруа (сай). После може да излезе от ихрама, като напусне пределите на Мека или да остане в свещения град за основната част от поклонническия ритуал. На 8-и и 9-и Зу-л-хиджжа поклонниците остават в долината Мина. По пладне на 9-и се възкачват на планината Арафат. След залез слънце се спущат към долината Муздалифа (ифада). Долината се намира на около два часа път от хълма Арафат. В Муздалифа хаджиите се събират и прекарват нощта в будуване. Преди изгрев слънце на 10 Зу-л-хиджджа поклонниците се насочват към хълма Мина, пътят до който продължава също около два часа25. В района на Мина се намират три места за хвърляне на камъни (джамра). Първите две се подминават, а на третото мюсюлманите хвърлят седем камъчета, с които предварително са се запасили от планината Муздалифа. Смята се, че обичаят на хвърлянето (раджм) е насочен срещу сатаната (иблис). След хвърлянето на камъните започва най-големият мюсюлмански празник – жертвоприношението (айд ал-адха). Поклонниците колят жертвени животни – овни, агнета, крави, камили. След принасянето на жертвите, отрязват кичур от косата си и отиват в Мека за извършване на последния тауаф. Онези поклонници, които не са извършили умра са длъжни сега да предприемат сай. Хаджът продължава до 13 Зу-л-хиджджа, като 11, 12 и 13 са известни още като дните на Мина. Хаджиите се връщат в местността и отново хвърлят камъчета, но този път и на трите определени за целта места. Всеки от трите дни има определено име, свързано с действията, които се извършват в него – ден на страстта, ден на храната и ден на напитките. Тези наименования подсказват, че ритуалността на завършващия хадж е свързана преди всичко с освобождаването от забраните, към които са се придържали вярващите по време на свещения период преди поклонничеството26. 
Четвъртият стълб на исляма е постът (саум). Мюсюлманите са длъжни да постят в свещения месец Рамадан. През деня постещите се въздържат от употреба на вода и храна, но от залез до изгрев им е разрешено да се хранят и да пият. Рамаданът завършва с празника на разговяването (айд ал-фитр), който е вторият основен ислямски празник. Най-сетне всеки мюсюлманин е длъжен да плаща пари за милостиня. Този данък се определя с термина закат (زكاة), но в богословската литература често се употребява и терминът садака (صدقة). Някои богослови правят разлика между двата данъка, като обявяват закат за задължително плащане, което държавата трябва да взема, а садака – за доброволна помощ на мюсюлманина на нуждаещите се27. Това мнение обаче не е еднозначно и често двата термина се използват синонимно. Вероятно това се дължи на историческото развитие, което претърпява разбирането на общността, и най-вече на държавата, за доброволния данък. При самото възникване на мюсюлманската общност този данък е бил с чисто благотворителни цели, но с институционализацията на арабо-мюсюлманската държава след 622 г. той постепенно се превръща в държавен данък, чийто размер зависи както от поминъка на облагания, така и от района, в който той живее. Едно от първите сведения за задължително събиране на садака ни отнася към април 630 г., когато според сведенията на ал-Уакиди при всички племена, приели исляма, са изпратени събирачи на садака28. По време на праведния халифат садаката е вече установен данък. За това съдим по писмата на халифа Омар ибн ал-Хаттаб, в които става дума за размера на данъка, както и от една любопитна история, в която главен участник е същият халиф. Малик ибн Анас разказва, че веднъж Омар пил мляко, което много му харесало. Когато попитал откъде е млякото, му отговорили, че е надоено от животни, събрани като садака. Тогава Омар вкарал пръст в гърлото си и повърнал цялото изпито мляко29. Макар и да потвърждават ранната институционализация на садаката, тези сведения по-рядко съобщават за размера на вземания данък. Все пак от произведенията на по-късните богослови можем да добием най-обща представа за съотношението между садаката и дохода на онези мюсюлмани, които са задължени да я плащат. Според Малик ибн Анас долната граница на имуществото, при която се плаща закат е двадесет динара или двеста дирхама. Богословът посочва, че ако парите са непълноценни, заката се взима, само когато те достигнат теглото на пълноценни монети30. Малик не посочва колко пари дължи мюсюлманинът от минималната сума за закат, но споменава, че данъкът върху четиридесет динара се равнява на един динар, и с намаляването на сумата се изчислява според размера й до достигането на двадесет динара31. От тук може да се заключи, че върху двадесет динара мюсюлманинът дължи минимален данък. С нарастването на сумата той се увеличава, като всеки следващи двадесет динара покачват данъка с един динар. Струва си да се отбележи, че, когато говори за заката върху парите на мюсюлманите, халифът Омар ибн Абд ул-Азиз (99 – 101/718 – 719) съветва своя наместник в Египет Зурайк ибн Хайан: ومن مرّ بك م، أهل الذمّة، فخُذْ مما يديرون من التجارات من كل عشرين دينارا دينارا، فما نقص فبحساب ذلك حتى يبلغ عشرة دنانير: “А пък друговерците (ахл аз.зимма), взимай от търговските дейности, които упражняват, по динар от всеки двадесет динара. А което е по-малко – според сметката му, докато не достигне десет динара”32. От заръките на халифа личи не само, че друговерците в арабо-мюсюлманската империя се облагат с двойно по-висок данък, но и че в края на първи век по хиджра закатът се е институционализирал като държавен данък и видимо се е отдалечил от първоначалната си природа на пари, давани за милостиня и богоугодна дейност. Пресмятането на заката в пари се отнася до онези жители на халифата, които по един или друг начин са въвлечени в парично-стокови отношения (предимно أهل التجارات) и могат да заплащат в пари. В много от случаите обаче властите имат работа със земеделци или животновъди, които практикуват натурален обмен и едва ли биха могли да погасят задълженията си с пари. Нещо повече – парите биха опосредствали техния продукт, което на свой ред би усложнило пресмятането на данъка. Ето защо богословите посочват по какъв начин да се взема закат, когато продуктите не могат да бъдат пресметнати в пари. Малик ибн Анас съобщава, че е чел писмо на халифа Омар ибн ал-Хаттаб заката. В него халифът нарежда данъкът за камили да се взема според следните количества: عن مالك أنه قال: قرأت كتاب عمر بن الخطاب في الصدقة. قال: فوجدتُ فيه: بسم الله الرحمن الرحيم. كتاب الصدقة: في أربع وعشرين من الإبل فدونها: الغنمُ – في كل خمسٍ شاةٌ. وفيما فوق ذلك إلى خمس وثلاثين ابنة مخاض. فإن لم تكنْ ابنةَ مخاضٍ، فابن لبونٍ ذكرٌ، وفيما فوق ذلك إلى خمس وأربعين بنتُ لبون، وفيما فوق ذلك إلى ستين حِقَّةٌ طروقةُ الفحل، وفيما فوق ذلك إلى خمس وسبعين جَذَعةٌ، وفيما فوق ذلك إلى تسعين ابنتا لبون، وفيما فوق ذلك إلى عشرين ومائة حقتان طروقتا الفحل، فما زاد على ذلك من الإبل، ففي كل أربعين بنت لبون، وفي كل خمسين حِقَّةٌ: “От Малик, който каза: “Четох писмото на Омар ибн ал-Хаттаб за данъка за милостиня. Открих в него следното: “В името на Аллах Милостивия, Милосърдния. Писмо за данъка за милостиня (садака). За двадесет и четири камили или по-малко – овце: на всеки пет – овца. За всичко над това до тридесет и пет –женска камила на възраст от една до две години (ибнату махад). Ако не е женска камила на възраст от една до две години, - мъжка камила на възраст от две до три години (ибну лабун). За всичко над това до четиридесет и пет – женска камила от две до три години (бинту лабун). За всичко над това до шестдесет – камила от три до четири години, която се е чифтосала с мъжкар (хиккатун тарукату л-фахл). За всичко над това до седемдесет и пет – женска камила от четири до пет години. За всичко над това до деветдесет – две женски камили от две до три години. За всичко над това до сто и двадесет – две камили от три до четири години, които са се чифтосали с мъжкар. За всичко над това – на всеки четиридесет камили – женска камила на възраст от две до три години, а на всеки петдесет – женска камила от три до четири години”33. По отношение на овцете Малик посочва: وفي سائمة الغنم إذا بلغت أربعين إلى عشرين ومائة شاةٌ، وفيما فوق ذلك إلى مائتين شاتان، وفيما فوق ذلك إلى ثلاثمائة ثلاث شياه، فما زاد على ذلك ففي كل مائة شاةٌ: “Ако овцете на възраст за паша достигнат от четиридесет до сто и двадесет – една овца. Всичко над това до двеста – две овци. Всичко над това до триста – три овци. За всичко, което е над това, - на всяка стотица по една овца”34. При кравите долната граница на данъка е тридесет. Между тридесет и четиридесет се плаща една крава на възраст от една до две години (تبيعٌ), а от четиридесет – крава, която е навършила три години (مُسِنَّةٌ)35. При земеделската продукция закатът също зависи от вида продукт. При фурмите данъкът е десятък (عُشرٌ), в случай на естествено напояване и половин десятък (نصف العُشر) при изкуствено напояване36. Данък се плаща, когато продуктът надвиши пет камилски товара37. В същия размер закат се плаща и върху маслини и зърнени култури38. ПРАВЕДНИ ХАЛИФИ
Шиити
   
Мухаммад Хюсеин Хасан (
убит 680 г.) 
Али Зайн ал-Абидин (713 г.)
Мухаммад ал-Бакир (735 г.)
Джафар ас Садик (765 г.)
Муса ал-Казим (799 г.) Исмаил (750 г.) 
А
Мухаммад ал-Мактум Карамати М Али ал-Хади (868 г.)
Ал-Хасан ал-Аскари (874 г.)
Мухаммад ал-Махди Завоевания през епохата на праведните халифи. Омаядски халифат 661 – 750. Борба за власт след смъртта на Али през 660 г. Двоевластие – Хасан в Ирак и Муауия в Сирия. Възкачване на Муауия. Муауия ибн аби Суфян (661 – 680 г.). Основни събития: Въвеждане на династичния принцип в управлението на държавата. Въвежда нови дивани – за поща и за съхраняване на държавните книжа. Язид ибн Муауия (680 – 684 г.). Убийството на Хюсеин на 10 мухаррам 61/ 10 октомври 680 г. Ибн аз-Зубайр обявява бунт срещу Омаядите. Обсадата на Медина през 683 г. Обсадата на Абдулах ибн аз-Зубайр в Мека през 684 г. и смъртта на халифа. Муауия ибн Язид (684 г.) Възкачва се на трона болен. Умира няколко месеца по-късно. Муауия не оставя престолонаследник. Това довежда до появата на няколко течения в рода на Омаядите, които оспорват властта в Халифата. Едната от групите желае на трона да го наследи брат му Халид ибн Язид. Други издигат за кандидат Амр ибн Саид ибн ал-Аас. Мнозина подкрепят старейшината на омаядския род Маруан ибн Хакам. След разгорещени спорове на събрание на омеядските старейшини в местността Ал-Джабия близо до Дамаск за халиф е избран Маруан (684 – 685). Участниците в събранието се споразумяват, че след смъртта на Маруан халифи ще бъдат последователно другите двама претенденти – Халид ибн Язид и Амр ибн Саид ибн ал-Аас. Маруан успява скоро да промени тези решения и обявява за престолонаследници двама от синовете си – Абдулмалик и Абдулазиз.
Основни събития а. Движението на Ал-Мухтар ибн Убайд ас-Сакафи 686 – 687 г.) Значимостта на движението е свързана с два основни аспекта
АЛИ
 
Мухаммад Хюсеин Хасан  ибн
ал-Ханафия
Абу Хашим Абдулах ибн Мухаммад (поч. 716 г.)
Абасиди – Мухаммад ибн Али ал-Аббаси
б. Вражда с Абдулах ибн аз-Зубайр. През 691 г. Хаджджадж ибн Юсуф ас-Сакафи убива Мусаб, а през 692 г. и самия Абд Аллах. в. Арабизация на административната и финансовата система. Арабизирани византийски монети: 
Арабски монети 
АЛ-УАЛИД ИБН АБДУЛМАЛИК (705 – 715) Епохата му е време на стабилност и затихване на опозиционните движения. СУЛАЙМАН ИБН АБДУЛМАЛИК (715 – 718) Предприема гонения срещу северноарабските племена (ал-мударийа), които навремето подкрепили брат му Ал-Уалид в опита му да го отстрани от наследството на престола. Лансира йаманиййа. ОМАР ИБН АБДУЛАЗИЗ (718 – 719) Отстранява корумпираните управители на области. Забранява на омеядите да си присвояват пари от държавната хазна. Отменя джизието, което досега са плащали мюсюлманите от неарабски произход. Води балансирана политика по отношение на северните и южните араби. ЯЗИД ИБН АБДУЛМАЛИК (719 – 723). ХИШАМ ИБН АБДУЛМАЛИК (723 – 743) АЛ-УАЛИД ИБН ЯЗИД ИБН АБДУЛМАЛИК (743 – 744) Порочният халиф ЯЗИД ИБН УАЛИД (744) ИБРАХИМ ИБН УАЛИД ИБН АБДУЛМАЛИК (744 - 745) Управлява само седемдесет дни. Детрониран е от Маруан ибн Мухаммад, който е последният омаядски халиф. МАРУАН ИБН МУХАММАД (745 – 750) Абасидска революция – 747 – 750. Край на омеядския халифат. Причини за краха на омеядската държава. Абасидски халифи: Абу ал-Аббас (750 – 753). Абу Джафар ал-Мансур (753 – 775). Брат на Абу ал-Аббас. През 753 г. убива Абу Муслим ал-Хурасани. През 757 г. започва строителството на Багдад. Завършва през 766 г. Ал-Махди (775 – 785). Син на Ал-Мансур. Ал-Хади (785 – 786) Син на ал-Махди Ар-Рашид (786 – 809) Син на ал-Махди. Оставя трима престолонаследници: Мухаммад ал-Амин, Абд Аллах ал-Мамун и Касим ал-Мутамин. Ал-Амин (809 – 814). Гражданска война с Ал-Мамун Абд Аллах ал-Мамун (814 – 833). Възкачва се на престола след смъртта на брат си. С неговото управление арабското начало окончателно губи битката за властта в халифата. Проявява симпатия към шиитите дванадесетници. През 816 г. отстранява брат си Касим ал-Мутамин от наследството на престола и назначава за престолонаследник осмия имам на дванадесетниците Али Риза. В отговор абасидите в Багдад въстават под предводителството на Ибрахим ал-Махди. През 817 г. Али Риза умира и конфликтът е изчерпан. В края на управлението си възприема учението на ислямските рационалисти – мутазилитите. През 833 г. заповядва богословите да бъдат изпитани по въпроса за статута на Корана – дали е сътворен или съвечен на Аллах. Ал-Мутасим (833 – 842). Продължава лансирането на мутазилизма. Въвличане на турците в администрацията и войската. През 835 премества столицата от Багдад на север в Самарра. Ал-Уасик (842 – 846) Ал-Мутауаккил (846 – 861) Отменя михната. С неговото управление започва упадъкът на халифската институция. Убит от тюрките. Това слага начало на неколкогодишни размирици. Литература: Основна:
|
