Иван Михайлов В. „Македонска трибуна



Дата31.12.2017
Размер193.84 Kb.
ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ПИШЕ „ИСТОРИЯ"...
Иван Михайлов

В. „Македонска трибуна", август 1972, бр. 2346 - 2350.
 

Пише свои спомени уж, като си дава вид, че разказва абсолютно верни исторически факти. Пише, както въобще българските комунисти „пишат история". Озаглавила е книгата си „Повеля на дълга" [1]. Обективна би била само ако беше я озаглавила „Целта оправдава средствата". Тъй като всички лъжи и изопаче-ния, които изпълват страниците й, служат само на партийната цел, а не на истината. Тая книга е издадена в настоящата 1972 г.

Не ще се впускаме в разглеждане на въпроси, които се отнасят до свободното (преди 1944 г.) българско общество. В чужбина има тъй много интелигенция, избягала от комунистическия режим. Някои всред нея може би ще се заинтересуват да дадат преценка по съчинението на Цола. Ние се спираме само на точки, които се отнасят до фалшификации относно македонското освободително движение.

1) На първо място подчертаваме, че и Цола е в пълно невежество по македонските работи. Допускаме да е знаела по-точни неща за негрите в Средна Африка, но по македонското движение е боса.

Тя, например, не знае какво означават и четирите букви ВМРО, отбелязвани стотици пъти и в чуждата преса всяка година, в течение на десетилетия. Като говори за ВМРО тя си служи с местоимението „него" - сякаш означението „Вътрешна Македонска Революционна Организация" е от мъжки род.

Тя ни разправя, че в с. Лопово, Мелнишко, през 1924 г. бил свикан конгрес на ВМРО, за да примирява някакви федералисти и автономисти. И че в конгреса станало някакво изтребление, най-голямата жертва при което е бил Тодор Александров. Цола е изсмукала всичко това от пръстите си.

В с. Лопово бе свикан конгрес само на Серския революционен окръг. В него не е поставян никакъв въпрос за примиряване на федератисти (това е групицата на комунистите във Виена по това време) и автономисти. В конгреса не са станали никакви изтребления. А Т. Александров биде убит на път от Мелник за с. Лопово.

И множество други неистини и нелепости пише Цола. До времето около Първата световна война, и след нея, за такива блудкави измислици, когато някой ги пише, в България се казваше, че е писал „семковщини". Четейки редовете на Цола по македонското движение обхваща ни смях, както когато сме чели книгата на Семков, озаглавена отгоре „Роман", а в средата на страницата поставено заглавието й „Въздушна природа и нещастна фамилия".

2) Цола пише за наказанието на Алеко Василев и Георги Атанасов, виновници по убийството на Т. Александров, на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). Но не съобщава имената, а изрежда общи фрази. Тя твърди, че там били подложени на сеч привърженици на същия Т. Александров и от тях загинали 193 души, и словом сто деветдесет и три души. А, повтаряме, в Горна Джумая бидоха наказани само споменатите двама души и опиталия се да побегне техен другар Коларов. Нито едно врабче повече не е загинало. Очевидно, Цола е сънувала за някакви избити привърженици на Т. Александров в Горна Джумая.

3) На стр. 295 в книгата си казва, че насмалко Тодор Александров щял да бъде спечелен за единодействие с комунистите, „ако не бяха кървавите погроми от август - септември 1924 г."

Тук вече цяла се е объркала всред дати и факти, за които понятие и няма. На 31 август изменнически бе убит Т. Александров, а в същия момент и придружаващият го четник Панзо Зафиров.

В съзаклятието по това злодеяние участвуваха всичките (по-сетне наказани) десетина души комунистически оръдия в Пиринска Македония. Тя има предвид това наказание на виновниците от страна на ВМРО и го нарича „погроми".

Но как тия „погроми" (станали през септември в същност) са попречили да бъде спечелен за комунистическата кауза Т. Александров, когато той е убит още на 31 август? Това Цола не ще бъде в състояние и на себе си да обясни.

И как Т. Александров би бил спечелван за тая кауза през август - септември, когато още на 2 август публично бе известил - че отхвърля всякакви сътрудничества с комунистите и че с тях не е подписвал никакви споразумения. Такива изявления той бе направил и пред кореспондента на лондонския вестник „Таймс", което и Цола казва.

4) На стр. 292 пише: „Дворецът се стреми с потоци кръв да пресече всякакви контакти на ВМРО с нас, за да провали единния ни фронт с него (под „него" тя разбира ВМРО!).

Тя говори, че запасният майор Янков, комунист, приказвал с македонски дейци. Но никой не му е пречил да води колко обича разговори. И никаква кръв не би се проливала, за да се попречи на това. С македонските дейци е могъл всеки да приказва най-свободно. Цола не е в състояние да посочи нито една капка кръв, пролята от когото и да било, за да пречи на разговори с комунисти. Но съвсем друг въпрос е дали македонските дейци (освен някои хаймани из софийските кафенета) са искали да правят единен фронт с комунистите. Не са искали; и затова комунистите мразят Т. Александрова и другарите му дори и след неговата смърт, за която носят голяма отговорност те, комунистите.

5) На стр. 470 Цола нарича ВМРО „реакционно крило на ВМРО". С това иска да каже, не е съществувало и някакво прогресивно крило, състояще се от неколцината събрани на издръжка във Виена, бивши (отпреди 16 години, за онова време) санданисти, а някои от тях турнали си и име федератисти,

Тая групица бе в открита услуга на сръбската и гръцка полиция. Един измежду нея бе прословутия предател и обирач Тодор Паница. По това доста е написано в македонските печатни издания. Но комунистите старателно скриват тия данни пред своите партийни членове.

6) На стр. 295 четем: „Привеждайки решението на Централния комитет (на комунистическата партия - бел. наша) Коста Янков постави пред областното ръководство неотменимата задача да сторим всичко от наша страна, за да спасим от пълно унищожение честните хора във ВМРО. Същевременно ние не биваше да прекратяваме работата си за все по-дейно привличане към нашето дело на широките маси от македонски бежанци. Те трябваше да бъдат смятани за нас важен боен резерв. Резерв, какъвто бяха Добруджанската революционна организация, организацията на тракийци и единофронтовската левица на Българския земеделски народен съюз.

- Ето, който не е знаел, ще чуе от Драгойчева, че македонските народни бежански маси били нужни на Българската комунистическа партия за боен резерв. Не става дума за македонското освободително дело, но за техен резерв, та - като вземат властта - да обявят македонските българи за друга народност, а да не говорим за другите „прелести" на режима им.

Що чудно тогава, че те са в съзаклятие за убиването на Т. Александров, или врагове на Иван Михайлов, на македонската родолюбива емиграция и пр.?...

- Какви „честни хора" ще спасяват те във ВМРО? Имат на ум само неколцината техни агенти в редовете на македонското движение.

7) На стр. 249 споменава за нови поръчения от техния център. И казва: „Поръченията се свеждаха до засилване работата ни с тракийските и македонските бежанци, чиято организация след летните кланета се гърчеше в мъчителна криза и все още отказваше да приеме Ванчо Михайлов, кървавия приемник на наказания „бунтар": сега бе време да окажем помощ на здравите революционни сили във ВМРО, с надеждата да я изтръгнем от желязната ръка на двореца".

Разясняваме:

а) Тя приповтаря пак баснята за някакви кланета през лятото на 1924 г., [2] по които стана дума по-горе.

Но тук и нея подканваме: да изнесе имена на пострадалите при тия „кланета". Това искане отправяме към българските комунисти от пет - десет години насам. Сега са на власт в България и имат всичката възможност да изнесат имената, толкоз повече, че с това ще изложат омразната на тях ВМРО. Защо не го сторят? Ясно е, - защото няма какво да посочат.

б) Колко ВМРО и македонското движение изобщо се е отказало да приеме Ванчо Михайлов - Драгойчева и всичките й по-видни другари отлично знаят. Рядко някога в македонското движение е викан и приеман някой с такъв ентусиазъм, както бе приет Иван Михайлов. Напразно си е хабила езика и по тази точка Цола.

в) Михайлов бил кръвник, според Цола и другарите й, задето бидоха наказани виновниците по убийството на Т. Александров, които по всички посоки (на македонска територия, в стара България, в чужбина) едва наброяваха една дузина.

Но кое прилагателно да прилепим на Цола и нейните другари за ония хиляди избити невинни българи, които станаха жертва на комунистическия терор в България подир 9 септември 1944 г.? Тук не говорим за предизвиканите от хора като Цола множество български жертви чрез септемврийското комунистическо въстание в 1923 г., загиналите в черквата „Света Неделя" в София и пр. и пр.

Повтаряме, - съгласете се, „другарке Драгойчева" на анкетна комисия от името на Обединените народи, която да посочи и поименно жертвите в тия злодеяния; пък нека посочи и имената на наказаните от страна на ВМРО (но заедно с туй и на загиналите членове на ВМРО и на македонската родолюбива емиграция от ръката на чужди оръдия).

г) Думите й „наказан бунтар" сигурно се отнасят до Т. Александров. Тия думи Цола не е изяснила. Но факт е, че в убийството му имат участие комунистическите оръдия.

д) С измислиците Цола си играе като децата с оловни войници. Така че, излишно е да й отговаряме във връзка с намерението й да изтръгвала - тя и другарите й - ВМРО от „ръката на двореца".

Не двореца, а българските комунисти се стремяха (както сами го признават и чрез редовете на Цола) да заграбват в своя ръка македонското движение и новите бежански маси в България. И днес, ако не нещо реално, заграбили са поне една сянка, едно празно название в София, което искат да представят за македонска организирана емиграция. Тая сянка и фикция са я поместили при така наричания Славянски комитет в София.

8) На стр. 238 говори, че Пловдив, Асеновград и околните села били „наводнени" от македонски бежанци. В редовете й се чувствува неприятност поради тоя факт. Сигурно, защото тия бежанци не са били в редовете на нейната партия.

Но едва ли се е запитала с каква тъга тези хора са напуснали вековните си огнища. Премного взискателни бихме били ако търсим подобно родолюбив в човешки екземпляри като Цола Драгойчева.

9) На стр. 188 описва как доставяли оръжие за партията си: „Оръжие пристигаше чрез други „входни врати" - Гърция и Югославия: прекарваха го през границите нелегално наши политически емигранти и дейци на ВМРО. Разбира се, касае се до дейци от левицата на тази революционна организация, хората около легендарния Тодор Паница, които бяха запазили верността си към идеалите на Гоце и Яне и сега крачеха в борбите рамо до рамо с комунистите; на тях партията бе поверила доставките на оръжия откъм Гърция (Солун) - през долините на Места и Струма и през Пиринските усои - райони на неотдавнашния Серски революционен окръг, и през Родопите. През западната граница оръжието бе пренасяно от политически емигранти, настанени по това време в граничните райони на Югославия..."

Върху тези думи на Цола отбелязваме следното:

а) „Легендата" на Тодор Паница се изчерпва в неговото антибългарско дело, което в по-малък размер беше започнало още при младотурците. Но сетне това свое дело той уголеми в сътрудничество със сръбската и гръцка полиции в разни посоки, включително в избиване на най-добри българи всред селата на поробена Македония.

б) Що се отнася до „неотдавнашния" Серски революционен окръг, Паница и така наричащите се няколко души санданисти около него, бяха напуснали редовете на ВМРО още в 1908 г., като се поставиха в служба на младотурската власт, в разрез с добре разбраните български национални интереси. Днес вече и видни деятели от някогашната младотурска партия отпечатват свои спомени в Турция и твърдят, че Сандански и Паница след 1908 година са били чисто и просто на власт в Турция, значи - в течение на четири и половина години до Балканската война. Нещо повече, видни турски деятели като солунския валия Кязим бей подчертават в спомените си, че хора като Паница са се компрометирали пред другарите си в национално отношение и че истински са обирали българското население чрез отстъпени от младотурците за използуване гори и прочее. Значи, когато Драгойчева споменава „Серски революционен окръг" във връзка с името на Паница и някои негови някогашни другари, трябва да се разбират софийските или виенски кафенета. Що се отнася до Серския окръг, там народът, начело със самоотвержени водачи, продължи борбата за освобождение до самата Балканска война.

Оръжието, което комунистите е трябвало да си доставят откъм Солун и Драма, чрез прикрити единични лица към Пиринска Македония и Родопите, в никой случай не можеше да бъде доставяно без пълното съдействие на гръцките власти, с които лично Паница беше в постоянна връзка и дружба. А в същото време нелегални борци се движеха всред българското население тайно, поддържаха духа му и надеждата за освобождение. Гдето можеха Паницовци предаваха, разбира се, тия борци било на гръцката, било на югославската полиция, или водеха сражения срещу тях рамо до рамо с войските и жандарите на поробителя. На много места се отдаваха даже на бясно избиване на най-корави български селяни, считайки ги за съмишленици или участници на ВМРО, и всичко това напълно открито, както действуваха обикновените сръбски държавни банди.

в) Цола признава, че се явили пречки за доставките на тяхно оръжие, та затова обърнали погледа си към другите граници на България. Буквално пише така: „През западната граница тази задача падаше върху плещите на нашата политическа емиграция, настанена по това време в Сърбия; през южната граница тази грижа пое левицата във ВМРО и по-точно другарите на Тодор Паница..."

Тук логически идват следните въпроси:

а) Кого може Драгойчева да увери, че сръбската полиция не е знаяла за доставките на оръжия, които откъм Сърбия са изпращани тайно на комунистите в България? Нима това оръжие, ако е идвало от по-далечно място, тайно е пристигало в ръцете на българските емигранти - комунисти, които живееха на казан под контрола на сръбските власти? И сега ли трябва да се убеждаваме, че самата сръбска полиция доставяше оръжие на всички тия емигранти в Сърбия след 1923 година, защото тя знаеше, че оръжието ще бъде употребявано срещу ВМРО и срещу България. Поради такова убеждение подпомагаше подобни вноски на оръжие, и гръцката полиция. За да се намира Тодор Паница като у дома си в канцелариите на сръбските и гръцките видни полицаи и генерали причината е само тази, че той с няколко души бе изцяло на разположение на „Югославия" за насилия, дори най-безчовечни, срещу българските селяни в поробения край, за да бъдат те оттръгнати чрез огън и меч от ВМРО, на която бяха дали клетва още от времето на Груев и Делчев. Вторият мотив на поробителя беше именно споменатия - че с въпросното оръжие ще се вършат акции и против България.

б) Уместно е и тук да запитаме Цола Драгойчева: спомня ли си тя под каква сръбска тирания живееха тогава един милион българи в Македония и Западните Покрайнини? И счита ли от българско и човешко гледище приемливо и морално да се прибягва до сръбското оръжие, да се поставят в негова услуга българи, за да доунищожават македонската българщина и да атакуват България?

10) На стр. 437 тя казва: „На 13 февруари 1925 г. ючбунарската наказателна група с няколко точни револверни изстрели екзекутира видния сговорист и правителствен главорез, директор на войнствуващия фашистки ежедневник „Слово", фашистки идеолог и „интелектуален" вожд на ВМРО Никола Милев. Ефектът от екзекуцията бе поразяващ. Естествено, изборът на Центъра е бил продиктуван от грижливо премислени съображения и въпреки това мнозина от нашите не бяха предполагали силата, с която мечът на възмездието се стоварва върху врага... Освен всичките си публично известни титли, постове и отличия, Никола Милев се оказа в центъра на множество държавни и обществени институции, член на поверителни щабове, в чиито ръце фактически се намираха юздите на властта; беше председател на столичното дружество на буржоазните журналисти; беше и таен съветник в двореца; участвуваше в ръководния триумвират (заедно с Ванчо Михайлов и генерал Протогеров) на окончателно прочистената от демократически елементи ВМРО. Оказа се, най-сетне, че бил току що назначен за пълномощен министър на режима в най-силната капиталистическа държава - Съединените щати, и че до деня на заминаването му оставали броени дни."

Относно писаното от Драгойчева по убийството на Милева отбелязваме следното:

а) Чрез Драгойчева имаме публично признание, че комунистите са наредили убийството на проф. Милев, което - впрочем -веднага след убийството стана известно на ВМРО. Центърът, който тя споменава, и който е дал нареждане за убийството, се намираше във Виена. От там именно Павел Шатев е изпратил бързо съобщение до самия Милев, когото добре познавал и ценил, - да се пази, тъй като Виенската комунистическа централа е взела решение да бъде убит. Шатев по това време беше в средата на Виенската централа.

б) Нещо нормално е Драгойчева да нарежда цяла серия прилагателни и за Милев: главорез, сговорист, фашист, „интелектуален вожд на ВМРО" и прочее. Прилагателните, и колкото е възможно по-гадни, са може би най-важното отличие на книжовния стил, с който си служат комунистите; и затова тъй тежко, досадно се четат техните писания.

Милев никога в живота си не е бил главорез, какъвто възможно е да е Драгойчева. И сръбските вестници наричаха Милева комита, та затова известният български карикатурист Александър Божинов бе нарисувал иронична за сърбите карикатура, представляваща Милева облечен като комита; но вместо паласки с патрони беше наредил на кръста му шишета с мастило, а вместо пушка беше поставил в ръката му писалка с изострен писец. Цяла мислеща България се смееше на ума на сърбите във връзка с тая карикатура, както ние сега се смеем, на Драгойчева. Нямаше разумен човек в България, който би повярвал, че Милев бил комита или пък някакъв главорез, какъвто Драгойчева го представи, за да мине като по-смешна и глупава и от сръбските шовинисти.

Също тъй е измислица, че Милев бил интелектуален водач на ВМРО. Той е бил само идеален българин, който не забравяше, както Драгойчева и подобни на нея забравят, че в Македония има един милион поробени българи. Милев служеше с перото си само на българщината, но нито на фашизми, нито на комунизми от какъвто и да е сорт; и не е бил член на никакви отговорни съвети, конвенти и прочее, каквито Цола е изсмукала от пръстите си. Най-смешната измежду тези измислици е тая, че Милев влизал в някакъв триумвират заедно с Ванчо Михайлов и Протогеров.

11) На стр. 483 Драгойчева пише: „Атентатът в църквата „Света Неделя" потресе всички. Потресе и нас, нелегални и легални дейци на революционното движение; подобен акт, завършил с гибелта на невинни хора, в никой случай не можеше да получи и нашето одобрение. Нещо повече: огромното мнозинство между нас първоначално смятаха, че се касае до провокационен акт на властта, планиран като претекст да развихри тотална разправа с революционните сили. Бяхме слисани, изумени, потресени издън душа."

По това ще кажем следното:

а) Първата фраза на Цола от горния цитат ясно признава, че целият български народ е бил потресен от това безгранично злодеяние. А във втората й фраза се говори, че уж били потресени и те, легалните и нелегални комунисти в тяхната тайна и революционна организация.

Но всеки читател на книгата й би се запитал: защо тя толкова често и с адмирация говори за запасния майор Янков, който може да се смята главен организатор на атентата в черквата „Света Неделя"? Тя посочва Янкова като много важен деец на комунистическата партия. И защо този човек не е бил изхвърлен от редовете на тази партия, като най-малко наказание? За пример, ВМРО наказва със смърт даже за неимоверно по-малки злодеяния, извършени от неин член, особено пък ако е действувал в нещо на своя глава. Сега комунистите казват тук-таме, че Янков (т.е. военната им секция) действувал на своя глава при атентата в „Света Неделя". Никой не вярва на това, с право.

б) Сетне, като груба тартюфщина звучат думите на Цола, че съжалявала за загиналите в черквата сто и петдесет души невинни хора. Ами какво ще ни каже тя за многото хиляди невинно избити в България, съвсем невинни хора, по нареждане на комунистическото ръководство след 1944 г.? Дължим този въпрос и тук да засегнем, макар и другаде да е споменат в тази статия.

в) Отбелязваме и дебело подчертаваме, че организаторът на атентата в черквата „Света Неделя" (вероятно заповядан от по-високо място) се смята от всички за организиран от запасния майор Коста Янков, когото комунистическата партия, тоест нейното ръководство изтъква като важен деятел на партията, и го споменава в редица свои печатни издания.

г) За да бъде вярна на своята мисия да провокира лъжи, на същата страница Цола не е могла да скрие в същност задоволството си от извършения атентат. Всеки наблюдателен читател ще разкрие това задоволство в първите единадесет реда на страницата, където започва да говори за станалия на 16 април 1925 г. атентат в софийската катедрала. Съвсем прозрачно е, че на Цола, както и на тези, които са заповядали атентата, се е искало да бъдат избити в тая черква всички, които не са били с комунизма или са осъждали неговите насилия. И понеже и македонското освободително движение се зловидеше на комунистическото ръководство, Цола и днес, след четиридесет и седем години, флагрантно лъже, - че в черквата били загинали хора на ВМРО. Ето как тя пише за загиналите: „Между убитите и ранените се оказаха видни членове на демократическия сговор, офицери от армията и униформената полиция, началници в „обществената безопасност", запасни чинове, ръководни дейци на реакционно-монархическата ВМРО, висши държавни служители, граждански лица".

Нито един член на ВМРО, камо ли пък нейни ръководни хора, не е загинал при този атентат. Но Цола пише лъжата, защото това прави удоволствие на нейните кръвожадни инстинкти.

Отбелязваме и следното: ако толкова много голям е бил броят на загиналите видни членове на управляващата тогава партия, или действуващи запасни офицери, или хора от полицията, нямаше самата Цола да пише, че е била потресена от гибелта на невинни хора. Ако са загинали, да приемем тридесет души участници във властта (между тях и съвсем бедни чиновници) останалите сто и двадесет души, както и ранените, поне около сто и шестдесет души, бяха изключително невинни хора, далече стоящи от властта.

1.2) През 1924 г. беше пристигнал в България твърде известният белгийски социалист Емил Вандервелд, ползуващ се с голям авторитет във Втория социалистически интернационал. Той беше гост на българските широки социалисти (социалдемократи). Пожелал беше чрез тях да се срещне с Тодор Александров, но беше отговорено, че Тодор се намира далече и надали би могло да стане среща докато е в България г. Вандервелд.

В книгата на Драгойчева четем, че този виден гост на България бил освиркван по целия път от Варна до Горна Джумая (значи по цялото протежение на България) от вражески на него марксически елементи. Тук Цола очевидно пак приказва семковщи-ни. Ние сме уверени, че нито на едно място и нито един човек в България не е освирквал госта.

Отбелязваме, че Вандервелд наскоро, като се прибра в Белгия, беше научил, че Тодор Александров е убит. И открито писа, че е убит от агенти на комунистите. Затова, види се, и „другарката" Драгойчева още не желае да прости на Вандервелд задето е казал истината.

13) На стр. 227 Цола говори за някой си Благой Касабов, който бил обкръжен от многобройна полиция във Варна и паднал убит. Касае се за някакъв комунист, чието име ние за пръв път слушаме.

Но и тук Цола е намерила за нужно да каже нещо против македонското дело; и измисля лъжата, че този Касабов, освен от полицията, бил обсаден и от „бандата на Ванчо Михайлов". Изглежда, че в просташката фантазия на Драгойчева тая „банда" е имала свои въоръжени хора във всяко село и град на България. Личи си, че тази чудновата авторка много разчита на крайната неосведоменост или евентуално на политическата плиткост на комунистическите читатели.

14) На стр. 238 тя разправя, пак за наивниците, че в дните на септемврийското въстание (1923 г.) на пловдивската гара се движели „македонствующите", при това - по нейните думи -настръхнали и недоверчиви към всичко. И добавя, че след „по-големите кланета" в Горна Джумая, когато „били избити около двеста видни войводи и активисти от опозицията във ВМРО начело с Т. Александров", - македонствующите имали основание да изпитват озлобление към всички, дори към военните, „до вчера смятани за техни бойни другари и доброжелатели".

Пак трябва да запитаме Драгойчева:

а) Нима тя вярва в една буква от онова, което е написала? Нима очаква да й повярва някой, че на пловдивската гара са се движили цели патрули от комити (и то непременно с черни бради! - както тя казва)?

Допускаме, че тя е прочела някои книги, където лъжите на комунистите по отношение на македонското дело са жестоко изобличени. Та затова сега и тя полага колко голямо, толко и напразно старание да заблуждава читателите. Но истината не може да бъде променена чрез купища лъжи, така както едно парче злато не може да бъде унищожено чрез натрупване върху него на цели кошове смет.

б) Сама си бае Цола и Бог знае дали вярва, че в Горна Джумая били избити някакви двеста души видни войводи и някакви „активисти" от ВМРО. Не може и да се разбере дали тя смята, че тия двеста души са привърженици на Т. Александров или някакви противници. За Цола е било важно да посочва някаква голяма цифра, пък останалото няма значение... Що се отнася до думата „активисти", тя е съвършено непозната в речника на ВМРО.

15) На стр. 486, говорейки за полицейските мерки след атентата в черквата „Свети Крал" (новото име е „Света неделя") Драгойчева пише: „На всеоръжие бяха вдигнати всички ефективи на тайната и униформена полиция, запасните офицери и подофицери, бандите на монархореакционната ВМРО" и прочее.

Истината е, че нито един човек от македонското движение и специално от ВМРО не е бил насочван за каквато и да е акция срещу българските комунисти във връзка с атентата в софийската черква „Света Неделя". И този път даваме възможност на комунистите от категорията на Драгойчева - да изнесат поне един конкретен случай, поне едно име на деятел от ВМРО, който да е взел участие в каквато и да е гонитба или акция срещу българските комунисти в оня момент. За човек, който нищо не знае по даден въпрос, но твърди, че знае всичко тъкмо по същия въпрос, обикновено се казва, че е безсрамник.

16) На стр 495, във връзка с някакви проектирани мерки на българската власт срещу комунистите в Пловдив (по повод на атентата в Софийската катедрала) пише: „До зори светеха и прозорците на гражданския клуб (седалището на пловдивския Конвент), пълнеха се с всевъзможни субекти и свърталищата на Ванчомихайловата ВМРО. Властта използува нощта за последно уточняване и съгласуване на големия Удар."

Никакви свърталища на ВМРО не са съществували в Пловдив, тъй като този град е отдалечен от Македония и там не е имало никаква ВМРО. А що се отнася до атентата в софийската черква, никакъв македонски деятел не е имал нещо общо с мерките на полицията и нито е имало нужда в някакви свои свърталища да се събират по този случай „ македонски деятели.

17) На стр. 438 Драгойчева наново умува: „... Продължаваше кървавото гонение срещу левите дейци на ВМРО, санданисти и федералисти - избиваха ги с нож, куршум и отрова..."

Цола пише толкова сигурно тези глупости, като да е присъствувала при употребата на ножове и отрови. Като оставим на края тези празнословия, изтъкваме, че и Цола защищава някакви санданисти и федералисти. Имаме още едно доказателство, значи, че няколко души, които се кръщаваха с такива имена подир Първата световна война, не бяха нищо друго освен обикновени оръдия на комунистическата партия.

18) На стр. 294 тя споменава, че по „събитията" в Горна Джумая бил писал на времето статия и Георги Димитров. Но той е писал и други статии. И всичко казано от него е в духа на онова, което и Цола бръщолеви. Всичко написано и от него е лишено от обективност, напълно тенденциозно и много пъти съвършено отчуждено от истината.

19) На стр. 293 Драгойчева пише: „Под диктовката на двореца дясното крило на организацията, оглавено от още неизвестния третостепенен функционер - главорез Ванчо Михайлов, подпомогнат пряко от правителствени войскови части, командувани от генерал Протогеров, подлага на брутално унищожение всички „бунтари" във ВМРО".

Наново имаме семковщина:

а) Цола дължи първо да посочи кога е бил главорез Иван Михайлов. Нека тя изреди жертвите на това му главорезство, за което плещи с толкова дълъг език.

б) В Горна Джумая Протогеров коленичеше умолително да не се посяга на живота му, когато две - три секунди преди това падна убит пред очите му Алеко Василев. Протогеров беше еднакво виновен с Алеко по убийството на Т. Александров. ВМРО имаше съображения в този момент да не го накаже, но не забрави вината му и по-късно биде наказан. Кои са тогава войските, които в момента Протогеров е командувал? Може да се говори за сълзите му, а не за войските му.

в) Алеко Василев, сляпо оръдие на комунистите, участвува в убийството на Т. Александров главно поради страх, че на предстоящия общ конгрес на ВМРО ще бъде съден и осъден заради користолюбие и злоупотребена значителна сума народни пари. Този нищожник, добре следен от ВМРО, комунистите обявяват едва ли не за герой.

20) На стр. 292 Цола, мъчейки се да подражава на Емил Зола, пише: „Кланетата от септември 1924 г. бяха разтърсили със своята бруталност цялата общественост на страната, превърнаха се в сензация и за цяла Европа".

Тук трябва да поясним следното:

а) Сензацията за всички мислещи хора (особено в политическите среди) на Европа се състоеше в туй, че загина Тодор Александров, който приживе още беше станал легенда и всред много чужди среди.

б) А комунистическата централа даде нареждане на всички зависещи от нея леви или други вестници по света пишат сензационни измислици във връзка с наказаните в Горна Джумая двама души (Алеко и Атанасов), които комунистическото ръководство считаше за свои потайни оръдия в средата на ВМРО. Тия писания именно и до ден днешен - както виждаме и в книгата на Цола - говорят за някакви кланета в Горна Джумая, които изобщо не са ставали.

Що се отнася до България и до поробена Македония, там българщината беше потресена само поради известието, че Тодор Александров е загинал. Всичко останало, което тя пише по въпроса, са смешни измислици.

От гореказаното се вижда, че върху македонските работи Драгойчева пише само изопачения, измислици и нелепости. Който обича нека вярва, че по други въпроси в книгата й тя пише другояче.

Дължим да поясним, че когато споменаваме наименованието „Българска комунистическа партия", имаме предвид само нейните ръководства. Що се отнася до трудовия народ, с който тя обича да се идентифицирва, изтъкваме, че гръбнакът на ВМРО всякога е бил именно трудовия народ. Който има старание да проучва българските народни работи, нека хвърли поглед поне само върху списъците на избитите, изтезавани и затваряни под сръбска власт македонски българи, за да се увери, че деветдесет на сто от всички тия хиляди пострадали хора са работници, селяни, дребни еснафи. За повече от дванадесет хиляди пострадали македонски българи, поименни списъци се намират в спомените на Иван Михайлов. Но и деветдесет на сто от нелегалните борци (четници, войводи и пр.) във ВМРО са все синове на селски и работнически фамилии, в голямото си мнозинство бедни хора. Никога не смятаме, че макиавелизма, съмнителното родолюбив, авантюрите и фантазиите на ръководството на БКП е едно и също нещо с родолюбивото чувство на българското работничество, което не еднаж братски се е проявявало в полза на македонската освободителна кауза и на поробения брат.

Д. Р.

В. „Македонска трибуна", август 1972, бр. 2346 - 2350.



1. Става дума за том I от трите тома спомени на Цола Драгойчева "Повеля на дълга". Вж. Ц. Дратойчева, Повеля на дълга. Спомени и размисли, т. I, С, 1972, Т. II, Щурмът, С., 1975, Т. III, Победата, С., 1979. Откъси от спомените й по македонския въпрос бяха отпечатани в отделна брошура под заглавие „Из моите спомени. На класови и интернационалстически позиции", С., 1979. Макар че критиката на Ив. Михайлов по представянето на отделни факти и събития, свързани с македонския въпрос да са основателни, спомените на Драгойчева бяха една от първите книги със спомени на висш комунистически функционер, в която се представяше отношението на БКП по македонския въпрос. Книгата на Драгойчева беше критикувана и от Вера Ацева, Ванчо Апостолски и др. от Скопие от позициите на югославския македонизъм.



2. Става дума за т. н. „Дъбнишки кланета", които са били обект на тенденциозно представяне от партийната публицистика (К. Кюлюмов, В. Караманчев и др.)

3. „Д. Р." - от псевдонима на Ив. Михайлов, Деянов, Радко".


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница