Иван вазов под игото

273
Рада занемя. Тя угади. Тя само пошушна:
— Колчо, не ме плаши бре!
— Аз те не плаша, ами ти казвам да се радваш… Той е жив!
Колчо не удържа решението си, взето на улицата — за да обади на Радка постепенно радостната вест. Това по̀ беше възможно за един окат, на когото хиляди външни впечатления можеха да залитат развълнуваните чувства. Но слепецът се намираше в един океан от тъмнина, освещаван сега само от една лъча, населен само от една радост. Ако не кажеше по-скоро с думи, трябваше да каже със скокове и давчения… Все едно — душата трябваше да се излее без забава.
При думите на Колча, които тя предугади със сърцето, момата се облегна до стената, за да не падне.
Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа сякаш не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко. Заедно с голямата напрегнатост расте и пъргавината на душата
— когато тя е здрава. Може би, че тайният инстинкт на сърцето я приготви по-отрано. Тя завика в полуда:
— Жив? Боже мой! Де е? Кой ти каза, Колчо? Жив? Той жив,
Бойчо? Ах, мамице, дали няма да умра от радост! Какво да чиня сега?
Сълзите й дойдоха на помощ и в тях се изля половината поток на кипещето чувство, което я задушаваше.
Колчо, по-спокоен вече, й разказваше подробно ненадейната си среща с Бойча на вратнята на Мича Бейзадето и онова, що последва.
— А кога ще дойде?
— Надвечер, по мръкнало; па имат сега и много работа…
— Ах, божичко! Божичко! — стискаше си ръцете и се смееше през сълзи Рада.
В такъв миг тя беше възхитително хубава.
— Колчо, благодаря ти, Колчо, благодаря ти! — каза тя,
пренесена от радост.
Колчо си излезе и той с облекчена душа. Това нежно и предано сърце беше щастливо от чуждата радост. Природата, която му бе отнела всичко, оставяше му тая способност в утешение…
Рада се възчуди какво да стори сега, как да дочака мил гост; как да прикрие посещението му; да каже ли на къщните, да не каже ли?

274
Да иде при тях, тя ще залудува там; да стои тука — тя ще се пукне!…
За да убие вековете, които я отделяха още от Бойча, тя зашъта, затреби стаята, поприглади се, понакити се пред огледалото, на което се усмихна и му се изплези, като видя, че е хубава. После послободня,
завъртя се на един крак като петгодишно дете и запя нещо, на което смисъла не отбираше, па нито чуваше. Умът й беше на вратата и най- слабият шум я правеше да трепва като птиче. Тя беше тъй щастлива!
* * *
Едвам днеска вечер, по тъмно, Огнянов можа да тръгне от манастира, за да посети Рада. Тя живееше у баба Лиловица, отделно в една стаичка, в дъното на длъгнестия и бухнал с листнати овошки двор. Отвън до стаята беше прилепено одърче, дето Рада деня работеше и четеше на сянка.
Ней се изгледаха очите да чака два дни. Тия дълги часове, пълни с трепета на ожиданието, с жегливи вълнения и безпокойства, сториха й се по-дълги от векове. В нетърпението си, тя излезе вън на двора.
Нощта напредваше. Звездите блещукаха като живи брилянти на небето. Из пречистения и утихнал въздух се лееха тихи благоухания от цветята в съседните дворища; най-силно се чувствуваше ароматното дихание на една кичеста акация. Листата на дърветата в двора сладко-дремливо шушнеха и трепереха от милувките на нощния зефир; тишината беше чудна и тайнствена в тая безлунна нощ. На гредата над одърчето двете ластовички, пробудени от шума на Рада,
погледнаха сънливо от гнездото и пак се сгушиха една до друга…
Някакъв любовен дъх, някаква радост небесна и неуловима вееше навсъде. И всичко: и това лазурно небе, и тия брилянтови звезди, и тоя въздух, и тия дървеса, и ластовички, що се топлеха в пуховото си легло, и цветя, и миризми — внасяха в душата благодатно успокоение и й говореха за мир, любов и поезия и за безконечни звонки целувки в сладката нощна тишина…
Рада копнееше…
Когато най-после Огнянов тропна на вратата, тя усети, че краката й се подвиват, но тя хвръкна и отвори.

275
Любовниците се прегърнаха и слепнаха устните си в дълга,
гореща целувка.
Един поток от радости трябваше да се изкаже сега в няколко повторени целувки, в няколко прекъснати думи.
Подир първите бурни излияния, двамата любовници, честити и сияещи, се поуталожиха. Те не можеха да се нарадват един на други.
Рада беше прелестна тъй, осветена от любовта си. Ней се струваше
Бойчо по-хубав в това селско облекло, из което по-рязко излазяха умните изразителни черти на мъжката му физиономия.
— Та какво правиш ти, пиле? — казваше й той. — Та ти, клето дете, си се преобърнала на страдалница! Аз те убих, аз те принесох в жертва, Радо… И ти нито ме кориш, ами все тая любяща душа, това нежно сърце, родено само да плаче, да милее и да се гали!… Прости ме, прости ме, Радке! — И Огнянов й стискаше ръцете в своите и се губеше в дълбочината на големите й блестящи очи.
— Да те простя? Няма да те простя! — викаше тя галено- сърдита. — Та какво е това от тебе? — Да умираш и аз да не се мъча?
Па поне да ми не обадиш с едно словце… Ах, Бойчо, Бойчо, недей веке умира, за бога; няма да те оставя… искам да бъда все при тебе, да те вардя като очите си, да те обичам много, много и да ти се радвам…
Ти си страшно страдал, Бойчо, нали?… Ах, божичко, каква съм луда!
Нито те питам как си минал, какво си патил през толкова месеци, през тия страшни векове за мене!
— Много патил… и много премеждия, Радо… но имало един господ за нас и пак се сбрахме.
— Не, не, ти ми разкажи по тънко всичко, всичко… Аз искам да зная… та то такива истории се тъчаха за тебе, такива слухове, едни от други по-проклети… Боже, как нямат хората милост, ами измислюват такива неща!… Разкажи ми, Бойчо! Сега си жив и при мене и аз мога куражлийски да изслушам всичко, каквото си изтеглил, колкото страшно и ужасно да бъде.
И тя го гледаше умолително, с неизразима любов и участие.
Бойчо не можеше да откаже на молбата й. Тя имаше право.
После, и нему беше приятно, и той сам беше жъден да подели душата си с един любим човек, с едно отзивчиво сърце; възпоминанията за минали страдания, за претеглени нещастия имат някаква особена прелест, когато се изливат в минути на щастие. Бойчо разправи

276
просто, но не сухо и бежешката, както вчера на комитета и после на
Викентия, приключенията си, откогато остави Бяла черква. В ясните детски очи на Рада живо се отразяваха вълненията на душата й при слушането им; той прочиташе ту страх в тях, ту милост и участие, ту тържество и радост; тя гълташе всяка негова дума, тя преживяваше и предчувствуваше всичко и не сваляше от него поглед, който го сладко гореше и опиваше.
— Ах, Бойчо, някой те предаде! — извика тя безпокойно, когато разказът дойде до нападението на Огнянова в Алтъновското ханче от турците.
— Не зная, не смея да окривявам българин. Може би сам се издадох в турското кафене с някаква неблагоразумна обноска.
— После? — питаше нетърпеливо и развълнувано тя.
— Аз чух из стаята си стъпките на турците и разбрах, че идат за мене, и ми притъмня пред очите. Виждах, че надежда нямаше: бях изгубен… Извадих револвера си и се спрях зад вратата. Шест куршума имах: петте щях да подаря тям, а шестия оставих за мене…
— Боже! Боже! Какви минути, и аз не знаех, може би аз съм се смеела тук.
— Ти трябва да си се молила, Радо, защото бог се пак умилостиви и ме избави от явна гибел.
— Той е направил чудо, Бойчо?
— Да, чудо, ако щеш. Той заслепи турците. Наместо да влязат в моята стая, те влязоха в първата към двора; в хана, както после разбрах, току преди малко пристигнал някой си таксилдарин от
Пловдив, грък, и той ми бил съседът. Види се, да е имал голямо сходство с мене и това е заблудило заптието, което ме бе видяло прежния ден…
Рада въздъхна с облекчение.
— Аз чух глъчката, познах, че има недоразумение, че след една минута щяха да бъдат при мене. Една минута само ме делеше от тях,
от смъртта ми… Аз сега не помня как съм изкъртил една пречка от прозорчето и съм се хвърлил долу на пътя… На пътя не, ами в реката,
която беше замръзнала… Продъни се ледът и аз до колене затънах в студената вода. Дор се мъчех да изпъпля на сухо, заглуши ме страшен гърмеж: пет-шест пушки гръмнаха над главата ми из прозорчето. Те

277
ме не удариха… Тогава търтих на бяг, един луд бяг. Колко време съм търчал из тъмнината, отдека съм минувал, не мога да зная.
— Тебе те гонеха!
— Да. Донейде си чувствувах това, но после нищо… Аз бях влязъл в гората. Беше нощ вече. Вятърът режеше… Панталоните ми бяха замръзнали и приличаха на дъска. Аз вървях два часа на запад,
все по полите, и полужив пристигнах в село Овчери. Добри хора там ме приеха и сгряха… Само един пръст на крака ми измръзна, но слава богу… Там преседях две недели, но уплаших се да не довлека беди на хората — аз влачех подире си бедите — и преминах в Пирдоп, дето братът на Муратлийски беше учител. У него пролежах три месеца болен, нещо като тежка болест.
— Клети Бойчо, ти си бил простинал по кърища и планини цяла зима… Ти си цял мъченик — каза Рада състрадателно.
— Златно сърце беше тоя момък, братът на Муратлийски. Той ме гледа като майка.
— Какъв благороден българин! — каза Рада покъртена.
— И патриот голям, той ми се отплати двойно и тройно за една моя услуга на брат му.
— После? Какво стана?
— Като оздравях, той ме снабди с разноски, даде ми тия нови селски дрехи и ме изпрати със сълзи на очи. Аз тръгнах за насам.
— И тебе те никой не позна?… Бойчо, пази се тука!
Огнянов беше свалил гуглата си и връзката. Той се изправи пред огледалото, прехлупи шапката си, преправи се в главата и лицето и се обърна доста преиначен.
— Познаваш ли ме сега?
— Та ти ако щеш си тури и маска, аз пак ще те позная… Я го виж какъв ме гледа!… Какъв си смешен, Бойчо! — смееше се тя весело.
— Ти ме познаваш, че ме обичаш, но чуждите хора отде ще се догадят!
— И който мрази, има остри очи, не се шегувай!
— За такъв познавач аз имам това — каза Огнянов, като подигна кебенцето си и показа главучките на два револвера и на кама, които се подаваха из пояса.

278
— Кръвнико! — изсмя се Рада. — Госпожа Хаджи Ровоама право имала…
— Аз ако към кръвник, ти си противоположната крайност — ти си херувимче.
— Подигравай се с едно бедно момиче.
Той пак седна.
— Е, продължавай! Разкажи ми как дойде дотука. Ами кои са тия Муратлийски? — питаше Рада, която два пъти чу това име.
— Бързобегунеков брат.
— На немеца тука? Фотографът?
— Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викат Добри
Муратлийски. Той е толкова немец, колкото и фотограф. Той избягал от Старозагорското въстание. Аз го прибрах тука и го скрих под това име… Той ми е стар другар и твърде предан човек. Ти се обръщай до него смело, когато ти стане нужда.
Рада го погледна стресната.
— Че защо ще се обръщам към чужди хора? Аз нямам нужда…
Ти знаеш, че живея от спестеното, от учителската заплата.
— Аз ти казах да го не гледаш като чужди човек.
— Ами ти къде си?
— Аз тръгвам, Радо.
— Ти тръгваш пак? Кога тръгваш? Как, оставяш мене?
— Тая нощ още, след два часа — каза Огнянов, като погледна часовника си и пак го мушна в пазвата на абичката си.
Рада пребледня.
— Ти тръгваш тъй скоро? Не съм те още видяла!
— Трябва да осъмна в К. Аз съм с мисия, па освен това аз не мога вече да остана в Бяла черква. Жално, че не успях даже да благодаря бай Марка за неговото великодушие към тебе… та и към мене малко ли го показа?… Ах, благородни души има между нас,
Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България… Обичам я тъй силно и за това, че ражда прелестни създания като тебе…
— Бойчо, защо отиваш? Ах, божичко… Не, по-добре отведи и мене — ти трябва да ходиш — ти си се пожертвувал за България —
изведи ме из тоя чер град, тури ме в някое село, дето по-често да те виждам… не, ако щеш, накарай и мен нещо да работя за народа, и аз съм българка… и твоят идеал е мой, Бойчо, и ако ти умреш за

279
България, и аз ще умра с тебе… Но да не се делим, страшно е пак да остана сама, да бера хиляди страхове за тебе, да слушам все черни известия за тебе… Боже, как е сега добре! — И тя си тури ръцете на раменете му.
— Радке, твоето положение тука и аз го виждам: неприятно е много — каза Огнянов угрижено. — Аз усещам онова, което ти ми не казваш: тебе те преследват тука моите врагове, нали? Злобата на хората ти не прощава нищо, зная… Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска… Не е само една Хаджи Ровоама тука, зная. И ти ги понасяш мълчаливо, ти си героиня за мене по страдания. Бедний ангело! Великото дело, което ме е погълнало цял,
не ми оставя минута и за твоята участ да помисля. Аз съм корав егоист, аз съм виноват, прощавай, пиле!
— Ах, Бойчо, Бойчо, ако ме оставиш пак, чини ми се, че ще те изгубя завсегда, че няма да те видя вече — продума Рада и очите й овлажняха. После прибави тихо и умолително: — Не ме оставяй тука,
Бойчо; живееш ли, мреш ли, искам да бъда при тебе… Аз няма да ти бъда препятствие, аз ще ти бъда помощница. Аз ще направя всичко…
Само нека те виждам по-често.
— Не, ти не можеш нищо… революцията изисква мъжка сила,
кръвожадност… безпощадност… а ти си ангел същи… Ти извърши вече дълга си: левското знаме, дето изработи твоята ръка, ще ни разпаля и въодушевлява… Това е доста за една българска мома!
После, като помисли, прибави:
— Слушай, Радо, дохаждаш ли в Клисура, на гости у госпожа
Муратлийска? Тя живее сега в Клисура. Аз ще изработя това… И там са опасности… но поне да се отървеш от тукашните интриги.
— Навсякъде, дето тебе бих виждала.
— Аз съм агитатор в онази околност сега и там съм по- притулен. В Бяла черква ще дойда пак — само да подигна въстанието… Дотогава ще се виждаме, Радо, после бог знае кой ще излезе жив из борбата… Тя ще бъде кървава и велика. Стига бог да благослови оръжието ни, стига отечеството ни, това наше измъчено отечество, да възкръсне из борбата окървавено, но свободно, та аз с радост ще умра за него… Една тъга ще ми остане за тоя свят: че тая смърт ще ме раздели от тебе, вярно… Защото те обичам безпределно,
мило дете, защото ти владееш моето сърце… то е твое… но животът

280
ми, о, той принадлежи на България… И ще зная, че ще има барем една душа на земята, която да ме пожали и да пролее сълзи на моя гроб неизвестен…
По Бойчовото лице мина облак.
Рада го хвана за ръцете развълнувана.
— Бойчо, но ти ще оцелееш, бог ще запази такива герои за
България и ти ще бъдеш славен, Бойчо, и аз тъй щастлива тогава!
Бойчо поклати глава недоверчиво.
— Ех, ангеле мой — каза той, но се пресече. Па като я хвана и той за ръцете, прибави: — Радке, каквото и да се случи, аз искам да ми бъде съвестта спокойна… Аз може да загина, аз почти чувствувам това…
— Мълчи, Бойчо!
— Слушай! Аз може да загина, Радо, защото отивам да срещам смъртта, но искам да бъда малко спокоен за тебе. Ти свърза о мене съдбата си, с мене осъдения, отверженика; ти ме направи най-щастлив с любовта си, ти ми пожертвува нещо по-скъпо от живота си: честта си; и горко изпати за това от света; ти забрави всичко за мене! Искам,
ако умра, да знам, че ти оставаш честна жена пред бога и пред хората,
ако не щастлива… искам да носиш моето име, името Огнянов: то не е с нищо безчестно запетнено, Радо, това име. Когато дойдеш в
Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помисля за твоето обезпечение. Баща ми е заможен и ме обича…
Той ще изпълни последната воля на едничкия си син… Аз бих направил това тука, но е невъзможно сега; ние можем сами друго да сторим… Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам — ни златен, ни железен… Желязото, що нося, то е за неприятелите… Но няма нужда,
над нази господ, великият, праведният господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, господ на страждущето човечество, той види, той чуе.
И като я улови за ръката, той коленичи.
— Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка.
Тя коленичи.
И устните им промълвиха някакви слова, чути само от вишния…

281

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: