Иван вазов под игото

292
— А кога ще идеш за Мека?
Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.
— Чорбаджи, остави ме.
— Хай да пътуваме за Мека заедно — извика Безпортев; —
чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!… — И
Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. — Крачи напред за Мека! — викаше той.
И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът,
чушнат с Безпортева, тръгна нататък.
Конят меланхолически тръгна след господаря си.
— Кой знае, кой знае!… — мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин;
той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора,
пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи
Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто,
тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй,
случайно, или от пиянство — вчера и завчера то не можеше да стане,
днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено… Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?… Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
— Кой знае, кой знае!…
В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж… Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!
Марко остана поразен.

293
— Та то всичко полудяло: от старци до бозайници — помисли си той, — тя се е залюляла…
Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:
— Какво носиш бре, малко муле?
Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух,
който бе прихванал всичките и самаго него даже.
— Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша,
дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи…
После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:
— Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите… Базиргяни ли съм ги народил… Не, по-добре, нека стоят настрана… Един от къщата стига…
Слънцето беше къде обед.
Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата,
прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище.
Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по- хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти,
цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.
Той се развика към баба Иваница, която се подаде:
— Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?
Баба Иваница го изгледа слисана.
— Че кой го е отварял, аз ли?… Всичките: Васил, Димитър,
Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините… Кой ги знае какво дирят в тъмнината!
Марко се разлюти:
— Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци — каза той, като се чешеше в тила.

294
После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:
— Лудите, лудите — те да са живи!…
И затвори пак врачка̀та.
Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му… Той се молеше за България!…

295

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: