X. ЕДИН ШПИОНИН ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

256
Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.
Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.
— Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.
— Ето и тая вечер ни е шпионирал!
— Кой знае какво ни се върти над главата.
— Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх — каза Франгов.
— Огнянов, кажи своето мнение! — обърна се Соколов.
Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:
— Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.
— Чрез какъв начин можехме да сторим това? — попита поп
Димо.
— Чрез унищожение — смърт.
— И революционният устав само такова наказание предвижда
— забележи Попов.
Възцари се мълчание.
— Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова!
— извика студентът.
Всички изгледаха зачудено Кандова.
— Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! —
извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.
— Как! — извика с отчаян глас Кандов. — Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.
— Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам — избъбра мрачно Соколов.
Кандов протестуваше.
— Жребий! Жребий! — развикаха се някои членове.
Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий.
Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.
Тогава Огнянов каза авторитетно:
— Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател,
то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам

257
първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.
Това мъдро предложение се одобри.
Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен,
чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.
И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча
Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за
Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.
Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.
— Завчера го срещнах — дошъл от Пловдив — казваше Ганчо
Попов. — Из един път ме приближава и право ти куме в очи: „Как отива вашата работа?“ — попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир- вода, доде бях с него… Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.
— Дявол да го вземе тоя погански син — каза Мичо ядосан; —
роднина ми е, но се гнуся като от леш.
— Колко майки е разплакал тоя изверг! — каза поп Димчо; —
който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога… — И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.
В туй време чукна се силно вратата.
Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.
Соколов грабна револвера и се затече при вратата.
— Кой тропа? — попита той.
Един тих глас се обади:
— Отворете!
— Заманов дохожда — пошъпна булка Мичовица.
Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.

258
Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.
Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.
— Издайничество? — попитаха всички очи.
— Какво е това писмо? — попита Огнянов.
— Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.
И той подаде писмото на Огнянова.
— Чети тук тия редове! — прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:
„Господин председателю!
Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!
Българският предател и шпионин:
Х. Заманов“
Сега втрещаването стана общо.
Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? — попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.
— Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се — обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още,
че липсва из пазвата му.)
— И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! — каза Кандов.
— И че няма провидение! — прибави Недкович.

259
— Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в
Заманова имало толкова честност! — каза Франгов.
— Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем —
забележи Ганчо Попов; — той споменува още за някаква буря — дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?… Нали чухте, че
Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?
— Та у тоя човек имало благородство! — учуди се Огнянов.
— И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си — каза Недкович.
— Господа — извика с тържествен глас Огнянов, — това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!
— Заманов за мене е светец сега — забележи покъртен бай
Мичо.
И по всички лица, преди малко тъй настръхнали, сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем, че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше.
Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива.
Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.
Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан
Стефан амнистията…

260

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: