317
съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува…
Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и
като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство… Колко съм щастлив, ох!“
И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница… Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен,
безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога,
ония,
които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му,
разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.
Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.
Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит посипа главата му.
Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се
ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си…
Кандов остана вкаменен!
Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена…
Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.
— Болен си, болен си, Кандов! — пошушна си той безнадеждно.
— Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.
И той завървя пак несъзнателно.
— Да, лек, лек, радикален лек! — повтаряше си той… Но какво!
Физическа болест да беше… Но тая рана е в душата… Не се гори с
318
нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните… Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти…
Защото аз съм луд, да, луд… Все едно, и при тоя… Някой съвет, кой знае, мога да получа — и да не бъде без полза… Да… Нека се възползувам от случая. Нищо не губя… Но друго трудно: трябва изповед пред доктора… Трябва да стана смешен… Не, невъзможно… По друг начин трябва…
И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.