ЧАСТ ВТОРА БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ

ЧАСТ ВТОРА

БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ

Думата “знаме”, произлиза от “знамение”, т.е. знак. Произходът и се свързва с гръцкото σημαία – флаг. Макс Факсмер дава крайно съмнителна етимология от глагола „знам”⁴⁴⁰ Освен в българския език със същият смисъл присъства само в руски. В чешки znamení , означава знак, сигнал, а в полски znamię – признак.

Исторически погледнато освен думата „знаме” в българския език са се използвали още „хоръгва” „стяг”, „пряпорец”, „байрак”.⁴⁴¹

Хоръгва, още хоръгъ, хоругва, в диалектни форми уругва, уругвица, хуруглица. Регистрирана в старобългарски – Супрасълски сборник (ср.Х в.) Среща се във всички славянски езици: украински хоругов, род.п. хоругви, староруски хоругы, род.п. хоругъве, съвр. руски хоругвь, сърбохърватски хоругва, хоруга, словенски karǒgla, *karǒgva, чешки korouhev, старочешки korúhva, словашки korúhev, полски chorągiew (от където chorąžy - хорунжий, знаменосец), горнолужицки khorhoj, долнолужицки chórugoj, chórgoj.Присъства обаче и в пруски caryangus и латвийски karogs (karũgs) пак със значението на знаме. В готски съществувала думата hruggа, близка до старонемско и норвежко rungе – палка, дръжка.

Прозходът на „хоръгва” се свързва със алтайските езици: в монголски oruŋgo, oruŋga, калмикски оrņό – знаме, знак, в езика на монголците от Вътр.Монголия geger, her, древнотюркското uruŋu – знаме, флаг на войскова част. В тунгусо-манджурски: urgun, orgi – дръжка на копие, urge – хартиена кукла използвана в гадаенето на шамана, xergen, xergine – черта, изображение, знаци, картина върху дърво или плат, също знак на достойнство или сан, дало производното xergei - писар. Като цяло началното „х” показва по-голяма близост на тунгусо-манджурските и монголските форми.

Фактът, че хоръгва присъства във всички славянски езици, включително в пруски и готски, говори че думата е заимствана още на общославянско ниво. Кой е неният приносетел е неизвестно, но най-вероятно това са хуните на Атила.⁴⁴² Другата вероятност е думата да е прабългарска по поризоход.

Стяг още стег, стаг. Регистрирана в старобългарски. Присъства в руски стяг, украински стяг, белолруски сцяг, сърбохърватски стиjег, старосръбски стегъ - бойно знаме. В началото на ХХ в. се е употребявало в тракийските и родопски, рупски говори като стег, стаг – сватбарско знаме⁴⁴³. Думата отсъства от западнославянските езици. Макс Фасмер смята, че стяг е заемка в руски от староскандинавското stŏng – дълъг прът, пилон, идентичното със старошведско stang – същото по значение⁴⁴⁴. Липсата на подобна дума в полски и чешки, поставят под съмнение въпросната етимология.

Далеч по-вероятно е стяг да е от прабългарски произход. В осетински дигорски stug, æstug, иронски stыg, означава завързана коса, букли, напомнящо много на „конската опашка” от отговорите на папа Николай І. Според Абаев осетинската дума показва ясен паралел със санскритското stuka – снопчета вълна или животински косми, коса, перчем, букли, памирски stūγ – дълги коси. В унгарски има древна аланска заемка üstök – перчем, чуб, плитка⁴⁴⁵.

Знамето най-общо може да се определи като парче плат, което с помоща на въже, може да се издигне на пилон. С произхода, развитието и значението на знамената се занимава науката вексилология. Името й произхожда от латинското “vexillum”, както се наричали кавалерийските щандарти в римската армия. За разлика от хералдиката тази наука е съвсем млада. Тя възниква в американския град Уинчестър (щата Масачузетс) през 1962 г, когато е създаден научноизследователски център по изучаване на флаговете. Пет години по-късно през 1967 г. този център заедно с други заинтересивани организации и отделни групи любители, създават Международна федерация на вексилологичните дружества .

За разликата от гербовете, знамената имат много по-дълга история. За техен прототип се смята традицията, съществувала сред много народи в древността, да се поставя върху прът някаква фигура, обикновено с религиозно значение, в смисъла на амулет. Тези прото-знамена са известни в науката като “вексилуиди”. Най-старите познати вексилуиди са от преддинастичен Египет (3400-3000 г. пр.Хр.).

От същото време (III хил.пр.Хр), е известен и вексилуид в района на днешен Иран- метален прът завършващ с орел. Вексилуиди се отриват още в Асирия ( ок. 3000 г.пр Хр) Вавилон, Хетската държава (2400-2200 г.пр.Хр), древен Китай, Рим и другаде.

Първото знаме в света се е появява в древен Китай по време на управлението на митичния „Жълт император” (2255-2205 г.пр.Хр.), но най-старата иконографска информация за използване на флагове в Китай датира от ок. 1500 г.пр.Хр. Най-ранните данни за наличието на знамена в Европа, са от древна Гърция. Знае се че около V в.пр.Хр, на адмиралският кораб на атинската флота се е развявал червен флаг. В запазените стенописи от Паестум (Южна Италия) – 330 г.прХр.са изобразени два флага. В известната мозайка от Помпей – битката при Исса е изобразено знамето на персите.

В Рим флаговете, се използват в коницата и се наричат вексилуми, представляващи червен плат прикрепен в горната си част към прът.Обикновено върху плата е изписвано името на властващия император или е изобразен портрета му.

Римският император Контстантин I Велики (306-337) въвежда т.нар лабарум, представляващ християнски вариант на римските вексилуми. Върху червения плат е поставен монограм, съдържащ гръцките букви “Х” и “Р” - т.е. Христос. Появата му е свързана с битиката при Миливиевия мост на р. Тибър, (октомвири 312) между Константин и претенданта за престола Максенций. Вечерта преди сражението императорът вижда на небето светещ кръст, заобиколен от думите “in hoc signo vinces”, т.е. “с този знак ще победиш”. Тогава заповядва да изрисуват на знамето му, което било червено, бял кръст. На следващия ден Константин разбива Максенций и влиза в Рим.

През VI в Византия, заменя римските вексилуми с квадратни флагове, завършващи с един или два триъгълника.

Първоначално върху флаговете са поставяни кръстове, но с развитието на хералдиката в страните от Западна Европа, върху тях започват да се изобразяват гербовете на владетелите – т.нар “бандери”. През ХVI в.няколко държави, между които и Великобритания, въвеждат знамена съставени от цветни ленти, с което се поставя началото на съвремените флагове.

Дългата история на знамената е причината за създаването на множество флагове, но онова което символизира дадена страна е НАЦИОНАЛНОТО. То обаче има и някои разновидности, явяващи се негови заместители при определени случаи. Това са:

• 
  кърмови флаг - Поставя се в задната част (кърмата) на кораба .
  
• 
  гюйс (крепостен флаг, носово знаменце) - малко знаменце поставящо се на носа на кораба. Издига се заедно с кърмовия флаг, когато корабът е на пристанище или е закотвен в морето. Поставя се и над морските крепости.
  
• 
  вимпел (косица)- поставя се върху мачтата в случаите, когато корабът е в бойна готовност, но не е получил все още задача или когато се връща от изпълнение на мисия.
  

Най-старото съобщение за наличие на знаме у българите се съдържа в отговорите на папа Николай I (858-867) до княз Борис I (852-889) от 866 г.. В пункт 33 се споменава , че до покръстването българите, когато влизали в сражения “носели като военен символ конска опашка”⁴⁵⁵

В цитираното сведедение става въпрос за т.нар. „бунчук”. Той представлява сноп косми от конска грива или опашка, прикачани към копията. Тази традиция е свързана с индоарийте. Счита се че най-старото известие за бунчуците е в индийската „Ригведа”⁴⁵⁶ (І-32, стих 12) В действителност обаче там не се говори за знамена. За да се спаси от демона Вритра, раненият бог Индра се превърнал в конска опашка.⁴⁵⁷ За магическата сила на конската грива или опашка се споменава и в осетинския „Епос за нартите”. За да победи врагът си Сайнаг-алдар, нартът Батраз откъсва косми от гривата на коня си и ги изгаря. Пак там нартът Сослан, връзва опашката на коня си като оставя само три косъма свободни и благодарение на това удържа победа.⁴⁵⁸

Степнтие народи са вярвали в магическата сила на конските опашки и гриви и поради тази причина са ги прикачали към копията си по време на бой. Разбира се корените на тове поверие се крият в култа към конното божество, почитано сред голяма част от индоевропейските племена.

Впоследствие бунчукът е взаимстван от монголите, факт който подвежда много учени да го смятат за монголско изобретение⁴⁵⁹.

Едно от най-древните изображения на бунчук е в петроглифите от Тамгали (Казахстан)⁴⁶⁰, датирани в периода ХІV в. пр.Хр.-VІ/VІІІ в.сл.Хр., които са с индоверопейски произход. Тук той е прикачен към копие, но заедно с платнено знаме. Последното ясно показва, че бунчкът не е била знаме, а талисман, който трябвало да пази война по време на битката.

Конската опашка не може да бъде знаме и поради факта, че при степните народи знамената са изпълнявали чисто практични функции – да обозначават отделните части на армията, което от своя страна помагало на предводителя да координира военните действия, а също така и да издава команди. Описвайки аланските знамена, подобни на „дракони” с няколко дълги платнени ленти, римският управител на провинция Кападокия Ариан споменава: „те са удобни не само защото плашат противника, а и защото различните отряди се обозначават добре помежду си и няма опастност да не се разпознаят и да се нападнат един друг”⁴⁶¹

В китайския трактат Го Юй – „Реч за царствата” (превод В.Таскин, 1987), се споменава, че преди сражение армията на усуните⁴⁶²се подредила в следния ред: централната армия носила бели флагове с изображение на дракон, лявата-червени с изображение на соколи, а дясната черни с изображение на мечки и тигри. Владетелият им се движил в колесница, на която се развявало бяло знаме с изображение на мечки и тигри⁴⁶³.

От графитите в Плиска-Преслав ясно се вижда, че и в Дунавска България са се използвали платнени знамена. Подобно платнено знаме, раздвоено като лясновича опашка е изобразено и върху кана от съкровището от Наги Сент Миклош. Знамето е поставено върху копието на войн-конник влачещ за косите пленник. (В археологията съществува спор за неговата древнобългарска принадлежност. Австрийските и унгарсикте учени го обявяват за аварско, на това мнение бе и покойния проф.Рашо Рашев, но пък българската му принадлежност се доказва от наличието на надпис с гръцки букви на неизвестен език, както и наличието на рунически надписи подобни на донско-кубанските и мурфатларските рунически надписи).

(Б.а.: В  древнотюркски и монголски се среща думата *tug, *tuγ – знаме, която според Б.Я.Владимирцов, С.К.Малов, М.Рясянен е заимствана от китайското dok (древнокитайското duk), съвр. dao/du - щандарт, стяг, знаме, бунчук (от пера или бичи опашки). По мнението на Т.Д.Скрынникова, китайското понятие е от тюркски произход, което обаче е крайно съмнително, предвид древните китайски традиции в използването на знамената за обозначаването частите на бойния строй. От китайски прониква и в тунгусо-манджурски tu, tuj, tunge – знаме. Но възниква въпросът, дали китайско-алтайското *tug/duk не е много древна индоевропейска заемка. Открива се директна връзка с хотаносакски dauke – знаме, в индоарийски (древноиндийски) dhvaja – знаме, като произлизат от индоиранския корен *duag, в индоарийски dhuag, авестийски dvag - вее се, развява се! Китайците са заели термина от хотаносаките, по-точно от контактите си с народите „Ди”. Явно се е получило наслагване с понятието stauka - кичури, букли, бончук и се стига да название на знаме-бончук, тъй като използването на този атрибут е отбелязано още в „Ригведа” където копието на Индра, с което убива дракона Вритра, било със завързана конска опашка.)

След приемането на християнството през 865-66 год. съдбата на конската опашка е предрешена. В самите си отговори папа Николай I дава ясна насока какво да изпозват българские войни занапред: “Какво друго, освен знака на светия кръст”⁴⁶⁴.След това съобщение, сведенията за българското знаме изчезват в мрака на историята, за да се появат едва в началото на ХIII в.

Във връзка с преговорите между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III (1198-1216), относно сключването на уния с римската църква, между двамата се води оживена кореспонденция. В писмо от януари или февруари 1204 г, българският владетел специално иска от папата да му изпрати знаме, след като бъде провъзгласен за крал.Ето какво отговаря наследникът на Св.Петър през март същата година: “решихме да пратим знаме, което да употребляваш против ония, които почитат разпятието с устни, но сърдцето им е далеч от него”. По нататък се споменава че на знамето бил изобразен кръст и двоен ключ, т.е. ключовете на св.Петър, “единия за различаване, другия за власт”. Папата съветва Калоян да употребява знамето “в сърдечно смирение” да се явява с него между бойните редове, помнейки страданието Господне.⁴⁶⁵

Жофруа дьо Вилардуен, в хрониката си “Завладяването на Константинол” споменава за наличието на знамена при Калоян: “и пристигнаха пред Адрианопол и го намериха твърде добре съоръжен; и те видяха върху стените и върху кулите хоругвите на Йоанис, краля на Влахия и на България.”⁴⁶⁶ За съжаление обаче, автора не е оставил описание на тези знамена.

По сведения на Георги Акрополит, в битката при Клокотница през 1230 г. цар Иван Асен ­­­II “заповядал да забодат на знамето (му) писания клетвен договор на Теодор(Комнин-б.а.).”⁴⁶⁷

Върху монети сечени от цар Константин Асен Тих (1257-1277), се вижда портрет на владетеля държащ знаме. То представлява тънка ивица плат, завършваща с лястовича опашка. Върху знамето е поставен кръст. Със знаме е изобразен и Михаил Асен (1246-1256)⁴⁶⁸. Тъй като по подобен начин са изобразявани и византийските василевси е трудно да се определи дали не става въпрос за иконографско подражание.

Византийския автор от ХІV в. Псевокодин, описвайки дворцовия церемониал споменава, че във Визанитя по това време се използвали два вида знамена:

• 
  фламулони, с тях били снабдени войските и имали изображения на светци⁴⁶⁹. Едни от фламулоните, наречен още „обичайно царско знаме” (кръст между огнива), е използван от флота.
  
• 
  дивелион – за него се споменава, че било особено царско знаме, което е „само едно” както пише Псевдокодин. Очевидно дивелионът е бил личен щандарт на василвса ,защото по врме на поход той е носен пред него. Как е изглеждал обаче не е ясно.⁴⁷⁰
  

Прави впечатление, че най-старите български гербове, изобразени в западноевропейски хералдични извори, за които може да се смята че имат реална първоснова – Лорд Маршаловия и Уфенбахов гербовници е на черен фон, леопарди или лъвов леопард (т.е. лъвските глави са в анфас). Между двата източника очевидно няма никаква връзка. Това подсказва, че най-вероятно в средновековна България поне в периода ХІІІ-ХІV в. са се използвали черни знамена с лъвско изображение. Косвено потвърждение на това е посланието на никейския император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258) от 1256 г., в което с помоща на алегории описва победата си над куманите, българския цар Михаил ІІ Асен (1246-1256) и видинския деспот Яков Светослав. Тук Теодор ІІ нарича българите „лъвчето”⁴⁷¹

Разбира се хипотезата се гради само на косвени данни и няма как да се каже със сигурност поради липсата на изворов материали. Да се търсят връзки с прабългарите и Първото царство е безсмислено, тъй като не съществувавт никакви доказателства в подкрепа на подобна теза.

В популярната народна песен “Откога са й, мила моя майно льо..” се сповенава, че войните на цар Иван Шишман носили “байрак” с “асланов образ”. Още Михаил Арнаудов обаче, доказва че песента е създадена през ХІХ в. и е част от т.нар. възрожденска „даскалска” поезия.⁴⁷²

Съобщенията на Димитър Кацев-Бурски от 1929 г. че е видял в турския военно-исторически музей в Истанбул изложен средновековен български флаг⁴⁷³ е съмнително, тъй като по стил скицираното от него знаме е от ХІХ в.

Важен извор за знаменната история са т.нар. портолани. Това са морски навигационни карти, ползвани в корабоплаването през ХІІІ-ХVІ в. Върху главните пристанища често са слагани знамена.

В портолан датиран от 1325-1330 г., съставен от каталанския картограф от о..Майорка – Анджелино де Далорто, в източната част на р. Дунав е изобразен остров с град, над който се вее бяло знаме с червена тамга, наподобяваща буквата „Ш”. Градът е обозначен като Drinago. Островът е ограден на запад и изток от две делти на р.Drinago . На срещуположниа дунавски бряг е даден остров Срем (Insula Sirmia). Видин и България са дадени на изток от въпросните острови. Също така градът Drinago не е долепен до Дунав, както другите крайречни населени места, а е на разстояние от реката, което показва че се е намирал във вътрешността.⁴⁷⁴ В по-късните портулани въпросният град отново е даден, но вече е без знамето.

Петър Коледаров предполага че това е престолният Търново, а знамето на цар Михаил Шишман, който използвал подобни монограми.⁴⁷⁵ Тази идентификация не може да бъде приета, тъй като е в остро противоречие с фактите. От портолана ясно се вижда, че Drinago се намира извън територията на България. Все пак това е навигационна карта и подбни груби грешки с разположението на населените места са недопустими.⁴⁷⁶

Според местоположението си р.Drinago, очевидно е Дрин. Наличието на тамга на знамето изключват възможността това да е Сремското кралство на Стефан Драгутин, просъществувало от 1282, до 1316 г., за който не е известно да е ползвал подобен тип знаци или пък Мачва, която е част от Унгария и главен град на едноименното банство. Единствената възможност остава зад град Drinago, да се крие крепостта Ждрело (дн.местността Горняк при едноименното село Р.Сърбия) намираща се по долината на р.Млава. Ждрело е главен град на владенията на куманските феодали Дърман и Куделин, установили се в Браничевската област между 1273 и 1282 г. и властвали там до 1291 г., когато са прогонени от Стефан Драгутин. От друга страна Ш-подобната тамга е ползвана не от Михаил Шишман, а от Иван Александър, а също така между двете има известни разлики.

Портуланът на де Далорто макар и правен в началото на ХVІ в. реално отразява ситуацията от края на ХІІІ в., което не е нещо ново за западната картография от този период, тъй като често са се ползвали по-стари източници. В края на ХІV в. бяло знаме с червена Ш-подобна тамга се открива по черноморското крайбрежие – при град Варна в портулани от 1380, 1385, и от.нач.ХV в., както и Калиакра от 1423 г.⁴⁷⁷.

Варна е владение на българския цар до 1369 г., когато Иван Александър подарява града на добруджанския деспот Добротица. Той и синът му Иванко го владеят до идването на османските турци през 1389 г. От една страна Ш-подобната тамга е близка до тази на Иван Александър, но от друга наличието на същия флаг и върху Калиакра – втората столица на добруджанското деспотство, ясно показва че това не би могло да е знаме на българския цар, а на владетелите на Добруджа. Наличието на тамга доказва техния кумански произход. За това косвено говори и името на деспот Тертер, за който се смята че е брат на деспот Иванко⁴⁷⁸.

В по-стари навигационни карти от 1320/21 г., както и от 1327 г. върху Варна е поставен бял флаг със латинската буква „N”⁴⁷⁹. Това разбира се е тамга на някой от управителите на града или пък на цар Теодор Светослав (1300-1322), който е от куманския род Тертер.

В портулан от 1552/53, както и н тези на Хайме Оливезе от 1563 г.⁴⁸⁰ и на Хуан Мартинес от 1580 г⁴⁸¹. над Месемврия (дн.Несебър) е дадено друго знаме – на червено златна корона. Прави впечатление, че този флаг отсъства в портоланите от ХІV-ХV в. като се появява едва през ХVІ в.. От друга страна короната, като символ е типична за Западна Европа но не и за Балканите. Всичко това изключва възможността да става въпрос за знаме на Иван Александър.

В испанския географски роман „El libro del conoscimiento”, писан през 70-те години на ХІV в. е дадено знаме на Месемврия, приличащо на описаните от Псевдокодин византийски фламулони, използвани във флота. Знамето е червено със златен кръст, между четири огнива, наподобяващи буквата „В”.⁴⁸²

Несебър е българско владение до 1366 г., когато е завладян от савойския граф Амедей VІ. На следващата година той го предава на Византия, която запазва властта си до 1396 г., когато е завзет от османците През 1403 г. те го отстъпват отстъпен на Византия, която с прекъсване в 1410-1411 г. го владее чак до своя край в 1453 г.

Флагът с короната най-вероятно се появява в първата половина на ХV в. като е бил или на някой от управителите на града, или на намиращата се тук генуезка колония.

В „El libro del conoscimiento” е дадено знамето и на друг български град – Вичина, представляващо на червено сребърен кръст и сребърен бордюр⁴⁸³. Вичина е добра известна от историческите извори още от времето на Първата българска държава. Смята се, че се е намирала в района на днешното румънско селище Нуфъру, в самото начало на дунавските устия. До около 1270 г. градът е български, след което е завзет от татарския хан Ногай. От около 1350 г. до османското завоевание в началото на ХV в., Вичина е генуезка колония.⁴⁸⁴ Това обяснява произхода на знамето, явяващо се разновидност на генуезкото.

В портолана на Албино де Канепа от 1489 г. над Вичина е дадено друго знаме – бяло със червен тагмен знак, на Златната орда.⁴⁸⁵ За първоизточник тук е послужила по-стара карта, от времето, когато града е бил под татарска власт.

За пръв път за тях се споменава при коронацията на Максилиян І в Пожон (дн.гр.Братислава) на 08 септември 1563 г. Знае се само, че знамето на България било носено от хърватския благородник Матей Кеглевич⁴⁸⁶. Как обаче е изглеждало не е известно.

В гравюрата представяща коронацията на Матияс ІІ в Пожон на 19 ноември 1608 г.⁴⁸⁷ се виждат 11-12 коронационни знамена, което навежда на мисълта, че вероятно сред тях е и българското. По отношение на знамената изображението е неясно, за да се съди как за изглеждали, но може да се предположи, върху тях е бил изобразен герб.

Значително по-ясна е гравюрата от коронацията на Леолод І в Пожон на 27 юни 1655 г.⁴⁸⁸ Тук са представени десет знамена с гербове, два от които не могат да се идентифицират. Не се забелязва да има българско знаме.

Вероятно същите десет знамена присъстват и на следващата коронация в Пожон – на Йозеф І, състояла се на 09 ноември 1687 г.⁴⁸⁹ За съжаление гравюрата отново е неясна, за да се резберат подробности за външния им вид.

В гравюрта представяща коронясването на Карл ІІІ в Пожон на 22 май 1712 г.⁴⁹⁰ се виждат само две знамена. Дали обаче е имало и още не е известно.

Картината се изяснява едва при коронационната церемония на Леополд ІІ в Пожон на 15 ноември 1790 г⁴⁹¹. Участвали са десет еднотипни знамена⁴⁹², сред които и това на България. Наподобява щандарт, завършващ с лястовича опашка. Окантено са с ресни. Двата върха на опашката са с пюскюл. Знамето е светлочервено , оградено със златна рамка. В центъра бароково украсен червен щит с три сребърни хрътки и златен бордюр. Над щита корона, а под него две кръстосани лаврови клонки. Над короната със златни букви: Bulgariae⁴⁹³

Същият тип знамена⁴⁹⁴ участват и при коронациите на Франц ІІ в Буда през 1792 г.⁴⁹⁵, на Фердинанд V в Пожон на 28 септември 1830 г⁴⁹⁶. и Франц Йозеф в Буда на 08 юни 1867 г.⁴⁹⁷, което дава основание да се предполага, че сред тях е и българското.

Че знаменната традиция в България се създава едва през ХІХ в. личи и от факта, че за Велчовата завера през 1835 г. е приготвено знаме наподобяващо църковна хоругва.⁵⁰⁰

• 
  знамена на Нишките въстаници от 1841 г.: изображение – православен кръст и образ на светия
  
• 
  знамена на български доброволци в Кримската война – 1854 г.: изображение – лице: св.Георги, убиващ змей, гръб златен коронован, лъв, държащ в лапата си кръст.
  
• 
  знаме на Райна княгиня – 1876 г.: изображение – лице: коронован лъв, стъпил върху турското знаме, девиз : лице: Свобода или смърт
  
• 
  знаме на четата на въстаниците от с.Радилово – 1876 г.: изображение липсва, девиз - лице: “Свобода или смърт” и “20 апр.1876 г, с. Радилово”
  
• 
  знаме на четата на поп Харитон – 1876 г. :изображение – лице: православен осмоконечен кръст, девиз – гръб: „Свобода или смърт”
  
• 
  знаме на четата на Цанко Дюстабанов – 1876 г.: изображение – лице: коронован лъв, девиз – лице: „Свобода или смърт”
  

• 
  знаме на български доброволци от Кримската вайна – 1854 г.: изображение: лице – герб на България, от Стематографията на Хр.Жефарович, гръб – осмоконечен православен кръст върху полумесец
  
• 
  знаме на четата на Стефан Караджа – 1866 г.: изображение: лице и гръб – коронаван лъв, девиз: лице – На оружя мили братя; гръб – За вяра и независим (ост)
  
• 
  знаме на Шуменските въстаници – 1875 г.: изображение – лице: лъв; гръб: две кръстосани саби, девиз – лице: „Свобода или смърт”; гръб – „Сладка е смъртта за отечеството”
  
• 
  знаме на Черноводската четата (Русенско) – 1875 г.: изображение - лице: коронован лъв, девиз – лице : “1875” ; гръб: “Каран” - комитетското име на с.Черна вода
  
• 
  знаме на четата на Карловския революционен окръг 1876 г.: изображение – лице: коронован лъв, стъпил върху пречупено турско знаме. Гръб: бял хералдичен кръст, девиз - лице: “Карловси окръг” и “ Свобода или смърт” гръб: „Бог с нами 1876”
  
• 
  знамена с номера от 1 до 12 за чети в панагюрски рев.окръг - 1876 г.: изображение: лице – коронован лъв стъпил върху турското знаме, девиз – лице: “Свобода или смърт” и “№ ....”
  
• 
  знаме на Копривщенските въстаници – 1876 г.: изображение – лице: лъв стъпил върху турското знаме, девиз – лице: „Свобода или смърт”
  
• 
  знаме на Клисурските въстаници – 1876 г.: изображение и девиз : неизв.
  
• 
  знаме на четата Брациговските въстаници – 1876 г.: изображение – лице: коронован лъв, държащ в лапата си меч и стъпил върху пречупено турско знаме, пушка, ятяган и разчупени вериги, девиз : „Свобода или смърт”
  
• 
  знаме на четата на Иван Попов Семерджиев и Георги Измирлиев – 1876 г.: изображение: лице – коронован лъв; гръб – осмоконечен православен кръст, девиз – лице: “Свобода или смърт” и “1876”
  
• 
  знаме на четата на Христо Ботев – 1875 г.: изображение – лице: коронован лъв, девиз : “Свобода или смърт” и “1875” - тъй като е шито през 1875, от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка.
  

В печатното издание от 1857 г. е дадено и подробно описание :⁵⁰⁴

Девизът „Свобода или смърт”, който за пръв път се появава в „Горски пътник”, е буквален превод на френския лозунг „La liberte ou la mort”, особено популярен по времето на якобинската диктатура (1793-1794 г). Изворът за лъвското изображение безспорно е „Царственикът” на Хр.Павлович, който ясно казва, че лъвът е бил изобразяван на българските „хоругви”.

В основата на комбинацията лъв стъпил върху турско знаме,особено популярна по време на Априското въстание (1876 г.), стои знамето на Карловския революционен окръг, шито по поръка на Васил Левски, от дъщерята на Ганьо Николов-Маджареца – Мария Ганева. Дали идеята за изображението е била на Левски или на Маджареца, трудно може да се каже, но със сигурност е взаимствана от заглавната страница на устава на Българския революционен комитет. През 1876 г. Панайот Волов и Георги Бенковски, харесали карловското знаме и поръчали на Мария Ганева да ушие и за Панагюрище такова знаме. Така то се превръща в прототип за всички знамена от Панагюрския революционен окръг.⁵⁰⁵.

3. Двуцветни знамена
Тази група е представена само от едно единствено знаме. Безспорно то се явява комбинация от преходните две групи: главно знаме на Панагюрския революционен окръг – 1876 г.: разцветка – лице –червено; гръб – зелен, изображение: лице – лъв тъпчещ турско знаме; гръб: неизв., девиз: “Свобода или смърт” и “ПО “ - т.е. панагюрски окръг
4. Трицветни знамена
С най-голямо значение за развитието на българското знаме има тази група. Появата на трицвета е свързана с името на Г.С.Раковски. През 1862 г. във връзка с очакващата се война между Османската империя и Сърбия, в Белград е създадена българска легия, чиято главна цел е да навлезе в България и вдигне общонародно въстание. Легионерите имали собствени униформи и знаме. Тъй като Освобождението изглеждало близко, Раковски, самопровъзглосил се за „народен войвода”, се заема със създаването на национално знаме на България. Ако през 1854 г. той определя за знамето зеления цвят, четири години по-късно се ориентира към червения и след още четири вече се спира на трицвета. Мотивите му за тази рязка промяна са лесно обясними. В 1862 г. европейските държави вече са се отказали от използването на едноцветни знамена. Още повече че и знамето на Османската империя е червено.

Според някои очевидци знамето на легията е било червено-бяло-зелено, а според други червено-бяло-синьо⁵⁰⁶. В картината на А.Сако „Раковски в Балкана”, знаменития раволюционер е изобразен държащ тъмнозелено-бяло-червено знаме⁵⁰⁷. От това може да се направи извода, че легионерското знаме е било червено-бяло-тъмнозелено. Точно поради тази особеност някои смятат зеления цвят са син. В крайна сметка двата цвята са близки и в зависимост от качеството на материала и осветяването лесно може да стане объркване. Вероятно копие на легионерското е знамето на четата на Филип Тотю:

• 
  знаме на четата на Филип Тотю – 1867 г.: разцветка: червено-бяло- зелено, изображение: коронван лъв, в щит, с корона над него. Около щита изобразени брадви, копия стрели, мечове и боздугани, девиз: Свобода или смърт.
  

Легионерското знаме стои в основата и на „байрака” на четата на Хаджи Димитър. За него се знае само, че е бил трицветен ⁵⁰⁸. По непотвърдени от други източници данни Ив.Стойчев споменава, че през 70-те години на ХІХ върху проект за българско знаме работи Димитър Ценович⁵⁰⁹. Неговата дъщеря Любица, ушива след Освобождението, две знамена, съхранявани днес в НВИМ⁵¹⁰. И двете са зелено-бяло-червени, като за първооснова очевидно е ползвана картината на Сако.

Около 1875 г. парелно се появяват два варианта на трицвета.

а) бяло-зелено-червено

• 
  знаме на четата на Старозагорските въстаници - 1875 г.: изображение – лице: коронаван лъв; гръб: православен осмоконечен кръст, девиз: лице и гръб : „Свобода или смърт”
  
• 
  знаме на четата на Врачанския революционен окръг – 1876 г.: изображение – коронован лъв, девиз: личи само “Свобода”
  

• 
  знаме на четата на Троянския революционен комитет – 1875 г.⁵¹¹: изображение - лице: коронован лъв, гръб: неизв., девиз – лице: „Свобода или смърт” и „Троянски рев.к-т 1875 г.”; гръб: неизв.
  
• 
  .знаме на Трети руско-български батальон, участвал в Сръбско-турската война 1876 г.⁵¹²: изображение – лъв стапил върху полумесец, девиз: „Свобода или смърт”
  
• 
  Панагюрско знаме – 1876 г.⁵¹³
  
• 
  знаме участвало в Сръбско-турската война 1876 г.⁵¹⁴
  

Видно е че вариантите са конструирани според външнополитическата ориентация на създателите им – русофили и сърбофили. При група а). подредбата на цветовете е като тази на знамето на Русия (бяло-синьо-червено), а при група б). на Сърбия (червено-синьо-бяло).

На 12/24 април 1877 г. руският император Александър ІІ, обявява война на Турската империя. Към руската армия се сформира български опълченски корпус. По понятни причини в емигрантските среди русофилите вземат връх и затова всички знамена, направени от български организации за опълчението са с техния вариант на трицвета, т.е. бяло-зелено-червено⁵¹⁵.

• 
  знаме, ушито от Стилияна Парскевова (Браилско знаме)- 1877 г
  
• 
  знаме на доброволческа чета на Жельо войвода- 1877 г.
  
• 
  първо Букурущко знаме - 1877 г
  
• 
  второ Букурещко знаме-1877г.
  
• 
  Киевско знаме-1877 г.
  

С изключение на знамето на Жельо войвода, останалите не вземат участие във войната, но въпреки това русофилският трицвет изиграва важна роля при формирането на българското национално знаме.

Тук трябва да споменем и прочутото „Самарско знаме”. То е изцяло руско дело но се явява бойно знаме на Българското опълчение. Изработено е от монахини в гр.Самара (Русия). Знамето е копринен трикольор 1,85 на 1,90 метра с панславянските цветове в руски стил – червено, бяло, синьо. (Б.а.: Панславянските цветове, са цветовете, използвани върху флаговете на повечето славянски държави. Използването им символизира общия произход на славянските народи. Първоначално трикольор на Руската империя, панславянските цветове са заимствани и от други славянски държави с възникването и възхода на панславизма през ХІХ век в Европа. Червено-бяло-синият флаг на всички славяни, е одобрен на Панславянското събрание през 1848 г. в Прага. Държавите, използващи (само и единствено) трите панславянски цвята на съвременните си знамена, са Русия, Сърбия, Хърватия, Словения, Република Сръбска (част от бившата югославска република Босна и Херцеговина), Чехия, Словакия. В миналото панславянските цветове са носели знамената също на Чехословакия, Югославия, Сърбия и Черна гора (до разпадането им), както и на Черна Гора (до 2004 г.)

На двете му лица в златен кръст са иконите на Св. Богородица и на Св. братя Кирил и Методий, рисувани с маслени бои от петербургския художник Николай Симаков. Пиката му е сребърна във византийски стил и е изработена по проект на граф Рошфор.

Знамето е първоначално предназначено за въстаниците от Априлското въстание. На 18 май 1877 година в Плоещ делегация от Самара, начело с Ефим Кожевников връчва Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония, в която знамето е заковано на дръжката със златни пирони. Последният пирон е закован от старият поборник войводата дядо Цеко Петков, който сваля калпак и с вдигнат към небето поглед възкликва: „Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие”.

Знамето е поверено на трета дружина на Българското опълчение и е носено в сраженията край Стара Загора и Нова Загора, Боевете при Шипка и Шейново. При Стара Загора с цената на живота си го спасява от турски плен подп.Калитин.

След войната трета дружина от Опълчението е преобразувана в 3-та пехотна радомирска дружина и Самарското знаме се пази в гарнизона и в Радомир, от където е последният му знаменосец Никола Корчев. През 1881 г. дружината получава друго знаме и между 1881 и 1946 г. Самарското знаме се съхранява в Двореца в София (днес Национална художествена галерия). В 1946 г. е пренесено в Националния военно-исторически музей, където се съхранява и до днес в камера при специални условия.

V. Българското знаме след 1878 г.
1. Национално знаме
На 10 февруари 1879 г. в гр.Велико Търново започва работа т.нар. Учредително събрание, чиято главна задача е приемането на основен закон на свободна България. След като на 22 март 1879 г. депутатите приемат чл.21, отнасящ се до герба на новата държава, народният представител от Елена – Никола Михайловски, баща на поета Стоян Михайловски, се сеща, че са “изпуснати националните бои”. Забележката му смущава събранието и за да излезе положението Константин Стоилов предлага “да се помолят нашите историци и археолози да дадат пояснения връху този предмет”.

Това изказване показва, че е липсвала ясна представа как да изглежда знамето. За съжаление стенографските протоколи от заседанието са в много съкратен вид и не е посочено изрично кой предлага трицвета. Най-вероятно това е самият Н.Михайловски, тъй като пак той изрично уотчнява, че „цветовете трябва да бъдат хоризонтални”.

След направеното предложение подпредседателят П.Каравелов отхвърля трикольора с мотива, че няма историческо значение за България. ⁵¹⁶ Въпреки това обаче предложението на Михайловски е гласувано „с вишегласие” на 26 март. Така се ражда чл.23 от Търновската конституция, гласящ: “Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят поставени хоризонтално.”

В този си вид националното знаме просъществува без промени чак до 1947 г. По време на Балканската война (1912-1913) на отделни места знамето е било обръщано с червения цвят нагоре, факт който правил силно впечатление на чуждестранните журналисти.

В гласуваната на 4 декември 1947 г ,т.нар “Димитровска” конституця върху знамето се добавя нов елемент. В нейния чл.84 се казва: “Знамето на Народна република България е трицветно, състои се от бял зелен и червен цвят, като в горни бял ъгъл е изобразен гербът на НРБ.” Гербът се появява едва след неговото утвърждаване в началото на 1948 г.

През 1967 г. е приет Закон за държавното знаме⁵¹⁷, в който е дадена своеобразна интерпретация на символиката на трицвета. Белият цвят “символизира миролюбието, трудолюбието и другите добродетели на българския народ; зеленият – връзката на държавното знаме със знамената на борците за национално освобождение, плодородието на българската земя и любовта на българския народ към родината, червеният - победилата социалистическа революция в България и готовността на българския народ да брани достиженията и .”

“Живковската” конституция от 1971 г. не внася корекции. Това прави конституцията от.1991 г., която връща знамето от 1879 г. В нейния чл.166 се казва : Знамето на Репубилка България е трицветно:бяло, зелено и червено, поставени водоравно от горе на долу.”
2 Търговско знаме и военноморски флагове
Търговското знаме на България е идентично с националното от Търновската конституция. До сега то не претърпяло никакви изменения.

Военноморските флагове биват: кърмови, гюйс и вимпел:

А). Кърмови флаг. Първите сведения за него са от 1 август 1879 г., когато с подарените от Русия 17 плавателни съда е основан българският военноморски флот. В спомените си за този тържествен ден о.з.капитан I ранг Константин Божков пише, че с подобаваща за случая церемония, руските знамена били свалени и на тяхно място се поставили български знамена: ”На трицветен плат, червено поле със златен лъв.”⁵¹⁸. Кърмовият флаг от 1879 г. представлява националното знаме, в чийто горен ляв ъгъл (в кантон) е пришит червен квадратен плат, заемащ с височината си широчината на цялото бяло поле и 1/2 от широчината на зеленото поле. В червеният квадрат е изобразен златен лъв,коронован в злато. Вероятно този флаг е съставен от руски специалисти.

С промяната на системата на управление след 1944 г., се внасят корекции в кърмовото знаме,. Със заповед № I-М-131 на командващия военноморския ни флот от 30 май 1949 г., влизаща в сила от 1 юли с.г., короната от лъва е премахната, а под червения квадрат е прибавен бял, заемащ останалата част от широчината на знамето, в който е разположена червена петолъчна звезда - символ на комунистическата партия⁵¹⁹

На 1 декември 1954 г. министърът на народната отбрана внася в министерски съвет доклад № С-5275/30 ноември 1954 г, с който се прави предложение “да се утвърдят нови флагове като военноморският флаг рязко да се отличава от националния флаг и флага на търговските кораби, като се съблюдава същевременно да запази за себе си националния характер и характера на народно-демократичната ни държава.” На свое заседание Министерският съвет приема постановление № 2419/6 декември 1954 г, с което се “утвърждава приложените военноморски и лични флагове на длъжностните лица от ВМС, Гранични войски и ДОСО”, като се прави предложение до Президиума на Народното събрание да издаде съответният указ. Указът е издаден под № 371 от 18 декември 1954 г. и е обявен в българската армия със заповед на министъра на народната отбрана № 73 от 11 юли 1955 г и със заповед на командващия флота №49 от 18 юли 1955 г. Съгласно тези заповеди новите флагове следва да бъдат издигнати на 24 юли 1955 г в 09.00 часа. Според указ №371 новият военно морски (кърмови) флаг представлява правоъгълен плат с хоризонтално разположени бяла, зелена и червена ивица, като бялата заема 2/3 от широчината на плата.В левия горен ъгъл на бялата ивица е поставена червена петолъчна звезда⁵²⁰. За първооснова тук беспорно е взет военноморския флаг на СССР.

С Указ № 234 от 24 юли 1991 г. на президента на република България е внесена корекция в съществуващия до момента кърмови флаг на страна (от 1954 г). Петолъчната звезда като символ на рухналия комунистически режим е заменена със златен лъв⁵²¹. Във връзка с приемането на новия герб на страната, през 2000 г лъвът е коронован

Със заповедта на командващия флота от 1949 г. е въведен нов гюйс, почти идентичен със съветския, представляващ червен правоъгълен плат в средата на който е изобразена червена петолъчна звезда, окантована с бяла ивица. В средата на звездата е поставено лъвче (при съветския вариант - сърп и чук).⁵²³ С промените от 1954 г. лъвчето е премахнато⁵²⁴.През 2000 г. отново е върнат стария гюйс от 1879 г.

През 1949 г андреевският кръст върху вимпела е заменен с умален вариант на новия гюйс. През 1954 той вече представлява червена ивица плат , която към края постепенно се стеснява и завършва с разрез под формата на лястовича опашка⁵²⁷. В началото му е поставен умален вариант на държавния военноморски флаг. С проментие от 1991 г. вимпелите са премахнати.

Представеният там щандарт представлява червен квадрат със златен коронован лъв и заобиколен от редуващи се от 40 зелени (9/11/9/11) и 40 бели (10/10/10/10) триъгълници, като външни са първите.

На 20 декември 1888 г.(1 януари 1889 г.н.с.) над двореца в София се появява нов щандарт. По единственото известно описание, дадено от Добри Ганчев, учител по български на новия княз, той е представлявал червен квадрат със златен коронован лъв и златни лилии, заобиколен от редуващи се златни и черни триъгълници ⁵³⁰. Кой е инициатор за тази внезапна промяна не е известно, но от писмата на личния секретар на княза и шамбелан на двора граф Робер дьо Бурболон, става ясно че месец преди това, в края на ноември 1888 г., на гости на българския владетел пристига граф Амеде дьо Форас⁵³¹. Като се имат предвид увлеченията му по хералдиката, с голяма доза сигурност може да се твърди, че той иницира нещата и че той е автор на проекта.

Според изнесени от Хр.Дерменджиев данни е бил разработен и още един проект, който по неизвестни причини не е бил приет. Това личи от чернова на писмо писано от началинка на канцеларията на княз Фердинанд І, граф фон Лааба до министър-председателя Стефан Стамболов, което е трябвало да бъде връчено на 24 декември 1888 г (5 януари 1889 г. н.с.). В него се казва: „По заповед на Н.Ц.В. Князът, имам честта да Ви уведомя, че начиная от утре 25 Д[екем]врий 1888 год. Господаря ще измени Княжеския дворцовий флаг. Вместо досегашния дворцовий флаг, който е от времета на Н.В.Княз Александър Батенберг, собствения на Н.Ц.Височество Княжевский дворцов флаг ще бъде занапред следующия: на бял грунт един зелен кръст, който носи в средата на червено поле Българский лев със саксонски герб. На краищата княжевския флаг ще носи династичните бои на Н.Ц.В.Княза, т.е. бяло, черно и жълто”⁵³²

Авторството на този проект вероятно също е на Форас. За основа е ползвано знамето на Лейбгвардейския ескадрон, връчено на 25 октомври 1888 г..

Князът обаче се спира на проекта с лилиите, може би защото той е по-близък до знамето използвано от френските крале от 1675 до 1792 г., с чието сродство се е гордеел. Златните, черни и бели триъгалници, както става ясно и от писмото са цветовете на Ветинската династия.

Новият щандарт е издигнат над софийския дворец на 20 декември 1888 г.(1 януари 1889 г.н.с.), като предизвиква бурни реакции от страна на обществото, според което новия владетел незаконно е изменил конституционноустановеното знаме. На следващият ден Стефан Стамболов иска премахването на новия щандарт, но Фердинанд І е неумолим: „Ще си отида, ако бъде възстановено старото знаме”⁵³³ Заплахата постига целта си, тъй като министър-председателят отстъпва и дори неговият съмишленик и кмет на София – Димитър Петков пише в официоза „Свобода”: „Сегашното знаме не е неконституционно”.⁵³⁴

В цитирания по-горе руски сборник със занмена, изаден през 1890 г. княжеския щандарт е стария отпреди 1888 г. Тъй като това е първото в света издание, в което изобщо се публикува българското владетелско знаме, то възможността за заимстване от по-стари източници е изключена. Данните вероятно са събирани през 1888-89 г. Следователно с промяната от 1888 г. се установява практиката монарха да има два щандарта – наземен и морски. Вторият се е издигал върху плавателните съдове, на които пребивава княза, както и над двореца „Евксиноград”

Около 1891 г. във връзка с промените във владетелския герб се появяват и нови щандарти. Техен автор най-вероятно е граф де Форас. Наземният вариант е квадрат с националния трицвет, върху който е изобразен червен щит със златен коронован в злато лъв, обремен с герба на Сакония. Над щита царска корона. Квадратът е заобиколен от редуващи се 40 черни (8/1/8/1/8/1/8/1), 16 бели (4/4/4/4) и 20 златни (5/5/5/5) триъгълника, като първите са от вътрешна страна. По този начин флагът придобива далеч по-ноционален характер и така се тушира възможността за нов скандал. Щандъртът се използва до към 1919 г.

Морският вариант е значително по-различен: червен квадрат със златен, коронован в злато лъв, обременен с герба на Саксония и заобиколен от редуващи се черни, бели и златни триъгълници.⁵³⁵

В този си вариант морският щандарт вероятно се запазва до края на управлението на Фердинанд І, тъй като присъства и в следващото издание на руския албум от 1912 г.⁵³⁶ , както и в английски знаменен справочник от 1915 г.⁵³⁷

В книгата на княз Романов „The Orders, Medals and History of the Kingdom of Bulgaria”⁵³⁸, е даден друг Фердинадов щандарт. По същество той е идентичен с описания по-горе морски вариант от ок. 1891 г., с тази разлика, че вместо герба на Саксония, лъвът е обременен с малкия щит от владетелския герб от 1911 г.. Автентичността на този щандарт е крайно съмнителна, тъй като не се потвърждава от нито един източник.

От писмо изпратено в началото на 20-те години до комисията по герба става ясно че „на 3 октомври 1918 г. новият държавен глава нине царстващият цар Борис III, сам лично е изменил дотогаваштия герб като му е извадил всички чуждици.........и знамето на Негово Величество от тогава на сам, е това което е и сега.”⁵³⁹ Разбира се съмнително е промяната да е станала още на 3 октомври 1918 г., но едва ли е била по-късно от 1919 г., защото в издадения през 1920 г. „Учебник за моряка” е даден съвсем различен морски щандарт-⁵⁴⁰ червен квадрат със златен, коронован в злато лъв и заобиколен с 8 червени (2/2/2/2), 8 зелени (1/1/1/1/1/1/1/1) и 16 бели (4/4/4/4) триъгълници. Последните са от външна страна. Дали е имало отделен вариант за суша остава загадка.

През 1921 г. е въведен нов щандарт, по проект на Харалампи Тачев⁵⁴¹. Представлява квадрат с националния трицвет, върху който е изобразен червен щит със златен коронован в злато лъв. Над щита царска корона с пандели и кисти.. Квадратът е заобиколен от редуващи се 20 червени (4/1/4/1/4/1/4/1), 40 бели (10/10/10/10) и 20 зелени (5/5/5/5) квадрата, като първите са от вътрешна страна.

Щандарът е само един и за суша, и за вода, което ясно се вижда от издадения в Берлин през 1926 г. авторитетен знаменен справочник „Flaggenbuch”.⁵⁴²

С промяната на владетелския герб от 1929/30 г. е свързана и порадната промяна във владетелското знаме. Тук обаче отново е възвърната старата практика за съществуването на наземни и морски щандарти. Автор на проектите най-вероятно е Стефан Баджов.

Като конструкция наземният вариант е идентичен с този от 1921 г., като е променено само техническото представяне на герба.⁵⁴³ Морският вариант е с размер 255х253 см.⁵⁴⁴ , представлява червен квадрат със златен, коронован в злато лъв и заобиколен от 20 червени (4/1/4/1/4/1/4/1), 20 зелени (5/5/5/5) и 40 бели триъгалника (10/10/10/10)⁵⁴⁵

Няма данни да са правени повече промени до премахването на монархията през 1946 г.

Във връзка с идеята за даване на фелдмаршалско звание на цар Борис ІІІ, е било проектирано и създаването на специален фелдмаршалски флаг, идентичен с морския щандарт, върху който лъвът е заменен с фелдмаршалския герб на царя.⁵⁴⁶
3.2. Щандарти на членовете на владетелското семейство⁵⁴⁷
Останалите членове на владетелското семейство, също са имали свои щандарти, но те са се използвали само при пребиваването им на плавателни съдове. Знамето на съпругата на владетеля е следвало морския щандарт на княза/царя, с тази разлика, че срещуположната страна на флагщока е врязана като наподобява лястовича опашка.

Щандарта на престолонаследника, представлява гюйсът, с наложен в центъра, умален вариант на владетелския морски щандарт.

През 30-те години са въведени и щандарти за князете и княгините. Представлява на бяло поле, зелен андреевски кръст, с наложен в средата умален морски владетелски щандарт. При щандарта на княгините срещуположната на флагщока старана е врязана, като лястовича опашка.