Изказване на светлин русев приятели на Людмила Живкова, уважаеми дами и господа

Към изложбата, посветена на 70-годишнината на Людмила Живкова, си позволих в началото кратък текст: „Изложбата не е носталгия по едно минало, отречено от историческите и обществени процеси, а памет за една личност, която с нестандартните си идеи, поведение и действие постави духовните и културни проблеми над политическата и идеологическа зависимост". Въпреки това, някои продължават да четат Евангелието като дявола и видяха опасен за демокрацията политически реваншизъм, други минаха покрай изложбата с любопитството на откриватели, за щастие не бяха малко и тези, които разбираха и живееха с дълбокия смисъл и значение на тази памет. Независимо от интерпретациите на събитието, съдбата и животът на Людмила Живкова ще задават въпроси, за които няма еднозначни отговори.

Времето, в което живя и изгоря Людмила Живкова, и времето, в което живеем сега, са колкото различни като обществено-политическа, духовна и социална структура, толкова и различни като ценностна система. И най-малкото, някои парламентарни бозайници имат право и основание да ни налагат техния закъснял политически реваншизъм, независимо с какъв знак ще го оправдават и оцветят!

За тези, които не знаят, за тези, които не помнят и най-вече за тези, които не искат да помнят, си позволявам просто и ясно да кажа: Людмила Живкова беше във властта, но това не беше нейната власт! Властта в определен смисъл й принадлежеше, но тя не принадлежеше на тази власт. Нейната амбиция, воля и реализации носеха знака на духовната власт и йерархия. Историческата дистанция и всичко, което съпътстваше разрушителния хаос на тъй наречения преход, ни дават достатъчно основание за малко по-трезва и обективна оценка на едно дело, което в самата си същност беше противопоказно на тоталитарните принципи, независимо дали бяха родени във фашистка или комунистическа властова система. Духовното познание, към което се стремеше Людмила Живкова и опитваше да насочи общественото действие, принципно се разминаваше с дирижираната марксическа нормативност. В случая не говоря само за конкретните програми (както разбрах, това е тема на друг участник в конференцията), а преди всичко за идеи с общочовешки смисъл и значение, чрез които бяха над политически осмислени и изведени дори явно политически прояви, които по традиция биха звучали грубо и конформистки, а при действията на Людмила Живкова имаха значение на избор на свободната воля, на извисено нравствено и човешко поведение. Самото развитие и израстване на Людмила Живкова носеше белега на предопределението – на мисия, в която и тя вярваше, и за която може би не бяха без значение и определени съдбовни препятствия и лични сътресения. Познавах я и преди активното й влизане в обществения живот и когато беше започнала скъсването със земните привидности и материални изкушения, и вече живееше с една осъзната мисия за конкретизирано духовно извисено действие, не само за себе си. В определена степен и програмите „Леонардо", и „Рьорих", и „Знаме на Мира" не бяха изобщо програми на познанието, а общодостъпни във възможно допустима обществена територия идеи за единството и целостта на човешкото духовно развитие. Идеи, които имаха гражданственост и практическо действие в една политическа система, изградена на нормативни и тоталитарни принципи.

Днес едва ли можем да си представим, подобни практики какво са й коствали и колко различни усилия бяха нужни да се преодолее ортодоксалната партийна номенклатура, която предпочиташе предъвканите постулати пред символиката и знаците на едно извисено познание, да не говорим за идейно загрижените доносници и разтревожените съветски служби. Точно преди тридесет години, за 40-годишнината на Людмила Живкова, в слово, произнесено в НДК, се опитах по-цялостно да обясня идеите, практиките и приносите й. Текстът беше публикуван във в. „Народна култура". Няколко дни след това един от най-маститите философи и няколко доценти по философия (един, който се оказа по-късно „син демократ") изпратиха възмутени писма до Тодор Живков и до главния редактор на вестника. Някакви си две изречения - едното – „Духът като създател", другото – „Вселена на съзнанието" бяха смутили философското им равновесие. Разбирах ги много добре, дори и в определен смисъл си представях какво им е струвало, когато подобни идеи идваха от човек и с политическа власт,като Людмила Живкова, а те е трябвало да преглъщат и да търпят разрушаването на една непогрешимост, която им гарантираше сигурност, без мисловно напрежение. Това го споменавам не само като частен случай, за да не си въобразяваме и да не живеем с илюзии, че много от нещата, които се постигнаха и като климат, и като отваряне към света, бяха заслуга на обществената система. По-скоро, въпреки нея, от позиция на властта, Людмила Живкова, заедно със съмишленици на различни идейни и практически нива, успя да изгради едно друго - по-духовно и по-човешко лице на времето, в което живя. Феноменалността на духовните реализации не беше израз на една променена система, която малко по-късно заприлича отново на себе си, а на високо осъзната личностна мисия, и на едно организирано доверие, което мотивира творческите и съзидателни възможности. Навремето възможността да правим неща, в които вярвахме, от различни позиции да изграждаме и да налагаме нестандартни практики и в изкуството, и в обществения живот, до голяма степен подхранваше илюзията за трайността на промяната и за едно разширено духовно пространство, в което националната култура беше част от общочовешката.

За кратко България се докосна до неща, които бяха немислими, и невъзможни в една държава, в която конституцията започваше с известния член Първи! За съжаление, наскоро, след като Людмила Живкова си замина, трябваше да се разделим с илюзиите – приказката свърши...! Нещо повече -точно тези, към които тя имаше органична непоносимост, и точно тези, които не можеха да понасят над политическото й поведение, първи се заеха с грижа за неговото „съхранение". Без коментар - само с удивителни!!! От днешна прагматична позиция, когато ползата и парите са върховна ценностна система , а обществената корида замества гражданския и политически диалог, си задавам въпроса - кое от големите начинания на нашето време, независимо дали е икономика, култура, наука, е постигнало мащабите на духовното отваряне към света, което постигна Людмила Живкова? И нещо не по-малко стойностно и важно. За което едва ли днешните парламентарни болшевики си дават сметка. Да извадиш в публичното обществено пространство Духовната йерархия, Свободната воля, идеята за разширеното съзнание, Светлината като символ на културата, запазването и съхраняването на световното културно наследство, и заедно с това, да изпълниш с ново съдържание тъй наречените социалистически принципи – амортизирани и клиширани от употреба и злоупотреба, и да ги изпълниш с нравствен хуманизъм и общочовешко значение – ако това е реваншизъм на миналото – лично аз съм за неговото бъдеще!