Изкуството на сънуването

54
Когато най-сетне разказах на дон Хуан за това, вече бяха изминали цели месеци, през които бях наблюдавал само двете фигури.
— Заседнал си на опасен кръстопът — каза той. — Не е правилно да прогонваш тези същества, но не бива и да допускаш да си стоят така. Засега присъствието им е пречка за твоето сънуване.
— Какво мога да направя, дон Хуан?
— Излез им насреща още сега, в ежедневния свят, и им кажи да дойдат при теб по-късно, когато ще си добил повече сила за сънуването.
— Как да им изляза насреща?
— Това не е много просто, но все пак е изпълнимо. Необходим е само известен кураж, какъвто ти, разбира се, имаш.
Докато смогна да кажа, че нямам никакъв кураж, дон Хуан вече ме беше повел към възвишенията. По онова време той живееше в северната част на Мексико и бе създал у мен впечатлението, че е самотен магьосник, забравен от всички старец, който се намира изцяло извън общото русло на живота. Бях се убедил, обаче, че е изключително интелигентен. Главно поради това бях склонен да приемам и онези черти у него, които отчасти смятах за чиста ексцентричност.
Лукавството, което магьосниците са развили през вековете, беше отличителна черта на дон Хуан. Той първо проверяваше дали съм разбрал всичко, което бих могъл, докато бях на нормалното си ниво на съзнание, а след това ме вкарваше във второто внимание, където разбирах или, най-малкото, слушах запалено всичко, на което ме учеше. По този начин той ме разделяше на две. Като се намирах на нормално ниво на съзнание, не проумявах защо или как съм толкова склонен да се отнасям сериозно към неговите чудатости. Когато бях във второто внимание обаче, тези неща ми изглеждаха съвсем смислени.
Дон Хуан твърдеше, че второто внимание е достъпно за всички ни, ала ние го отхвърляме, повече или по-малко настойчиво, като своеволно и прибързано се придържаме към нашата рационалност. Той смяташе, че бариерите, които преграждат пътя към това състояние, се събарят именно от сънуването.
В деня, когато ме поведе към възвишенията на Сонорската пустиня, за да се срещна с неорганичните същества, аз се намирах на

55
нормалното си ниво на съзнание. Въпреки това разбирах, че ми предстои да извърша нещо наистина невероятно.
В пустинята беше преваляло. Червеникавата почва бе още влажна и полепваше по гумените ми подметки. Трябваше да стъпвам на камъни, за да остъргвам тежките буци пръст от обувките си.
Вървяхме на изток, като се изкачвахме към възвишенията. Когато стигнахме до една тясна долчинка между два хълма, дон Хуан спря.
— Това място е направо идеално за призоваване на твоите приятели — каза той.
— Защо ги наричаш мои приятели?
— Те сами са те избрали. Когато направят нещо такова, то е признание, че искат да се сближат. Споменавал съм ти, че магьосниците завързват приятелство с тях. Изглежда, че u при теб ще стане така. Даже няма да е нужно да проявяваш настойчивост.
— В какво се изразява подобно приятелство, дон Хуан?
— Във взаимен обмен на енергия. Неорганичните същества предоставят висшето си съзнание, а магьосниците — своето повишено съзнание и висша енергия. Положителният резултат от това е равностойна размяна, а отрицателният — зависимостта, в която изпадат и двете страни. Древните магьосници обичали съюзниците си.
Всъщност обичали ги повече и от себеподобните си. Според мен такава привързаност е страшно опасна.
— Какво ще ме посъветваш да направя сега, дон Хуан?
— Призови ги. Прецени ги хубаво и сам реши как да постъпиш.
— По какъв начин да ги призова?
— Представи си ги така, както си ги видял насън. Те са наситили сънищата ти с присъствието си, защото искат да оставят у теб траен спомен за формата си. Сега е моментът да използваш този спомен.
Дон Хуан енергично ми нареди да затворя очи и да не ги отварям. После ме заведе до някакви камъни и ме накара да седна върху тях. Почувствах твърдостта и хладината им. Камъните бяха полегати и аз с мъка пазех равновесие.
— Стой тук и си представяй съществата, докато образът им не изникне пред теб точно такъв, какъвто е в сънищата ти — каза дон
Хуан на ухото ми. — Трябва да ми съобщиш, когато се очертаят ясно.
Изграждането на пълна мисловна картина на техните фигури —
такава, каквато виждах в сънищата си — ми отне съвсем малко време и

56
усилие. Изобщо не бях изненадан, че съм успял да го постигна. Това,
което ме шокира, беше фактът, че въпреки отчаяните ми опити да известя дон Хуан, че съм извикал представата в съзнанието си, не ми се удаваше нито да изрека някакви думи, нито пък да отворя очи. Със сигурност обаче бях буден. Чувах всичко наоколо.
Чух дон Хуан да ми казва: „Сега вече можеш да отвориш очи.“
Отворих ги без никакво затруднение. Седях с кръстосани крака върху някакви камъни, но не върху онези, които бях почувствал под себе си,
когато той ме бе накарал да седна. Дон Хуан беше зад мен, откъм дясната ми страна. Опитах се да се извъртя, за да съм с лице към него,
но той обърна главата ми така, че да гледам право напред. И в този момент видях тъкмо пред себе си две тъмни фигури, подобни на тънки дървесни стволове.
Вторачих се в тях, зяпнал от изумление; сега не бяха толкова високи, колкото в сънищата ми. Бяха се смалили наполовина. Вместо да изглеждат като силуети, изградени от матово сияние, сега те напомняха два плътни, тъмни, почти черни, заплашителни пръта.
— Стани и сграбчи едното от тях — нареди ми дон Хуан, — и не го пускай, колкото и да те раздрусва.
Аз определено не исках да правя нищо подобно, но някаква неизвестна сила ме накара да се изправя против волята си. В този миг ми беше съвършено ясно, че в края на краищата ще изпълня нареждането, макар че нямах съзнателно намерение да постъпя така.
Машинално пристъпих към двете фигури, а сърцето ми биеше до пръсване. Сграбчих съществото, което беше отдясно. Тогава усетих как ме удари ток, от силата на който едва не изпуснах тъмната фигура.
Гласът на дон Хуан долетя до мен така, сякаш крещеше от голямо разстояние. „Изпуснеш ли го, свършено е с теб“, викаше той.
Вкопчих се здраво в съществото, което се избиваше и тресеше.
Движенията му не бяха като на едро животно, а като на нещо съвсем леко и пухкаво, макар и силно наелектризирано. Ние се търкаляхме по пясъка на долчинката доста дълго време. Получавах удар след удар от някакъв противен ток. Намирах го за противен, защото ми се струваше по-различен от енергията, с която се бях сблъсквал в ежедневния свят.
Това електричество ме гъделичкаше и ме караше да рева и ръмжа като животно — не от болка, а от някаква странна ярост. Накрая съществото застина под мен, като някакво почти плътно образувание. Лежеше

57
неподвижно. Попитах дон Хуан дали не е умряло, но не можах да чуя собствения си глас.
— Нищо подобно — отвърна със смях някой, който не беше дон
Хуан. — Ти просто си изчерпил енергийния му заряд. Но недей да ставаш веднага. Полежи още мъничко.
Погледнах въпросително дон Хуан. Той ме наблюдаваше с голямо любопитство. Помогна ми да се изправя. Тъмната фигура остана на земята. Исках да попитам дон Хуан дали със съществото всичко е наред. Отново не можах да произнеса гласно въпроса си. И
тогава направих нещо необичайно. Взех всичко това за действителност. До този момент някаква част от съзнанието ми запазваше присъщата ми рационалност, отнасяйки се към станалото като към сън, породен от внушения на дон Хуан.
Отидох до лежащата фигура и се опитах да я привдигна. Не можех да я обгърна с ръце, защото тя всъщност нямаше конкретен обем. Чувствах се объркан. Същият глас, който не принадлежеше на дон Хуан, ми каза да легна върху неорганичното същество. Изпълних това и тогава и двамата се изправихме с едно движение, сякаш съществото беше някаква залепена за мен тъмна сянка. То се отдели плавно и изчезна, като остави у мен едно извънредно приятно чувство за пълнота.
Трябваше да минат повече от двайсет и четири часа, докато се съвзема изцяло. Спях през по-голямата част от денонощието. Дон Хуан проверяваше състоянието ми от време на време, като ми задаваше все един и същ въпрос: „Енергията на неорганичното същество като огън ли беше или като вода?“
Гърлото ми сякаш беше обгорено. Не бях в състояние да отговоря, че енергийните удари, които бях почувствал, напомняха струи наелектризирана вода. Никога в живота си не съм имал допир с наелектризирана вода. Даже не съм сигурен дали е възможно да се създават такива струи или пък да се усещат по някакъв начин, но точно тази представа изникваше в съзнанието ми при всяко запитване на дон
Хуан.
Той беше заспал, когато най-сетне разбрах, че съм се възстановил напълно. Понеже знаех, че въпросът му е изключително важен, събудих дон Хуан и му разказах какво съм усетил.

58
— Ти няма да имаш услужливи приятели сред неорганичните същества, а ще завържеш с тях връзки, които носят неприятна зависимост — заяви той. — Бъди извънредно внимателен. Водните неорганични същества по-често изпадат в крайности. Древните магьосници вярвали, че те са по-нежни, че имат по-голяма способност за подражание или че даже притежават чувства. По това се различават от огнените, които били смятани за по-сериозни, по-сдържани, но и по-високомерни.
— Какво значение има всичко това за мен, дон Хуан?
— Значението е твърде голямо, за да го обсъждаме сега. Моят съвет е да превъзмогнеш страха в сънищата и в живота си, за да запазиш цялостта си. Неорганичното същество, което ти изчерпи, а после зареди отново с твоята енергия, направо запращя от нея. То ще се върне при теб за още.
— Защо не ми попречи да постъпя така, дон Хуан?
— Ти ме изпревари. Освен това изобщо не ме чу, когато ти виках да го оставиш да лежи на земята.
— Трябваше да ме осведомиш предварително, както винаги си правил, за всички съществуващи възможности.
— Но аз не бях запознат с всичките възможности. По отношение на неорганичните същества съм почти начинаещ. Отхвърлих тази част от магьосническото знание, защото е прекалено обременителна и непредвидима. Не искам да съм оставен на произвола на което и да е създание, било то органично или не.
Така завърши нашият разговор. Трябваше да съм разтревожен от подчертано отрицателната реакция на дон Хуан, но не бях. Изпитвах някаква увереност, че каквото и да съм извършил, е било правилно.
Продължих упражненията си по сънуване без никаква намеса от страна на неорганичните същества.

59

Изтегляне 2.22 Mb.

Сподели с приятели: