Използвайте мозъка си

18
ПОСЛЕДЕН ОБЕТ НА УСПЕХА
Обещавам....
Кълна се:
Давам тържествен обет... никога да не забравям, че най-възвишеният талант, с който Бог ме е дарил, е способността да се моля. В триумф и отчаяние, любов и скръб, възторг и страдание, възхищение и отхвърляне, успех и провал, в сърцето ми с молитва винаги може да засвети пламъкът на вярата и да ме води невредим през бездната на съмнението, черния мрак на безсилието, тесните трънливи пътеки на болестта и мъката и коварните пасажи на изкушението.
Сега знам, че Бог ще чуе само думите на сърцето ми.
Сутрин молитвата е ключът, който ще ми разкрие съкровищата на божия благодат, а вечер, който ми дава божията защита.
Докато е възможно да се молим, винаги има надежда. Без молитва не мога много да направя; с нея всичко е възможно. Нека този десети последен обет непрестанно да ръководи поведението ми в живота.
Чрез молитвата винаги ще поддържам връзка със своя създател.
Колкото по-малко думи, толкова по-добра молитва.
Сред молитвите си ще поставя и тези простички редове...Мой специален приятелю, благодаря

Bookbg.net
69
Ти, че ме слушаш. Знаеш колко упорито се опитвам да оправдая твоето доверие в мен.
Благодаря Ти още за дома, в който живея. Не оставяй нито работата, нито действията, независимо колко са удовлетворителни и славни, някога за дълго да ме отделят от обединяващата скъпото ми семейство обич.
Научи ме как да се включвам в играта на живота с честност, храброст, твърдост и увереност.
Погрижи се да имам няколко приятели, които ме разбират и все пак ми остават приятели.
Дари ме с милостиво сърце и душа без страх да пътува, дори ако пътят не е начертан.
Дай ми чувство за хумор и малко свободно време без никакви дейности.
Помогни ми да се стремя към Най-високата допустима награда за достойнство, амбиция и добър шанс, но и никога да не допускам да забравям с удоволствие да протягам подкрепяща ръка на
Нуждаещите се от поощрение и помощ.
Дай ми сила да посрещна всичко, което ми предстои, да съм храбър в опасност, твърд в изпитание, въздържан в гнева и винаги готов за промяна на съдбата.
Дай ми възможност да се усмихна, вместо да се мръщя и да кажа не груба и язвителна, а весела и любезна дума.
Направи ме състрадателен към скръбта на другите, осъзнавайки, че скрита неволя има във всеки живот, независимо колко е възвишен.
Поддържай ме постоянно спокоен във всички житейски дейности, нито прекален самохвалко, нито с комплекс за малоценност, което е по-сериозен грях.
В скръбта душата ми да се ободрява от мисълта, че ако няма сянка, нямаше да има слънчева светлина.
Запази вярата ми при неуспех
Запази ме скромен при успех.
Дай ми опора да изпълня възможно най-добре всичко, което ми се полага и още, и ме спри, когато е изпълнено, плати ми по Твое желание плата и ми разреши да кажа с любящо сърце... благодарствено
Амин.
19
На дървена пейка до огромния фонтан в двора седеше Иразмус, облегнал лакти на коленете си. Не отдръпна вторачения си поглед от сандалите дори като чу приближаващи стъпки.
„Какво има, Иразмус?" неуверено попита Галинъс.
„Колко време е сам в онази планина?"
Галинъс се усмихна. В последните седмици слушаше по много пъти на ден един и същи въпрос.
„Откакто се разделихме с Хафид, до сега са изминали двадесет и осем.
Иразмус поклати унило глава и стана. „Галинъс, моля Ви, поразходете се с мен. Компанията и усмихнатото Ви лице бяха безценно предимство в тези изпълнени с тревога дни'
Скоро стигнаха до северната част на живописния заден двор и застанаха под арката от кипариси, приютяваща гроба на Лиша. Иразмус кимна към близката махагонова пейка и каза’' Всяка сутрин, когато Хафид е у дома, сяда там и разговаря с неговата Лиша, сякаш тя е наблизо и бере цветя. После задремва. Често казваше, че единственото нещо, което не харесва в лекционните си турнета е, че му липсват ежедневните разговори с любимата му."
„Никога, когато съм се разхождал, не съм се осмелявал да идвам в този край на двора" — каза организаторът, продължавайки в посока към въздигната мраморна гробница, докато Иразмус почиваше на любимата пейка на Хафид.
„Колко необикновена роза!" — внезпно възкликна Галинъс и коленичи пред бодливия зелен храст, който пазеше единствената бронзова врата на гроба.
„Какво можа да е толкова необикновено в една бяла роза? — въздъхна Иразмус. — Там е, защото беше любимата на Лиша. Накрая, когато погребат до нея Хафид, той помоли да засадим една червена роза до бялата на Лиша'
„Иразмус! — изкрещя Галинъс. — Трябва да дойдеш тук! Веднага!"
Сепнат от настойчивостта в гласа на госта си, старият счетоводител скокна и забърза към Галинъс, който седеше на земята с полуотворена уста и с трепереща ръка сочеше към разцъфнала кичеста роза.
„Гледай, Иразмус!"
Почти цялото високо растение беше осеяно с китки от бели рози, пъпки и цветове, но Галинъс сочеше точно една роза.
„Не може да бъде — изхлипа Иразмус и падна на колане. — Не може да бъде."

Bookbg.net
70
„Но е" — каза високо Галинъс, втренчил невярващ поглед.
„Нещо се е случило с Хафид — изпъшка Иразмус. — Трябва да отидем при него. Веднага!"
След по-малко от час малка карета, направлявана от Галинъс, напусна с пълна скорост конюшната на палата и до обяд стигнаха подножието на планина Хермон. Скоро след като започнаха да се изкачват Иразмус се консултира с картата и когато стигнаха по черния път до едно разклонение в три посоки, посочи на Галинъс надясно. По-късно минаха покрай огромна каменна колона и Иразмус каза: „Много скоро трябва да сме там. Веднъж Сергиус ми каза, че малкото му убежище е усамотено в една горичка."
„Ето го" — извика Галинъс, като размахваше камшика към заградената с бели скали и подвижни пясъци хвойна. Веднага щом влязоха в горичката, Галинъс спря каретата.Отпред само на няколко аршина, стоеше фургонът на Хафид, с юзди, преметнати върху дебел ствол пред малката къщичка.
„Очевидно се приготвя за връщане в Дамаск — каза Иразмус, докато излизаха с Галинъс от каретата. — Може би Хафид най-после е свършил работата си и се прибира у дома. Изглежда пътуването и притесненията ни бяха напразни'
Галинъс почука няколко пъти на входната врата, но нямаше отговор. Обърна се към Иразмус, който без да се двоуми отвори бавно с усилие вратата и извика „Хафид! Хафид! Иразмус е. Моля Ви, отговорете ми!"
Отговор не дойде. Още като влязоха, Иразмус видя голямото писалище с гъшите пера и шишетата с мастило. На масата имаше още един познат предмет. „Гледайте, ей го стария сандък, който
Хафид купи в Рим!"
Сандъкът беше отворен и пълен догоре със свитъци. „Галинъс, вижте Хафид как е номерирал тези свитъци от външната страна на всяка кожа. Точно така бяха отбелязани другите свитъци, които получи много отдавна. Ако не знаех, че не е така, щях да се закълна, че гледам истинския сандък и свитъците, дадени от Петрос на господаря ми, когато беше само камилар. Наистина това е ден на чудеса."
Иразмус бръкна в сандъка, извади свитъка, номериран с римската цифра X, развърза малката зелена панделка и бавно разгъна пергамента.
„Благодаря на Бога — каза усмихнато и обърна пергамента така, че Галинъс да види почерка на
Хафид. — Господарят е завършил мисията си. Това е последният свитък. Сега да намерим човека, за да се приберем заедно у дома. Не може да е далеч."
Викайки името му, излязоха през входната врата, бавно си проправиха път към задната част на къщата и оттук за първи път можаха да видят кръга от заоблени бели камъни.
„Ето го — извика Иразмус — наведен до най-големия камък! Слава на Бога! Хафид! Хафид!"
Иразмус не можеше да се движи бързо като по-младия си спътник. Докато пристигне до камъка,
Галинъс вече беше станал от коленете си с вдигнати нагоре ръце. По бузите му се стичаха сълзи и той хълцаше” Иразмус, приятелят ни е мъртъв. Най-накрая Хафид е с любимата си Лиша'
Иразмус изстена и се свлече на земята, полюлявайки до гърдите си безжизненото тяло на господаря си. Тялото е още топло. Ако бяхме пристигнали по-рано, можеше да го спасим. Умря самотен.
Това не е справедливо. Умря сам. О, Хафид, моля Ви, простете ми. Смилете се над мен, че не се грижих по- добре за Вас. Обичам Ви. Съжалявам, че трябваше да умрете самотен'
Ненадейно задуха топъл бриз от планината. Галинъс коленичи до Иразмус и каза: „Пресуши сълзите си, стари счетоводителка Господарят ти. не умря самотен'
„Какво искате да кажете?"'—извика Иразмус, като не спираше леко да поглажда челото на Хафид.
„Той не умря самотен — повтори Галинъс. — Погледни!"
В дълбоката си печал и мъка никой не беше забелязъл, че раменете на най-великия търговец в света бяха обвити с червена мантия., протрита, червена мантия.
Край