Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
* * *Сутринта се измъкна от леглото заедно с куклата – притесняваше се да не я забрави – и веднага я сложи в чантата си. Приготви се доста бързо и стигна в офиса както никога преди колегите си. Започна да работи веднага и с изключение на 15-те минути за обяд, изобщо не спря до края на работния ден. „Сега мога да си дремя до края на месеца“ – си каза Ади, доволна от свършеното. Имаше около 40 минути да стигне навреме за срещата с Алексей и забързано закрачи по алеята към спирката. Автобусът дойде почти веднага, но на първото голямо кръстовище се оказа в задръстване. Тъкмо започна да се притеснява, че ще закъснее, и буквално чу в главата си гласа на Алексей: „Ама че транспортен запек“. Беше го казал веднъж, когато двамата отиваха някъде с едно такси и бяха попаднали в подобно задръстване. Тогава Ади много се смя и сега, като се сети, отново я напуши силен смях, който не можа съвсем да потисне и издаде някакъв грухтящ звук. Веднага покри с шепи носа и устата си, преструвайки се, че е кихнала. От това я досмеша още повече и тя буквално започна да се тресе от смях и се тресе, докато стана време да слиза. Човекът до нея ѝ хвърли два-три погледа и явно реши, че е една от многото откачалки в градския транспорт. „Да си мисли каквото си иска – нали се справихме със запека бързо“ – си каза Ади и се затича, понеже видя, че идва тролеят, който трябваше да хване. Стигна съвсем навреме, даже малко преди Алексей. – Ох, знаеш ли колко неща имам да ти разказвам – каза Ади, докато Алексей се настаняваше. – Ами казвай тогава – подкани я той. Тя се поколеба малко откъде да започне и избра „интервенциите“, които беше направила на приятелките си. – Браво, Ади! Страхотно преформулиране си направила във всичките случаи. Просто гениално! – похвали я Алексей. – Използвала си чудесни и много мощни метафори, даже на мен нямаше да ми хрумне – продължи да я хвали той. – Трябва вече да се пробваш с реални клиенти! – А, не, аз няма да се занимавам с психотерапия – възпротиви се Ади. – Защо? Ти правиш нещата толкова добре... – реагира учудено Алексей. – Защото усещам, че не ми е това призванието. Забавно ми е да го правя понякога, само когато като че ли имам муза, а това не може да си го позволиш, когато хората очакват от теб да им помогнеш във всеки един момент – отговори Ади. Алексей мълчеше. Изглеждаше като че ли малко разочарован, че тя не иска да се занимава с това. – Дай да видим какво трябва да доуточним по проекта – наруши мълчанието Ади. Тя имаше предвид проекта, който стартираха скоро. Беше убедила Алексей да запознаят повече хора с неговия подход, защото смяташе, че той може да се използва от всеки, без да е нужно да е учил психология. Беше му обърнала внимание, че на семинара им в момента идваха повече хора, които се появиха незнайно откъде, но нямаха нищо общо с психологията, докато голяма част от „академичните“ психолози се бяха отказали – просто повечето от тях не можеха или не желаеха да напуснат рамката на теоретичните конструкции, които им бяха наливани в главите. В подхода на Алексей нямаше сложни теории, дори нямаше теории – напротив, беше един изключително естествен и присъщ на човека процес, при това работещ, в който всеки можеше да се включи и да започне да случва сам живота си така, както му харесва, и то с голяма лекота – като истински творец на съдбата си. Ади измисли схемата, ангажира се с цялата организация, а Алексей направи съдържанието. Съвсем скоро трябваше да посрещнат първата група. Мислите ѝ обаче явно не бяха в проекта. В един момент Ади беше допуснала, че може би психотерапията е нейното призвание, защото нещата, които правеха, и това, което се случваше, беше наистина забележително. Интересът ѝ към тези занимания не трая „от ден до пладне“, както често ѝ се случваше, и наистина се справяше добре. – Виж, Алексей, аз искам да се занимавам с това, но не по този начин, не като психотерапевт. По-скоро искам да имам роля в популяризирането на тези идеи. Иска ми се да помогна да станат достъпни за другите хора наведнъж, пък „който има уши, нека слуша“, както казва Библията – каза Ади. – Разбирам те – отговори Алексей. – Затова исках да направим този проект и виж, хората проявяват интерес. Харесва ми идеята, че е по-добре да научиш човек как да лови риба, вместо да му я хванеш и да го нахраниш. – Гласът на Ади звучеше леко напрегнато, явно се вълнуваше. Тя продължи: – А имам и чувството, че хората стават някак по-гъвкави интелектуално – може би защото са зарити с информация и развиват някаква нова способност да си отсяват сами онова, което им е нужно или просто им допада. Затова мисля, че е по-важно хората да се научат как да разпознават ресурсите във и извън себе си, пък те ще си намерят това, което им трябва. Ади замълча и Алексей каза: – Да. Това окуражи Ади да продължи: – Стига с тия готови рецепти, хората само оглупяват от тях. И най-умният може да оглупее, ако живее само по предписания, без възможността да избира сам за себе си. Който не е гъвкав – и Господ не може да му помогне, дори да му стане личен психотерапевт. Както ти самият си казвал, каквито и обяснения да му даваш, най-много да стане специалист по обясняване на проблемите си, но няма да успее да ги реши. Защото се е отказал от живота си, от свободата си и от отговорността си да бъде „венец на творението“, „образ и подобие Божие“, творец на реалността си, което включва и да си измете сам, когато се е осрал, а не да чака някой друг да го свърши. Ади наистина се беше разпалила. Алексей обаче се засмя на последната ѝ реплика, което разсмя и нея. – Извинявай за израза, малко се увлякох – каза вече по-спокойно Ади. – А, много добре го каза. Няма нужда да се извиняваш – отговори Алексей. – Даже тази вечер ще се занимаваме с това – съобщи той. – Ще метем „л...“ ли? – засмя се Ади – Нещо такова – отвърна с усмивка Алексей. Ади смени посоката на разговора: – Ти винаги ли си искал да бъдеш психолог? – попита тя Алексей. Досега не го бе питала. – Не – каза той. – Един път реших, че искам да съм свинар. Ади се изхили – помисли, че се шегува. – Сериозно ти говоря – повтори Алексей с усмивка и ѝ разказа как един ден решил, че не иска повече да е психолог, а да гледа прасета. Много бързо обаче се „насвинствал“, както се изрази той – осъзнал, че всъщност най-много иска да е психолог, и зарязал прасетата. Видяха, че е време да тръгват за семинара. „Не можах да му разкажа всичко – си помисли Ади и се самоуспокои: – Нищо, следващия път“. По пътя до офиса уточниха нещата във връзка с предстоящата среща с новата група – бяха останали някакви дребни детайли за уговаряне. Както обикновено, когато стигнаха, другите бяха вече там и се хвалеха един на друг с куклите си. Когато всички се настаниха и се поуспокоиха, Алексей им каза засега да приберат куклите, защото първо ще се позанимават с няколко други неща. – Днес ни предстои голямо забавление и много смях – обяви той. – Супер! – реагира групата. – Първо обаче ще разгледаме една основна изходна позиция, която ще ни помогне да преминем към заниманията ни по-нататък – каза Алексей и без повече предисловия започна: – Има една идея от по-новата психология – тази идея е на Коржибски20 от 36-та година, – че „картата не е територията“. Става въпрос за това, че всички ние имаме някакви ментални „карти“ в главите си за това какво е животът, как трябва да се живее, кои сме ние и всякакви конкретни убеждения във връзка с това – какво е възможно, какво не е възможно и т.н. Тази карта определя нашето възприятие за света, без обаче да е светът в действителност. Ние използваме менталната карта по същия начин, както използваме географските карти – да се ориентираме на територията, на която сме, защото тя всъщност прави света разбираем за нас. Тази карта обаче е само малка частица от територията и в зависимост от човека тя е различна. И за разлика от географската карта, е много по-сложна, защото географската борави с конкретни места и пространства: тук е град, там е планина, тук е море, там – река, и т.н. Менталната карта обаче не е толкова очевидна: тя може и да е несъзнавана и да допуска едни събития в човешкия живот, а други – не, без човек да си дава сметка за това. Трябва да направим и едно уточнение, за да не се подведете – под „територия“ разбираме реалността изобщо, а не, както за географите, някаква конкретна местност. А реалността има това свойство, че както когато наливаме течност в един съд и тази течност заема формата на съда, така и реалността запълва нашите карти. Нашите карти са форми за реалността. Например подаваш проблем и картата заема формата на проблема. Затова преобладаващо в живота на един човек се случват предимно по-позитивни събития, а на друг човек по-проблематични – просто такъв съд са подали на реалността и тя го е запълнила. В този смисъл пък идва другата идея, която на пръв поглед, изглежда, е в противоречие, но всъщност просто допълва предишната: „територията е картата“ – т.е. каквато карта имаме, такава е и нашата реалност. Ние обаче в крайна сметка не сме роби на картата си, особено пък когато го знаем. И днешните упражнения са насочени да ни покажат, че можем да излизаме от тези граници на реалността, която сме формирали. Алексей замълча. – Ами хайде да ги почваме тогава – възползва се някой от мълчанието. Алексей обаче продължи: – Много често се случва при мен да дойде някой и да ми каже: „Изгубих смисъла“. Като чу това, Ади буквално се плъзна по седалката на стола, като че ли искаше да се пъхне под него, макар да знаеше, че не става въпрос за нея. – За мен това е сигурен знак, че картата е повела живота му много здраво, започнала е тя да ръководи живота му вместо него и е изчерпила смисъла, който е носила за него. – Алексей пак направи пауза. Ади усещаше, че се е изчервила – тя правеше асоциация със себе си и това, което чу, хич не ѝ хареса. Почувства се глупава, вдигна ръка към главата си и започна да се чеше. – Какъвто и да е бил този смисъл – продължи Алексей, – да изпълнява дълга към семейството си, например. В един момент се оказва, че тази карта повече не отразява неговите реални желания и нужди. Хубавото тук е, че тази екзистенциална криза може да се превърне в преориентир за този човек и начин да се измъкне от нея. Тя подава сигнал, че има и други посоки и че картата трябва да се промени. Картата подлежи на промяна и реалността реагира на промяната – т.е. когато ние променяме картата, променяме формата на съда, който поднасяме на реалността и респективно се случват други неща... Трябва да знаете, че тази карта е най-големият етикет – понеже ние отиваме към упражненията за разетикетиране. Ние сме си наслагали много етикетчета, а картата ги подрежда – тя е голям организатор-аниматор. Но преди да пристъпим към упражненията, да видим как действа един етикет. Алексей пак замълча, но почти веднага продължи: – Проблематичното с етикета е, че той е едно тотално предписание – не само за поведение, а и за преживяване и мислене. Етикетът организира преживяванията ни и ги завладява. Ако го махнем, ще се окаже, че може да сме много по-свободни в поведението си, усещанията и мисленето си. И тук имам предвид не само отрицателни етикети, като например „глупак“, „простак“, „идиот“, с които в съвремието ни буквално се замеряме ежедневно, но и положителни етикети, като „добър“, „интелигентен“, „красив“ и пр. Алексей бръкна в раницата си и извади няколко листа със самозалепващи се сигналножълти етикети. – Хайде сега да се позабавляваме малко – каза той и започна да дава инструкции за упражнението: – Всеки от вас ще си напише по няколко етикета – положителни и отрицателни – на тези етикетчета и ще залепи половината върху себе си, а останалите – върху други от групата. Хората вече започнаха да се подхилкват, предусещайки, че наистина предстои забавление на днешното занятие – а още не бяха стигнали до куклите. Алексей раздаде на всекиго от сигналножълтите етикетчета и всички започнаха да пишат. Ади набързо написа негативните етикети: „инат“, „мързел“ – с уточнение в скоби „за някои неща“, и „егоистка“ – пак с уточнение в скоби „понякога“. Позитивните я затрудниха – беше ѝ неловко да се хвали. След кратък размисъл написа „умна“ и „щедра“, с уточнение в скоби „за някои неща“. Почуди се малко преди да напише третия си етикет, защото не беше сигурна дали е положителен или отрицателен, но после реши, че за нея е положителен, и написа „самодостатъчна“. Започнаха да се лепят – сами себе си и по другите – по лицата, ръцете, дрехите, краката, като се сочеха един друг с пръст и си умираха от смях. Когато се нахилиха и всички вече имаха етикети, Алексей, който беше излязъл малко преди това, се върна с кошче за боклук и им каза сега да отлепват един по един етикетите, да ги мачкат и да ги хвърлят в кошчето, като за по-забавно трябваше да го целят от разстояние. На това занятие беше дошла някаква жена, която никой не познаваше и не знаеха откъде е научила за срещите им. Като чу, че трябва да мачкат и хвърлят етикетите, тя започна да сваля своите и да ги сгъва и тръгна да отлепя от останалите другите си етикети, които им беше налепила. Някои вече бяха започнали да хвърлят и тя отиде до кошчето да търси липсващите. Всички се спогледаха. – Хвърляй ги – каза Алексей, – те не са ти нужни, това са ограничения! – Няма да ги хвърля – реагира рязко тя, ровейки в коша. Извади каквото намери, отиде до мястото си, взе си нещата и си тръгна, без да каже нищо повече. Цялата група беше изумена от поведението ѝ. – К’во ѝ стана на тая? – попита някой. – Някои хора си вземат етикетите много на сериозно и не искат да се освободят от тях – това е техният живот, тяхната идентификация в света, картата на тяхната реалност. Много хора биха се уплашили, ако им вземеш картата и ги оставиш „голи и боси“ насред пустошта – територията веднага става за тях непозната. Ние с вас от доста време се занимаваме с тези неща, но за човек, който се докосва за първи път до тях, може да е доста шокиращо – обясни Алексей. – Най-много да тръгне дума, че тук се събират някакви ненормалници. Което, от тяхната позиция, си е абсолютно вярно. Да не ги опровергаваме, хайде да продължим. Той им даде инструкции за следващото упражнение. Този път трябваше да напишат в тетрадките си по няколко позитивни и няколко негативни етикета. После трябваше да ги изпеят по различни начини, което предизвика нови пристъпи на щур смях, особено когато някой запя колко е умен, добронамерен, предвидлив и прочее завидни качества с „Погребалния марш“, а възпя мързела, необщителността, злобата и други подобни отвратителни черти с мелодията от „Ода на радостта“. Накрая всеки трябваше да избере един от етикетите, който смяташе за много мощен, и да изиграе театрален етюд с него. Алексей обяви петминутна почивка, за да се накискат и пушачите да изпушат по цигара, преди да преминат към още по-шантавата част от занятието – представянето на куклите си. Когато след почивката се върнаха по местата си и всички извадиха куклите, които бяха изработили като символ на социалната им личност, Алексей ги накара да се представят именно от позицията на тази личност. Той направи показно. Първа след него се падаше да продължи Ади. – Аз съм Царкинята. Мисля се за много умна и за голяма работа, обаче не мога да си намеря призванието. Все искам да правя някакви големи неща, да доказвам нещо на себе си и на другите, а пък така съм се омотала, че първо не знам какво изобщо искам и второ – нямам си и представа как да го направя. Ами това е. С две думи – патка с коефициент на интелигентност 157. Цялата група прихна. После всички се изредиха и в същия стил представиха „опаковките“ си. След това Алексей каза: – Сега ще отнемем сериозността от някой проблем, който има опаковката. Защото проблемът е неин – не ваш. Вие не можете да имате проблем в същността си. За целта започнете да подхвърляте куклата си нагоре и докато лети, изказвайте проблема си на глас. Ще правите това, докато ви писне. В един момент или нещо ще усетите, или ще ви дойде нещо като звук, дума, музика, или ще видите някакъв образ – в съзнанието си или във външната среда, и това ще бъде вашата „мантра“ за този проблем. „Мантра“ няма нищо общо с обичайния смисъл, който влагаме в това понятие– тук употребяваме думата като специален „знак“, който ще използвате след това винаги, когато се сетите за проблема си. Сега всеки да си намери местенце и да започва да си подхвърля куклата – завърши Алексей. Ади отиде в единия ъгъл и започна да мята Царкинята във въздуха с думите: „Царкинята няма призвание“. Хвърля я може би 5 минути, когато усети, че ѝ писва. Тя заостри вниманието си към себе си и тогава „мантрата“ се появи. Беше дума – „макумба“. На Ади нищо не ѝ говореше. Когато споделяха впечатленията си и тя каза за макумба, някой подхвърли, че звучи много африканско, но никой не знаеше има ли изобщо такава дума, или няма. – Не търсете някаква логика – каза им Алексей. – Няма значение дали вашата „мантра“ говори нещо на някого и дали изобщо говори нещо. Тя е просто един ресурс, който сте разпознали като свой. Не е нужно да правите някакви взаимовръзки, защото все едно нищо не правите – тук взаимовръзките са от друго естество. После преминаха към последната задача. Тя се състоеше в това да изразят в стихотворна форма някаква ситуация, която социалната им самоличност е етикетирала като проблемна, и да я развият в позитивен аспект. Всички се съсредоточиха да творят. Ади се сети, че си има готов пример – как се беше спънала в кучешкото лайно и как после се смя, и реши да поеме предизвикателството да го вкара в поема. Когато всички приключиха – а те се справиха изненадващо бързо, – преминаха към „гвоздея“ на днешното занятие: четенето на поетичните си творби. След всеки следваха бурни аплодисменти и много смях. Този път Ади беше последна. Тя зачете: Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|