Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
| Koga shte se vidim da pogovorim za darbite i da piem vino???“
„Явно писането ти е призвание“. Изречението просто я връхлетя, сърцето ѝ прескочи, стомахът ѝ се сви, полазиха я тръпки, усещаше хладината от потта върху дланите си и беше сигурна, че е пребледняла. Ади не можеше да спре да си го повтаря. В един момент нещо се отприщи и в главата ѝ започнаха хаотично да се появяват картини: Ади, която си играе с копчета, а всъщност измисля истории; Ади, която пише статии в местния вестник и хората я спират по улицата, за да я поздравят; Ади, която участва със свое есе на португалски език в един бразилски конкурс и въпреки че не го спечели, получи много похвали и окуражителни думи да продължава да развива таланта си; Ади, която само преди ден посочи „да пиша“ като свой единствен отговор в упражнението за намиране на призванието; Ади, която след всяко класно по литература трябваше да обикаля по всички класове, за да чете темата си; Ади, която получава първа награда за разказа, който написа в първи клас; Ади, която помни първата си прочетена книга, защото всъщност искаше и тя да пише така един ден... Лентата като че ли нямаше край. Работното време свърши и Ади тръгна бавно по алеята, а тази фраза продължаваше да звучи в главата ѝ като развалена грамофонна плоча. Беше направила няколко крачки, когато забеляза, че нещо блести в тревата отстрани на алеята. Здрачаваше се и понеже не можеше да види от това разстояние какво е, Ади нагази в тревата и се наведе, за да го разгледа по-добре. За нейна изненада, то се оказа една чудесна метална отварачка с масивна дървена дръжка. Беше невероятно такава хубава и стабилна отварачка да попадне на такова място. Ади клекна до отварачката, гледаше я възхитена, точно както 9-годишната Пипи Дългото чорапче, когато си играе на нещотърсач, и си говореше, както и Пипи, само че наум: „Я каква страхотна отварачка. Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги намери. Изглежда, днес е моят щастлив ден“. Изведнъж, съвсем ненадейно, както когато стъпи в кучешкото лайно, в главата ѝ се появи една фраза. Ади широко се усмихна и без да ѝ пука изобщо дали някой ще я чуе, каза на висок глас: – Отварачка отваря всякакви ситуации! Почуди се малко дали да я вземе, но реши, че ще я остави, за да може някой друг, ако иска, да намери за себе си този „мощен ресурс“. Ади се изправи и със сърце, което пърхаше като с крилца от радост, закрачи бодро по своята „вълшебна алея“. В този момент в слушалките от плеъра ѝ гръмна една от любимите ѝ песни на Горан Брегович – „Машала, машала“. „А така!... Оп-са! Машала, Ади!“ – извика тя в себе си, ухилена до уши. Душата ѝ се закърши в дивен балкански кючек, а разумът ѝ, след като реши, че във Вселенската управа със сигурност има някой голям зевзек, не можа да устои на ритъма, изригващият възторг го повлече и той започна с цялата жар, на която беше способен, да щрака с пръсти. P.S. Това бе всъщност десетият ден, откакто Ади, след като се спъна в кучешкото лайно, настъпи онова парче вестник, на което пишеше: Остават само 10 дни... Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|